Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (53)

V

Вятърът беше утихнал. Ръмеше и светлината на уличните лампи изглеждаше като сияние в мъглата. Беше много късно, за да се предприеме каквото и да било.

Антоан мислеше само как по-скоро да се прибере в къщи.

На пиацата нямаше таксита. Той трябваше да слезе пеш по улица Суфло, стиснал списанието под мишница. Нетърпението му растеше с всяка измината крачка и скоро стана неудържимо. На ъгъла на булеварда осветените прозорци на „Голямата пивница“ му предлагаха ако не усамотение, то поне място, където можеше да седне.

Във въртящата се врата той се размина с двама голобради младежи, които, хванати под ръка, се смееха и си говореха — сигурно за любовните си истории. Антоан дочу:

— Не, не, драги. Ако човешкият дух можеше да схване връзката между тези две понятия…

Почувствува се в самото сърце на Латинския квартал.

Долу всички маси бяха заети и за да достигне до стълбите, той трябваше да премине през облак топъл тютюнев дим. Мецанинът беше запазен за играчите на билярд. Около масите се чуваха подвиквания, смехове, спорове:

— Тринадесет! Четиринадесет! Петнадесет!

— Какъв късмет!

— Пак щека!

— Йожен, една халба!

— Йожен, едно дюбоне!

Шумна веселост, отмервана от рязкото почукване на топките, напомнящо стакато на морзов апарат.

Всичко в тези лица беше младежко: розовината на бузите под наболите бради, бодрите погледи зад пенснетата, несръчността, живостта, възторжените усмивки, които изразяваха радостта на цъфтежа, радостта от вярата в живота, радостта да съществуваш.

Антоан вървеше на зигзаг между играчите, като търсеше по-уединено място. Това гъмжило от млади хора разсея за малко грижите му, но в същото време за първи път в живота си той почувствува, че тридесетте години започват да му тежат.

„Деветстотин и тринадесета година… — мислеше си той. — Хубаво поколение. По-здраво и с повече устрем, отколкото младежта от преди десет години, моето поколение…“

Тъй като бе пътувал малко, Антоан почти никога не мислеше за родината си. Но тази вечер изпитваше някакво ново чувство към Франция, към нейното национално бъдеще, чувство на увереност, на гордост. Но това чувство внезапно се помрачи: и Жак би могъл да бъде един от тези многообещаващи младежи… Къде ли е той сега? Какво ли прави в този момент?

В дъното на залата имаше няколко свободни маси, които се използуваха като гардероб. Той реши, че това място няма да бъде лошо, ако седне под аплика, зад купчината натрупани палта. Наоколо му нямаше никой, освен една тиха двойка — момчето, още хлапак, с лула в уста, четеше „Юманите“, без да обръща внимание на другарката си, която пиеше на малки глътки чаша топло мляко и се забавляваше сама, като ту лъскаше ноктите си, ту броеше дребните си пари, ту разглеждаше зъбките си в джобното си огледалце, ту наблюдаваше с крайчеца на окото новодошлия; този стар загрижен студент, който се задълбочи в някаква книга, преди още да е дал поръчката си, събуди любопитството й за няколко минути.

 

 

Антоан започна да чете, но все още не успяваше да съсредоточи вниманието си. Машинално опипа пулса си, който беше ускорен, рядко му се случваше до такава степен да не може да се овладее.

Впрочем началото на повестта бе доста объркващо:

„Страшна горещина. Миризма на изсъхнала земя, прах. Пътят се изкачва и искри бликат от скалата под подковите на конете. Сибил язди напред. Часовникът на Сан-Паоло удря десет часа. Насеченият бряг се изрязва на фона на ярката синевина. Лазур и злато. Надясно, докъдето поглед стига — Неаполитанският залив. Наляво втвърден къс злато изплува от течното злато — остров Капри.“

Нима Жак е в Италия?

Антоан нетърпеливо прескача няколко страници. Странен стил…

„Баща му. Чувствата на Джузепе към този баща. Непристъпно кътче в душата му, трънлив храст, изгаряне. Години на бясно, непокорно идолопоклонство. Всички естествени стремежи са пречупени. Двадесет години, за да се примири с омразата. Двадесет години, за да разбере, че трябва силно да мрази. Да мрази с цялото си сърце.“

Антоан спира да чете, става му неудобно. Този Джузепе?… Връща се отново на първите страници, мъчи се да си наложи спокойствие.

Първата сцена е разходка на коне на двама млади хора — Джузепе, който прилича на Жак, и Сибил, младо момиче, което трябва да е англичанка, защото тя казва: „В Англия, когато се налага, ние се задоволяваме с временни положения. Това ни позволява да вземаме решения и да действуваме. Вие, италианците, още отначало искате нещо окончателно.“

А мисли: „Поне в това отношение бих станала италианка; но не е нужно той да го знае“.

На върха двамата млади хора слизат от конете, за да си починат.

Тя скача от коня преди Джузепе, удря пожълтялата трева с камшика си, за да изгони гущерите и сяда. Направо на нажежената земя.

— На слънце ли искаш, Сибил?

Джузепе се изтяга в тясната сянка край стената. Той обляга глава на топлата мазилка и гледа. „Нейните движения — мисли си той — биха могли да бъдат грациозни, но тя не е в мир със самата себе си.“

Антоан е така трескаво възбуден, че прескача пасажите и се мъчи да разбере всичко, преди още да е дочел. Погледът му попада случайно на фразата:

„Тя е англичанка и протестантка“.

Той прочита целия пасаж:

„За него у нея всичко е изключително. Обожаемо и омразно. Чарът, че тя е родена, че е живяла и живее в свят, почти напълно непознат нему. Тъгата на Сибил. Чистотата й. Другарството й. Усмивката й. Не, тя се усмихва с очи, но никога с устни. Чувството, което той храни към нея — строго, ожесточено, злобно. Държането й го оскърбява. Тя сякаш желае той да бъде от по-долна раса, но страда от това. Казва:

— Вие, италианците. Вие, южняците.

Тя е англичанка и протестантка.“

Някоя жена, която Жак е срещнал и обикнал?… С която може би живее?

