Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (57)

IX

Двамата братя продължиха пътя си, без Жак да направи какъвто и да било коментар за срещата. Впрочем вятърът, който нахлуваше под дрехите им и сякаш нарочно налиташе върху чадъра на Антоан, пречеше на разговора.

И точно в най-неудобния момент, когато те излизаха на площад Ла Рипон — широка еспланада, където се сблъскваха всички небесни ветрове — Жак, безразличен към дъжда, който го шибаше по лицето, изведнъж забави крачка и запита:

— А защо преди малко на масата ти спомена… Англия?

Антоан усети някакво нападателно намерение у брат си. Чувствувайки се неловко, той избягна въпроса, като измърмори няколко неясни думи, които вятърът отнесе.

— Какво казваш? — рече Жак, който не бе чул нищо. Той се бе приближил и вървеше на косо, за да преодолява вятъра с рамото си. В питащия му поглед, вперен в брат му, имаше толкова настойчивост, че на Антоан, притиснат до стената, му стана съвестно да го излъже.

— Ами… заради… червените рози — призна той. Тонът му бе по-рязък, отколкото би искал. Кръвосмесителната страст на Джузепе и Анета, техният грях в тревата, цял низ от представи, които му бяха станали съвсем близки, без да престанат да му бъдат мъчителни, отново завладяха съзнанието му. Недоволен, нервен, ядосан на вятъра, който го дразнеше, той измърмори някаква ругатня и гневно затвори чадъра си.

За миг Жак, очевидно смаян, остана като закован на мястото си. И през ум не можеше да му мине, че ще чуе този отговор. Той прехапа устни и направи няколко крачки, без да промълви дума. Колко пъти вече бе проклинал онзи час на непонятна слабост, когато бе решил да изпрати тази кошничка с рози, купена по негова поръчка от един приятел в Лондон. Това бе издайническа вест, чийто смисъл бе: „Аз съм жив и мисля за тебе“. Беше я изпратил, въпреки че искаше всичките му близки да го мислят за мъртъв. Но досега поне вярваше, че неблагоразумието му не е известно никому. Недискретността на Жиз, неочаквана и непонятна за него, го вбеси. Той не можа да сдържи яда си.

— Ти си сбъркал призванието си — рече той, като се изсмя подигравателно. — Бил си роден за полицай!

Обиден от тона му, Антоан му възрази:

— Драги мой, когато човек толкова държи да прикрие личния си живот, той не го разгласява по страниците на списанията, за да го научат всички!

— Какво? — кресна в лицето му Жак, засегнат на най-болното място. — Да не би от моята повест да си научил за кошничката с цветята?

Антоан не можа да се овладее.

— Не — възрази той, като се преструваше на спокоен и произнасяше отчетливо всяка сричка с язвителен тон, — но твоята повест поне ми позволи да схвана смисъла на тази пратка!

След като хвърли отровната си стрела, той се наведе срещу вятъра и ускори крачките си. Но почти веднага мисълта за извършената непоправима грешка му се стори така очебийна, че дъхът му секна. Няколко излишни думи — и всичко беше пропаднало: сега той ще загуби Жак завинаги. Защо не можа да се овладее, защо се поддаде на раздразнението си? Дали защото ставаше дума за Жиз? Какво да прави сега? Да се обясни, да се извини? Дали не беше вече много късно? О, той се чувствуваше готов на всичко, за да поправи грешката си.

Тъкмо когато искаше да се обърне към брат си и най-смирено да признае грешката си, той почувствува внезапно, че Жак го хваща за лакътя, залавя се за него с всички сили. Това беше страстно притискане, съвършено неочаквано, спонтанна братска прегръдка, която за един миг изличи не само тази размяна на горчиви думи, но и цялото мълчание през тригодишната раздяла. До ухото му трептящи устни шепнеха с отпаднал глас:

— Но какво, Антоан? Как си могъл да допуснеш? Нима си помислил, че Жиз… че аз, аз… Помислил си, че това е възможно?… Ти си луд!

Погледите им се срещнаха. Очите на Жак бяха измъчени, но някак си просветлени, подмладени. Това лице, върху което свенливостта бе изписала възмущение, примесено със страдание, бе за Антоан като сноп благотворни лъчи. Сияещ, той притисна до себе си ръката на брат си. Действително ли бе подозирал той тези две деца? Антоан не знаеше вече. Той мислеше за Жак с трескаво вълнение. Почувствува се изведнъж облекчен, освободен, безкрайно щастлив. Най-после бе намерил брат си.

