Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (58)

X

Жак се върна. Той не му даде обяснения за това посещение, както и при срещата с колоездача. Само си наля чаша вода и започна да пие на малки глътки.

За да прикрие чувствата си, Антоан запали цигара, стана, за да хвърли кибритената клечка в печката, отиде до прозореца, погледна навън, после се върна и седна на предишното си място.

Мълчаха вече няколко минути. Жак отново бе започнал да се разхожда из стаята.

— Какво искаш — започна той без всякакво предисловие, като продължаваше да ходи напред-назад, — трябва да се опиташ да ме разбереш, Антоан. Нима бих могъл да дам три години, три години от живота си на тяхното училище, кажи!

Смутен, Антоан доби съсредоточен и примирителен вид.

— Всъщност това продължение на колежа под друга форма! — продължи Жак. — Тези лекции, тези уроци, тези безкрайни тълкувания! Това уважение към всичко!… Това смешение с толкова хора! Всички идеи, събрани заедно и тъпкани от стадото в тези задушни дупки! Като си помислиш само за речника им!… Не, никога не бих могъл… Разбери ме, Антоан… Не казвам, че… Разбира се, аз ги уважавам… Да бъдеш професор, това значи да работиш почтено, да вярваш в работата си. Разбира се, те са трогателни с достойнството си, с духовното усилие, с тяхната вярност, която е така зле възнаградена. Да, но… Не, ти не можеш да ме разбереш — прошепна той след кратка пауза. — Не го направих само за да избягам от това школско заробване или от отвращение към училищния апарат, не… Но този смешен живот, Антоан! — Той се спря и загледан упорито в пода, повтори: — Смешен!

— Когато отиде при Жаликур — запита Антоан, — беше ли вече решил да…

— Съвсем не! — Жак стоеше прав, неподвижен, с вдигнати вежди, втренчил поглед в земята, като се мъчеше добросъвестно да възстанови миналото. — О, този октомври! Бях се върнал от Мезон-Лафит в… жалко състояние! — Раменете му се отпуснаха сякаш под тежестта на непосилно бреме. — Толкова непримирими противоречия… — измърмори той.

— Да, октомври — додаде Антоан, мислейки за Рашел.

— Тогава, в навечерието на учебната година, на всичко отгоре дойде и ужасната перспектива да вляза в Екол нормал. Такъв страх ме обхвана… Виж колко е странно това! Днес ясно разбирам, че до посещението ми при Жаликур аз просто изпитвах голям страх и нищо повече. Без съмнение, уморен от всичко това, аз на няколко пъти бях мислил да зарежа училището и дори да замина… да… Но това беше само смътна, неосъществима мечта. Едва след като говорих с Жаликур онази вечер, можах да взема решение. — Той вдигна очи и забелязвайки слисаното лице на брат си, запита: — Учудва ли те това? Тогава ще ти дам да прочетеш бележките, които написах тази вечер, когато се прибрах; тъкмо ги намерих преди няколко дни.

Той отново започна да се разхожда с мрачен вид сякаш споменът за това посещение още го вълнуваше.

— Само като помисля за това… — рече той, клатейки глава. — Но какви връзки си имал ти с него? Писахте ли си? Вероятно си отишъл да го видиш. Какво е твоето впечатление?

Антоан се ограничи с уклончив жест.