„Спускане през лозята, през лимоновите дръвчета. Плажът. Стадо, карано от дете с мрачен поглед и разголено рамо под дрипите. То свири, за да повика при себе си две бели кучета. Хлопатарът на кравата, която детето води, дрънка. Безкрайност. Слънце. Краката оставят в пясъка дупки, които се пълнят с вода.“

Тези описания дразнят Антоан и той прескача две страници.

Ето младата Сибил в къщи:

„Вила «Лунадоро». Порутена сграда, обградена от рози. Две лехи, пълни с цветя…“.

Литература… Антоан обръща листа и спира за миг.

„Лехата с розите, куп от пурпурни багри, нисък свод от букети цветя, чийто мирис, едва поносим под слънчевите лъчи, прониква в кожата, вмъква се във вените, размътва погледа, забавя или ускорява биенето на сърцето.“

Какво му напомня тази градина с рози? Тя води към гълъбарника, където „пърхат бели гълъби“. Мезон-Лафит? Чакай, протестантка? Да не би Сибил да е… Ето:

„Сибил, облечена като амазонка, се е отпуснала на пейката. С разтворени ръце, със стиснати устни, с твърд поглед. Щом остане сама, всичко й става отново ясно: Животът й е даден, за да направи Джузепе щастлив. Но тя го обича само когато го няма.

Дните, когато най-отчаяно чакам да дойде, аз съм сигурна, че ще го накарам да страда. Нелепа жестокост. Срам. Тези, които могат да плачат, са щастливи. Аз — затворено, бронирано сърце!“

Бронирано сърце? Антоан се усмихва: медицински термин, дума, която несъмнено е чул от него.

„Отгатва ли той каква съм аз? Как бих желала да отгатне! Но щом ми се стори, че почва да отгатва, аз не мога да издържа, обръщам се, лъжа, казвам каквото и да е, защото трябва да избягам.“

А сега ето и майката:

„Мисис Пауъл слиза по стълбата на терасата. Слънце в белите й коси. Тя си прави сянка с ръка и се усмихва, преди да заговори, преди да е забелязала Сибил.

— Писмо от Уилиъм — казва тя. — Толкова хубаво писмо. Той е започнал две проучвания. Ще остане още няколко седмици в Пестум.

Сибил хапе устни. Отчаяние. Дали очаква завръщането на брат си, за да се разкрие, да разбере сама себе си?“

Никакво съмнение: госпожа дьо Фонтанен, Жени, Даниел, цял куп спомени.

Антоан минава нататък. Прелиства следващата глава. Би искал да намери отново страницата, където се говори за бащата Сереньо.

Ето я… Не, тук се говори за двореца Сереньо, стара постройка на брега на залива:

„… дълги сводести прозорци, обградени с фрескови орнаменти от стилизирани вейки…“

Описания — заливът, Везувий.

Антоан прескача цели страници, като хвърля поглед тук-там, за да следи развитието на разказа.

Джузепе живее сам със слугите в тази лятна резиденция. Сестра му Анета е в чужбина. Майка му, естествено, е умряла. Бащата, съветникът Сереньо, останал в Неапол във връзка с работата си като висш чиновник, идва само в неделя и понякога вечер в делничен ден.

„Точно както правеше тате в Мезон“ — забелязва Антоан.

„Той слизаше от кораба, за да пристигне за вечеря. Храносмилане. Пури и кратка разходка под колонадата. Ставаше рано, за да мъмри конярите и градинарите. После се качваше мълчалив отново на първия кораб, който заминаваше сутринта.“

А, ето портрета на тате… Антоан, разтреперан, започва да чете:

„Съветникът Сереньо. Успех в обществото. У него всичко се съчетава и се допълва. Семейно положение, имуществено положение, професионален ум, организационен дух. Официален, утвърден, агресивен, авторитет. Сурова честност. Най-грубите добродетели. Също и външният му вид. Самоуверен, широкоплещест. Буен характер под налягане, който винаги заплашва и винаги се сдържа. Величествена карикатура, която е наложила уважение и страх наоколо си. Духовен син на черквата и идеален гражданин. Както във Ватикана, така и в двореца, в съда, на бюрото си, в семейството, на вечеря, навсякъде той е с бистър ум, силен, безупречен, самодоволен, непоклатим. Сила. По-точно тежест. Не действуваща сила, а инертна сила, която тежи. Една завършена цялост, едно цяло. Истински паметник.

О, неговият студен вътрешен смях…“

За миг всичко се замъглява пред погледа на Антоан. Той се учудва как Жак се е осмелил. Колко безжалостна му се вижда тази отмъстителна страница, когато си спомня за грохналия старец и неговото:

„Конче игриво,

конче-вихрогонче…“.

Изведнъж започва да се чувствува отчужден от брат си.

„О, неговият студен вътрешен смях, с който завършва обидното си мълчание. Двадесет години поред Джузепе е търпял това мълчание, този смях. Разбунтуван.

Да, омраза и бунт — това е цялото минало на Джузепе. Когато мисли за младостта си, у него се надига желание за мъст. От най-ранното му детство всички негови инстинкти влизат в борба с бащата още щом се проявят. Всичките му инстинкти! Безредие, неуважение, леност. Той ги изтъква нарочно. Това е неговата реакция. Лош ученик, който се срамува, че е лош. Но така именно той се бунтува най-добре срещу омразните правила. Непреодолимо желание да извърши най-лошото. Неподчинението за него има вкус на отмъщение.

«Безсърдечно дете» — казват те. Така казват за него, когато стонът на ранено животно, цигулката на някой просяк, усмивката на някоя синьора, срещната в преддверието на черквата, го карат да плаче вечер в леглото. Самота, пустота, прокълнато детство. Той стана мъж, без да чуе блага дума от никоя уста, освен от устата на сестричката си.“

„Ами аз?“ — мисли Антоан.

Когато говори за сестричката си, в тона му проличава отсянка на нежност:

„Анета, Анета, сестричката. Какво чудо, че тя е могла да разцъфне в тази пустиня!

По-малка сестра. Сестра на неговото детско отчаяние, на неговите бунтове. Единствена светлина, свеж извор, единствен извор сред тази безплодна тъмнина.“

„Ами аз?…“

А, ето, малко по-долу се говори за по-стария брат Умберто:

„Понякога в погледа на по-стария брат Джузепе забелязва някакво усилие да прояви симпатия…“

„Усилие, значи? Неблагодарник!“ — мисли Антоан.