Жак мълчеше. Пред очите му се нижеха мъчителни спомени: онази вечер в Мезон-Лафит, когато бе открил едновременно и любовта на Жиз, и неотразимото си плътско влечение към нея; кратката целомъдрена целувка под липите в тъмната нощ; романтичният порив на Жиз, която посипа с рози мястото, където си бяха дали този плах залог за любов…

И Антоан мълчеше. Искаше му се да наруши мълчанието, но вървеше ням, смутен. Но стискайки ръката на Жак, той сякаш искаше да му каже: „Да, луд бях, но сега вярвам на думите ти и съм така щастлив!“. Брат му отвърна на тази ласка. Така те се разбираха по-добре, отколкото с думи.

Вървяха под дъжда, притиснати един до друг, смутени и двамата от този тъй нежен, продължителен допир, но нито единият, нито другият не смееше пръв да се отдръпне. Когато минаваха покрай една стена, която ги пазеше от вятъра, Антоан отвори чадъра си и тогава вече двамата продължиха пътя си, притиснати един до друг, сякаш само за да могат да се скрият под чадъра.

Достигнаха до пансиона, без да са си разменили нито дума. Пред вратата Антоан се спря, измъкна ръката си и със съвсем естествен глас каза:

— Чакай, ти сигурно имаш да свършиш много неща до довечера? Ще те оставя и ще отида да разгледам града…

— В такъв дъжд? — рече Жак. Той се усмихваше, но Антоан беше забелязал в очите му някаква искрица на колебание. Всъщност и двамата се страхуваха да останат насаме през целия дълъг следобед. — Не — додаде Жак, — имам да напиша две-три писма, това няма да отнеме повече от двадесет минути; и може би ще се наложи да отида до едно място преди пет часа. Тази перспектива сякаш помрачи лицето му, но той веднага се съвзе и добави: — Дотогава съм свободен. Да се качим горе.

В тяхно отсъствие стаята бе разтребена. Печката, отново напълнена с дърва, бумтеше. Те простряха пред огъня измокрените си палта, като си помагаха един на друг със съвсем ново другарско чувство.

Един от прозорците беше останал отворен и Антоан се приближи до него. Сред морето от покриви, които слизаха към езерото, се издигаше величествена кула, увенчана с камбанарии; високата й стрела от позеленяла мед блестеше под дъжда. Той я посочи с пръст.

— „Сент-Франсоа“ — обясни Жак. — Можеш ли да видиш часа?

На една от страните на кулата блестеше в златно и червено циферблат.

— Два и четвърт.

— Ти си добре. Моето зрение е много отслабнало. И не мога да свикна с очилата поради постоянното главоболие.

— Главоболие ли? — извика Антоан, който затваряше прозореца. Той живо се обърна. Въпросителният израз на лицето му накара Жак да се усмихне.

— Да, господин докторе. Имах ужасно главоболие; и още не ми е напълно минало.

— Къде те боли главата?

— Една болка тук.

— Все отляво ли?

— Не…

— А замайвания имаш ли? Зрителни смущения?

— Успокой се — каза Жак, комуто този разговор започваше да става неприятен. — Сега съм много по-добре.

— Приказки! — заяви Антоан, който не се шегуваше. — Трябва да бъдеш сериозно прегледан и да се изследват храносмилателните процеси…

Макар че очевидно нямаше намерение да почне медицински преглед, Антоан машинално бе направил крачка към Жак, който неволно понечи да се дръпна назад. Той беше загубил навика да се занимават с него и най-малкото внимание му се струваше като посегателство на свободата му. Впрочем той почти веднага се опомни и проявената към него грижа дори го накара да почувствува някаква сладост, сякаш топъл дъх бе докоснал скованото му сърце.

— Ти нямаше такова страдание по-рано — продължи Антоан. — Откъде е дошло това?

Жак, който съжаляваше, че бе поискал да се отдръпне назад, сметна, че трябва да отговори, да даде някои обяснения. Но можеше ли да каже истината?

— Главоболието се появи след една болест… Нещо като грип, не знам точно… А може би е от маларията. Бях почти цял месец в болница.

— В болница? Къде?

— В… Габес.

— Габес ли? В Тунис?

— Да. Изглежда, че съм и бълнувал. И след това почнах ужасно да страдам от главоболие; по цели месеци.

Антоан не каза нищо, но явно бе какво мисли: „Да имаш в Париж прекрасен дом, да си брат на лекар и да рискуваш да пукнеш в някаква болница в Африка…“.

