Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (64)

IV

Цялата вечер, цялата нощ и цялата сутрин на следния ден двете смени, които Антоан бе наредил, непрекъснато се редуваха през три часа до леглото на г-н Тибо. Първата се състоеше от Жак, прислужницата и старата калугерка; втората — от сестра Селин, Леон и Клотилд, готвачката. Антоан не бе починал нито за миг през всичкото това време.

Кризите ставаха все по-чести и по-чести. Те избухваха с такава ярост, че след всеки пристъп тези, които бдяха около болния, сядаха веднага задъхани като него и уморено го гледаха как страда. Нищо не можеше да се направи. В затишието между конвулсиите със страшна сила се явяваха невралгичните болки. Почти всички точки на тялото ставаха болезнени; между всеки две кризи почти непрекъснато се чуваха крясъци. Мозъкът на нещастника беше твърде отслабнал, за да си даде сметка какво става; от време на време дори той съвсем бълнуваше; обаче тялото не бе загубило способността си да страда и той не преставаше да сочи местата, където се съсредоточаваха болките. Антоан се учудваше на силата, която все още бе запазил този старец, залежал се от толкова месеци. Самите калугерки, колкото и да бяха свикнали с всички прояви на болестта, бяха смаяни от това, което виждаха. Убедени, че само уремията ще победи тази неестествена издръжливост, те по няколко пъти на час идваха да се уверят, че чаршафът е сух, че бъбрекът не е подновил функциите си от едно денонощие насам.

Още от първия ден на кризите, портиерката беше дошла да попита дали не е възможно да се затворят не само прозорците, но и капаците, за да се заглушат крясъците, които кънтяха в двора и изпълваха с ужас цялата къща. Наемателката на третия етаж, млада бременна жена, чиято стая беше над спалнята на умиращия, до такава степен се разтревожила от виковете, че трябвало посред нощ да отиде да се подслони при родителите си. Затова държаха затворени всички врати и прозорци. Стаята беше осветена само от лампата до леглото. Изпаренията, които се носеха във въздуха, бяха станали непоносими въпреки огъня, който постоянно поддържаха в камината за проветряване. Замаян от нечистия въздух, угнетен от полумрака, съсипан от вълненията, които от три дни не го оставяха да си отдъхне, Жак често задремваше за половин минута прав, с вдигната ръка, после се сепваше и довършваше започнатото движение.

В часовете, когато имаше възможност да напусне болния, той слизаше в апартамента на Антоан, от който си бе взел ключ и където беше сигурен, че ще може да остане сам. Бързаше да се скрие в някогашната си стая, но и там не успяваше да намери покой. През тюлената завеса на прозореца гледаше как се въртят снежинките, които скриваха фасадите на отсрещните къщи и заглушаваха шумовете на улицата. Тогава виждаше отново Лозана, улица Де-з-Ескалие, пансиона „Камерзин“, София, приятелите си. Всичко се сливаше — настоящето и спомените, снегът в Париж и зимите в Швейцария, топлината в стаята и топлината на малката му швейцарска печка, изпаренията на етер, които бяха слепнали по дрехите му, и миризмата на смола, на която дъхаше паркетът от светли чамови дъски в стаята му Женева… Тогава той ставаше и отиваше да се приюти другаде. Довличаше се до кабинета на Антоан и пиян от умора, и угнетен се тръшваше в някое кресло, сякаш дълго време бе чакал нещо, изпълнен с чувство на безплодно желание и неудовлетвореност, със смътното съзнание, че всичко му е станало безвъзвратно чуждо.

След пладне кризите започнаха да се редуват една след друга, без прекъсване, и състоянието на г-н Тибо явно се влошаваше.

Когато дойде ред на неговата смяна, Жак бе поразен от промяната, настъпила от сутринта: постоянното гърчене на лицевите мускули и особено подпухналостта, предизвикана от отравянето, бяха променили всички черти на лицето; той едва позна баща си.

