Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (55)

VII

Един етаж, втори, трети.

Жак се изкачваше тежко, като се държеше за перилата и не се обръщаше. Антоан го следваше, отново овладял чувствата си, той дори бе изненадан, че е тъй малко трогнат в подобен момент. Няколко пъти вече се бе запитал с безпокойство: „Какво означава това мое хладнокръвие? Присъствие на духа или липса на чувства, студенина?“.

На третата площадка имаше само една врата. Жак я отвори. Щом влязоха в стаята, той завъртя ключа и най-после вдигна очи към брат си.

— Какво искаш от мене? — пошепна той с дрезгав глас.

Но враждебният му поглед се сблъска с изпълнената с любов усмивка на Антоан, който под тази добродушна маска дебнеше зорко, решен да печели време, но готов на всичко.

Жак наведе глава.

— Какво, какво искат от мене? — повтори той. Гласът му, натежал от затаена злоба и разтреперан от тревога, вдъхваше съжаление, но Антоан, който изпитваше странно равнодушие, трябваше да се преструва на развълнуван.

— Жак — пошепна той, като се приближи още повече до него. Играейки ролята си, той наблюдаваше брат си с будно око, с бистър ум и се учудваше на широките му плещи, на чертите, на погледа, на всичко онова ново у него, което сега бе така различно от по-рано, така различно от това, което си бе представял.

Жак сви вежди. Той напразно се опитваше да не се размекне: свитите му устни успяха да потиснат едно ридание. После с въздишка, която издаваше гнева му, той внезапно се предаде и сякаш обезсърчен от слабостта си, отпусна чело на рамото на Антоан.

— Но какво искат от мене? Какво искат от мене? — повтори той отново със стиснати зъби.

Антоан интуитивно разбра, че трябва да отговори веднага и направо на въпроса:

— Тате е много зле. Тате е на смъртно легло. — После замълча за миг и добави: — Дойдох да те повикам, моето момче.

Жак не трепна. Баща му? Да не би да мислят, че смъртта на баща му може да разруши новия му живот, който той си е създал, може да го измъкне от убежището му, може да промени дори малко съображенията, които го бяха накарали да избяга? В думите на Антоан единственото нещо, което го бе смутило дълбоко, беше обръщението „моето момче“, което не бе чувал от години.

Мълчанието беше така тягостно, че Антоан продължи:

— Нямам никого при себе си… — И изведнъж има едно щастливо хрумване: — Госпожицата не се брои, а Жиз е в Англия — обясни той.

Жак повдигна глава.

— В Англия ли?

— Да, учи в един манастир близо до Лондон и не може да се върне. Съвсем сам съм. Имам нужда от тебе.

Без Жак да съзнава това, нещо бе разколебало упоритостта му. Макар и неясна в съзнанието му, мисълта за връщане в къщи бе престанала да му се струва абсолютно неприемлива. Той се дръпна настрана, направи две несигурни крачки и после, сякаш искаше да се вглъби в страданието си, се тръшна на един стол пред работната си маса. Не почувствува ръката, която Антоан сложи на рамото му. Обхванал главата си с ръце, Жак ридаеше. Струваше му се, че вижда как пред очите му се руши неговото убежище, построено със собствените му ръце през тези три години, построено камък по камък, с болка, с гордост, в самота. Въпреки смущението си той бе запазил достатъчно проницателност: гледаше неизбежността право в лицето и си даваше сметка, че всяко упорство в края на краищата ще бъде сломено, че рано или късно ще трябва да се върне, че прекрасното му уединение, ако не и свободата му, се е свършило и че е по-добре да се примири с непоправимото, но неговото безсилие го караше да се задушава от болка и яд.

Антоан, все още прав, не спираше да го наблюдава, да разсъждава спокойно, сякаш бе отложил за по-късно да прояви нежността си. Той наблюдаваше разтърсвания от ридания тил на брат си и си припомняше пристъпите на отчаяние, в които Жак изпадаше още като дете. Но същевременно спокойно пресмяташе шансовете си. Колкото повече продължаваше кризата, толкова повече той се убеждаваше, че Жак ще се почувствува притиснат о стената и ще се примири.