— Това, което ме спаси — продължи Жак, който желаеше да отклони брат си от тези мисли, — беше страхът. Страхът да умра там, в онази пещ. Мислех за Италия, както сигурно корабокрушенец мисли на сала си за земята, за изворите със сладка вода… Имах едно-единствено желание: жив или мъртъв да взема кораба и да пристигна час по-скоро в Неапол.

Неапол… Антоан си спомни за „Лунадоро“, за Сибил, за Джузепе, за разходките по залива… Поколеба се, но все пак попита:

— А защо Неапол?

Лицето на Жак пламна. За момент той като че ли се бореше със себе си и искаше да си наложи да обясни нещо, после сините му очи угаснаха.

Антоан побърза да наруши мълчанието.

— Това, което ти е било нужно, мисля, е било почивка, но в по-свеж климат.

— Най-напред — продължи Жак, който очевидно не бе чул думите на брат си — имах препоръка до един чиновник от консулството в Неапол. Отлагането в чужбина е по-лесно. Аз държах да бъда в ред с военната си служба. — Той изправи рамене. — Впрочем по-скоро бих се съгласил да ме считат за дезертьор, отколкото да се върна във Франция, за да ме тикнат в техните казарми!

Антоан не трепна. И веднага промени темата.

— Но за тези пътувания имаше ли… достатъчно пари?

— Какъв въпрос! Това е типично за тебе! — започна да ходи напред-назад из стаята, пъхнал ръце в джобовете.

— Никога не съм оставал за дълго без пари, без да имам това, което ми е било необходимо. В началото, когато бях там, естествено трябваше да работя каквото ми попадне… — Той отново се изчерви и погледна настрана. — О, за няколко дни само… Човек бързо се оправя, знаеш, когато е сам.

— Но как? Какво работеше?

— Е, например… давах уроци по френски в едно занаятчийско училище… Правех и коректури нощем в „Курие Тюнизиен“, в „Пари-Тюнис“… Често пъти ми е било от полза, че пиша италиански така свободно, както и френски… Скоро след това започнах да давам и статии, поех прегледа на печата в един седмичник, после разни хроники, изобщо такава работа… След това, щом се поправих, почнах да пиша репортажи! — Очите му заблестяха. — А, само да бях добре със здравето, и сега щях да съм там! Какъв живот!… Спомням си във Витербо… Ама седни де. Не, аз предпочитам да ходя. Бяха ме изпратили във Витербо. Никой не смееше да отиде. За онзи необикновен процес „Камора“, нали си спомняш? През март 1911… Какво приключение! Живеех при едни неаполитанци. Истинско свърталище. През нощта на 13 срещу 14 всички се изпариха. Когато полицията пристигна, аз спях. Бях съвсем сам и трябваше… — Той прекъсна фразата си по средата въпреки вниманието, с което Антоан го слушаше или може би именно защото Антоан го слушаше с такова внимание. Как да му предаде с думи, да го накара дори само за миг да си представи този главозамайващ живот, който бе водил месеци наред. Макар че погледът на брат му бе настойчив, той се обърна настрана: — Колко е далеч всичко това! Остави… Да не мислим за миналото.

И за да се откъсне от магията на тези спомени, той си наложи да заговори отново, но вече по-спокойно:

— Ти казваше, че… това главоболие… Нали разбираш, аз никога не съм понасял пролетта в Италия. Щом можах, веднага като се почувствувах свободен — той се намръщи (явно и тези спомени му бяха мъчителни), — щом можах да се откъсна от всичко това — продължи той енергично, — отидох на север.

Той се беше спрял и стоеше с ръце в джобовете и очи, устремени в печката.

— В Северна Италия ли? — запита Антоан.

— Не — извика Жак като се сепна. — Във Виена, Будапеща… После в Саксония, в Дрезден. И в Мюнхен. — Лицето му внезапно се помрачи; този път той хвърли остър поглед към брат си и сякаш наистина се поколеба; устните му потръпнаха. Изтекоха няколко секунди. Жак прехапа устни и се задоволи да прошепне нещо със стиснати зъби, така че последната дума бе почти неразбираема:

— А, Мюнхен… Мюнхен също е у-жа-сен.

Антоан бързо го пресече:

— Във всеки случай ти би трябвало… Щом не е открита причината… Главоболието не е болест, то е симптом.

