Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (52)

IV

На следния ден към четири часа между две визити Антоан мина толкова близо до къщи, че използува случая да се осведоми за състоянието на баща си. Същия ден сутринта той го бе намерил доста отпаднал. Треската продължаваше. Дали тя не бе предвестник на някакво усложнение? Или пък просто показваше общо влошаване на състоянието?

Антоан не искаше болният да го види, защото това второ посещение би могло да го обезпокои. Той отиде в тоалетната стая, като мина през коридора. Сестра Селин беше там. Тя го успокои с тих глас. До този момент денят не бе минал много зле. Г-н Тибо бил още под действието на инжекцията. Честите дози морфин бяха станали необходими, защото иначе болките бяха непоносими.

През вратата на спалнята, която не бе напълно затворена, се дочуваше шепот и песен. Антоан напрегна слух. Калугерката вдигна рамене.

— Не ме остави на мира, докато не отидох да повикам госпожицата да му изпее някакъв си романс. От тази сутрин говори само за това.

Антоан се приближи на пръсти. Тънкото гласче на дребната старица се носеше в тишината:

„Кончето игриво,

Трилби, конче-вихрогонче,

кога ме либе чака,

по-добре ми служиш

от боен кон красив!

Хайде на Розина

с андалуските очи,

хайде услужи!

Хоп! Хоп! Трилби, беж!

Чакат ни на среща!“.

След това Антоан чу гласа на баща си, който подемаше припева задъхано като спукано ручило:

„Чакат ни на среща!…“

После треперливият глас продължаваше, сякаш се носеха звуци от флейта:

„Виж там цвете дивно

в оназ ливада!

На мойта царкиня

чело ще украся!

Цвете ще откъсна, а ти там паси!

Всеки да си прави

туй, що му се нрави“.

— Ах, ето — извика г-н Тибо с тържествуващ тон. — Леля Мари винаги пееше: „Тра-ла-ла… а ти там паси!… Тра-ла-ла… а ти там паси.“

И те двамата с госпожицата подхванаха припева:

„Хоп! Хоп! Тръгвай бързо, Трилби!

Хайде, че ни чакат,

чакат ни на среща!“.

— Докато пеят двамата, той не се оплаква — прошепна сестрата.

Антоан се отдалечи със свито сърце.

Когато излизаше от къщи, портиерът го извика. Раздавачът току-що му бе оставил няколко писма. Антоан ги взе разсеяно; мисълта му бе още горе:

„… Кончето игриво,

Трилби, конче-вихрогонче…“.

Сам се учудваше на отношението си към болния. Когато преди една година разбра, че г-н Тибо е загубен, той откри в сърцето си истинско чувство, което го смути, защото винаги бе мислил, че не обича баща си; струваше му се, че това е съвсем нова обич, макар че тя приличаше на отдавнашна нежност, съживена от приближаването на непоправимото. Това чувство още повече се бе засилило през последните месеци от привързаността му на лекар към този обречен човек, чиято присъда той единствен знаеше и когото трябваше да води по най-безболезнен начин към края му.

Антоан бе направил вече няколко крачки по улицата, когато погледът му неочаквано падна върху един от пликовете, които държеше в ръка.

Той се спря рязко.

„Господин Жак Тибо

улица Дьо л’Юниверсите 4“

От време на време на името на Жак още пристигаха по някой и друг книжарски каталог или проспект. Но писмо! Този синкав плик, този мъжки почерк — а може би и женски? — висок, наведен, малко надменен!… Той се върна обратно. Най-напред трябва да обмисли всичко спокойно, преди да действува. Влезе в кабинета си. Преди да седне дори, с решителен жест разпечата плика.

Още при първите думи го обзе възторг:

Площад Пантеон 1а

25 ноември 1913

„Драги господине,

Прочетох вашата повест…“.

„Повест? Жак пише!“

Антоан веднага почувствува увереност: „Той е жив!“.

Буквите заиграха пред очите му… Като трескав, Антоан потърси с очи подписа: „Жаликур“.

„Прочетох повестта ви с жив интерес. Вие сигурно ще отгатнете всичките уговорки, които може да направи един стар професор…“

„А, Жаликур! Валдийо дьо Жаликур, професорът, академикът…“ Антоан го познаваше добре по име; дори имаше две-три книги от него в библиотеката си.