„… симпатия, обременена със снизхождение. Но между тях имаше десет години — цяла бездна. Умберто се криеше от Джузепе, а Джузепе лъжеше Умберто.“

Антоан спира четенето. Неприятното чувство, което изпитваше в началото, се е разпръснало; няма значение, че тонът на тези страници е така личен. Той се пита: колко струват съжденията на Жак. Общо взето, всичко, дори това, което се отнася до Умберто, е доста точно. Но какъв дух на омраза! След тригодишна раздяла и самота, след като три години не е получил новини от близките си, Жак така мрази миналото си и говори с такъв тон за него! Антоан е разтревожен: той може би ще открие следите на брат си, но ще намери ли път към сърцето му?

Той прелиства повестта, за да види дали Умберто… Не, той е само споменат. Скрито разочарование…

Очите му попадат на пасаж, чийто тон възбужда любопитството му:

„Без приятели, свит на кълбо, потънал в безредието, тласкан отвсякъде…“

Животът на Джузепе, сам в Рим. Животът на Жак в някой град в чужбина?

„Понякога вечер в стаята му — тежък въздух. Книгата пада. Той духа лампата и тръгва в нощта като млад вълк. Рим на Месалина, мръсни квартали, осеяни с примамки и изкушения. Съмнителни светлини под безсрамно спуснати завеси. Тъмнина, пълна с хора, сенки, които се предлагат, сенки, които дебнат. Сладострастие. Той се плъзга покрай стените, всеки отвор в които е засада. От себе си ли бяга? Какво може да утоли тази жажда? С дух смутен от неизвършени лудости, той скита безчувствен, със смъдящи очи, с трескави ръце, с пресъхнало гърло, така чужд на себе си, сякаш е продал и душата, и тялото си. Пот от тревога, пот от сластолюбие. Той обикаля и броди из уличките. Докосва се и отново се сблъсква със същите примки. Минават часове. Часове.

Много късно. Зад подозрителните завеси светлините гаснат. Улиците стават безлюдни. Той е сам със своя демон. Готов за всякакво падение. Твърде късно. Безсилен, изсушен от прекомерната умора, предизвикана от желанието.

Нощта отминава. Закъсняла чистота на мълчанието, религиозна самота на зората. Твърде късно.

Отвратен, смазан от умора, незадоволен, унизен, той се довлича до стаята си и се плъзва между чаршафите. Без угризения. Измамен, предъвквайки до бледия ден горчивината на нерешителността.“

Защо четенето на тази страница е така мъчително за Антоан?

Той беше допускал, че братчето му е живяло, че се е омърсило от много срещи; готов бе да каже: „Какво от това!“. И дори: „Толкова по-добре!“. И все пак…

Антоан бърза да обърне още няколко листа. Не успява да чете наред и някъде само отгатва развитието на интригата.

Вилата на Пауъл на брега на залива е наблизо до двореца Сереньо. През ваканциите Джузепе и Сибил са съседи. Разходки на кон, разходки с лодка вечер…

„Джузепе ходеше всеки ден във вила «Лунадоро». Сибил не отбягваше нито една среща. Загадъчността на Сибил. Безрадостен, Джузепе обикаляше около нея.“

Описанието на любовта на Джузепе пречи на Антоан да следи развитието на разказа и той се дразни от това. Но все пак си налага да прочете поне отчасти една доста дълга сцена, която като че ли идва след някакво скъсване между двамата млади хора.

„Шест часът вечерта. Джузепе пристига във вилата. Сибил. Градината, пияна от аромати, си отспива след слънчевия ден. Приказен принц, Джузепе върви между две огнени стени — между цъфналите нарове, запалени от залязващото слънце. Сибил, Сибил! Никой. Затворени прозорци, спуснати щори. Той се спира. Наоколо му лястовици като подгонени цепят въздуха със свистене. Няма никого. Може би под перголата или зад къщата? Той едва се въздържа да не се затича.

При ъгъла на вилата в лицето го удрят звуци на пиано. Сибил! Вратата-прозорец на салона е отворена. Какво свири тя? Сърцераздирателни въздишки, изпълнен с тъга въпрос, който се издига в меката вечер. Човешки зов, изречена фраза, но все пак неуловима, останала завинаги непреводима на ясен език. Той слуша, приближава се, стъпва на прага. Сибил не чува нищо. Лицето й е открито, без свян. Клепачи, които мигат, напрегнати устни, всичко е само признание. Под това лице е душата, самото това лице е душа и любов. Прозрачна самота. Разкрита тайна, изнасилване, открадната прегръдка. Тя свири. Звуците се навиват като спирали в този прекрасен миг. Сподавено ридание, скръб, която намалява, издига се, носи се, преди да се стопи като по чудо в тишината, подобно на изчезващо в простора ято птици.

Сибил вдига ръце. Пианото трепти. Ако сложиш длан върху него, ще усетиш вълнението на едно сърце, което живее. Тя мисли, че е сама. Обръща глава. Бавно движение, грация, които той не познава. И изведнъж…“

Литература, литература! Тази склонност към кратки и груби щрихи е вбесяваща.

Дали действително Жак е влюбен в Жени?

Въображението на Антоан изпреварва разказа. Той се връща към текста.

Най-после погледът му отново попада на името на Умберто. Кратка сцена в двореца Сереньо една вечер, когато господин съветникът е дошъл неочаквано за вечеря, придружен от по-големия си син.

„Огромна трапезария. Три сводести прозореца към розовото небе, където пуши Везувий. Стени, боядисани като мрамор, зелени вградени колони, които създават илюзията, че поддържат купола.

Молитва преди ядене. Дебелите устни на съветника се движат. Той се кръсти и това сякаш изпълва залата. Умберто също се кръсти, от приличие. Джузепе, вцепенен, не се кръсти. Всички сядат. Бялата покривка има строг вид. Три прибора, сложени прекалено далече един от друг. Филипо, обут в плъстени обувки, и неговите сребърни блюда.“

И по-нататък:

„Пред бащата дори името на семейство Пауъл не се произнася никога. Той отказа да се запознае с Уилиъм. Този чужденец. Художник. Нещастна Италия — кръстопът, жертва на скитници. Миналата година, без да си служи с половинчати мерки: «Забранявам ти да виждаш тези еретици.»

Дали подозира той, че заповедта му е нарушена?“.

