Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (66)

VI

Задушаването бе лишило г-н Тибо от успокоението, което трябваше да последва банята. Конвулсиите пак се появиха. Кратката дрямка сякаш бе дала на болния нови сили, за да страда още повече.

Между първия и втория пристъп мина повече от половин час. Но болките в коремната област и невралгията сигурно бяха станали така остри, както по-рано, защото през този интервал болният не престана да се вие във всички посоки и да пъшка.

Третият пристъп започна четвърт час след втория, после кризите зачестиха с различна сила през няколко минути.

 

 

Доктор Теривие, който беше идвал сутринта и бе телефонирал няколко пъти през следобеда, дойде отново вечерта, малко преди девет часа. Когато той влезе в спалнята, г-н Тибо се мяташе така бясно, че лекарят, виждайки как силите на тези, които държат болния, отслабваха, побърза да им се притече на помощ. Кракът, който той искаше да улови, му се изплъзна от ръцете и той получи такъв удар, че едва не падна на пода. Никой не можеше да си обясни откъде болният старец черпи тези сили.

Щом мина кризата, Антоан отведе приятеля си в другия край на стаята. Той искаше да му говори, но произнесе само няколко думи, които Теривие не чу поради крясъците, от които кънтеше цялата стая; но Антоан замълча изведнъж и устните му затрепереха. Направи усилие да се овладее и навеждайки се до ухото на Теривие, прошепна:

— Драги, нали виждаш… нали виждаш… Невъзможно става вече, уверявам те…

Той гледаше младия човек приветливо и настойчиво; имаше вид, като че ли чака спасение от него.

Теривие наведе очи.

— Успокой се — рече той, — успокой се… — А след малко добави: — Разсъди сам… Пулсът е слаб. Никакво уриниране от тридесет часа: уремията се развива и кризите явно се застигат една друга… Разбирам, че вече едва издържаш. Но търпение, краят е близък.

С отпуснати рамене, с поглед, зареян някъде към леглото, Антоан мълчеше. Лицето му бе напълно променило израза си. Той изглеждаше като схванат. „Краят е близък…“ Може би е вярно?

Жак влезе, последван от Адриан и старата калугерка. Почваше тяхната смяна.

Теривие се приближи до Жак:

— Ще прекарам нощта с вас, за да може брат ви да си почине малко.

Антоан беше чул думите му. Изкушението да се озове извън тази стая, да остане на тишина, да може да се изтегне, да поспи може би, да забрави… бе толкова силно, че за няколко секунди той помисли дали да не приеме предложението на приятеля си. Но почти веднага се опомни.

— Не, драги мой — каза той твърдо. — Благодаря. Не. — Сам не би могъл да обясни защо точно, но дълбоко в себе си чувствуваше, че не бива да се съгласява. Трябваше сам да носи отговорността, да остане сам лице с лице срещу съдбата. И понеже Теривие вдигаше ръка, той бързо добави: — Не настоявай, решил съм. Тази вечер сме още мнозина и горе-долу се държим. Пази си силите за по-късно.

Теривие вдигна рамене. Но понеже смяташе, че това състояние на болния може да продължи още няколко дни, а от друга страна бе свикнал да отстъпва пред волята на Антоан, той се задоволи да заяви:

— Добре. Във всеки случай утре вечер и да искаш, и да не искаш…

Антоан не трепна. Утре вечер? Утре — пак тези гърчове, тези крясъци? Очевидно възможно е и дори е вероятно… Вдругиден също. Защо не?… Очите му срещнаха погледа на брат му. Жак беше единственият, който отгатна неговото отчаяние и който го споделяше.

Виковете възвестяваха нов пристъп. Трябваше да заемат местата си. Антоан протегна ръка на Теривие, който я задържа за миг в ръцете си и понечи да прошепне „Кураж!“, но не посмя и си тръгна мълчешком. Антоан го гледаше как се отдалечава. Колко пъти и той също, напущайки леглото на някой тежко болен — след като бе стиснал ръката на съпруга с гримаса, изразяваща усмивка, или бе избягнал погледа на някоя майка, — колко пъти и той бе изпитвал веднага щом обърнеше гръб, това чувство на освобождение, което в този миг изпълваше Теривие, който си отиваше!

В десет часа вечерта кризите, които сега се редуваха безспир една след друга, сякаш достигнаха връхната си точка.