Той отдръпна ръката си. Започна да се оглежда наоколо си, като мислеше бързо за безброй неща. Стаята беше не само чиста, но и уютна. Имаше нисък таван, но бе обширна, светла, с приятни и ясни цветове. Лъскавият паркет с восъчен цвят пращеше от само себе си. Вероятно поради топлината на малката бяла фаянсова печка, в която бумтеше огън от дърва. В нея имаше два фотьойла, покрити с кретон на цветя, няколко маси, отрупани с книжа и вестници. Малко книги — може би петдесетина — върху етажерка над леглото, което не беше още оправено. И нито една снимка — нищо не трябваше да припомня на Жак за миналото. Свободен, сам, недостъпен дори за спомените! Капчица завист се примеси към укора на Антоан.

Той забеляза, че Жак се успокоява. Дали беше спечелил? Ще върне ли брат си в Париж? Дълбоко в душата си той никога не се бе съмнявал в успеха. Тогава прилив на нежност заля сърцето му, силен порив на обич, на жалост. Той би искал да прегърне това нещастно дете. Наведе се над превития врат и съвсем тихо го повика:

— Жак…

Но Жак рязко се изправи. Разярен, той бършеше очите си и измерваше брат си с поглед.

— Ти ми се сърдиш — рече Антоан.

Никакъв отговор.

— Тате е на смъртно легло — поде пак Антоан, като че ли се извиняваше.

Жак обърна за миг глава настрани.

— Кога? — запита той. Гласът му беше рязък, изразът разсеян, по лицето му бе изписана мъка. Срещайки погледа на Антоан, той си даде сметка какво е казал, наведе глава и се поправи: — Кога… мислиш да тръгнеш?

— Колкото е възможно по-скоро. Има опасност всеки миг…

— Утре ли?

Антоан се поколеба.

— Още тази вечер, ако е възможно.

Те се спогледаха за миг. Жак леко вдигна рамене. Тази вечер или утре, какво значение имаше?

— С нощния бърз влак… — изрече той с равен глас.

Антоан разбра, че заминаването им е решено. Но той винаги очакваше това, което желаеше с цялата си енергия, затова всъщност не изпита нито изненада, нито радост.

Те стояха прави в средата на стаята. Никакъв шум не идваше от улицата; сякаш бяха на полето. Водата се стичаше тихо по улеите на покрива и от време на време вятърът се промъкваше с рев под керемидите. Стеснението, което изпитваха и двамата, нарастваше с всяка изминала минута. Антоан помисли, че Жак желае да остане сам.

— Сигурно имаш работа — каза той, — аз ще изляза за малко.

Жак внезапно се зачерви:

— Аз ли? Не, разбира се! Защо? — И бързо седна.

— Наистина ли?

Жак поклати глава.

— Е, тогава — каза Антоан като се мъчеше да придаде сърдечност на гласа си, който въпреки това звучеше изкуствено — ще седна… Имаме толкова да си говорим!

Всъщност той повече искаше да разпитва, но не смееше. За да спечели време, се впусна в подробен разказ, който въпреки желанието му излезе доста професионален, за последователните фази на болестта на баща им. Тези подробности му напомняха не само един безнадежден медицински случай; той си представяше стаята, леглото на болния, подутото, бледо, страдащо тяло, сгърчените черти на лицето, виковете, болките, които успяваше само донякъде да успокои. Сега неговият глас трепереше, докато Жак, свит в креслото, навеждаше над печката смръщеното си лице, което сякаш говореше: „Тате ще умре, ти си дошъл да ме измъкнеш оттук. Добре, ще тръгна, но нека не искат нищо повече от мене!“. За миг на Антоан се стори, че безчувствеността на брат му започва да се стопява; това бе в момента, когато той разказваше за деня, в който бе чул през вратата как болният и госпожицата тананикаха заедно старата песен. Жак очевидно си спомняше припева, защото бавно се усмихна с очи, все така вперени в печката. Тази болезнена бегла усмивка!… Някогашната усмивка на Жак, когато той беше малък!