Антоан губи търпение, обръща няколко страници.

Ето отново по-стария брат:

„Умберто подхвърли няколко безобидни новини. Наново тегне мълчание. Хубаво чело има Умберто. Съзерцателен и горд поглед. Без съмнение другаде той е млад, пламенен. Има познания. Чака го бъдеще на лауреат. Джузепе обича брат си. Не като брат. Като вуйчо, който би могъл да му стане приятел. Ако останат заедно достатъчно дълго, може би Джузепе ще заговори. Но те рядко остават сами двамата и срещите им са предварително определени. Всяка близост с Умберто е изключена.“

„Ясно е — разсъждава Антоан, като си спомня лятото на 1910 година. — Заради Рашел… по моя вина.“

Той прекъсва четенето и замислен, уморено обляга глава на гърба на стола. Разочарован е: това литературно дрънкане не води до нищо и не обяснява ни най-малко тайнствената причина на заминаването.

Оркестърът свири откъс от някаква виенска оперета. Всички подемат тихо мелодията; тук-там някои я засвирват с уста. Тихата двойка не се е помръднала. Девойката е изпила млякото си и сега пуши и скучае; от време на време слага голата си ръка на рамото на приятеля си, който е разгънал вестник „Човешки права“. Тя разсеяно гали крайчето на ухото му и се прозява като котка.

„Малко жени — забелязва Антоан. — Но всички са свежи… Само че са оставени на второ място. Просто съдружнички в удоволствието.“

Между две маси, заети от студенти, се повдига спор. Имената на Пеги и Жорес избухват като бомби.

Едно младо еврейче със синкава брадичка идва и сяда между „Човешките права“ и котката, която вече не скучае.

Антоан прави усилие да продължи четенето. Загубил е страницата. Прелиствайки списанието, той попада на последните редове на „Сестричката“.

„… Тук животът и любовта са невъзможни. Сбогом.

… Чар на неизвестното, чар на съвсем новия утрешен ден, опиянение. Да забравиш, да започнеш всичко отново.

… Първият влак за Рим. Рим, първият влак за Генуа. Генуа, първият кораб.“

Не е нужно повече, за да се събуди изведнъж интересът на Антоан. Търпение, тайната на Жак е тук, скрита между тези редове. Трябва да се стигне до края, да се чете спокойно страница по страница.

Антоан се връща назад, обхваща с две ръце главата си, съсредоточава се.

Ето, пристига Анета, сестричката, която идва от един швейцарски манастир, където е завършила учението си:

„Малко се е променила Анета. Някога прислужничките се гордееха с нея. Е una vera Napoletana.^[1] Малка неаполитанка. Закръглени рамена. Тъмна кожа. Пълнички устни. Очите й се смеят по всякакъв повод и без повод“.

Защо е намесил Жиз в тая история? И защо я е направил истинска сестра на Джузепе?

Впрочем още при първата сцена между брата и сестрата Антоан изпитва някакво смущение.

Джузепе е отишъл да посрещне Анета и те се връщат с кола в двореца Сереньо.

„Слънцето се е скрило зад ридовете. Полюляване в старата каляска под клатещия се слънчобран. Сянка. Внезапна свежест.

Анета, нейното чуруликане. Тя е хванала Джузепе под ръка. Бъбри. Той се смее. Колко самотен беше до тази вечер. Сибил не разпръсва самотата му. Сибил, Сибил, тъмна, вечно бистра вода. Замайващо чиста. Сибил.

Гледката се стеснява около тях. Здрачът се разтопява в нощта.

Както някога Анета се е сгушила до него. Бърза целувка. Горещи гъвкави устни, грапави от праха. Както някога. В манастира също — смехове, чуруликане, целувки. Както някога брат и сестра. Влюбен в Сибил, каква сладост намира Джузепе в ласките на сестричката! Той отвръща на целувките й. Навсякъде, по окото, по косите. Братски, шумни целувки. Коларят се смее. Тя бъбри — манастира, нали знаеш, изпитите. Джузепе също бъбри разхвърляно — бащата, идната есен, бъдещето. Той се въздържа, няма да произнесе името на Пауъл, на тези еретици. Анета е набожна. В стаята й пред олтара на мадоната има шест сини свещи. Евреите разпънаха Христа, те не познаха сина божи. Но еретиците знаеха. Те от гордост се отрекоха от истината.“

В отсъствието на бащата братът и сестрата се настаняват в двореца Сереньо.

Някои страници са неприятни от край до край на Антоан:

„На следния ден Джузепе е още в леглото и Анета влиза. Анета все пак малко се е променила. Все същият открит и чист поглед, леко учуден, но по-топъл, поглед, който и най-дребното нещо би смутило. Тя току-що се е измъкнала от леглото си. Още мека и топла. Разрошена, не е кокетка, само дете. Както някога. Тя вече е извадила от куфарите сувенирите си от Швейцария, снимки, погледни! Устните й се движат над равните зъби. Как паднала, когато била на ски. Връх на скала в снега. Още има белег на коляното, гледай! Прасците й, бедрото й под пеньоара. Голото й бедро. Тя опипва белега. Бледа рязка на мургавата кожа. Разсеяно. Тя обича да гали плътта си. Сутрин и вечер обича огледалото си и се усмихва на тялото си. Тя бъбри. Мисли за хиляди неща. Уроците по езда: бих искала да яздя с тебе, на пони, в амазонски костюм, да галопираме по плажа. Тя продължава да опипва крака си. Сгъва и разгъва лъскавото си коляно. Джузепе премига и ляга в леглото си. Пеньоарът пада отново, най-после. Тя изтичва до прозореца. Утринен блясък върху залива. Ленивецо, девет часът, да изтичаме да се окъпем“.

Тази близост продължава няколко дни. Джузепе разделя времето си между сестричката и загадъчната англичанка.

Антоан прехвърля много страници, без да спира.

Един ден, когато Джузепе идва да вземе Сибил за разходка из залива, се разиграва сцена, която изглежда решаваща. Антоан я прочита цялата въпреки непоносимите „фиоритури“.

„Сибил под перголата между сянката и слънцето. Замислена. Ръката й в светлината е опряна на белия стълб. Дебнела ли е тя?

— Чаках ви тук.

— Аз останах при Анета.

— Защо не я доведете?