Жак не го слушаше и Антоан замълча. На няколко пъти вече се бе случило същото: човек би се заклел, че Жак чувствува нужда да се освободи от някаква тайна, която го тормози; устните му се движеха, като че ли ей сега ще довери нещо на брат си; после изведнъж думите му засядаха на гърлото и той замълчаваше. И всеки път, вместо да му помогне да преодолее тази пречка, Антоан, парализиран от глупави опасения, сам му пречеше и отбягваше признанието, като заговорваше за каквото му хрумне.

Тъкмо когато се питаше как да върне Жак на същата тема, по стълбите се чу шум от леки стъпки. Някой почука, вратата се полуотвори и почти веднага Антоан зърна рошавата главичка на един хлапак.

— О, извинявайте. Безпокоя ли ви?

— Влез — извика Жак и тръгна към вратата.

 

 

Оказа се, че новодошлият съвсем не е хлапак, а дребничък човек на неопределена възраст, обръснат, с млечнобяло лице и разчорлени, руси като кълчища коси. Той се поколеба на прага и сигурно хвърли неспокоен поглед към Антоан, но очите му бяха засенени с тъй гъсти безцветни клепки, че бе невъзможно да се видят зениците му.

— Ела по̀ към печката — покани го Жак, като поемаше палтото му, от което капеше вода.

Той като че ли пак бе решил да не представи брат си. Усмихваше се съвсем непринудено и сякаш не се стесняваше много от присъствието на Антоан.

— Дойдох да ви кажа, че Митьорг пристигна и донесе писмо — обясни новодошлият. Той говореше със съскащ глас, бързо, но ниско и почти боязливо.

— Писмо ли?

— От Владимир Княбровски!

— От Княбровски? — извика Жак и лицето му светна. — Седни, изглеждаш уморен. Искаш ли бира? Или чай?

— Не, благодаря, не искам нищо. Митьорг пристигна нощес. Идва оттам… В такъв случай какво да правя? Какво ще ме посъветвате? Трябва ли да опитам?

Жак помисли доста дълго, преди да отговори.

— Да. Сега това е единственият начин да узнаем.

Другият се развълнува.

— Тогава на добър час! Така си и мислех! Иняс ме разубеждаваше. Шенавон също. Но вие, вие! Значи, на добър час! — Той стоеше обърнат към Жак и дребничкото му лице излъчваше доверие.

— Само че… — каза Жак строго, като вдигна пръст.

Албиносът заклати глава в знак на съгласие.

— С кротост, с кротост — произнесе той важно. Личеше, че в това крехко тяло се крие желязна упоритост.

Жак разглеждаше посетителя.

— Да не си бил болен, Ванхееде.

— Не, не… Малко съм уморен. — Усмихвайки се злобно, той добави: — Не се чувствувах добре, знаете, в тяхната голяма сграда.

— Там ли е още Прецел?

— Да.

— А Кийбьоф?… Ще кажеш на Кийбьоф от мене, че много приказва. Нали? Той ще разбере.

— О, на Кийбьоф аз направо му казах: „Вие действувате като че ли сами сте долни хора!“. Той скъса манифеста на Розенгаард, без дори да го прочете! Там всички са корумпирани. — Той повтори: — Всички до един. — Гласът му беше глух и възмутен, но същевременно усмивка на ангелска снизходителност играеше по устните, които бяха като на момиченце.

След малко той продължи с остър, съскащ тон:

— Сафрио! Тюрсе! Патерсън! Всички! Дори Дюзан! Всички вонят!

Жак поклати глава:

— Жозефа може би. Но не и Сюзан, не. Жозефа виждаш ли, е негодница. Всички ще ви скара.

Ванхееде го наблюдаваше мълчаливо. Той непрекъснато мърдаше кукленските си ръце върху малките си коленца; китките му, които се подаваха от ръкавите бяха невероятно тънки и бледи.

— Знам. Но какво? Можем ли да я изхвърлим на улицата сега? Бихте ли го направили вие, кажете? Причина ли е изобщо това? В края на краищата тя е същество, което не е долно по природа, не… При това тя се постави под наша закрила. Е, тогава?… С кротост, може би с кротост… — Той въздъхна. — Колко такива като нея съм срещал!… Всички са корумпирани.

Той въздъхна отново, докосна Антоан с неуловимия си поглед, после стана и като се приближи до Жак, каза внезапно развълнуван:

— Писмото на Владимир Княбровски е прекрасно, знаете ли?

— Е — запита Жак, — какво смята да прави той сега?