— Да — рече Жак, който сметна, че мнението на брат му за професора е отрицателно, — ти сигурно мъчно можеш да разбереш какво представляваше той за нашето поколение! — Той спря да се разхожда и седна срещу Антоан в креслото, което беше до печката. — Жаликур! — възкликна той като се усмихна внезапно. Тонът му бе станал по-мек. Той сладостно протегна ръка към топлината. — Години наред, Антоан, ние си казвахме: „Когато станем студенти на Жаликур…“. Дори мислехме: „Негови ученици“. Аз например, когато се колебаех дали да следвам в Екол нормал, винаги си казвах: „Да, но там е Жаликур…“. Той беше единственият, заради когото си заслужаваше да се следва, разбираш ли? Знаехме наизуст стиховете му. Повтаряхме ядовитите му забележки, цитирахме духовитостите му. Казваха, че колегите му завиждали. Той бе наложил на университета не само лекциите си — истински лирични импровизации, пълни с дръзки идеи, с отклонения, с внезапни признания, изпъстрени с откровени и грубовати думи, — но също и остроумията си, елегантността си на стар благородник, монокъла си и странната си филцова шапка! Ентусиаст, своенравен, чудак, но богат духом, благороден, с голям съвременен ум, за нас той беше човекът, който знае как да сложи пръст в раната! Бях му писал. Имам от него пет писма — те са моя гордост, мое съкровище. И днес още смятам, че от тези пет писма три, дори четири са великолепни… Слушай, една пролетна сутрин към единадесет часа го срещнахме — аз и един мой приятел. Как да забравиш такова нещо! Той се изкачваше по улица Суфло с широки, пъргави крачки. Спомням си развяния му жакет, светлите гетри, белите му коси под широката периферия на шапката. Съвсем изправен, с монокъл на окото, с бели увиснали галски мустаци, с орлов нос, устремен като нос на кораб… Профил на стар орел, който е готов да забие клюна си. Хищна птица, в която имаше и нещо от дългокраките птици; истински стар английски лорд. Незабравима гледка!

— Представям си го! — извика Антоан.

— Следихме го чак до вкъщи. Бяхме като омагьосани. Обиколихме десет книжарници, за да търсим снимката му! — Жак рязко подви крака под себе си. — Но виждаш ли, аз го мразя, като мисля за това! — След това, наведен напред, с ръце, протегнати към печката, той замислено добави: — И все пак на него дължа смелостта си да замина.

— Струва ми се, че той съвсем не е схванал това — забеляза Антоан.

Жак не слушаше. Обърнат към огъня, с мечтателна усмивка на устните, с разсеян вид, той продължи:

— Искаш ли да ти разкажа?… Слушай, една вечер след вечеря внезапно реших да отида при него. Да му обясня… всичко! Тръгнах веднага, без да мисля… В девет часа позвъних в дома му на площад Пантеон. Нали го знаеш? Отвори ми една глуповата бретонка. Поведе ме през тъмен вестибюл, през трапезарията; някаква жена се скри набързо. Масата беше разтребена; върху нея се търкаляше кошничка с плетиво, бельо за кърпене… Миришеше на ядене, на лула, беше горещо и душно. Вратата се отвори — Жаликур! Нищо общо със стария орел, който бяхме видели на улица Суфло, нито с автора на писмата, нито с поета, нито с големия съвременен ум, нито с никой от разните образи на професор Жаликур. Нищо! Само един Жаликур, прегърбен, без монокъл, облечен в стара куртка с пърхот по нея, с изгаснала лула, с кисел израз на лицето. Трябва да е хъркал, докато му се е смилала храната, обвесил нос над печката. Сигурно нямаше да ме приеме, ако слугинчето… Но като го спипах така неочаквано, че нямаше накъде да мърда, въведе ме в кабинета си. Аз веднага започнах разпалено: „Идвам при вас“ и т.н… Той се поизправи, съживи се малко: видях как старият орел започна да се събужда в него. Сложи монокъла си, предложи ми стол: старият лорд се събуди. Той ми каза с изненадан вид: „Съвет ли?“. От тона му явно се подразбираше: „Нима нямате никого, с когото да се посъветвате?“. Прав беше. Никога не бях помислял за това. Но какво искаш, Антоан, какво можех да направя: почти никога не съм можел да следвам съветите ти… Нито чиито и да било съвети… Винаги сам съм се ръководел, такъв съм си. Точно така и отговорих на Жаликур. Вниманието му ми даваше кураж и аз се хвърлих с главата надолу: „Искам да стана писател, голям писател…“. Нямаше как, трябваше оттам да започна. Той дори не трепна. Продължих да изливам душата си, обясних му… е, обясних му всичко! Че чувствувам в себе си някаква сила, нещо съкровено, съществено, което е мое, което съществува… че от години всяко усилие да събирам познания е било винаги във вреда на тези вътрешни, дълбоки ценности… че ми са станали омразни и учението, и училищата, и ерудицията, и коментарите, и всичките брътвежи… че отвращението ми към тях е така силно като инстинкт на самозащита, на самосъхранение! Не можех вече да се спра! Казах му: „Всичко това ми тежи, господин професоре, задушава ме, отклонява в друга насока истинските ми стремежи!“.