Но веднага след това, когато Антоан заключаваше: „След всичко, което е изстрадал, за него смъртта ще бъде освобождение“, мълчаливият дотогава Жак се обади с груб глас:

— И за тебе, без никакво съмнение.

Антоан замълча засегнат. Той схващаше, че в този цинизъм има известна доза предизвикателство, но същевременно съзираше в него и затаена омраза, която не може да угасне. Тази злопаметност към болния, към един умиращ, му беше непоносима. Той я намираше несправедлива. Най-малкото, което можеше да се възрази в този смисъл, беше, че тя много е закъсняла. Той си спомни за вечерта, когато г-н Тибо, плачейки, се бе обвинявал, че е станал причина за самоубийството на сина си. Той не можеше да забрави също и последиците от изчезването на Жак върху здравето на баща им; как му бяха подействували грижите и угризенията в началото на нервната депресия, която бе толкова влошила неговото страдание и без която може би сегашната му болест нямаше да се развие така бързо.

Сякаш едва дочакал края на разказа, Жак стана живо и запита:

— Как откри, че живея тук?

Невъзможно беше да се отклони въпросът.

— Чрез… Жаликур.

— Жаликур? — Като че ли никое име не можеше да изненада повече Жак. Той повтори отчетливо, като отделяше сричките: — Жа-ли-кур?

Антоан измъкна портфейла си, извади писмото на Жаликур, разпечатано от него и го подаде на брат си. Това беше най-простото, което можеше да стори, защото правеше излишно всяко обяснение.

Жак грабна писмото, прегледа го набързо, после се приближи до прозореца и започна да го чете спокойно, с наведени клепачи, със затворена уста и непроницаем израз.

Антоан го разглеждаше. Това лице, чиито неустановени черти преди три години бяха още юношески и което сега, обръснато, не би трябвало да му се вижда така различно, задържаше вниманието му, без той да може да си уясни какво беше новото в него. У Жак имаше сега повече сила, по-малко гордост, а също така и по-малко безпокойство; по-малко упоритост може би, но и повече твърдост. Той явно бе загубил от своя чар, но бе придобил сила. Сега бе станал почти набит, здрав момък. Главата му бе пораснала и едва се отделяше от широките рамена; той имаше навика да я държи отметната назад в малко предизвикателна или по-скоро бойка поза. Челюстта му беше внушителна, устата — енергична и пълна, но с тъжен израз. Лицето му бе запазило белотата си, сега имаше няколко лунички по скулите. Но косите, доста гъсти, бяха по-скоро кестеняви, отколкото червеникави; те образуваха непокорна грива, обграждаща мъжественото лице и увеличаваха пропорциите на главата; една тъмна къдрица със златисти отблясъци постоянно падаше върху слепоочията и засенчваше част от челото; Жак постоянно я отмахваше с ръка.

Антоан видя как челото на брат му потрепери и две гънки се издълбаха между веждите. Той отгатваше противоречивите мисли, които писмото можеше да събуди у него и съвсем не бе изненадан, когато Жак отпусна ръката, с която държеше писмото и се обърна към него:

— Тогава, значи, и ти също, и ти си… и ти си прочел повестта ми?

Антоан се задоволи да направи утвърдителен знак с очи. Усмихвайки се повече с очи, отколкото с уста, той успя с нежния си поглед да разсее раздразнението на брат си, който, все по-малко враждебен, добави:

— И… кой друг още?

— Никой.

Погледът на Жак си оставаше все така недоверчив.

— Честна дума — заяви Антоан.

Жак мушна ръце в джобовете си и замълча. Всъщност той бързо свикна с мисълта, че брат му е чел „Сестричката“. Любопитно би било дори да се чуе неговото мнение. Колкото до него самия той съдеше строго това произведение, написано със страст, но преди година и половина. Считаше, че е направил голям напредък оттогава и сега превзетостта, поезията и прекалените младежки увлечения му бяха непоносими. Най-странното бе, че Жак съвсем не мислеше вече за сюжета, за връзката между този сюжет и собствения му живот; откакто бе превърнал миналото си в художествено произведение, той смяташе, че го е откъснал от себе си; и ако понякога случайно си спомняше за тези мъчителни преживявания, веднага уверяваше сам себе си: „Вече съм излекуван от всичко това“. Така, когато Антоан му беше казал: „Дойдох да те повикам“, първият му порив беше: „Във всеки случай аз съм излекуван“. И след малко си бе добавил: „Освен това Жиз е в Англия“. Той допущаше в краен случай някой да спомене за Жиз, да му припомни името й, но буйно би отхвърлил и най-беглия намек за Жени.