„Вие сигурно ще отгатнете всичките уговорки, които може да направи един стар професор като мен върху една литературна концепция, която е в разрез и с класическото ми образование, и с повечето от личните ми вкусове. Аз действително не мога да се съглася нито със съдържанието, нито с формата. Но трябва да призная, че тези страници, дори в своята най-крайна форма, са написани от поет и психолог. Четейки повестта ви, аз много пъти си спомнях думите на един мой приятел музикант, на когото един млад революционен композитор (той би могъл да бъде измежду вашите приятели) показал едно свое произведение. То толкова го смутило със своята дързост, че той възкликнал: «Вземете си веднага това нещо, господине, страхувам се, че то може да ми хареса».

Жаликур“

Краката му се разтрепериха. Антоан седна. Не вдигаше очи от писмото, разгънато пред него на масата. Всъщност той почти не бе изненадан, че Жак е жив; никога не бе имал дори най-малкото основание да смята, че брат му се е самоубил. Първото нещо, което това писмо събуди у него, бе инстинктът на ловеца; за няколко секунди той почувствува възбуждението на хрътка, същото възбуждение, което и преди три години го бе карало дълги месеци да търси брат си, като опитва всички следи. Но същевременно той бе изпълнен с такава нежност към него, изпитваше такава трескава нужда да го види отново, че просто стоеше като замаян. Доста често през последните дни, както и тази сутрин дори, той се мъчеше да превъзмогне чувството на огорчение, че е останал сам да се грижи за болния старец. Изправен пред такава тежка задача, той не можеше да отпъди озлоблението, което го обхващаше срещу избягалия брат, който в подобен момент бе напуснал поста си. Но това писмо!

Надежда изпълни душата му: да открие Жак, да го уведоми, да го извика! Да не бъде вече сам! Отново взе писмото: „Площад Пантеон 1а… Жаликур…“.

Хвърли поглед към часовника; след това към бележника.

„Така. До довечера имам още три визити. В четири и половина на авеню Дьо Сакс е спешна, невъзможно е да се отложи. После новият случай на скарлатина на улица Д’Артоа — също не може, но там не съм определил час. Третата — болният вече е на оздравяване, мога и да не отида веднага. — Той стана. — Най-напред на авеню Дьо Сакс. Веднага след това при Жаликур.“

Към пет часа Антоан пристигна на площад Пантеон. Видя стара къща без асансьор. (Впрочем в бързината си не би и чакал да вземе асансьор.) Изтича нагоре по стълбите през четири стъпала.

— Господин дьо Жаликур не е в къщи. В сряда лекцията му в Екол нормал е от пет до шест…

„Спокойствие — казваше си Антоан като слизаше. — Точно толкова време ми трябва да отида да видя болното от скарлатина.“

 

 

Точно в шест часа Антоан изскочи от таксито пред Екол нормал.

Спомни си за посещението си при директора на училището след изчезването на Жак; след това за деня, вече така далечен, когато бе идвал в тази мрачна сграда да чака заедно с Жак и Даниел резултата от приемния изпит.

— Лекцията не е свършила. Качете се на площадката на първия етаж, така ще видите, когато студентите започнат да излизат.

Под аркадите, по стълбището и в коридорите вечно ставаше течение. Електрическите крушки, поставени надалеч една от друга, мъждукаха като вощеници. Тези плочи, тези аркади, тези врати, затръшвани от течението, това монументално стълбище, тъмно и овехтяло, където есенният вятър развяваше парцаливи обяви, налепени по мръсните стени, всичката тази тържественост, тишина и запуснатост напомняха някаква отдавна изоставена провинциална митрополия.

Изминаха няколко минути. Антоан чакаше неподвижен. По плочките се чуха тихи стъпки — един студент, рошав и развлечен, се приближаваше, като тътреше краката си, обути в износени обувки, и клатеше в ръка едно шише; той изгледа Антоан и отмина.

Отново мълчание. И изведнъж сякаш рояк забръмча. Вратата на аудиторията се отвори изведнъж с тласък. Разнесе се глъчка като в заседателната зала на парламента. Студентите излизаха на групи, като се смееха, викаха се и се блъскаха едни други; след това бързо се разпръснаха в ледените коридори.