Жак бе вперил поглед в Антоан и очите му постоянно се меняха: от сурови и пламенни в миг ставаха измъчени, нежни, почти гальовни.

— Това е самата истина, Антоан, разбираш ли? — извика той.

— Много добре го разбирам, моето момче.

— О, това всъщност не е гордост — поде Жак. — Не е желание за господство, нищо от това, което обикновено се нарича амбиция. Доказателството е моят живот тук! И все пак, кълна ти се, Антоан, тук аз бях напълно щастлив!

Последваха няколко секунди мълчание. Антоан се обади:

— Разкажи ми какво стана по-нататък. Какво ти отговори той?

— Чакай. Нищо не отговори, доколкото си спомням. Или не, ето какво каза… Бях му издекламирал накрая куплета за „извора“… Перифразирах му поема в проза, която бях започнал да пиша… Голяма глупост! — добави Жак като се зачерви. — „Да можеш най-после да погледнеш в себе си, наведен като над извор… Да разтвориш тревата, да разкриеш този потир на чистотата, където водата блика от дълбочините“ и т.н… Тогава той ме прекъсна: „Хубав образ създавате…“. Това беше всичко, което намери да каже! Гадина такава! Аз търсех погледа му, но той не ме поглеждаше. Играеше си с пръстена си…

— Представям си го — рече Антоан.

— Тогава започна една дълга реч: „Не трябва прекалено да презираме отъпканите пътища… Ползата, която човек има от изучаването на разни дисциплини, гъвкавостта, която се придобива“ и т.н… Ох, и той беше като другите. Нищо, нищо не беше разбрал. Единственото, което ми предлагаше, бяха предъвкани идеи! Бяс ме хвана, дето бях говорил пред него! Той продължи известно време в същия тон, като че ли единствената му грижа беше да реши що за човек съм: „Вие сте от тези, които… Младите хора на вашата възраст са… Човек би могъл да ви класира между характерите, които…“. Тогава аз настръхнах: „Мразя класификациите, мразя класификаторите! Под предлог, че класират човека, те го ограничават, окастрят го и той излиза от лапите им духовно смален, осакатен, със закърнели способности!“. Той се усмихваше, сигурно беше решил да преглътне всичко. Тогава именно му извиках: „Мразя професорите, господине! И затова именно дойдох при вас!“. Жаликур продължаваше да се усмихва, но явно бе поласкан. Постави ми няколко въпроса от любезност. Вбесяващи въпроси! Какво съм правел? „Нищо!“ Какво съм искал да правя? „Всичко!“ Не се осмели дори да се ухили, педантът му с педант, защото прекалено много се страхуваше от преценката на един младеж! Това е неговата идея-фикс — мнението на младите! Откакто бях влязъл при него, той всъщност мислеше само за едно: за книгата, която пишеше, „Моите преживявания“. Трябва да е излязла вече, но аз никога няма да я прочета. Потеше се от страх при мисълта, че книжлето му може да няма успех и преследван от мисълта за провал, щом видеше младеж, веднага се питаше: „Какво ли ще си помисли този например за книгата ми?“.

— Горкият! — каза Антоан.