Тонът не се харесва на Джузепе.“

Антоан прескача малко по-нататък:

„… Джузепе спира да гребе. Около тях въздухът е неподвижен. Крилата тишина. Заливът сякаш е от живак. Великолепие. Тихо бълбукане на водата около лодката.

— За какво мислите?

— А вие?

Мълчание.

— Ние мислим за същите неща, Сибил.

Мълчание. Промяна в гласовете:

— Аз мисля за вас, Сибил.

Мълчание, дълго мълчание.

— И аз също мисля за вас.

Той трепери.

— За цял живот ли, Сибил?

Тя повдига лице. Той вижда как устните й болезнено се разтварят и ръката й хваща ръба на лодката. Мълчаливо обещание, почти тъжно. Заливът блести…“.

„Действително Жак много ходеше у семейство Фонтанен това лято. Дали любовта му към Жени, може би отхвърлена любов, е причина за заминаването му?“

Още няколко страници и изведнъж действието като че ли започва да се развива по-бързо.

През ежедневните сцени, които напомнят на Антоан за живота на Жак и Жиз в Мезон, той следи обезпокоителното развитие на тази нежност между брат и сестра. Съзнават ли те естеството на тази близост? Колкото до Анета, тя знае, че целият й живот е устремен към живота на Джузепе; но нейната невинност е тъй истинска, че тя напълно чистосърдечно слага маската на естествено и позволено чувство върху своя жар. Изглежда обаче, че признатата любов към Сибил отначало така изпълва и заслепява Джузепе, че той не забелязва доколко сестра му го привлича физически. Но докога ще се мами той относно естеството на своята привързаност?

В края на един следобед Джузепе предлага на сестричката си: „Искаш ли да се разходим по хладина, да вечеряме в някое ханче и да вървим дълго, докато се стъмни?

Тя пляска с ръце.

— Обичам те, Бепино, когато си весел.

Обмислил ли е предварително Джузепе това, което ще извърши? След импровизирана вечеря в едно рибарско селце той повежда момичето по пътища, които то не познава.

Той върви бързо. През лимонови градини, през каменливи пътеки, по които е минавал двадесет пъти със Сибил. Анета се учудва. Сигурен ли си в пътя? Той завива наляво. Стръмнина. Стара стена, ниска сводеста врата. Джузепе се спира и се смее.

— Ела да видиш.

Тя се приближава доверчиво. Той бута вратата, една камбанка иззвънява.

— Ти си луд.

Той я повежда, смеейки се, под боровете. Градината е тъмна. Тя се бои, не разбира.

Тя е влязла във вила «Лунадоро».

Ниската сводеста врата, звънчето, гъстите борове, всички подробности този път са вярно предадени.

Госпожа Пауъл и Сибил са под перголата:

— Представям ви моята сестричка.

Посрещат я с разтворени обятия. Предлагат й стол, задават й въпроси. Анета мисли, че сънува. Анета между две еретички. Начинът, по който майката я приема, белите й коси, усмивката й:

— Елате да ви дам рози, дете мое.

Розовите храсти, тъмен свод, предразполагат със своята буйност, със своята нежност.

Сибил и Джузепе остават сами. Да улови ръката й? Тя би се отдръпнала. Тази строга сдържаност е по-силна от волята й, по-силна от любовта й. Той мисли: «Колко й е трудно да се остави да бъде обичана!».

Госпожа Пауъл е откъснала рози за Анета. Пурпурни, малки, притиснати една до друга рози без бодли, пурпурни рози, черни по средата.

— Трябва пак да дойдете, my dear. Сибил е толкова самотна.

Анета мисли, че сънува. Това ли е проклетото племе? Възможно ли е тя да се страхува от тези хора като от магия?“

Антоан прескача една страница.

Ето Анета и Джузепе се връщат обратно.

„Луната се е скрила. Нощта е още по-тъмна. Анета се чувствува лека, опиянена. Това семейство Пауъл! Тя се обляга на ръката на Джузепе с цялата тежест на младото си тяло и той с вдигната глава я повежда в мечтите си. Сърцето му е далеч. Ще й се довери ли той? Не може вече да се сдържи и се обръща към нея:

— Ти разбираш, че не ходя там само заради Уил, нали?

Тя не различава чертите му в тъмнината, но долавя глухата възторженост на гласа му. Не само заради Уилиъм? Кръвта бушува във вените й. Тя нищо не е подозирала. Сибил? Сибил и Джузепе? Тя се задушава, измъква ръката си. Би искала да избяга наранена, със стрела, забита в тялото й. Но няма сила. Зъбите й тракат. Няколко крачки. Краката й омекват, тя се олюлява и отметнала назад глава, грохва в тревата под високите липи.

Той коленичи. Нищо не е разбрал.

— Какво има?

Но тя протяга ръце към него като пипала. А, сега той разбира. Тя се залавя за него, повдига се, притиска се до гърдите му. Джузепе! Джузепе!

Любовен зов. Той не го е чувал никога. Никога, никога. Сибил, заключена в своята загадка. Сибил, чужденката. А пред него това отчаяние, Анета! Пред него това младо, страстно, отдаващо се тяло. Хиляди мисли едновременно в главата му: влюбеното им детство, толкова доверие, толкова нежност. Той може да я обича, тя е от неговия свят, може да я утеши, да я излекува. Тя се е опряла на гърдите му. Тази животинска топлина, която го обгръща. Допирът на бедрата й. Внезапна вълна залива всичко, залива и съзнанието му. Под ноздрите му познатият и нов мирис на косите, под устните му обляното й в сълзи лице, тръпнещите й устни. Нощта, ароматите, кръвта са съучастници. Непреодолим екстаз. Той навежда уста на любовник върху тази влажна, полуотворена уста, която чака, без да знае какво. Тя приема целувката, още не отвръща, но как се отпуща тя, как се стреми към него! Какъв бесен устрем у двамата в сливането на устните им. Трагична сериозност. Дърветата над тях се завъртат, звездите изчезват. Повдигнати, разхвърляни дрехи, непреодолимо привличане, откритие, допир на непозната плът, притискане, допир, мъжествен натиск, смаяно смирено съгласие. Обладана, обладана. Мъчително брачно опиянение.

О! Слят дъх и спряло време!

И внезапно жив лунен лъч, нескромен и груб поглед, който ги разделя като удар с камшик.

