Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (59)

XI

Като остана сам, Антоан се приближи до масата и с любопитство отвори папките.

В тях бяха безредно натъпкани най-различни изрезки от вестници. Първо имаше статии на актуални теми, подписани „Жак Фаталиста“. После идваха стихотворения за планината, публикувани в едно белгийско списание под псевдонима „Ж. Мюленберг“. И накрая поредица от кратки разкази, озаглавени „Страници от черната тетрадка“, нещо като скици, нахвърляни сигурно покрай разни репортажи и подписани „Джек Боти“. Антоан прочете няколко от тях: „Осемдесетгодишните“, „Детско самоубийство“, „Ревността на слепия“, „Гняв“. Действуващите лица, заимствувани от всекидневния живот и нарисувани с едри щрихи, се налагаха на читателя със своята релефност; сбитият, отривист стил на „Сестричката“, освободен сега от всякакъв лиризъм, придаваше на тези бележки отпечатък на истинност, който будеше интерес.

Но въпреки сочността на тези страници, Антоан не можеше да се съсредоточи. Толкова много неочаквани неща бе научил от тази сутрин. Освен това, щом остана сам, мисълта му неминуемо се върна към стаята на болния, която бе напуснал снощи и където може би вече ставаха ужасни неща. Дали бе сбъркал, като тръгна? Не, защото щеше да върне Жак…

 

 

Леко почукване на вратата, дискретно, но решително, отклони мислите му.

— Влез — извика Антоан.

Учуди се, когато на тъмния фон на площадката се очерта женски силует. Стори му се, че позна младата жена, която бе зърнал сутринта на закуската.

Тя носеше кошница с дърва. Антоан побърза да й помогне.

— Брат ми току-що излезе — каза той.

Тя кимна с глава, сякаш искаше да каже: „Зная“, а може би дори: „Именно затова се и качих“. Тя разглеждаше Антоан, без да прикрива любопитството си, но смелостта й изглеждаше тъй обмислена и подбудена от сериозни съображения, че не придаваше нищо двусмислено на държането й. На Антоан му се стори, че очите й са насълзени. Изведнъж тя замига и без всякакво предисловие с глас, в който трептеше укор, запита:

— Ще го отведете ли?

— Да… Баща ни е тежко болен.

Тя сякаш не го чу.

— Защо? — извика тя буйно и тропна с крак. — Аз не искам!

Антоан повтори:

— Баща ни е на смъртно легло.

Но тя нямаше нужда от обяснения. Очите й бавно се наляха със сълзи. Изви се към прозореца, после започна да кърши ръце и накрая ги отпусна.

— Той няма да се върне — каза тя глухо.

Беше висока, с широки рамена, малко пълничка, нервни жестове, но безстрастна, когато стоеше неподвижна. Двете тежки гладки плитки с пепеляворус цвят, които увенчаваха ниското й чело, бяха завити на кок на тила й. Тази диадема придаваше на правилните груби черти царствен характер, който се подчертаваше също и от волевия израз на устата с обърнатите, извити устни като у антична статуя, ограничени от двете страни от чувствени гънки.

Тя се обърна към Антоан:

— Закълнете ми се, закълнете ми се в Христа, че няма да му попречите да се върне!

— Не, разбира се, защо да му попреча? — възрази той с примирителна усмивка.

Тя не отговори на тази усмивка. Наблюдаваше младия мъж с блесналите си от сълзи очи. Гърдите й се повдигаха бурно под прилепналата рокля. Без всякакво стеснение тя го остави да я разглежда. Измъкна от пазвата си смачкана на топка кърпичка и подсмърчайки, я притисна до очите си, после до ноздрите си. Зениците й бавно се движеха между клепачите и имаха кадифен и сладострастен израз. Тиха вода, в която от време на време се явяваха водовъртежи от неразгадаеми мисли. В такива моменти тя се навеждаше или обръщаше глава.

— Говори ли ви той за мене? За София?

— Не.

Синкаво пламъче блесна между клепките й.

— Нали няма да му кажете, че съм ви казала всичко това…

Антоан отново се усмихна:

— Но вие не сте ми казали нищо, госпожо.

