Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (51)

III

Когато остана сам със сестра Селин, той отново стана сериозен. Поиска й да му даде супа и се остави да го хранят, без да каже нито дума. След това двамата заедно прочетоха вечерната молитва и той й каза да угаси лампата на тавана.

— Сестра, бъдете така добра да помолите госпожицата да дойде. Повикайте също и прислужниците, искам да им говоря.

Недоволна, че я безпокоят в този час, г-ца дьо Вез влезе в стаята със ситни стъпки и задъхана се спря. Напразно се опитваше да вдигне поглед към леглото; изкривеният й гръб не й позволяваше да се изправи и тя виждаше само краката на мебелите и протърканите места на килима там, където падаше светлина от малката лампа. Калугерката поиска да й подаде стол, но госпожицата отстъпи назад; тя би предпочела да стои на един крак като щъркел десет часа наред, отколкото да докосне полата си до стол, който гъмжеше от микроби!

Двете прислужници, разтревожени, застанали една до друга, образуваха тъмна група, осветявана от време на време от пламъка на огъня.

Г-н Тибо се замисли за няколко секунди. Разговорът с Антоан не му беше достатъчен; непреодолимо желание го караше да прибави още една назидателна сцена към цялото представление.

— Чувствувам, че краят ми не е много далеч… — започна той като се окашляше. — Затова поисках да използувам един момент, когато болките са се успокоили, когато мъченията, които ми са наложени… са спрели, за да ви кажа сбогом…

Сестрата, която сгъваше салфетки, се спря изненадана. Слисани, госпожицата и двете прислужници също мълчаха. Г-н Тибо помисли за миг, че известието за близката му смърт не учудва никого и ужасна тревога отново сви сърцето му. За щастие сестрата, по-смела от другите, извика:

— Но, господин Тибо, вие вървите към подобрение, защо говорите за смърт? Ако ви чуеше докторът!

Г-н Тибо изведнъж почувствува прилив на духовна енергия. Той се намръщи и със схванатата си ръка направи усилие да спре разбъбрилата се калугерка.

— В навечерието на моето явяване пред върховния съд — подхвана той с декламаторски тон — аз искам прошка, прошка от всички ви. Често съм се отнасял към хората без снизхождение. Може би със строгостта си съм накърнил привързаността на моите… на всички тези, които живеят в дома ми. Признавам… прегрешенията си… прегрешенията си към всички вас… Към вас, Клотилд и Адриан… И особено към майка ви, която сега е прикована… която е прикована като мен върху ложето на страданието… и която ви е давала цели двадесет и пет години толкова прекрасен пример за вярна служба… И най-после към вас, госпожице, която…

В този миг Адриан избухна в такъв силен плач, че смутен, г-н Тибо едва сам не се разплака. Той започна да хълца, но скоро се овладя.

— … вие, която пожертвувахте скромното си съществуване, за да дойдете в нашето потопено в скръб семейно огнище… за да бдите над огъня… над нашия семеен огън. Кой беше по-достоен да замести за децата… тази, която вие бяхте възпитали? — продължи той, като мереше всяка своя дума.

В паузите между фразите му се чуваше плачът на жените. Гърбът на дребната бабичка се бе изкривил още повече и главата й непрекъснато се клатеше; разтрепераните й устни леко премляскваха в тишината.

— Благодарение на вас, благодарение на вашата бдителност нашето семейство можа да продължи своя път… своя път под божието око. Благодаря ви за това пред всички. И към вас, госпожице, искам да отправя последната си молба. Когато дойде съдбоносният час… — Той се смути от собствените си думи и за да превъзмогне страха си, трябваше да направи пауза и да помисли за сегашното си състояние, за подобрението, което изпитваше след инжекцията. — Когато удари съдбоносният час — продължи той, — аз искам, госпожице, вие сама да прочетете на глас хубавата молитва, която знаете, „Литания за умиращите в лоното на черквата“, която вие и аз казахме пред смъртния одър на горката ми жена… в същата тази стая, спомняте си, нали… под същото това разпятие…