Те бързо стават. Те стоят смаяни. Подути, изкривени уста. Те треперят. Не от срам. От радост. От радост и изненада. От радост и от желание за още.

Във вдлъбнатото легло от трева, струпани накуп листенцата на розите са окапали. Тогава с романтичен размах Анета взема букета и го разтърсва. Облак цветни листенца посипва смачканата трева, която носи отпечатъка само на едно тяло.“

Разтреперан, възмутен, Антоан спира.

Той е смаян. Жиз? Кой би повярвал?

И все пак целият откъс звучи съвършено правдоподобно: не само старата стена, камбанката, градината с розите, но и когато те се търкалят заедно прегърнати. Това не е вече въображение. Тук вече няма каменливия път в Италия, нито сянката на лимоновите дървета; това е гъстата трева на Мезон, която Антоан вижда много добре, това са вековните липи на алеята. Да, Жак наистина е завел Жиз у госпожа дьо Фонтанен в една такава лятна вечер и на връщане… Каква наивност! Да живее толкова близо до тях, толкова близо до Жиз и да не подозира нищо! Жиз? Това целомъдрено, затворено телце е могло да крие подобна тайна? Не, не…

Дълбоко в душата си Антоан още се съпротивява и отказва да повярва.

Но толкова подробности! Розите… червените рози! О, сега той разбира вълнението на Жиз, когато тя беше получила анонимната пратка от лондонската цветарка, сега разбира защо по това указание, което изглеждаше почти незначително, тя бе толкова настоявала да се започне веднага издирване в Англия. Очевидно тя единствена разбираше смисъла на тези пурпурни рови, изпратени една година по-късно, може би в деня, когато се е отдала под липите.

Значи, Жак е живял в Лондон? И в Италия? И в Швейцария… Дали е още в Англия? Напълно възможно е той да сътрудничи оттам на това женевско списание…

И изведнъж всичко се уяснява, сякаш една по една падат сенките около смътно осветена точка. Отсъствието на Жиз, нейното упорство да отиде в този английски пансион! Дявол да го вземе, очевидно тя е настоявала да бъде изпратена там, за да може да намери Жак! Сега Антоан се упреква, че още при първия неуспех е изоставил следата на лондонския цветарски магазин.

Той се опитва да разсъждава с известна последователност, но толкова предположения, толкова спомени изплуват в паметта му. Тази вечер той вижда цялото минало в нова светлина. Сега си обяснява отчаянието на Жиз след изчезването на Жак. Отчаяние, чието значение той не подозираше, макар че бе направил усилия да го облекчи. Спомня си за отношенията си с Жиз, за съчувствието си. Впрочем нали от това съчувствие се беше родило малко по малко чувството му към Жиз? По онова време Антоан не можеше да говори за Жак нито на баща си, който упорито поддържаше предположението за самоубийство, нито със старата госпожица, всецяло погълната от молитви и панихиди. Жиз, напротив, той чувствуваше така близка, така пламенна. Всеки ден след вечеря тя слизаше при него, за да чуе последните новини. Приятно му беше да я осведомява за постъпките си, да й доверява надеждите си. Нали именно през тези задушевни вечери той бе започнал да харесва това трепетно същество, всецяло отдадено на своята скрита любов. Кой знае дали сам не бе изпитал, без да съзнава, опиващия чар на това младо тяло, вече тяло на жена? Той си спомня за нежните движения на момичето, което се галеше като болно дете. Анета… Колко ловко го бе измамила тя! И той, когото заминалата Рашел бе оставила в пълна душевна самота, как бързо си бе въобразил… Каква подлост! Той вдигна рамене. Влюбил се бе в Жиз просто защото способността му да обича не бе насочена към никого; и бе повярвал, че и Жиз изпитва влечение към него, защото, сломена от разбитата си любов, тя се бе привързала към единствения човек, който можеше да намери любовника й!

Антоан се опита да пропъди тези мисли. „Дотук още нищо не обяснява внезапното заминаване на Жак“ — казва си той.

И прави усилие да продължи четенето.

Братът и сестрата оставят пръснатите рози в тревата и се връщат в двореца Сереньо.

„Връщане. Джузепе е хванал Анета под ръка и я поддържа. Къде отиват те? Кратката прегръдка може да бъде само прелюдия. Какво ще стане в техните стаи през дългата нощ, към която те вървят?“

Антоан се препъва още при първите редове. Отново кръвта нахлува в лицето му.

Всъщност това, което той изпитва, никак не прилича на укор. Пред страстта, която се разгаря, неговият разсъдък е обезоръжен. Но той не може да овладее изненадата и раздразнението си, примесени със злоба; той не е забравил денят, когато Жиз бе така диво отблъснала плахите му опити. Четенето на тази сцена събужда наново желанията му; желания, чисто физически, освободени желания. И то до такава степен, че за да се съсредоточи, той трябва насила да отстрани образа на младото, гъвкаво, мургаво тяло.

„Какво ще стане в техните стаи през тази дълга нощ, към която те вървят?

Те се прегъват пред диханието на любовта, вървят мълчаливо, обладани, вцепенени от магията. Месецът, който се показва от време на време, ги придружава. Той осветява целия дворец Сереньо и разбулва от мрака колоните от изкуствен мрамор. Двамата преминават първата тераса. Вървят, докосвайки бузите си. Бузата на Анета пари. Каква естествена дързост към греха има вече в това детско тяло!

Но изведнъж те отскачат един от друг. Една сянка се е изправила между колоните.

Бащата е там.

Бащата ги чака. Беше пристигнал ненадейно с кораба. Къде са децата? Той бе вечерял сам в голямата трапезария. След това се бе разхождал по плочите под колонадата. Децата не се връщаха.

Един глас прогърмява в тишината:

— Откъде идвате?

Няма време да се измисли лъжа. Светкавичен бунт. Джузепе извиква:

— От мисис Пауъл.“

Антоан се сепва. Нима баща му е знаел, че…

„Джузепе извиква:

— От мисис Пауъл.

Анета изтичва между стълбовете, преминава вестибюла, изкачва се по стълбата, влиза в стаята си, дръпва резето и се строполява в тъмнината върху тясното си моминско легло.

Долу за първи път синът се опълчва открито срещу бащата. И най-странното е, че само за да се противопостави на бащината воля, той открито признава другата, бледата любов, в която вече не вярва.

