Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Les Thibault, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Боян Атанасов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,1 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ckitnik(2010 г.)
- Начална корекция
- Еми(2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013 г.)
Издание:
Роже Мартен дю Гар.
Семейство Тибо. Том I
Френска. Второ издание
ИК „Народна култура“, София, 1980
Редактор: Пенка Пройкова
Коректор: Грета Петрова, Радослава Маринович
Издание:
Роже Мартен дю Гар.
Семейство Тибо. Том II
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Стоян Панчев
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДПК Димитър Благоев, София, ул. „Ракитин“ 2
Дадена за набор: ноември 1979 г.
Подписана за печат: май 1980 г.
Излязла от печат: юли 1980 г.
Формат 84×108/32.
Печатни коли 64.
Изд.коли 53,76.
Усл.изд.коли 61,67
История
- —Добавяне
XII
Малко по малко нощта изпълваше стаята.
Антоан мечтаеше; нямаше сила да стане дори за да запали лампата. Беше минал повече от час и половина, откакто Жак бе излязъл. Неволно съмнение проникна в мисълта му. Той се опита да го отстрани, но някакво безпокойство, което растеше от минута на минута, започваше да го души. Но се разпръсна изведнъж, когато разпозна стъпките на брат си по стълбите.
Жак влезе, не каза нищо, като че ли дори не забеляза, че стаята е тъмна, и се тръшна на един стол до вратата. Антоан едва различаваше лицето му на светлината на огъня. Челото му бе скрито от шапката и той държеше палтото си на ръка.
— Остави ме тук, Антоан — изстена изведнъж Жак. — Върви си, остави ме! Малко остана да не се върна… — Но преди Антоан да може да каже нещо, той извика: — Мълчи, мълчи, знам, не казвай нищо. Ще тръгна с тебе.
После стана и запали лампата.
Антоан избягваше да го гледа. От деликатност се престори, че продължава да чете.
Жак сновеше из стаята уморено. Той хвърли някои дрехи върху леглото, отвори един куфар, сложи в него бельо и разни дреболии. От време на време си подсвиркваше; все същата мелодия. Антоан го видя как хвърли един вързоп писма в огъня и подреди разхвърляните из стаята книжа в шкафа; после го заключи и сложи ключа в джоба си. Тогава седна в един ъгъл превит надве, със свряна между раменете глава, надраска няколко пощенски картички на коленете си, като от време на време нервно отмяташе падащия върху челото му кичур коса.
Антоан беше покъртен. Ако Жак сега му кажеше: „Умолявам те, замини без мене“, той, без да каже дума, би го прегърнал и веднага би заминал обратно сам.
Жак пръв наруши мълчанието. Когато се преобу и затвори куфара си, той се приближи до брат си:
— Седем часът е, знаеш ли. Трябва вече да слизаме.
Без да отговори, Антоан започна да се готви. Когато свърши, той запита:
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Благодаря.
Те говореха по-тихо, отколкото през деня.
— Дай ми куфара си.
— Не е тежък… Мини напред.
Прекосиха почти безшумно стаята. Антоан излезе пръв. Той чу зад себе си как Жак завъртя електрическия ключ и тихо затвори вратата.
Вечеряха бързо в бюфета на гарата. Жак не говореше нищо и едва се докосваше до яденето, а Антоан, загрижен толкова, колкото и Жак, уважаваше мълчанието му и не се опитваше да се преструва.
Влакът беше на линия. Те се разхождаха напред-назад, чакайки да стане време да се качат във вагона си. От подлеза непрекъснато бликаше поток от пътници.
— Влакът ще бъде препълнен — рече Антоан.
Жак не отговори нищо. Но след малко, съвсем неочаквано, сякаш му доверяваше нещо, каза:
— Стават вече две години и седем месеца, откакто съм в тази страна.
— В Лозана ли?
— Не, откакто живея в Швейцария. — След няколко крачки той прошепна: — Каква хубава пролет изкарах през 1911 година…
Те минаха мълком още веднъж край целия влак. Очевидно все едни и същи мисли продължаваха да се въртят в главата на Жак, защото той по собствен почин започна да обяснява:
— Такова главоболие имах в Германия, че пестях от всичко, за да избягам в Швейцария на чист въздух. В края на май успях да дойда тука точно в разцвета на пролетта. В планината. В Мюленберг; той е в кантона Люцерн.
— Аха, Мюленберг…
— Да, там написах почти всичките стихове, които съм подписал „Мюленберг“. Много работех по онова време.
— Дълго ли остана там?
— Шест месеца. При едни селяни. Възрастни хора, бездетни. Прекарах шест чудесни месеца! Каква пролет! Какво лято! Такава прелест се откри от прозореца ми в деня, в който пристигнах! Безкраен вълнообразен пейзаж, целият очертан с прости линии и така благороден! Стоях навън от сутрин до вечер. Ливади, пълни с цветя и диви пчели, обширни стръмни пасища, крави, дървени мостчета върху потоците… Ходех, работех, както вървях, разхождах се по цял ден, а понякога и вечер, и нощем… Ах, тези нощи!… — Той бавно замахна, описа една крива и отново отпусна ръка.
— А твоето главоболие?