— О да, знам, може би беше трогателно. Само че аз не бях отишъл да го гледам как трепери. Все още се надявах, чаках да видя моя Жаликур. Един от моите образи на Жаликур, който и да е, на поета, философа, човека, който и да е, но не този! Най-после станах. Това беше комичен момент. Той ме изпращаше и продължаваше да дрънка: „Толкова е трудно да се дават съвети на младите… Няма истина, валидна за всички, всеки трябва сам да търси своята истина“ и т.н… Аз бързах, ням, сгърчен… можеш да си представиш. Салонът, трапезарията, вестибюла, сам си отварях вратите в тъмното, блъсках се във вехториите му, той едва имаше време да намира електрическите ключове.

Антоан се усмихна; спомняше си разположението на апартамента, инкрустираните мебели, тапицираните с гоблени столове, вазите и статуетките. Но Жак продължаваше да говори и лицето му бе добило изплашен израз:

— Тогава… Чакай, не помня вече как стана това. Дали изведнъж разбра защо бягах? Чух зад гърба си пресипналия му глас: „Е, какво искате от мене, нали виждате, че аз съм опустошен човек, свършен!“. Бяхме вече във вестибюла и аз се обърнах смаян. Какво жалко лице! Той повтаряше: „Опустошен! Свършен! Без нищо да съм създал!“. Тогава аз започнах да протестирам. Да. И бях искрен. Не му се сърдех вече, но той си държеше на своето: „Нищо! Нищо! Аз единствен знам това!“. И понеже аз непохватно настоявах, той просто се вбеси: „Какво е създало тази илюзия у всички вас? Книгите ми? Те са нула! Нищо не съм вложил в тях, нищо от това, което бих могъл да вложа! Тогава какво? Кажете! Титлите ми? Лекциите ми? Академията? Какво, кажете! Това ли?“. После улови ревера си, където се виждаше розетката на „Почетния легион“, и го разтърси с ожесточение. „Това ли? Кажете! Това ли?“

Завладян от разказа си, Жак беше станал. Той описваше сцената с растящ жар. Антоан си спомни как бе видял Жаликур в същия вестибюл, изправен, обкръжен със сияние от светлината на плафониерката.

— После изведнъж той се успокои — продължаваше Жак. — Мисля, че се уплаши, да не би да го чуе някой. Отвори една врата и ме бутна в нещо като килер, който миришеше на портокали и на сода каустик. По лицето му беше изписана подигравателна гримаса, но погледът му беше жесток и зад монокъла очите му бяха налени с кръв. Облакъти се на една дъска, върху която имаше чаши и купа за компот; не знам как не събори нещо на пода. Три години има оттогава и още чувам тона му, думите му. Започна да говори, да говори с глух глас: „Слушайте. Ето ви истината. И аз също на вашата възраст… Или може би бях малко по-възрастен, когато завърших Екол нормал. Тогава и аз чувствувах призвание към литературата. И у мен също напираше тази сила, която трябваше да бъде свободна, за да разцъфне! И аз също усещах интуитивно, че вървя по грешен път. За момент… И на мен също ми хрумна да поискам съвет. Само че аз потърсих един писател. Отгатнете кого! Не, няма да ме разберете, вие не бихте могли да си представите какво беше той за младите през 1880 година! Отидох при него. Той ме остави да говоря, като ме наблюдаваше с живите си очи и ровеше с пръсти брадата си. Понеже винаги бързаше, стана, без да дочака края. О, той никак не се поколеба! С фъфлещия си глас — той произнасяше «с» като «ф» — ми каза: «Единственото чиракуване за наф, това е журнализмът!». Да, това ми каза. Бях двадесет и три годишен. И аз си отидох, както бях дошъл, господине, също като глупак! Върнах се при книжките, при учителите, при другарите, при конкуренцията, при напредничавите списания, при празните приказки. Хубаво бъдеще! Хубаво бъдеще!“ Пляс! Жаликур стовари ръка на рамото ми. Винаги ще виждам пред себе си окото му, циклопското му око, което гореше зад монокъла. Беше се изправил с целия си ръст и пръски слюнка падаха по лицето ми: „Какво искате от мене, господине? Съвет ли? Пазете се, ще ви го дам! Зарежете книгите и следвайте инстинкта си! Чуйте това, господине: ако имате капчица гений, можете да израснете само отвътре, под натиска на собствените си сили!… Може би за вас има още време. Но побързайте! Идете да живеете! Няма значение как, няма значение къде! Двадесетгодишен ли сте, имате ли очи, имате ли крака? Слушайте Жаликур. Влезте в някой вестник, тичайте след произшествията, чувате ли ме? Не съм луд. Произшествията! Скочете с главата надолу в помийната яма. Нищо друго не може да ви измие. Трепете се от сутрин до вечер, не пропущайте нито една злополука, нито едно самоубийство, нито един процес, нито една драма във висшето общество, нито едно престъпление из бордеите! Отваряйте си очите, гледайте всичко, което цивилизацията влече след себе си — и доброто, и лошото, и неподозираното, и това, което тя не може да измисли! И може би след това ще можете да си позволите да кажете нещо за хората, за обществото… За себе си!“. Драги Антоан, аз вече не го гледах, а просто го пиех с очи; цял бях се наелектризирал. Но изведнъж всичко свърши. Без да каже повече нито дума, той отвори вратата и почти ме изгони. Минахме през вестибюла и излязохме на стълбището. Никога не можах да си обясня това. Дали си вземаше думите обратно?… Дали съжаляваше за бликналия пламък?… Дали се уплаши, че може би ще разправям… Още виждам пред очите си как трепери продълговатата му челюст. Мънкаше със задушен глас: „Вървете… вървете… вървете!… Върнете се в библиотеките си, господине!“. Вратата се хлопна под носа ми, но аз пет пари не давах. Изминах тичешком четирите етажа, излязох на улицата, препуснах в нощта като жребец, пуснат на свобода в ливада.