— Заведох Анета при мисис Пауъл. — Замълчава за момент и отчетливо произнася: — Аз съм сгоден за Сибил.

Бащата избухва в смях. Страшен смях. Прав, изпъчен, той изглежда по-висок от сянката, която го удължава. Огромен и театрален. Титан, обкръжен от лунно сияние. Той се смее. Джузепе кърши ръце. Смехът спира. Мълчание.

— Ще се върнете в Неапол и двамата с мен!

— Няма.

— Още утре.

— Няма.

— Джузепе!

— Аз не ви принадлежа вече. Сгоден съм за Сибил Пауъл.

Бащата никога не се е сблъсквал със съпротива, която да не е смазал. Той се преструва на спокоен.

— Мълчете. Те идват тук да ядат хляба ни, да купуват земите ни. Но да вземат сина ми, това е вече много. Може би сте си мислили, че една еретичка ще носи нашето име?

— Ще носи моето име.

— Глупак. Никога. Хугенотски машинации. Спасението на душата, честта на семейството Сереньо. Зле са си направили сметката. Но аз съм тук, аз бдя.

— Тате.

— Ще сломя волята ви. Ще ви лиша от издръжка. Ще наредя да ви вземат в някой полк в Пиемонте.

— Тате.

— Ще ви смажа. Качете се в стаята си. Още утре ще напуснете това място.

Джузепе стиска юмруци. Той пожелава…“

Антоан задържа дъха си.

„… Той пожелава… смъртта на баща си.

И за да хвърли върховната обида, той намира сила да се изсмее. После процежда през зъби:

— Вие сте смешен.

Минава пред баща си. С вдигната глава, със сгърчени устни се подсмива и слиза по стъпалата.

— Къде отиваш?

Синът спира. Каква отровна стрела да хвърли, преди да изчезне? Инстинктът му подсказва най-лошото:

— Отивам да се самоубия.

С един скок той слиза по стъпалата. Бащата е вдигнал ръка.

— Върви си, недостойни сине!

Джузепе не обръща глава. Гласът на бащата прокънтява за последен път:

— Бъди проклет!

Джузепе преминава тичешком терасата и се изгубва в нощта.“

Антоан би желал да спре отново и да помисли. Но му остават само четири страници и нетърпението му побеждава.

„Джузепе тича напред, без да знае накъде. Спира се запъхтян, учуден, не на себе си. Надалеч от верандата на някакъв хотел се носи нестройна сладникава и изпълнена с носталгия мелодия на няколко мандолини. Противно томление. Да си прережеш вените в една приятна баня.

Сибил не обичаше неаполитанските мандолини. Сибил е чужденка. Сибил е нереална и далечна, той би я харесвал като героиня на роман.

Анета. Само при спомена за голото рамо под ръката му ушите му започват да бучат. Жажда.

Джузепе има план. Да се върне в двореца призори, да отвлече Анета, да избягат заедно. Той ще се промъкне до стаята й. Тя ще скочи от леглото, за да го посрещне. Голите й бедра. Да се допре отново до нея, до топлата й гладка плът, да почувствува топлия й мирис. Анета. Той вече чувствува как тя се отпуща върху него. Полуотворената й уста, влажната й уста, устата й!

Джузепе се спуска по напречен път. Артериите му пулсират. Стръмна каменлива пътека, която той изкачва наведнъж. Ободряваща свежест на полето, под луната.

На ръба на един склон той ляга по гръб, разперил ръце. През полуотворената риза бавно опипва и гали трепетната си гръд. Над него млечно, осеяно със звезди небе. Покой, чистота.

Чистота, Сибил, студена и дълбока изворна вода, студена и чиста северна нощ.

Сибил?

Джузепе става прав. С едри крачки той слиза надолу по хълма. Сибил. Последен път, последен път преди зората.

Вила «Лунадоро». Ето стената, сводестата врата. Точно мястото на целувката върху измазаната стена. Първото му признание. Там именно. В една такава вечер, лунна вечер. Сибил бе дошла да го изпрати. Ясната й сянка се изрязваше върху бялата мазилка. Той се осмели, наведе се внезапно и целуна профила й върху стената. Тя избяга. В една вечер като тази.

Анета, защо се върнах при малката врата? Бледото лице на Сибил, волево лице. Сибил, тя не е далечна, тя е тъй близка, тъй действителна и още съвсем непозната. Да се откаже от Сибил? О, не, а с много нежност да развърже този възел. Да накара тази затворена душа да проговори. Каква е заключената в нея тайна? Чиста мечта, освободена от инстинктите: истинска любов. Да обича Сибил. Да я обича.

Анета, защо е това съгласие в погледа, защо е тази прекалено покорна уста? Прекалено много огън в тази плът, която се предлага. Желание, твърде кратко желание. Любов без тайнственост, без дълбочина, без хоризонт. Без утрешни дни.

Анета, Анета, да забравим тези достъпни ласки, да се върнем към миналото, да станем отново деца. Анета, гальовно момиченце, любима сестра. Но само сестра, сестра, сестричка.

О, кръвосмесително желание, смъртно желание! Кой ще ни освободи от него?

Анета, Сибил. Разкъсан между едната и другата. Коя от двете? И защо да избирам? Не съм искал да сторя зло. Двойно привличане; основно, свято равновесие; стремежи-близнаци, с еднакви права, защото и двата бликат от дъното на душата ми. Защо да бъдат несъвместими в действителността? Как всичко би било чисто в светлината. Защо тази забрана, ако всичко е хармонично в сърцето ми?

Единствен изход: един от тримата е излишен. Кой?

Сибил? Наранена Сибил, о, непоносим образ! Не Сибил. Ами Анета?

Анета, сестричко, прости ми, целувам очите ти, клепките ти, прости ми.

Не желая едната без другата. Добре, тогава няма да имам нито едната, нито другата. Да се откажа, да забравя, да умра! Не, не да умра: да бъда мъртъв. Да изчезна. Тук са властта на магията, непреодолимата пречка, забраненото.

Тук животът, любовта са невъзможни.

Сбогом.

Чар на неизвестното, чар на съвсем новия утрешен ден, опиянение. Да забравиш, да започнеш всичко отново.

Кръгом. Право на гарата. Първият влак за Рим. Рим, първият влак за Генуа. Генуа, първият кораб. За Америка. Или за Австралия.