Жак искаше да разпита брат си, но постоянните грижи за болния изискваха от тях да удвоят вниманието си и те не можеха да разменят нито дума. Впрочем при състоянието на вцепенение, предизвикано от крайната умора, за него би било огромно усилие да изрази мислите си с разбираеми думи. Понякога, между две кризи, смазан от жалост пред това безкрайно страдание, той хвърляше въпросителен поглед към брат си, но Антоан стискаше зъби и поглеждаше настрана.

 

 

След цяла редица конвулсии, чиято сила непрекъснато нарастваше, Жак, капнал от умора, с чело, покрито с пот, обхванат от някакъв пристъп на бяс, изтича до брат си, хвана го за ръката и го отведе в другия ъгъл на стаята.

— Антоан! Това не може да продължава така, разбери! — Укор трептеше в гласа му.

Антоан обърна глава и само безпомощно вдигна рамене.

— Но измисли нещо! — настоя Жак, като разтърсваше ръката му. — Трябва да му се помогне, да се намалят болките му! Трябва да се намери нещо! Трябва!

Антоан вдигна презрително вежди, като гледаше болния, който издаваше провлечени викове. Какво да опита? Баня? Очевидно тази мисъл му бе идвала вече много пъти, но възможно ли бе да се предприеме подобно нещо? Банята се намираше на другия край на апартамента, близо до кухнята, в дъното на тесен коридор, който правеше чупка под прав ъгъл. Страшно рисковано беше… И все пак…

За няколко секунди той прецени всички съображения „за“ и „против“. После взе решение и в мисълта му планът вече започваше да се изгражда. Трябваше да се използуват минутите, през които след всяка криза болният се намираше в пълно изтощение. Но се налагаше всичко да бъде предварително подготвено.

Той вдигна глава:

— Сестра, оставете тия работи. Повикайте Леон. И сестра Селин. Нека донесе два чаршафа. Два. Вие, Адриан, идете да напълните ваната с топла вода. Тридесет и осем градуса. Разбрано ли е? Ще останете там да поддържате същата температура на водата, докато дойдем. Освен това кажете на Клотилд да сложи кърпи в пещта. И да приготви грейка. Хайде, побързайте.

Сестра Селин и Леон, които си почиваха, пристигнаха тъкмо навреме, за да заместят Адриан до леглото на болния. Започваше нова криза. Тя беше много силна, но кратка.

Щом престанаха гърчовете и ускореното, но по-равномерно дишане замени хъркането, което сега придружаваше периодите на буйствуване, Антоан хвърли бърз поглед към помощниците си и каза:

— Сега е моментът. Трябва да бързаме, няма нито секунда време за губене — добави той, обръщайки се към Жак.

Двете калугерки разхвърлиха завивките. Облак прах се вдигна от чаршафите и миризма на гангренясала плът се разнесе из стаята.

— Бързо да го съблечем — рече Антоан. — Леон, две дървета в камината. Да бъде по-топло, когато го донесем обратно.

— Ох-ох! — стенеше болният. — Ох-ох!…

Всеки ден струпеите се увеличаваха и ставаха по-дълбоки. Плешките, задните части, петите бяха почти изцяло покрити с червени рани, които се залепваха за чаршафите въпреки талка и превръзките.

— Чакайте! — извика Антоан.

Той измъкна ножчето си и разряза ризата по дължина. При острия шум на платното, което цепеше, тръпка премина по тялото на Жак.

Сега цялото тяло лежеше разкрито.

То бе огромно, отпуснато, белезникаво. Правеше впечатление, че е едновременно и подуто, и много измършавяло. Китките висяха като боксьорски ръкавици на края на изсъхналите ръце. Краката, извънредно дълги, приличаха на кости, обраснали с косми. Валмо косми се сивееше и между гърдите; друго сиво валмо прикриваше отчасти пола му.