След като помълча една минута, изправен неподвижен пред прозореца и загледан в далечината, Жак се обърна отново към Антоан:

— Кой знае, че си тук?

— Никой.

Този път той настоя:

— А тате?

— Не, разбира се!

— А Жиз?

— Не, никой. — Антоан се поколеба и за да успокои напълно брат си, добави: — След всичко станало и освен това нали тя е в Лондон, по-добре е да не знае още нищо.

Жак наблюдаваше брат си. Въпросителна светлинка се мярна в очите му и веднага угасна.

Отново настъпи мълчание.

Антоан се боеше от това мълчание; но колкото повече му се искаше да го наруши, толкова повече не намираше повод за това. Очевидно цял куп въпроси го измъчваха, но той не се осмеляваше да ги зададе. Търсеше някоя проста и безопасна тема, която би придала на разговора по-голяма сърдечност; но за съжаление не се представяше никакъв удобен случай.

Положението щеше да стане критично, когато Жак изведнъж отвори прозореца и се дръпна навътре в стаята. Един красив сиамски котарак с дълга сива козина и черна муцунка леко скочи на пода.

— На гости ли ти идва? — рече Антоан възхитен, че му се е отдал случай да заговори за нещо друго.

Жак се усмихна.

— Приятели сме — рече той и след това добави: — Той е от много ценна порода — приятел, който идва от дъжд на вятър.

— Откъде идва?

— Никой не може да ми каже. Сигурно отдалеч, защото в квартала никой не го познава.

Хубавият котарак обикаляше стаята, изпълнен с чувство за собствено достойнство и мъркаше като пеещ фарфалак.

— Измокрил се е твоят приятел — забеляза Антоан, който чувствуваше как мълчанието броди около тях.

— Обикновено ми прави посещения, когато вали — подхвана Жак. — Понякога твърде късно, към полунощ. Дращи по стъклото, влиза, ближе се пред печката и когато се изсуши, иска да излезе. Никога не ми е дал да го погаля, а камо ли да го накарам да хапне нещо.

След като завърши обиколката си из стаята, котаракът се върна до прозореца, който беше останал открехнат.

— Виж — рече Жак почти весело, — той не очакваше да те завари тук и сега ще си отиде. — И действително котката подскочи на покрития с цинк перваз на прозореца и излезе на покрива, без да се обърне.

— Той ме накара болезнено да почувствувам, че съм неканен гост — обади се Антоан полушеговито, полусериозно.

Жак се възползува от това, че затваряше прозореца и не отговори нищо. Когато се обърна обаче, лицето му се бе силно зачервило. Започна да ходи тихо назад-напред из стаята.

Мълчанието отново заплашваше да се възцари.

 

 

Тогава, по липса на друга тема — и понеже се надяваше да промени чувствата на Жак, както и защото мисълта за болния го преследваше постоянно — Антоан започна да говори за баща си. Той твърдеше, че характерът на г-н Тибо се е много променил, откакто му били направили операция и дори се осмели да подхвърли:

— Може би ти би го преценил иначе, ако го виждаше как постепенно остарява през последните три години.

— Може би — отвърна Жак уклончиво.

Но Антоан не се обезсърчаваше лесно.