И изведнъж той започва да се смее.

Любов? О, не! Живота обичам аз.

Напред!

Джек Боти“

Антоан затвори книжката рязко, мушна я в джоба си и се изправи замаян. Той остана прав няколко секунди, като мигаше с очи на светлината; после, забелязвайки колко е объркан, седна отново.

Докато той четеше, залата беше напълно опустяла; играчите бяха отишли да вечерят, оркестърът беше замлъкнал. Сами в ъгъла, евреинът и „Човешките права“ довършваха една игра на табла пред развеселения поглед на котката. Приятелят смучеше угасналата си лула и всеки път, когато хвърляше заровете, котката се облягаше на рамото на евреина, като се смееше съучастнически.

Антоан протегна крака, запали една цигара и се опита да събере мислите си. Но доста време разсеяната му мисъл блужда, както и погледът му, без да може да се спре върху нещо. Най-после той успя да пропъди образите на Жак и Жиз и да възвърне донякъде спокойствието си.

Най-важното е да може да разграничи истината от писателското въображение. Без никакво съмнение бурното обяснение между баща и син е истина. Някои думи на съветника Сереньо звучаха неоспоримо вярно: „Хугенотски машинации, ще те смажа, ще ти спра издръжката, ще накарам да те вземат войник…“. И това също: „Една еретичка да носи моето име?…“. Струваше му се, че чува разярения глас на баща си, че го вижда как, изправен с цял ръст, изрича проклятието си в нощта. Истина е сигурно и викът на Джузепе: „Отивам да се самоубия“. Освен това тези неща обясняват натрапчивата идея на г-н Тибо. Още от първия ден, когато бяха започнали издирванията, той не можеше да допусне, че Жак е жив; по четири пъти на ден сам телефонираше в моргата. Този вик обясняваше също така неговите смътно разкрити угризения, че е станал причина за изчезването на Жак. И може би това мълчаливо разкаяние не бе съвсем без връзка с албуминната криза, която бе така изтощила стареца в навечерието на операцията му. Изобщо под тази светлина доста случки през последните три години добиваха нов облик.

Антоан взе отново списанието и потърси саморъчното посвещение:

„Не ми ли казахте в онази паметна ноемврийска вечер: «Всичко е подчинено на действието на два полюса. Истината има винаги две лица?»

Както и любовта, понякога“.

„Очевидно съществуването на тези две любовни връзки — каза си Антоан, — очевидно… Ако Жиз е била любовница на Жак и ако от друга страна Жак е разбирал, че е все така силно влюбен в Жени, животът му наистина трябва да е станал мъчен. И все пак…“

Антоан имаше чувството, че се блъска в непроницаема преграда. Въпреки всичко невъзможно беше да се приеме, че заминаването на Жак може да се обясни изцяло с това, което току-що бе научил за живота и за чувствата му. Все пак други фактори, неуловими, неизмерими и внезапно събрани, трябва да са го насочили към това необикновено решение. Но кои са те?

Изведнъж той съобрази, че тези разсъждения можеха да почакат. Това, с което трябваше да се побърза, беше да използува получените указания и да намери, колкото е възможно по-скоро, следата на брат си.

Да се обърне към редакцията на списанието, би било направо неблагоразумно. Щом Жак не е дал досега знак за живот, това значи, че той упорствува в решението си да се крие. Ако той научи, че убежището му е известно, съществува риск да избяга другаде, по-далеч и да изчезне безвъзвратно. Единственият начин да се успее, е да се действува ненадейно и лично. (Всъщност Антоан никога не разчиташе на никого, освен на себе си.) Той веднага си представи как пристига в Женева. Но какво ще прави там? Ами ако Жак живее в Лондон? Не, по-подходящо би било да се изпрати най-напред в Швейцария един професионален детектив, който ще съумее да научи адреса на Жак.

„И тогава ще ида там, където се намира той — каза си Антоан като стана. — Само да успея да го изненадам ще видим дали ще ми избяга.“

Още същата вечер той даде инструкции на един частен детектив.

Три дни по-късно се получиха първите сведения:

„Поверително.

Господин Джек Боти действително пребивава в Швейцария. Той се намира не в Женева, а в Лозана, където има доказателства, че е наемал последователно разни квартири. От месец април т.г. живее на улица Ескалие дю Марше №10, пансион «Камерзин».

Още не сме успели да открием датата, на която е пристигнал на швейцарска територия. Ние обаче направихме усилия да проучим въпроса за военната му повинност.

Според поверителни сведения, получени от френското консулство, господин Боти се е представил през януари 1912 година във военното бюро на консулството, снабден с лични и други документи, издадени на името на Жак-Жан-Пол Оскар Тибо, френски поданик, роден в Париж в 1890 година, и т.н… Неговият картон, от който не можахме да препишем отличителните белези, но които впрочем са подобни на тези, получени от друг източник, показва, че той веднъж е бил вече отлаган по причина на сърдечна инсуфициенция през 1907 година по решение на военната медицинска комисия в седми участък в Париж и втори път на основание на медицинско свидетелство, представено през 1911 година във френското консулство във Виена (Австрия). След новия преглед, на който се е явил в Лозана през февруари 1912 година и протокола, за който е бил препратен служебно в съответното наборно бюро на департамента Сена, разрешено му е било едно трето и последно отлагане. По този начин той е напълно в ред с френските власти, колкото се отнася до освобождаването от военна служба по здравословни причини.

Господин Боти, изглежда, води доста приличен живот и е във връзка главно със студенти и журналисти. Той е член на Клуба на швейцарския печат. Сътрудничеството му в няколко вестника и списания може, по събраните сведения, да бъде достатъчно, да му осигури почтени средства за съществуване. Увериха ни, че господин Боти пише под няколко различни псевдонима; те могат да бъдат открити, ако ни бъдат изпратени нареждания в този смисъл.“

Един чиновник от агенцията си беше дал труда да донесе по спешност този документ в една неделя в десет часа вечерта.

Невъзможно бе Антоан да замине на следната утрин. Но положението на г-н Тибо не позволяваше никакво отлагане.

Антоан се справи с бележника си, после прегледа разписанието на влаковете и реши да вземе бързия влак за Лозана в понеделник вечерта.

Цяла нощ не можа да мигне.