Антоан дебнеше пред вратата. „Очевидно професорът излиза последен“ — помисли си той. И когато реши, че кошерът вече е празен, се приближи. В дъното на една зала с дървени ламперии, украсена с бюстове и слабо осветена, снажен човек с бели коси, малко прегърбен, стоеше прав и небрежно подреждаше книжата си върху масата. Не можеше да бъде друг, освен Жаликур.

Професорът мислеше, че е сам. Когато чу стъпките на Антоан, той се изправи с гримаса. Беше висок и се обръщаше почти в профил, за да погледне пред себе си, защото виждаше само с едното око, и то през дебелия си като лупа монокъл. Щом забеляза, че някой идва към него, той се дръпна настрана и любезно направи знак на посетителя да се приближи.

Антоан очакваше да види някой стар професор. Изненада го видът на този благородник, облечен в светъл костюм, когото човек по-скоро би очаквал да види на кон, отколкото на университетската катедра.

Той се представи:

— … син на Оскар Тибо, вашия колега от Френския институт… Брат на Жак Тибо, на когото сте писали вчера… — Понеже събеседникът му, любезен и надменен, стоеше с вдигнати вежди, без да реагира, Антоан мина направо на въпроса: — Какво знаете за Жак, господине? Къде е той?

По лицето на Жаликур мина бегъл трепет, сякаш бе засегнат от нещо.

— Вие ще ме разберете, господине — поде Антоан. — Позволих си да отворя писмото ви. Брат ми е изчезнал.

— Как изчезнал?

— Изчезнал е от три години.

Внезапно Жаликур издаде напред глава. С късогледото си, пронизващо око той разглеждаше през монокъла отблизо младия човек. Антоан почувствува на бузата си дъха на професора.

— Да, от три години — повтори той. — Без да съобщи нищо за причините на заминаването си, без да се обади някому, нито на баща ми, нито на мен. Никому. Освен на вас, господине. И затова вие разбирате, че аз веднага изтичах… Ние дори не знаехме дали е още жив!

— Жив? Разбира се, че е жив, щом току-що е публикувал тази повест!

— Кога? Къде?

Жаликур не отговори. Острата му обръсната брада, прорязана от дълбока бръчка, дръзко се подаваше над високата колосана яка. Тънките пръсти сучеха края на мустаците му, дълги, увиснали, меки и съвършено бели. Той пошепна уклончиво:

— Всъщност не знам. Повестта не беше подписана от Тибо, аз само сметнах, че съм отгатнал кой се крие под псевдонима…

— Какъв псевдоним? — едва промълви Антоан.

Ужасно разочарование започваше да го обхваща.

Жаликур, който не го изпущаше от очи, се трогна и допълни:

— Все пак, господине, струва ми се, че не съм се излъгал.

Но той остана в отбранително положение. Не че се страхуваше прекомерно да поеме някаква отговорност; но у него имаше вродено отвращение към всяка недискретност и му беше крайно противно да се намесва в частния живот на хората. Антоан схвана, че трябва да разпръсне недоверието му и затова започна да обяснява:

— Това, което усложнява нещата, е, че от една година насам баща ни страда от неизлечима болест. Болестта се развива. Още няколко седмици и той ще свърши. Ние сме само две деца. И така, вие разбирате защо отворих писмото ви. Ако Жак е жив, ако мога да му пиша, да му обадя какво става — аз го познавам, той ще се върне!

Жаликур помисли няколко секунди. Лицето му нервно потръпваше. После съвсем непринудено той протегна ръка и рече:

— Това е вече друга работа. Единственото ми желание е да ви помогна. — Той сякаш се поколеба, като огледа залата. — Не може да се говори тук. Бихте ли искали да ме придружите до вкъщи, господине?

Без да си кажат дума, те преминаха заедно с бързи стъпки коридорите на празното училище, където свиреше вятърът.

Щом влязоха в тихата улица Д’Юлм, Жаликур поде с приятелски глас:

— Бих искал да ви бъда полезен. Псевдонимът ми се видя много ясен: Джек Боти. Нали? Още повече, че много добре разпознах почерка; веднъж вече съм получавал писмо от брат ви… Ще ви кажа малкото, което знам. Но обяснете ми най-напред… Защо е заминал?