— Лекува се. Намерил е жена си, майка си и децата. Готви се да живее втори живот.

Ванхееде беше започнал да се разхожда пред печката. От време на време той нервно стискаше ръце. Изведнъж каза съсредоточено, сякаш на себе си:

— Чисто сърце е Княбровски.

— Чисто сърце — повтори Жак веднага със същата интонация. И след кратка пауза добави: — Кога мисли да издаде книгата си?

— Нищо не каза.

— Рускинов твърди, че е нещо потресаващо, знаеш ли?

— А как иначе! Книга, която изцяло е написал в затвора! — Той направи няколко крачки. — Не ви донесох писмото днес, защото го дадох на Олга да го занесе в кръжока. Но ще го получа тази вечер, обратно. — Без да гледа Жак, с лекотата на блуждаещо огънче той ходеше напред-назад с вдигната глава, сякаш се усмихваше на ангелите. — Владимир казва, че никога не е намирал себе си така, както в този затвор. Сам със самотата! — Гласът му ставаше все по-хармоничен, но и все по-глух. — Казва, че килията му била хубава и много светла, намирала се някъде горе в зданието. Той стъпвал на дъските на леглото, за да достигне решетестия прозорец с чело. Разправя, че седял така с часове да мисли, загледан как снежинките се въртят в небето. Не можел да види нищо друго — нито покрив, нито връх на дърво, нищо, никога нищо. Но щом настъпила пролетта, както и през цялото лято, към края на следобеда слънчев лъч падал на лицето му за десетина минути. Цял ден той чакал този час. Ще прочетете писмото му. Разправя още, че веднъж, през първата година, чул как някъде далеч плаче дете… Друг път, две години по-късно, чул гърмеж… — Ванхееде хвърли поглед към Антоан, който го слушаше, и неволно започна да го следи с поглед. — Но аз ще ви донеса писмото утре — заключи той като се върна и седна на стола си.

— Не утре — рече Жак. — Утре няма да бъда тук.

Ванхееде не изглеждаше изненадан. Той отново обърна глава към Антоан и след кратка пауза стана.

— Извинете. Сигурно ви безпокоя. Но исках веднага да ви обадя за Владимир.

Жак също стана.

— Ти много работиш сега, Ванхееде. Би трябвало повече да пазиш здравето си.

— О, не.

— Все при Шомберг и Риит ли си?

— Все там. — Той се усмихна лукаво. — Пиша на машина. От сутрин до вечер повтарям: „Да, господине“ и чукам на машината. Какво значение има това? Щом дойде вечерта, пак намирам себе си. Тогава цялата нощ чак до следната сутрин съм свободен да мисля: „Не, господине“.

В този миг дребничкият Ванхееде бе вдигнал високо малката си глава и разчорленият му конопен перчем го правеше да изглежда още по-изправен. Той направи движение, сякаш се обръща към Антоан:

— Десет години съм гладувал за тези идеи, господа. И държа на тях.

После се обърна към Жак, протегна му ръка и внезапно в тънкото му гласче прозвуча тревога:

— Може би заминавате?… Е, какво да се прави. Добре се чувствувах, като идвах при вас, знаете ли?

Трогнат, Жак не отговори нищо, но ласкаво постави ръка на рамото на албиноса. Антоан си спомни за човека с белега на челото. Жак и тогава бе направил същия жест — приятелски, ободряващ, малко покровителствен. Изглежда, той наистина заемаше особено място в тези странни групировки — съветваха се с него, търсеха одобрението му, страхуваха се от порицанието му; очевидно беше също, че идваха да излеят сърцето си при него.

„Той е истински Тибо! — каза си Антоан доволен. Но веднага го обзе тъга. — Жак няма да остане в Париж — помисли си той. — Без съмнение той ще се върне да живее в Швейцария. — Напразно се успокояваше: — Ще си пишем, ще идвам да го виждам, няма вече да бъде същото, както през тези три години! — Все пак изпитваше мъчителна тревога: — Какво ще постигне той, какъв ще бъде животът му сред тези хора? Как ще използува силата си? Това ли е неговото блестящо бъдеще, за което мечтаех?“

Жак бе хванал под ръка приятеля си и пристъпвайки с малки крачки, бавно го изпрати до вратата. На прага Ванхееде се обърна, поздрави Антоан с плах поклон и изчезна, последван от Жак.

Антоан чу за последен път съскащото гласче:

— Всички са корумпирани… Търпят около себе си само раболепни типове и дресирани кученца…