Антоан виждаше как всички наоколо му губят кураж, как издръжливостта им отпада, как движенията им стават по-бавни, по-малко внимателни. Обикновено колкото повече хората около него губеха сили, толкова по-голям прилив на енергия чувствуваше той у себе си. Но сега сам бе дошъл до крайния предел и душевната му устойчивост не можеше да се бори повече срещу физическото изтощение. Откакто бе тръгнал за Лозана, ставаха четири нощи, през които не си бе лягал. Дори не се хранеше вече; просто се насилваше да хапне нещо и едва днес бе могъл да изпие малко мляко. Поддържаше се със студен чай, от който си наливаше от време на време по една пълна чаша. Нервността му се усилваше и му придаваше енергичен вид; но бодростта му бе само външна. Всъщност това, което състоянието на болния изискваше от него — търпение, чакане, както и привидната дейност, потисната от чувството на пълна безпомощност, именно това бе най-противно на темперамента му и му струваше най-мъчителни усилия. И все пак той трябваше да упорствува, на всяка цена, и да изчерпва силите си все в една и съща борба, която се подновяваше безспир!

Към единадесет часа, след като мина една от кризите, докато и четиримата бяха още наведени над леглото и наблюдаваха последните конвулсии, Антоан живо се изправи и неволно махна ядосано: ново влажно петно се бе появило на чаршафа; бъбрекът още веднъж бе започнал да функционира, и то изобилно.

И Жак не можа да въздържи прилива на ярост, който го изпълни, и пусна ръката на баща си. Много му дойде. Единствено мисълта за близкия край, към който водеше все по-силното отравяне, му помагаше да се държи на краката си. А сега какво? Никой не знаеше вече какво да мисли. Сякаш от два дни пред очите му смъртта търпеливо и настървено бе протягала капана си и всеки път, когато пружината започваше да се свива — щрак! — тя се изплъзваше и всичко започваше отново.

От този миг той дори вече не се опитваше да прикрие потиснатостта си. В промеждутъците на кризите той се тръшваше раздразнен и зъл на най-близкия стол и задремваше за няколко минути с лакти, опрени на коленете, притиснал с юмруци очите си. При всеки нов пристъп трябваше да го викат, да го тупат по рамото и да го сепват от сън.

Още преди полунощ положението изглеждаше съвсем критично. Очевидно борбата щеше да стане невъзможна.

Три извънредно силни кризи се бяха изредили непосредствено една след друга, когато започна четвъртата.

Тя беше ужасна още от самото начало — всичките познати симптоми, но с удесеторена сила: спряно дишане, лице, наляно с кръв; очи, излезли наполовина от орбитите; ръцете, така сгърчени и извити от лакътя надолу, че китките не се виждаха и приличаха на два чукана, опрени о брадата; цялото тяло трепереше от силното гърчене. Изпънатите мускули сякаш щяха да се скъсат от свръхчовешко усилие. Никога досега периодът на вдървяване не бе продължавал толкова дълго; секундите минаваха, силата на кризата не намаляваше. Лицето започна да почернява. Антоан този път действително помисли, че смъртта настъпва.

Най-после едно хъркане се изтръгна от устата на умиращия и малко пяна се показа между устните. Ръцете внезапно се отпуснаха и периодът на мятане започна.

Болният така буйствуваше, че би трябвало да му се сложи усмирителна риза, за да се спрат тези яростни движения. Антоан и Жак, подпомогнати от старата сестра и Адриан, се бяха вкопчили в ръцете и краката на побеснелия болен. Тласкани, люшкани, теглени, те се препъваха и се блъскаха един в друг като при футболна схватка. Адриан първа изпусна крака, който държеше, и вече не можа да го улови. Старата калугерка, почти съборена от клатушкането, загуби равновесие и другият крак се изплъзна от ръцете й. Тогава, освободени, двата крака започнаха да се мятат във въздуха. Одраните пети, които се удряха в дъската на кревата, се разкървавиха. Антоан и Жак, загубили дъх, потънали в пот, се изпъваха, за да не позволят на тази огромна, подмятана от конвулсии жива маса да изскочи от леглото.

Когато тази бясна ярост се уталожи — тя изчезваше така неочаквано, както се и появяваше — и болният най-после бе сложен отново в средата на леглото, Антоан отстъпи няколко крачки назад. Той бе достигнал до такова нервно напрежение, че зъбите му тракаха. Приближи се зиморничаво до камината и вдигайки очи, видя в осветеното от пламъка огледало разстроеното си лице, разрошените си коси и злия си поглед. Обърна се кръгом и като се отпусна в едно кресло, притисна челото си с ръце и избухна в сълзи. Беше му дошло до гуша… Малкото сила, която мъждукаше у него, се събираше в едно безумно желание: „Да се свърши час по-скоро!“. По-добре всичко друго, отколкото да присъствува безпомощен още на една нощ и после още един ден, а може би и още една нощ на това адско зрелище!