— О, щом се установих там, веднага се почувствувах много по-добре. Мюленберг ме излекува. Мога дори да кажа, че никога главата ми не е била по-свежа, по-лека. — Той се усмихна на спомените си. — Лека и все пак пълна с мисли, с проекти, с щуротии… Мисля, че всичко, което ще мога да напиша през живота си е покълнало в този чист въздух през това лято. Спомням си, имаше дни, в които бях изпълнен с такъв възторг… Ах, през онези дни аз наистина изпитах опиянението на щастието!… Случваше ми се — не смея да ти го кажа, — случваше ми се да скачам, да тичам безпричинно и после да се хвърля по корем на тревата и да плача, да плача от щастие. Мислиш, че преувеличавам ли? Това е толкова истина… Знаеш ли, спомням си, че в някои дни, когато много бях плакал, правех голям завой, за да мога да си измия очите на едно изворче, което бях открил в планината… — Той наведе глава, вървя известно време мълчаливо; после, без да се изправи, повтори: — Две години и половина минаха оттогава.
После замълча и не проговори нито дума до тръгването на влака.
Когато влакът потегли, без да изсвири, с тази неумолима сигурност, с пасивната мощ на машината, тласната напред от разписанието, Жак гледаше, без да пролее сълза, как изчезва празният перон и как все по-бързо пробягват светлините на предградията; после всичко стана черно и той се почувствува беззащитен, отнесен в нощта. Обграден от всички страни от непознати, той потърси с очи Антоан, който стоеше на няколко метра прав в коридора, полуобърнал гръб към него, и също се бе загледал в тъмното поле. Жак изпита желание да се приближи до брат си; отново го обхвана непреодолима жажда да му се довери.
Той успя да се промъкне до него и го потупа по рамото.
Антоан, притиснат от пътници и багажи, които задръстваха коридора, помисли, че Жак иска да му каже само няколко думи, затова, без да се обръща напълно, само изви врат и наведе глава. Тогава сред този коридор, където хората бяха се струпали като добитък, друсани от влака и оглушени от тракането на колелата по релсите, Жак зашепна, почти долепил уста до ухото на Антоан:
— Слушай, Антоан, ти трябва да знаеш… В началото аз водих… водих…
Той искаше да извика: „Водих живот, който се срамувам да призная… Паднах толкова ниско… Бях преводач, водех туристи… Изкарвах хляба си, с каквато работа ми попадне… И още по-лошо, затънах в утайката на обществото… Приятели ми бяха негодници като дядо Крюгер, Селадонио… Каролина… Една нощ на пристанището едва не ме пребиха с една цепеница и след като излязох от болницата, ми се яви това главоболие. Оттогава го имам… И в Неапол… Ами в Германия — Руперт и малката Роза, тази двойка, която… В Мюнхен заради Вилфрид изкарах… изкарах предварителен затвор…“. Но колкото повече признанията напираха на устните му и спомените му, смътни и многобройни, се надигаха, толкова повече му се струваше, че действително няма сили да признае миналото си, че бе невъзможно да го изрази с думи. Тогава, обезсърчен, той се задоволи да промълви:
— Водих живот, който се срамувам да призная, Антоан… Срамувам се да призная!… — И тази фраза, която той повтаряше с отчаян глас, тежко и вяло като най-позорната дума на света, го успокояваше малко по малко, сякаш бе направил пълна изповед.
Антоан цял се бе обърнал към него и стоеше в много неудобно положение. При все че изпитваше стеснение от присъствието на хора наоколо им, мислейки, че Жак може да повиши тон, и треперейки в очакване да чуе най-ужасни неща, той все пак правеше усилия да придаде спокоен израз на лицето си.
Жак обаче, опрял рамо на вратата на купето, сякаш се отказа да говори повече.
Пътниците започнаха да напускат един по един коридора и се струпаха в купетата. Скоро Антоан и Жак останаха почти сами и можеха да говорят, без да ги чуе някой.
Тогава Жак, който се бе умълчал и сякаш не бързаше да продължи разговора, се наведе внезапно към брат си:
— Виждаш ли, Антоан, страшното е да не знаеш кое е… нормално… Не, не нормално — това е идиотско… Как да се изразя?… Да не знаеш дали чувствата, които имаш… или по-скоро инстинктите… Но ти като лекар знаеш… — Намръщен, с поглед зареян в нощта, той говореше с глух глас и се запъваше на всяка дума. — Слушай — поде той, — човек понякога изпитва чувства… Понякога имаш порив към това, към онова… Пориви, които бликат от дълбочината на… Нали?… Не знаеш дали и другите изпитват същото, или си… някакъв изрод! Разбираш ли какво искам да кажа, Антоан? Ти си виждал толкова хора, толкова различни случаи, ти сигурно знаеш какво е… да речем… общото правило и какво е… изключение. Но за нас, които не знаем, това е ужасна тревога, разбираш ли? На’, ето ти един пример: когато си на тринадесет-четиринадесет години, тези непознати желания нахлуват в тебе, сякаш те заливат, смътни мисли те изпълват, без да можеш да се браниш… И човек се срамува от тях и ги крие болезнено като някакви недъзи… И после един ден откриваш, че нищо не е по-естествено, че дори това е най-хубавото нещо на света… И че всички подобно на нас… Разбираш ли… Има също такива тъмни неща… инстинкти, които се надигат… и за които дори на моята възраст, Антоан, дори на моята възраст се питаш… а не знаеш…
Изведнъж лицето му се сгърчи, защото друга мисъл го жегна неочаквано: той си бе дал сметка колко бързо се бе привързал отново към брат си, към този отдавнашен приятел, а чрез брат си към цялото си минало! До вчера още между тях зееше непреодолима пропаст… И половин ден беше достатъчен…
Той стисна юмруци, наведе глава и замълча.
След няколко минути, без дума да продума или да вдигне очи, той се върна на мястото си в купето.
Когато Антоан, изненадан от внезапното му оттегляне, отиде при него, забеляза, че Жак седи неподвижен в полутъмното купе; клепачите му бяха упорито спуснати над насълзените очи и той се преструваше, че спи.