Жак се задушаваше от вълнение. Наля си втора чаша вода и я изпи на един дъх. Ръката му трепереше; чукна чашата, когато я сложи до каната. Кристалният й звън дълго не заглъхна в тишината на стаята.

 

 

Тръпнещ, Антоан се мъчеше да свърже случките, които бяха предшествували бягството. Липсваха му много елементи. Искаше му се да предизвика някои признания за любовта на Джузепе към Анета и Сибил. Но този въпрос… „Твърде много непримирими противоречия“ — бе въздъхнал преди малко Жак; и това беше всичко. Упоритото му мълчание доказваше доста ясно каква роля бяха играли сантименталните му увлечения, за да вземе решение да избяга.

„А сега — питаше се Антоан — какво ли място заемат те в сърцето му?“

Той се опитваше да подреди фактите. През октомври Жак се беше върнал от Мезон. Какви са били в онзи момент отношенията му с Жиз и какво значение са имали срещите му с Жени? Дали се е опитал да скъса? Или е поел задължения, които е било невъзможно да изпълни? Антоан си представяше живота на брат си в Париж: без определена програма за учение, сам, напълно свободен. Сигурно неразрешимият проблем непрекъснато се е въртял в ума му и е мъчил сърцето му. Трябва да е живял в някаква екзалтация, в непоносима тревога. И единствената му перспектива е била предстоящата учебна година, интернатът в Екол нормал, от който му се е гадело. Тогава отишъл при Жаликур и изведнъж е видял изход, открит хоризонт — да се откъсне, да се откаже от всичко невъзможно, да дири приключения, да живее! Да почне всичко отново! А за да може да започне и да забрави всичко, необходимо е било да бъде забравен от всички!

„Да — казваше си Антоан, — така може да се обясни не само заминаването му, но и това гробно мълчание цели три години. И все пак — мислеше си той, — защо използува тъкмо пътуването ми до Хавър, а не ме почака поне двадесет и четири часа, за да ме види, да ми говори!“ Затаената обида започна отново да се събужда, но той направи усилие, отпъди всички упреци и мъчейки се да продължи разговора, да чуе продължението на разказа, запита:

— И… какво стана на другия ден?

 

 

Жак бе седнал отново до печката. Опрял лакти на коленете си, с отпуснати рамена и наведена глава, той си подсвиркваше.