Жак се приближи до него. Във всеки друг миг той би се хвърлил в прегръдките на брат си, но сега чувствителността му бе така притъпена, силите му така отпаднали, че видът на Антоан, потънал в отчаяние, вместо да събуди собствената му енергия, я парализираше. Скован на място, той разглеждаше учудено това мокро от сълзи, разкривено, съсипано лице и внезапно откри в него образа на едно разплакано дете, което никога не бе виждал.

После през ума му мина мисъл, която вече много пъти му се бе натрапвала:

— Все пак, Антоан… Да беше повикал някого за консултация?

Антоан сви рамене. Нима пръв той не би помислил да събере всичките си колеги, ако имаше да се разрешава и най-малката трудност? Той отговори с няколко сърдити думи, които брат му не можа да долови, тъй като болният бе започнал отново да крещи — криза.

— Но най-после, Антоан, измисли нещо! — извика раздразнено Жак. — Невъзможно е да няма какво да се направи!

Антоан стискаше зъби. Очите му бяха сухи. Той вдигна глава, хвърли остър поглед към брат си и пошепна:

— Да, има. Има едно нещо, което винаги може да се направи. — Жак разбра. Той не наведе очи, не направи никакво движение. Антоан го гледаше изпитателно. След това промълви: — Никога ли не си помислял за това?

Жак бързо кимна утвърдително. Той гледаше брат си дълбоко в очите и бегло почувствува в този миг, че двамата си приличат: същата бръчка между веждите, същият израз на отчаяние и дързост, същото лице, което казваше: „Готов съм на всичко“.

Те стояха в сянката близо до огъня — Антоан седнал, а Жак прав. Виковете на болния бяха толкова силни, че двете жени, коленичили близо до леглото и съсипани от умора, не можеха да чуят нищо. След като помълчаха, Антоан пръв заговори:

— Ти би ли го направил?

Въпросът беше прям, груб, но гласът звучеше малко глухо. Този път Жак избягна погледа на брат си. Най-после процеди през зъби:

— Не знам вече… Може би не.

— Е добре, аз пък бих го направил.

Антоан се изправи рязко, но остана неподвижен на мястото си. Протегна неуверено ръка към Жак и се наведе:

— Осъждаш ли ме?

— Не, Антоан — отговори Жак тихо, но без колебание.

Те се погледнаха отново и за пръв път, откакто се бяха върнали, изпитаха чувство, което приличаше на радост.

Антоан се доближи до камината. Той разтвори ръце и обхвана мраморната плоча, а после, наведен, се загледа в огъня. Решението му бе взето. Оставаше само да го изпълни. Кога? И как? Трябваше да се действува без други свидетели, освен Жак. Скоро щеше да удари полунощ. В един часа сестра Селин и Леон щяха да се върнат: значи, трябваше да бъде свършено преди един часа. Нищо по-просто.

Най-напред трябва да му се пусне кръв, за да се предизвика отпадналост и сънливост. Тогава ще може да се отпратят старата сестра и Адриан; те ще отидат да си легнат доста преди да дойде другата смяна. А щом останат двамата с Жак… Антоан опипа гърдите си и усети под пръстите си малкото шишенце с морфин, което носеше винаги от… Откога ли? От сутринта след завръщането си от Лозана. Когато беше слязъл с Теривие на долния етаж да търси лауданум. Спомняше си действително, че беше мушнал в джоба си този концентриран разтвор и спринцовката за всеки случай… За всеки случай? Защо?… Човек би казал, че всичко е било намислено и че сега му оставаше само да изпълни подробностите на един отдавна изработен план.

Наближаваше нов пристъп. Трябваше да се чака да мине и той. Жак, изпълнен отново с усърдие, беше заел вече мястото си. „Последната му криза“ — каза си Антоан, като се приближаваше до леглото; стори му се, че прочете същата мисъл и в погледа, който Жак бе вперил в него.

За щастие периодът на вдървяване бе по-малко дълъг от предшествуващия, но гърчовете бяха не по-малко бурни.

Докато нещастникът се мяташе с разпенена уста, Антоан се обърна към сестрата:

— Може би, ако му пуснем кръв, това ще го облекчи малко. Щом се успокои, идете да ми донесете чантата.

Действието настъпи почти моментално. Отслабнал от загубата на кръв, г-н Тибо сякаш заспа.

Двете жени бяха толкова уморени, че не настояха да дочакат смяната; щом Антоан ги покани, те използваха случая да отидат да си починат малко.