— Впрочем — продължи той, — понякога съм се питал дали сме го познавали истински, такъв, какъвто той е всъщност… — Заговаряйки на тази тема, мина му през ума да разкаже на Жак една дребна, съвсем прясна случка: — Нали знаеш — поде той — Фобоа, бръснаря срещу нашата къща, до мебелиста, преди улица Пре-о-Клер…

Жак, който се разхождаше из стаята с наведена глава, изведнъж се спря. Фобоа… улица Пре-о-Клер… в желания мрак на неговото уединение тези думи бяха като внезапен лъч, осветяващ цял един свят, който той мислеше, че е забравил. Ясно виждаше и най-малките подробности, всяка плоча на тротоара, всяка витрина, стария дърводелец с кафяви пръсти, сякаш търкани с орехови кори, бледия антиквар и дъщеря му, после къщата, рамка на миналото му, къщата и полуотворената й пътна врата, стаята на портиерката, малкия им апартамент на партера, Лизбет и някъде далеч цялото си ограбено детство… Лизбет, първото му преживяване… Във Виена той позна друга една Лизбет, чийто съпруг се самоуби от ревност… Изведнъж му мина през ума, че трябва да обади за заминаването си на София, дъщерята на дядо Камерзин…

Антоан продължаваше разказа си.

Един ден, когато бързал, влязъл при Фобоа, бръснаря, при когото Жак и Антоан никога не ходеха, защото от двадесет години той всяка събота подстригваше брадата на баща им. Старецът, който познавал Антоан, веднага започнал да му говори за г-н Тибо. С кърпа на врата, незает с нищо, Антоан постепенно се заинтересувал от думите на бръснаря и с учудване открил един съвършено нов образ на баща си.

— Оказа се — обясни той на Жак, — че тате постоянно е говорил за нас на Фобоа. Особено за тебе… Фобоа си спомня много добре онзи летен ден, когато „хлапакът на господин Тибо“ — става дума за тебе — изкарал зрелостния си изпит. Него ден тате полуотворил вратата на бръснарницата само за да се похвали: „Господин Фобоа, малкият изкара“. И Фобоа ми разправи: „Наперен му беше гребенът на добрия татко. Да ти е драго да го гледаш!“. Не би очаквал подобно нещо, нали?… Но най-смайващото за мен е това. Това, което той е вършил от три години насам…

Лицето на Жак леко се сви и Антоан се запита дали е на прав път, като продължава да говори за баща им. Но той се бе вече впуснал в разказа си и не можеше да се спре.

— Да, след твоето заминаване. Най-накрая разбрах, че тате никога не е споменал… истината и че е измислил цял роман, за да заблуди квартала. Например Фобоа ми разказа такива работи: „Най-хубавото нещо са пътешествията! Щом вашият татко може да си позволи да плати на момчето си да учи в чужбина, добре е направил, че го е изпратил там. Пък и в днешно време, като има поща, хората отвсякъде могат да пишат. Татко ви ми казваше, че не минава седмица, без да получите писмо от малкия“.

Антоан избягваше да гледа Жак и за да се отклони малко от темата си, чийто намек бе прекалено ясен, продължи:

— Тате му говорел също и за мен: „По-големият ми син един ден ще стане професор в медицинския факултет“. Говорил и за госпожицата, и за прислужничките. Фобоа познава цялата къща. И за Жиз. Помисли си, това също е любопитно: изглежда, че тате често е говорел за Жиз! Фобоа като че ли имал дъщеря на същата възраст, която, доколкото подразбрах, умряла. Той казвал на тате: „Моята прави така и така“. А тате му казвал: „Моята пък прави така и така“. Би ли повярвал човек! Фобоа ми припомни цял куп детски лудории, детски думи, които чувал от тате и които аз съм забравил. Кой би помислил по онова време, че тате е забелязвал нашите детски игри? А ето, Фобоа ми каза буквално следното: „Вашият татко все съжаляваше, че не е имал дъщеря. Често ми е думал: «Това момиченце, господин Фобоа, нали разбирате, покрай него все едно, че имам дъщеря».“ Буквално така казвал. Много ме учудиха думите му, уверявам те. Каква болезнена чувствителност в края на краищата, прикрита зад навъсения му вид, от плахост може би. И никой не е подозирал, че тя съществува.