Той се опита с очи да проникне в тъмнината. Това бе същата спалня с махагонови мебели, облечена в син рипс, в която някога в Руан родителите му бяха починали един след друг в разстояние на няколко години… Той я бе донесъл със себе си в Париж и в нея бе живял като младеж; тя беше и брачната му спалня… През една студена мартенска нощ Антоан се бе родил там. После, десет години по-късно, през другата зимна нощ, жена му бе дала живот на Жак и бе издъхнала там, безкръвна, на това голямо легло, осеяно с виолетки…

Гласът му затрепери:

— … и аз се надявам, че нашата свята и любима… ще ми помогне там горе… ще ми даде от своите сили… от своето примирение… от куража, който винаги е проявявала… да… — Той затвори очи и несръчно сключи ръце. Човек би казал, че е заспал.

Сестра Селин направи знак на прислужниците да се оттеглят тихо.

Преди да излязат от стаята, те втренчиха внимателно очи в господаря си, сякаш леглото, което виждаха пред себе си, беше вече смъртен одър. В коридора се чуха риданията на Адриан и задушените хълцания на Клотилд, която хвана под ръка старата госпожица. Не знаеха вече къде да отидат. Озоваха се в кухнята и седнаха в кръг. И трите плачеха. Клотилд реши, че трябва да бдят, за да могат веднага щом ги повикат, да изтичат и да доведат свещеник; без да губи време, тя започна да мели кафе.

Единствено калугерката си даваше сметка за положението, защото бе свикнала с подобни случаи. За нея спокойствието у един умиращ винаги беше доказателство, че той по инстинкт — често пъти неоснователно — не вярваше действително в близката си смърт. И затова, след като подреди стаята и зарови жарта, тя разтвори сгъваемото си легло. След десетина минути, без да бе разменила нито дума с болния, тя спокойно си легна в тъмнината и като всяка вечер неусетно премина от молитва към сън.

Но г-н Тибо не спеше. Двете инжекции му бяха осигурили по-продължително добро самочувствие, но го държаха буден. Сладостен покой, изпълнен с мисли, с проекти. Струваше му се, че всявайки страх у околните, той е успял да се освободи окончателно от собствената си тревога. Дишането на заспалата болногледачка го дразнеше малко, но му беше приятно да мечтае за деня, когато, излекуван, ще я отпрати с благодарности и с хубав дар за нейния манастир. Колко ли ще трябва да даде? Е, ще види… и то скоро. О, с какво нетърпение чакаше да се върне към живота! Иначе какво ще стане с всичко, което беше създал, ако си отиде?

Едно дърво падна в пепелта. Той полуотвори едното си око. Колеблив пламък трепна в огнището и сенки заиграха по тавана. Изведнъж се видя в Кийбьоф; разтреперан, със запалена свещ в ръка, как върви по влажния коридор, който мирише на селитра и на ябълки; големи сенки се раждат пред него, заиграват се и се изкачват до тавана… Отвратителните черни паяци, които вечер винаги пълзят в клозета на леля Мария!… Толкова пълно беше сходството между някогашното плахо дете и сегашния старец, че той трябваше да направи голямо усилие, за да ги разграничи.

Часовникът удари десет часа. После и половина.

Кийбьоф… Бричката… Задният двор… Леонтин…

Спомените, изплували случайно от дълбините на паметта му, упорито се носеха по повърхността и не искаха да се върнат обратно. Мелодията на старата песен от време на време сякаш пригласяше на тези младежки възпоминания. Беше забравил почти всички думи, освен началото, което той постепенно бе налучкал, както и припева, внезапно изплувал из тъмнината:

„Кончето игриво,

Трилби, конче-вихрогонче,

кога ме либе чака,

по-добре ми служиш

от боен кон красив!

Хоп! Хоп! Трилби, беж!

Чакат ни на среща!“.

Часовникът удари единадесет.

„Кончето игриво,

Трилби, конче-вихрогонче…“.