Изведнъж вдигна очи:

— На другия ден ли, да. — После с тон, който ясно показваше, че премълчава нещо, добави: — Веднага след сцената с…

Сцената с бащата, сцената в двореца Сереньо! Антоан я беше забравил.

— Тате никога не ми е споменавал за нея — каза той живо.

Жак изглеждаше изненадан. Той погледна настрана, сякаш искаше да каже: „Е, какво от това… Не ми дава сърце да си спомням за тия работи“.

„Ето защо не е чакал да се завърна от Хавър!“ — помисли Антоан почти радостно.

Жак бе добил предишната си замислена поза и продължаваше да си подсвирква. Нервна бръчка пречупваше линията на веждите му. За няколко секунди той неволно преживя отново тези трагични минути: баща и син сами в трапезарията; току-що бяха привършили обеда; г-н Тибо бе запитал нещо във връзка с началото на учебната година; Жак му бе съобщил грубо, че напуща училището. Бяха си разменили все по-обидни думи и бащата бе започнал да удря с юмрук по масата… Докаран до крайност, поддавайки се на пристъп на непонятна лудост, Жак предизвикателно бе подхвърлил името на Жени. Показвайки пълно презрение към заканите на баща си, той сам бе започнал да заплашва и загубил самообладание, бе изрекъл непоправими думи. После, изгорил всичките мостове зад себе си и направил връщането си невъзможно, пиян от бунт и отчаяние, той бе избягал, викайки: „Отивам да се самоубия!“.

Споменът за тази сцена бе така ясен, така мъчителен, че той живо стана, сякаш нещо го убоде. Антоан успя да зърне как в очите на брат му блесна някакво безумие. Но за миг Жак се овладя.

— Четири часът минава — рече той — и понеже все пак трябва да свърша тази работа… — Той навличаше вече пардесюто си и сякаш бързаше да се измъкне. — Ти оставаш тук, нали? Ще се върна преди пет часа. Бързо ще си приготвя куфара. Ще вечеряме в бюфета на гарата, така ще бъде най-добре. — Той сложи на масата няколко папки с книжа. — Погледни — добави той, — ако те интересува… Статии, дребни новини… Най-малко лошите работи, които съм написал през последните години…

Беше вече прекрачил прага, когато, обръщайки се неловко, подхвърли с лек тон:

— Впрочем ти нищо не ми каза за… за Даниел.

Антоан изпита чувството, че брат му иска да каже:

„… за семейство Фонтанен“.

— Даниел ли? Представи си, ние станахме големи приятели с него! След твоето заминаване той се показа толкова верен другар, така предан…

За да скрие смущението си, Жак се престори на крайно изненадан и Антоан си придаде вид, че не е разбрал причината на вълнението му.

— Нима това те учудва? — разсмя се той. — Вярно е, че ние с него сме съвсем различни. Но в края на краищата аз приех неговото отношение към живота. Художник като него има право да гледа така на живота. Знаеш ли, че той надмина всички очаквания! Изложбата му през 1911 година в галерията на Лудвигсън го лансира окончателно. Би могъл да продава много, ако иска, но той рисува толкова малко… Ние сме различни или по-скоро бяхме различни — уточни той, доволен, че е намерил случай да поговори малко за себе си и да покаже на Жак, че портретът на Умберто не отговаря вече на оригинала. — Аз вече не съм така едностранчив, както по-рано, знаеш ли? Намирам вече, че не е толкова необходимо…

— В Париж ли е той? — прекъсна го рязко Жак. — Знае ли, че…

Антоан трябваше да потисне досадата си.

— О не, той кара военната си служба. Сержант е в Люневил. Остават му още десетина месеца — до четиринадесети октомври. Много малко съм го виждал от една година насам.

Той замълча, вледенен от мрачния, унесен поглед на брат си.

Щом почувствува, че гласът му няма да издаде вълнението му, Жак рече:

— Не оставяй печката да изгасне, Антоан.

После се обърна и излезе.