Антоан и Жак остават сами.

И двамата са далеч от леглото: Антоан отива да затвори вратата, която Адриан е оставила полуотворена без сам да знае защо, Жак отстъпва няколко крачки назад до самата камина.

Антоан избягва погледа на брат си. В този миг съвсем не чувствува нужда да усеща обичта му; той няма нужда и от съучастник.

Внимателно опипва никелираната кутийка в джоба си. Дава си още две секунди. Не че иска още веднъж да прецени доводите „за“ и „против“: в момента, когато трябва да действува, той по правило никога не подлага отново на преценка съображенията, поради които е взел решение. Но гледайки отдалеч сред белотата на леглото това лице, което, докато бе траяла болестта, с всеки изминал ден му бе ставало все по-познато, той се отдава за миг на тъга и в сърцето му бликва последния порив на жалост.

Двете секунди са минали.

„Би било по-малко мъчително, ако го направех през време на криза“ — мисли си той и се приближава с бързи крачки.

После измъква от джоба си шишенцето, разклаща го, затяга иглата за спринцовката и се спира, търсейки нещо с очи. Набързо свива рамене — машинално бе потърсил спиртника, за да обгори платинения връх на иглата…

Жак не вижда нищо, защото наведеният гръб на брат му скрива леглото. Толкова по-добре. Все пак той се решава да направи крачка встрани. Баща му сякаш спи. Антоан разкопчава ръкава и го запретва.

„Пуснах кръв от лявата ръка — казва си Антоан, — значи, инжекцията в дясната.“

Той защипва кожата, за да се образува гънка, и вдига спринцовката.

Жак притиска със сгърчена ръка устата си.

Иглата се забива с тъп звук.

Спящият простенва; рамото трепва. В тишината се чува гласът на Антоан:

— Не мърдай… Това ще те облекчи, тате…

„За последен път му се говори“ — мисли Жак.

Нивото на течността не спада бързо в стъклената спринцовка… Ами ако влезе някой?… Свършено ли е? Не. Антоан е оставил иглата в кожата; той измъква внимателно спринцовката и я напълва повторно. Течността слиза все по-бавно и по-бавно… Ако влезе някой?… Още един кубически сантиметър… Колко бавно изтича!… Още няколко капки…

С бързо движение Антоан измъква иглата, избърсва подутото място, откъдето се процежда капка розова перла, после закопчава отново ризата и вдига завивката.

Ако беше сам, сигурно щеше да се наведе към това бледо чело — за първи път от двадесет години изпитва желание да целуне баща си… Той се изправя, отстъпва крачка назад, мушка инструментите в джоба на престилката си и поглежда наоколо си, за да види дали всичко е в ред. Най-после обръща глава към брат си и погледът му, безразличен и строг, сякаш казва: „Това е!“.

Жак би искал да се приближи, да стисне ръцете му, да изрази с прегръдка… Но Антоан вече се е обърнал и дръпвайки ниския стол на сестра Селин, сяда до главата на баща си.

Ръката на умиращия е отпусната върху завивката. Китката е почти толкова бяла, колкото чаршафа; тя трепери едва забележимо — трептене на магнитна игла. Обаче морфинът действува и въпреки дългото мъченичество чертите вече се отпущат. Смъртното сковаване сякаш има сладостта на укрепителен сън.

Антоан не може да мисли за нищо определено. Той хваща ръката на болния, пулсът е бърз и слаб. Цялото му внимание е заето да брои машинално: „Четиридесет и шест, четиридесет и седем, четиридесет и осем…“

Съзнанието за това, което току-що е извършил, започва да става все по-смътно, представата му за света се замъглява… „Петдесет и девет, шестдесет, шестдесет и едно…“ Пръстите, които държат китката, се разтварят… Естествено, сладостно преминаване в състояние на безразличие. Вълна на забрава залива всичко.

Жак не смее да седне от страх да не събуди брат си. Прав, вцепенен от умора, той не вдига очи от устните на умиращия. Те бледнеят, бледнеят; дишането вече едва ги докосва.

Обхванат от страх, Жак се решава да направи движение.

Антоан скача, вижда леглото, баща си и тихо хваща отново китката.

— Иди повикай сестра Селин — казва той след кратко мълчание.

Когато Жак се върна, последван от сестрата и готвачката, дишането беше станало малко по-силно и по-равномерно, но сега бе придружено от необикновен гърлен шум.

Антоан стоеше прав, със скръстени ръце. Той бе запалил полилея на тавана.

— Пулсът не се усеща — каза той, щом сестра Селин дойде при него.