Без да каже дума, без да вдигне глава, Жак продължаваше да се разхожда напред-назад. Макар че никак не поглеждаше към брат си, нито едно от движенията на Антоан не му убягваше. Не беше развълнуван; разтърсваха го само бурни и противоречиви пориви. Но най-мъчително за него бе да чувствува как мимо неговата воля миналото нахлува в живота му.

Антоан се обезкуражи от упоритото мълчание на Жак: невъзможно бе да се започне разговор. Той не изпущаше брат си из очи, като се мъчеше да отгатне поне нещо от мислите му; но лицето на Жак изразяваше само мрачна решителност и безразличие. И все пак той не можеше да му се сърди. Обичаше това отново намерено лице, което не искаше да се отпусне и дори се отвръщаше от него. Никое същество на света не му е било така скъпо. И отново, без да посмее да я прояви нито с дума, нито с жест, нежност изпълни сърцето му.

В това време мълчанието ставаше все по-победоносно, по-властно, по-потискащо. Чуваше се само как водата се лее от капчуците, как огънят бумти и как някоя дъска на пода изскърцва от време на време под стъпките на Жак.

След малко той се приближи до печката, отвори я и хвърли две цепеници вътре; тогава, полуколеничил, се обърна към брат си, който го следеше с очи, и внезапно прошепна с предизвикателен тон:

— Строго ме съдиш. Но все ми е едно. Аз не го заслужавам.

— О, не — побърза да опровергае думите му Антоан.

— И аз имам право да бъда щастлив по моему — подхвана Жак. Той се изправи енергично, замълча за миг и добави със стиснати зъби: — Тук аз бях напълно щастлив.

Антоан се наведе към него:

— Наистина ли?

— Напълно!

След всяка размяна на реплики те се взираха за миг един в друг, сериозни, с любопитство в очите, с някаква честна и замислена сдържаност.

— Вярвам ти — рече Антоан. — Впрочем твоето заминаване… И все пак има още толкова неща, които… които не мога да си обясня… О — извика той предпазливо, — не съм дошъл тук, за да ти правя ни най-малкия упрек, моето момче…

Едва тогава Жак забеляза усмивката на брат си… Той си спомняше Антоан с изопнати черти на лицето, енергичен до грубост, затова тази усмивка бе за него трогателно нова. Но дали внезапно не се уплаши, че може да се разнежи? Той сви юмруци и разтърси рамене.

— Мълчи, Антоан, остави тези неща… Не сега — поправи се той.

Израз на истинска мъка се появи на лицето му; Жак обърна глава към тъмната част на стаята, наведе клепачи и промълви:

— Ти не можеш да разбереш.

Отново настъпи тишина. Но атмосферата бе разведрена.

Антоан стана и с най-естествен тон запита:

— Не пушиш ли? Много ми се ще да запаля една цигара, ако позволяваш. — Той считаше за много важно да не прави драми и малко по малко чрез естественото си държане да победи неговата необщителност.

Дръпна няколко пъти от цигарата и после се приближи до прозореца. Всичките стари покриви на Лозана, които напомняха черни самари, се спущаха към езерото в объркана плетеница и контурите им се топяха в наситения с изпарения въздух. Покритите с лишеи керемиди бяха пропити с вода като гъби. Върху просветналия далечен хоризонт се тъмнееше планинска верига. По ридовете снегът изпъкваше като бяла ивица върху еднообразния сив фон на небето, а по тъмните оловни долове се стичаше на светли бразди. Човек би казал, че някакви мрачни вулкани са изригнали мляко и каймак е потекъл по склоновете на планината.

Жак се приближи до брат си.

— Дан д’Ош — каза той, като посочи с ръка към върховете.

Амфитеатрално спускащият се град закриваше отсамния бряг на езерото. Отсрещният бряг се виждаше като някаква мрачна скала, прозираща през воала на дъжда.

— Твоето хубаво езеро се пени днес като развълнувано море — забеляза Антоан.

Жак се усмихна от любезност. Неподвижен, той гледаше нататък, без да може да откъсне очи от брега, където мислено съзираше горички, села, флотилии от корабчета, хвърлили котва до дървеното скеле, виещи се пътеки, които водеха към ханчетата в планината… Целият декор, из който бе скитал и който трябваше сега да остави… За колко време?