— О, защо! Никога не съм могъл да открия някаква приемлива причина. Брат ми е буен, неспокоен характер… не смея да кажа фантазьор. Всичките му действия малко или повече са необясними. Човек мисли, че го познава, а всеки ден той се явява по-различен от това, което е бил вчера… Трябва да ви кажа, господине, че когато беше на четиринадесет години, Жак вече веднъж избяга от къщи. Беше се измъкнал една прекрасна сутрин, повел със себе си и един свой другар; след три дни ги намериха по пътя за Тулон. В медицината — аз съм лекар — тези патологични бягства са отдавна описани и систематизирани. Първото бягство на Жак би могло, да речем, да бъде патологично. Но сегашното му изчезване, от цели три години?… И при това ние не можахме да открием нищо в живота му, което би могло да бъде причина за заминаването му: той изглеждаше щастлив, беше прекарал ваканциите си спокойно с нас; издържа блестящо приемните си изпити в Екол нормал, където трябваше да постъпи в началото на ноември. Тази негова постъпка не е била предварително обмислена, защото той замина без багаж, почти без пари, като беше взел със себе си само книжата си. Не е предупредил никого от приятелите си. Изпратил беше обаче на директора на училището писмо, с което съобщаваше, че напуща; видях писмото — с дата от същия ден, когато изчезна… Тогава аз бях вън от града за два дни и Жак е заминал в мое отсъствие.

— Но… господин брат ви се колебаеше много дали да постъпи в училището, нали? — подхвърли Жаликур.

— Така ли мислите?

Жаликур не настоя и Антоан замълча.

 

 

Антоан винаги се вълнуваше, когато си припомняше онези трагични дни. Отсъствието му от Париж, за което току-що бе споменал, беше неговото пътуване до Хавър — Рашел, „Романия“, раздялата… Същия ден, в който се бе върнал сломен в Париж, той завари цялата къща в смут: брат му бе изчезнал предишната вечер и баща му, вбесен, заинатен, беше вдигнал на крак цялата полиция. „Отишъл е да се самоубие!“ — крещеше г-н Тибо и нищо друго не можеха да изтръгнат от него. Семейната драма се бе сляла с живата рана, отворена от любовната драма. Сега впрочем той намираше, че тогава това сътресение бе оказало благотворно въздействие върху него. Преследван от идея-фикс да открие следите на беглеца, той се бе освободил от другата натрапчива мисъл. И твърде много зает в болницата, бе използувал всичкото си свободно време, за да тича по службите на префектурата, в моргата, в разни частни агенции. Трябваше да се справя сам с всичко: с болезненото възбуждение на баща си, който само му пречеше; с отчаянието, което бе обзело Жиз и представляваше сериозна опасност за здравето й; с посещението на приятели; с ежедневните съобщения на многобройните агенти, пуснати във всички посоки, дори в чужбина, които постоянно даваха празни надежди. В края на краищата това изтощително напрежение го бе спасило от самия него. И когато, след месеци напразни усилия, трябваше малко по малко да се откаже от издирванията, той беше вече привикнал да живее без Рашел.

 

 

Те вървяха бързо, но това не пречеше на Жаликур да поддържа разговора. Неговото възпитание не му позволяваше да мълчи. Той говореше ту за едно, ту за друго с любезността на светски човек. Но колкото по-внимателен се показваше, толкова повече събеседникът му чувствуваше разстоянието между него и себе си.

Те пристигнаха на площад Пантеон. Жаликур изкачи четирите етажа, без да забавя стъпка. На площадката старият благородник се изпъчи, свали шапката си и като се дръпна настрана, бутна вратата пред Антоан, сякаш го въвеждаше в залата с огледалата във Версай.

Във вестибюла се носеше миризма на зеленчуци — в кухнята готвеха. Жаликур не се спря и церемониално въведе посетителя си в салона, който се намираше пред работния му кабинет. Малкият апартамент беше затрупан с инкрустирани мебели, с тапицирани с гоблени столове, с дребни украшения и стари портрети. Кабинетът беше мрачна стая, която изглеждаше тясна и ниска, защото една от стените бе напълно покрита с пищен гоблен, представляващ Савската царица, която пристига със свитата си при цар Соломон; гобленът бе прекалено голям за височината на стената, затова го бяха подгънали от двата края, така че фигурите, много по-големи от естествена величина, бяха отрязани под колената, а диадемите им опираха тавана.