Жак изви очи настрана. По-късно той много пъти си спомняше този миг и странната мисъл, която му се бе натрапила, когато за пръв път в живота си видя гол човека, от когото произлизаше. После той отново се видя в Тунис, с репортьорски бележник в ръка, изправен пред друго едно тяло, също така голо, също така подуто и посивяло — тялото на един стар италианец, безсрамен колос, когото току-що бяха намерили обесен и бяха проснали пред къщата под жаркото слънце. Пъстра тълпа дечурлига от съседните улици подскачаше и пищеше наоколо му. Жак бе видял дъщерята на самоубиеца, почти дете още, която мина разплакана през двора, разгони с ритници децата и посипа наръч сено върху трупа. От свян вероятно; а може би и заради мухите.

— Сега ти, Жак! — пошепна Антоан.

Трябваше да се мушне ръка под болния, за да се улови краят на чаршафа, който Антоан и сестрата бяха успели да прокарат под хълбоците.

Жак се подчини. И изведнъж допирът с влажното тяло го смути толкова силно, че предизвика у него неочаквана физическа реакция, някакво първично чувство, което далеч надминаваше обикновеното състрадание и обич: това бе егоистичната нежност на човек към човека.

— В средата на чаршафа! — командуваше Антоан. — Добре. Не толкова силно! Леон, дърпайте насам! Вдигнете сега възглавниците. Вие, сестра, повдигайте краката! Още малко. Внимавайте за струпеите. Жак, хвани единия край на чаршафа, при главата. Аз ще хвана другия. Сестра Селин и Леон ще държат краищата при краката. Готови ли сме? Добре. Да опитаме най-напред, за да видим. Едно, две!

Здраво теглен от четири страни, чаршафът се изпъна, като повдигна малко тялото над дюшека.

— Добре — рече Антоан почти радостно. Всички бяха доволни, че вършат нещо.

Антоан се обърна към старата калугерка:

— Сестра, покрийте го с вълненото одеяло. После минете напред да отваряте вратите… Готови ли сме. Хайде.

Шествието тръгна тежко и навлезе в тесния коридор. Болният ревеше. Лицето на г-н Шал се появи за миг на вратата на кабинета.

— Наведете малко към краката — рече Антоан със задъхан глас. — Така… Да поспрем ли? Не? Тогава напред… Внимавай, ще закачиш ключа на шкафа… Кураж! Почти стигнахме. Внимавайте на завоя. — Той забеляза отдалеч госпожицата и двете прислужнички, които запречваха входа на банята. — Махайте се оттам! — кресна той. — Достатъчни сме петимата. Вие, Адриан и Клотилд, ще използувате времето, докато сме в банята, да оправите леглото. И сложете грейка… Дръжте се сега! На косо, за да минем през вратата. Добре… Не го слагайте на плочите, дявол да го вземе! Вдигайте! Още! Трябва да мине над ваната. После ще го спуснем постепенно. С чаршафа, разбира се! Дръжте здраво. Полека. Отпуснете малко. Още. Така… Брей, тя е наляла много вода, ще прелее отвсякъде. Спущайте…

Загърнато в чаршафа, тежкото тяло се потопи бавно, като изтласка извън ваната равен на себе си обем вода, която преля от всички страни, измокри тези, които го носеха, и заля пода чак до коридора.

— Стана — заяви Антоан, като отърсваше капките вода от себе си. — Десет минути да си поемем дъха.

Почувствувал сигурно топлината на банята, г-н Тибо бе спрял да вика за момент, но след това започна да крещи още по-силно. Опита се да рита и да блъска, но за щастие краката и ръцете му се бяха омотали в гънките на чаршафа, който пречеше на движенията му.

Малко по малко обаче възбуждението му премина. Той вече не викаше, а само пъшкаше:

— Ох-ох!… Ох-ох!…

След малко той дори престана да охка; очевидно му беше много приятно. Неговото пъшкане сега приличаше по-скоро на въздишки на удоволствие.

И петимата стояха около ваната, с крака, измокрени от водата, мислейки тревожно за това, което им предстоеше още да извършат.

Изведнъж г-н Тибо отвори очи и каза с висок глас:

— А, ти ли си?… Не днес… — Той се огледа наоколо си, но очевидно не разпозна хората, които го заобикаляха. — Оставете ме — добави той.