— О, напротив — възрази тя като отметна глава назад с полуспуснати клепки.

После потърси с очи някой стол, сложи пред Антоан една табуретка и бързо седна, сякаш разполагаше само с една минута.

— Вие сигурно сте от някой театър — заяви тя. Антоан направи отрицателен жест. — О да, приличате на една пощенска картичка, която… На един голям трагичен актьор от Париж… — Сега тя се усмихваше — усмивка, изпълнена с нега.

— Обичате ли театър? — запита той, без да губи време да обяснява истината.

— Киното! Драмата! Да!

Понякога неочакван смут променяше безстрастните й черти; тогава устата й, която се отваряше широко в края на всяка фраза, сякаш се разширяваше още повече и разкриваше едри бели зъби и коралови венци.

Антоан продължаваше да се държи сдържано.

— Сигурно имате добри театрални трупи тук?

Тя се наведе напред.

— Идвали ли сте друг път в Лозана? — Когато се навеждаше така и говореше бързо и тихо, тя имаше вид на човек, който пита за най-интимни неща или поверява някаква тайна.

— Никога не съм идвал — отвърна той.

— Ще се върнете ли тук?

— Непременно!

За миг тя впи в очите му остър поглед; след това разтърси няколко пъти глава и каза:

— Не, няма да дойдете.

После стана, отиде към печката и я отвори, за да хвърли дърва.

— О, недейте, толкова е горещо тук… — каза Антоан.

— Вярно — рече тя, като докосна бузата си с опакото на ръката. Но все пак взе една цепеница, хвърли я върху жарта, а после втора и трета. — Джек обича да е горещо — каза София с предизвикателен тон.

Тя стоеше на колене, обърнала гръб, с очи, вперени в пламъка, който огряваше лицето й. Денят преваляше. Антоан галеше с очи тръпнещите й рамене, тила й, косата, обкръжена от огнен ореол. Какво чакаше тя? Очевидно чувствуваше, че той я гледа. Стори му се, че зърна усмивката й в очертанието на губещия се профил. Само с едно гъвкаво движение тя се изправи, бутна с крак вратичката на печката и направи няколко крачки из стаята. Забеляза захарницата, която беше на масата, взе лакомо една бучка, схруска я, после взе втора и му я подаде отдалеч.

— Не, благодаря — каза той засмяно.

— Иначе това носи нещастие — извика тя, като му подхвърли бучката захар, която той хвана във въздуха.

Погледите им се срещнаха. Очите на София сякаш питаха: „Кой сте вие?“. И дори: „Какво ще стане между вас и мен?“. Зениците й, апатични, но същевременно жадни, позлатени от прозрачните клепки, напомняха пясък в летен ден, преди да завали дъжд; но все пак в тях се таеше повече скука, отколкото желание. „Едно от тия същества — каза си Антоан, — които, щом ги докоснеш… Но те същевременно и хапят. А след това те намразват. И те преследват с най-долни отмъщения…“ Сякаш отгатнала мисълта му, тя се обърна и се приближи до прозореца.

Поради дъжда се свечери по-рано.

След едно по-дълго мълчание Антоан, смутен, запита:

— За какво мислите?

— О, аз не мисля много често — призна тя, като продължаваше да стои неподвижна.

— Но когато мислите, какво ви идва наум? — настоя той.

— Нищо.

Чувайки го, че се смее, тя се дръпна от прозореца и също се усмихна нежно. Вече съвсем не изглеждаше да бърза. След като направи няколко крачки из стаята, размахвайки вяло ръце, тя се озова до вратата и ръката й разсеяно пипна дръжката.

Антоан помисли, че завърта ключа и кръв нахлу в лицето му.

— Сбогом — пошепна София, без да вдигне очи, и отвори вратата.

Изненадан и малко разочарован, Антоан се наведе, търсейки погледа й. На шега и с гальовен тон, който приличаше на зов, той пошепна като ехо:

— Сбогом…

Вратата се затвори. Тя изчезна, без да се обърне. Той дочу шумоленето на полата й, която се триеше о перилата на стълбите, и романса, който се насилваше да тананика, слизайки надолу.