Антоан се опита да отвлече вниманието му.

— Сигурно имаш да си свършиш някои работи тази сутрин — рече той. — Особено ако… — Той искаше да добави: „Особено ако тръгнем довечера“, но не довърши фразата си.

Раздразнен, Жак тръсна глава:

— О не, уверявам те. Няма кому да давам сметка. Всичко е просто, когато човек живее сам, когато си е запазил… свободата. — Последната дума прокънтя в тишината. След това той въздъхна и с друг тон, по-тъжен, и с втренчен поглед промълви: — Ти не можеш да разбереш.

„Какъв ли живот води той тук? — питаше се Антоан. — Разбира се, пише… Но от какво живее?“

Той правеше разни предположения и отдаден за миг на мислите си, каза полугласно:

— Откакто си пълнолетен, ти можеш да вземеш твоята част от наследството на мама…

Весело огънче светна в погледа на Жак. Без малко не зададе въпрос. И като че ли изпита леко съжаление: можеше да избегне понякога доста тежък труд… Доковете в Тунис… избите на „Адриатика“ в Триест… „Дойче Бухдрукерай“ в Инсбрук… Но това трая само миг; дори през ум не му мина, че смъртта на г-н Тибо щеше окончателно да му осигури охолно съществуване. Не! По-добре да бъде без техните пари, без самите тях! Съвсем сам!

— А как се справяш? — осмели се да каже Антоан. — Лесно ли свързваш двата края?

Жак погледна наоколо си:

— Нали виждаш?

Антоан не можа да се въздържи да не попита:

— Но какво правиш? Какво работиш?

Лицето на Жак отново бе добило забуления си упорит израз. На челото му заигра бръчка, която ту се появяваше, ту изчезваше.

— Не те разпитвам, за да се намесвам в живота ти — побърза да обясни Антоан. — Единственото ми желание, моето момче, е да успееш да организираш живота си колкото може по-добре, да бъдеш щастлив.

— О, щастлив!… — глухо промълви Жак.

Тонът очевидно означаваше: „Да бъда щастлив — това е невъзможно!“.

— Остави, Антоан, остави… — поде Жак веднага с уморен глас и вдигна рамене. — Тъй или иначе, ти няма да ме разбереш. — Той направи усилие да се усмихне. След няколко нерешителни крачки се върна при прозореца и с блуждаещи очи, сякаш не забелязваше, че си противоречи, отново заяви: — Бях напълно щастлив тук… Напълно.

После, като погледна часовника си, Жак се обърна към Антоан, без да му даде време да поднови разговора.

— Трябва да те представя на дядо Камерзин и на дъщеря му, ако е там. После ще отидем да обядваме. Не тук, а някъде вън. — Той отново беше отворил печката и я пълнеше с дърва, като продължаваше да говори. — Бивш шивач… Сега общински съветник… И разпален синдикалист… Основал е седмичен вестник и го редактира почти съвсем сам… Човек на място, ще видиш.

 

 

Старият Камерзин по риза поправяше коректури в претопления си кабинет; странни правоъгълни очила със златни дръжки, гъвкави като косъм, се навиваха около малките му месести уши. Хитър въпреки детинския си вид, обичащ сентенциите, с подвижен ум, той се смееше често, като гледаше настойчиво над очилата си хората право в очите. Извика да им донесат бира. Отначало наричаше Антоан „драги господине“, но скоро мина на „мило момче“.

Жак съобщи с равнодушен тон, че поради здравословното състояние на баща си ще отсъствува „известно време“, че ще замине тази вечер, но че запазва стаята си, в която ще остави „всичките си неща“, и ще плати в аванс наема за текущия месец.

Антоан не трепна. Размахвайки листовете, разпръснати пред него, старчето се спусна в многоречива импровизирана реч върху своя проект за кооперативна печатница, която да издава „партийните“ вестници. Жак, изглежда, се интересуваше от думите му и му отговаряше.

Антоан слушаше. Жак като че ли не бързаше да остане отново насаме с него. Дали чакаше някого, който не идваше?

Най-после му даде знак да тръгват.