Г-н дьо Жаликур покани Антоан да седне. Той самият се настани върху сплесканите и избелели възглавници на едно дълбоко кресло, поставено пред махагонова маса, която бе покрита с безредно разхвърляни книжа. Тук той работеше. Отметнатата му назад глава, която се открояваше на фона на фотьойла от маслинено зелено кадифе, костеливото му лице, гърбавият му нос, наклоненото му назад чело и белите му, като напудрени къдрици му придаваха нещо изискано.

— Чакайте — каза той като си играеше с украсения с печат пръстен, който се изплъзваше от мършавия му пръст, — да си припомня това, което зная… Първата връзка, която имахме с господин брат ви, беше писмена. По това време — трябва да има четири-пет години оттогава — господин брат ви се готвеше да постъпи в Екол нормал. Доколкото си спомням, беше ми писал по повод на една от моите книги, издадени по онова време.

— Да — каза Антоан, — „В зората на един век“.

— Трябва да съм запазил писмото му. Тонът му ми бе направил впечатление. Аз му отговорих; дори го бях помолил да дойде при мене, което той не направи; поне тогава. Почакал беше да мине приемните изпити, за да ми се представи. Това е втората фаза на нашите отношения. Кратка фаза — едночасов разговор. Господин брат ви дойде при мен неочаквано една вечер, доста късно. Това беше преди три години, малко преди да започне учебната година, тоест в началото на ноември.

— Точно преди заминаването му!

— Приех го; аз винаги приемам младите хора. Енергичното му възторжено лице, почти трескаво онази вечер, се е запечатало в паметта ми. — Всъщност тогава Жак му се бе видял екзалтиран и доста наивен. — Брат ви се колебаеше между две решения и бе дошъл да поиска моето мнение: трябва ли да постъпи в Екол нормал и благоразумно да завърши университетското си образование, или пък да поеме друг път? Впрочем той самият като че ли не можеше да си изясни какъв беше този друг път. Мисля, че имаше пред вид да се откаже от изпитите, да заработи посвоему, да пише.

— Аз не съм знаел това — прошепна Антоан. Той си припомни собствения си живот чрез последния месец, който предшествуваше заминаването на Рашел и се укори, че напълно бе изоставил Жак.

— Признавам ви — продължи Жаликур с лека отсянка на кокетство, която много му отиваше, — че вече не си спомням много добре какво го посъветвах тогава. Естествено трябва да съм го уверявал, че не бива да напуща училището… За хора с неговия характер нашето образование е в края на краищата безопасно: такива хора по инстинкт знаят какво да изберат. Те имат, как да кажа, свободното, естествено отношение на хора от добро потекло, които не се оставят да им се наложат граници. Училището е фатално само за боязливите и добросъвестните… Впрочем струва ми се, че господин брат ви беше дошъл да се посъветва с мене само формално и че вече беше взел решение. И това е именно указание, че той е чувствувал някакво призвание, някакво повелително призвание. Нали? Той ми говори със страст… с младежка страст за университетския дух, за дисциплината, за някои професори; и дори, ако не ме лъже паметта ми, за семейния си живот, за обществения живот… Учудва ли ви това? Аз много обичам младите хора. Те ми помагат да не остарявам много бързо. Те отгатват, че у мен под външния вид на професора по литература се таи непоправим стар поет, пред когото могат да говорят смело. И господин брат ви, доколкото си спомням, не направи изключение… Нетолерантността на младите ми доставя голямо удоволствие. Добър знак е, когато един младеж по природа се бунтува срещу всичко. Всички мои ученици, които станаха нещо, бяха непокорни, влязоха в живота „с хула на уста“, както казваше моят учител господин Ренан^[1]…

Но да се върнем на господин брат ви. Вече не си спомням как се разделихме. Във всеки случай след няколко дни, може би на следния ден, аз получих от него едно листче, което още пазя. Стар навик на компилатор… — Той стана, отвори един шкаф и се върна с папка, която сложи на масата. — Не е писмо, а просто препис на едно стихотворение от Уитмън, без подпис. Но почеркът на брат ви е от тези, които човек не забравя. Хубав е, нали?

Докато говореше, той препрочете листа, който беше разгънал. Подаде го на госта си. Сякаш ток премина през тялото на Антоан: този нервен, опростен до крайност и все пак равен, закръглен почерк… Почеркът на Жак!…

— За жалост — продължи Жаликур — трябва да съм хвърлил плика. Кой знае откъде ми е писал?… Впрочем за мен този цитат от Уитмън едва сега придобива истинския си смисъл.