Калугерката обаче бе убедена, че лекарят не разбира в кой момент точно настъпва смъртта и че в тези неща тя е по-опитна. Затова не отговори, а седна на ниския стол и взе ръката на болния, за да усети пулса, после доста дълго наблюдава лицето на умиращия. След това, обръщайки се към дъното на стаята, направи утвърдителен знак с глава и Клотилд веднага излезе навън.

Задъхването се усилваше и ставаше мъчително за околните. Антоан забеляза, че лицето на Жак е разкривено от тревога. Той тръгна към него, за да му каже: „Не се страхувай, той вече не чувствува нищо“, но в този миг вратата се отвори. Чу се шепот и г-ца дьо Вез, прегърбена и наметната с нощен жакет, се появи, хванала под ръка Клотилд. След тях вървеше Адриан, последвана от г-н Шал, който, стъпвайки на пръсти, завършваше шествието.

Раздразнен, Антоан им направи знак да останат на прага, но и четиримата вече бяха коленичили близо до вратата. Внезапно пискливият глас на госпожицата се чу в тишината и заглуши хъркането на умиращия:

— „О, милостиви Исусе… представям се пред тебе… с разбито сърце…“

Изтръпнал, Жак подскочи към брат си:

— Спри я! Как може!…

Мрачният, тъжен поглед на Антоан веднага го успокои.

— Остави я — пошушна той и като се наведе, добави: — Почти е свършено вече. Не може да чуе нищо. — Той си спомни за вечерта, когато г-н Тибо тържествено бе поръчал на госпожицата задължението да каже в предсмъртния му час тази „Литания за умиращите в лоното на черквата“ и се разчувствува.

Двете калугерки също бяха коленичили от двете страни на леглото. Сестра Селин бе сложила ръка върху китката на умиращия.

— „… Когато моите студени, бледи и трептящи устни ще произнесат за последен път твоето обожаемо име, милостиви Исусе, смили се над мене!“

Старата мома напрягаше малкото воля, която бе запазила след двадесетгодишно робство и себеотрицание, за да може да изпълни обещанието си.

— „Когато моите бледи и хлътнали бузи ще внушават на присъствуващите състрадание и страх, милостиви Исусе, смили се над мене! Когато моите коси, измокрени от потта на предсмъртните мъки…“

Антоан и Жак не вдигаха очи от баща си. Изведнъж челюстта му увисна. Клепачите бавно се полуотвориха и неподвижните зеници се показаха. Дали това е краят? Сестра Селин, която продължаваше да държи китката, гледаше умиращия в лицето и не правеше никакво движение.

Гласът на госпожицата, писклив, монотонен, задъхан като пробит акордеон, късаше безмилостно нервите:

— „Когато моето въображение, тормозено от призраци, ме хвърли в смъртна тревога, милостиви Исусе, смили се над мен. Когато моето слабо сърце…“

Устата на умиращия продължаваше да се отваря. Блесна един златен зъб. Изтече още половин минута. Сестра Селин продължаваше да стои неподвижна. Най-после тя пусна ръката и вдигна глава към Антоан. Устата зееше. Той веднага се наведе: сърцето не биеше вече. Постави ръката си върху неподвижното чело и с палеца полека спусна един след друг покорните клепачи. После, без да вдигне ръката си, сякаш искаше да изпрати с това нежно притискане мъртвеца до прага на вечния покой, той се обърна към калугерката и каза с почти висок глас:

— Кърпата, сестра…

Двете прислужнички избухнаха в сълзи. Госпожицата, опряла ръце на пода до коленичилия г-н Шал, с плитка, паднала върху белия жакет, и безразлична към всичко, което ставаше, продължаваше литанията си:

— „Когато моята душа ще отлети от устните ми и ще напусне този свят завинаги…“

Трябваше да я вдигнат и да я отведат. Едва когато бе обърнала гръб на стаята, тя сякаш схвана какво става и започна да хълца като дете.

Г-н Шал също плачеше. Той се бе заловил за ръката на Жак и клатеше глава като маймуна:

— Не би трябвало да има такива неща, господин Жак…

„Къде ли е Жиз?“ — питаше се Антоан, докато изтикваше всички навън.

 

 

Преди да напусне стаята, той се обърна да хвърли последен поглед към баща си.

Най-после след толкова седмици в стаята отново се беше възцарила тишина.

Подпрян на възглавницата, сякаш внезапно израснал, осветен напълно от лампата на тавана, г-н Тибо с превръзка под брадата, чиито два края смешно стърчаха като рога над главата му, изглеждаше като герой от някаква легенда — имаше театрален и тайнствен вид.