От два дни насам това бяха първите свързани думи, които произнасяше. Той замълча, но устните му се раздвижиха, сякаш шепнеше молитва. Дочуваше леко мърморене. Антоан напрегна слух и успя да долови няколко думи:

— „Свети Жозеф… закрилник на умиращите… — И след малко: — … бедни грешници…“

После отново клепачите се спуснаха. Лицето му стана спокойно, дишането често, но ритмично. Да не чуват вече виковете му, бе невероятно облекчение за всички.

Изведнъж старецът се засмя тихо, странно ясно, по детски. Антоан и Жак се спогледаха. За какво ли мислеше той? Очите му бяха все така затворени. Тогава съвсем отчетливо, но с глас, одрезгавял от постоянните крясъци, той затананика припева от детските си години, които госпожицата му беше припомнила:

„Хоп-хоп! Скачай, конче,

на среща да вървим!“.

Той повтори: „Хоп-хоп“, после гласът замря.

Обхванат от стеснение, Антоан не вдигаше очи.

„На среща! — мислеше си той. — Какъв лош вкус!… Какво ли ще си помисли Жак?“

Жак изпитваше абсолютно същите чувства: неприятно му стана не от това, което бе чул, а от мисълта, че не само той го е чул. Двамата братя се стесняваха един от друг.

 

 

Десетте минути изтичаха.

Наблюдавайки баща си, Антоан същевременно мислеше и за пренасянето му обратно в спалнята.

— Невъзможно е да го пренесем в този мокър чаршаф — каза той тихо. — Леон, идете да донесете дюшека от сгъваемото легло. Поискайте от Клотилд кърпите, които са в пещта.

Сложиха дюшека върху мокрите плочки. После, по командата на Антоан, заловиха отново четирите ъгъла на чаршафа, вдигнаха с усилие над ваната болния, от когото струеше вода, и го поставиха върху дюшека.

— Обършете го бързо!… — рече Антоан. — Така. Сега го покрийте с одеялото и мушнете под него сухия чаршаф. Да побързаме, за да не настине.

„Какво ли пък значение има, ако настине?“ — помисли си той веднага.

Антоан хвърли поглед наоколо си. Всичко бе пропито с вода. Дюшекът, чаршафите — всичко бе мокро. В ъгъла лежеше съборен стол. Сякаш в банята се бе разиграла някаква бурна сцена, придружена от наводнение.

— Сега всички по местата си и да тръгваме — изкомандува той.

Сухият чаршаф се опъна, тялото се залюля за миг като в хамак и всички тръгнаха, препъвайки се и цапайки в локвите, и изчезнаха на завоя на коридора, като оставяха след себе си мокри следи.

Няколко минути по-късно г-н Тибо лежеше в оправеното си легло с глава по средата на възглавницата, с ръце, спокойно отпуснати върху завивката. Беше неподвижен и много блед. За първи път от толкова дни той като че ли не страдаше вече.

Облекчението не трая дълго.

Удари четири часът. Жак току-що бе излязъл от стаята и се готвеше да слезе да си почине в партера, когато Антоан го настигна във вестибюла:

— Бързо! Задушава се!… Телефонирай в „Котро“. Фльорюс 54–02. „Котро“, улица Севр. Да изпратят веднага три-четири възглавници с кислород… Фльорюс 54–02.

— Да отида ли с такси?

— Не, те имат триколка. Но побързай, защото ми трябваш.

Телефонът беше в кабинета на г-н Тибо. Жак се спусна натам така бурно, че г-н Шал скочи от стола си.

— Тате се задушава — му извика Жак, като вдигна слушалката. — Ало, институт „Котро“?… Не?… Не сте ли Фльорюс 54-02? Ако… моля ви се, господне, отнася се за болен! Фльорюс 54-02! Ало, институт „Котро“? Добре… Тук е доктор Тибо… Да… Можете ли…

Прегънат на две и облегнат на подставката, върху която бе сложен апаратът, той стоеше с гръб към стаята. Както говореше, вдигна разсеяно очи към огледалото, което беше пред него, и видя отворената врата, а в рамката й, изправена като вкаменена, Жиз, която го гледаше.