— Аз не съм достатъчно силен по английски, за да разбера това при първо четене — призна Антоан.

Жаликур взе листа, приближи го до монокъла си и започна да превежда:

— „Afoot and light-hearted I take to the open road…“ Пеша и с леко сърце поемам открития път, широкия път, здрав, свободен, светът е пред мен!

Пред мен дългият сив път, който води някъде… „Wherever I choose…“ където желая!

Занапред не желая щастие… Не зова добрата съдба, аз сам съм добрата съдба!

Занапред не ще хленча вече, не ще… „postpone no more“, не ще отлагам вече, не ще имам нужда от нищо!

Свършиха се скритите жалби, библиотеките, критичните спорове!

Силен и задоволен… „I travel…“ аз се впущам… „I travel the open road…“ аз крача по широкия път.

Антоан въздъхна.

Последва кратко мълчание, което той наруши:

— А повестта?

Жаликур измъкна от папката един брой от списание.

— Ето я. Тя е била публикувана в „Калиопа“ през септември. „Калиопа“ е списание, което се издава от млади хора в Женева, много смело списание.

Антоан взе книжката и започна да я прелиства с трескави ръце. Изведнъж отново го порази почеркът на брат му. Над заглавието на повестта „Сестричката“ Жак бе написал следните думи:

„Нали вие ми казахте в онази паметна ноемврийска вечер: «Всичко е подчинено на действието на два полюса. Истината също има две лица.»

Както и любовта, понякога.

Джек Боти“.

Антоан не разбираше. Женевско списание! Нима Жак е в Швейцария? „Калиопа“… улица Рон 161, Женева.

Дявол да го вземе, възможно ли е в редакцията да не открие адреса на Жак?

Не го сдържаше вече на едно място. Той стана.

— Получих тази книжка към края на ваканцията — обясняваше Жаликур. — Закъснях с отговора си, едва вчера можах да му пиша. Впрочем без малко не пратих писмото до „Калиопа“. Но случайно си помислих, че да пише човек в швейцарско списание, не значи непременно да не живее в Париж… (Той пропусна да каже обаче, че всъщност цената на пощенската марка бе повлияла на решението му.)

Антоан не слушаше вече. Заинтригуван до последен предел, с пламнали страни, той не можеше да чака повече и започна машинално да прелиства страниците на списанието, прочитайки бегло оттук-оттам по някоя вълнуваща загадъчна фраза; тези страници бяха писани от брат му, те бяха самият Жак, възкръсналият Жак. Той бързаше да остане сам, като че ли очакваше прочитането на повестта да му открие нещо, затова веднага се сбогува.

Придружавайки го до вратата, Жаликур намери начин да му каже безброй любезности. Фразите му, жестовете му сякаш бяха част от някакъв церемониал.

Във вестибюла той се спря и посочи с пръст повестта, която Антоан държеше под мишница.

— Ще видите, ще видите… — каза той. — Много добре усещам, че тук има талант. Но колкото до мене, признавам… Не, много съм остарял вече.

Антоан направи учтив жест, сякаш да възрази.

— О, да, вече не разбирам това, което е съвсем ново… Но няма как… Закостеняваме… Ето на’, в музиката аз имах шанс, все пак мога да еволюирам. След като бях бесен вагнерианец, успях да разбера Дебюси. Беше крайно време. Представяте ли си да бях изпуснал Дебюси?… Е, господине, сигурен съм обаче, че днес не бих оценил талант като Дебюси в литературата…

Той се изправи с целия си ръст. Антоан го наблюдаваше с любопитство и възхищение: действително старият благородник имаше внушителен вид. Той стоеше точно под плафониерката; челото и косите му блестяха на светлината; изпъкналите му вежди се надвесваха над хлътналите очи и в монокъла му от време на време светваше златисто отражение като в прозорец при залез-слънце.

Антоан понечи още веднъж да изкаже благодарността си, но Жаликур сякаш запазваше за себе си монопола на всяка проява на учтивост. Той прекъсна думите му, протегна кавалерски, широко ръка и каза:

— Предайте, моля ви се, моите почитания на господин Тибо, а също така, драги господине, дръжте ме в течение…