Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (5)

V

След два дни, в петък, в шест часа следобед, един висок, тромав, страшно мършав човек, с неопределена възраст, дойде в къщата на авеню Дьо л’Обсерватоар.

— Не ми се вярва да ви приеме госпожата — каза портиерът. — Лекарите са горе. Малката госпожица е на смъртно легло.

Пасторът се изкачи по стълбите. Вратата на апартамента беше отворена. Много мъжки палта бяха окачени във вестибюла. Една милосърдна сестра изтича отнякъде.

— Аз съм пастор Грегори. Какво става? Болна ли е Жени?

Сестрата го погледна.

— Загубена е — пошепна тя и изчезна.

Пасторът трепна, като че ли нещо го удари по лицето. Стори му се изведнъж, че въздухът стана по-рядък и той почна да се задушава. Влезе в салона и отвори двата прозореца.

Минаха десет минути. Постоянно се чуваха стъпки в коридора, блъскаха се врати. Разнесоха се гласове. Г-жа дьо Фонтанен се показа, следвана от двама възрастни мъже, облечени в черно. Тя забеляза Грегори и се спусна към него:

— Джеймс! Най-после! О, друже мой, не ме напущайте.

— Едва днес се върнах от Лондон — измърмори той.

Тя го дръпна настрана, като остави двамата лекари да се консултират. Във вестибюла Антоан по жилетка си четкаше ноктите в един леген, който милосърдната сестра му беше донесла. Г-жа дьо Фонтанен хвана двете ръце на пастора. Тя бе неузнаваема: страните й бяха побледнели, сякаш кожата се беше залепила за костите; устните й непрекъснато трепереха.

— О, останете с мен, Джеймс, не ме оставяйте сама! Жени е…

От дъното на апартамента се чуваха стенания. Тя не довърши фразата си и се спусна към стаята.

Пасторът се доближи до Антоан и го запита с разтревожен поглед. Антоан поклати глава:

— Загубена е.

— Не бива да се говори така! — извика Грегори сърдито.

— Ме-нин-гит! — каза отсечено Антоан, като посочи с ръка челото си.

— Внезапно ли? — запита пасторът.

— Треската започна в неделя, но симптомите се появиха едва вчера, вторник сутринта. Веднага свикахме консилиум. Направихме всичко възможно. — Той погледна замислено. — Ще видим какво ще кажат тези господа, но аз смятам — лицето му се сви мъчително, — че тя е загуб…

— Oh, don’t!^[1] — прекъсна го пасторът с дрезгав глас. Погледът му беше впит в очите на Антоан; този поглед не отговаряше на странно усмихнатата му уста. Той вдигна костеливата си ръка към яката, сякаш не му достигаше въздух; сгърчените пръсти обхванаха брадата му като кошмарен паяк.

Антоан изгледа пастора с очите на лекар.

„Подчертана асиметричност — каза си той. — И този вътрешен смях, тази неизразителна гримаса на маниак…“

Лицето на Грегори беше жълто и ъгловато. Черни кичури, без блясък, като на мъртвец, падаха около необикновено плоското му чело. Носът му беше дълъг, увиснал, морав. Очите му, скрити под веждите, светеха, сякаш пускаха искри; много тъмни, почти без бяло около зениците, постоянно влажни и необикновено подвижни, те напомняха очите на маймуна — едновременно безразлични и живи. Долната част на лицето бе още по-изкривена: мълчалив смях, гримаса, която не изразяваше никакво познато чувство, разтегляше във всички посоки брадата, чиято кожа беше без косми, изсъхнала и залепнала о костта.

— Моля, кажете ми, върна ли се Даниел? — запита Грегори вежливо.

— Нямаме никакви сведения.

— Бедната госпожа Фонтанен! — прошепна той с гальовен тон.

В този момент двамата доктори излязоха от салона. Антоан пристъпи към тях.

— Тя е загубена — измърмори с носов глас по-възрастният от двамата, поставяйки ръка на рамото на Антоан, който веднага се обърна към пастора.

Сестрата, която минаваше, се приближи и запита тихо:

— Докторе, наистина ли мислите, че…

Този път Грегори се обърна, за да не чуе пак съдбоносната дума. Чувството, че се задушава, започна да става нетърпимо. През полуотворената врата той видя стълбището. Скачайки от стъпало на стъпало, той слезе долу, премина булеварда и се затича под дърветата, като се смееше по своя странен начин; косите му бяха разрошени и ръцете му, подобни на два паяка, бяха скръстени на гърдите. Поемайки с пълни гърди вечерния въздух, той измърмори:

— Проклети доктори!

Пасторът беше привързан към семейство Фонтанен както към собственото си семейство. Когато преди шестнадесет години беше пристигнал без пукната пара в Париж, пастор Перие, бащата на Терез, го беше приел и подпомогнал. Той никога не забравяше това. По-късно, по време на болестта на своя благодетел, бе оставил всичко, за да може да бди денонощно до леглото му; и старият пастор умря, като държеше с едната си ръка ръката на дъщеря си, а с другата — ръката на Грегори, когото той наричаше свой син. Този спомен му бе така мъчителен в този миг, че той се обърна и с широки крачки се върна към къщата. Колата на лекарите я нямаше вече пред вратата. Грегори бързо се качи горе.

Вратите бяха полуотворени. Стенанията го доведоха до стаята на Жени. Завесите бяха спуснати и пресеченото дишане и охканията на детето изпълваха полумрака. Г-жа дьо Фонтанен, сестрата и прислужницата едва удържаха малкото тяло, което се свиваше и изпъваше като риба, извадена от водата.

Грегори мълча няколко секунди, обхванал брадата си в ръка; лицето му бе злобно. Най-сетне той се наведе към г-жа дьо Фонтанен и извика:

— Те ще убият дъщеря ви!

— Какво? Ще я убият ли? Как? — промълви тя, стискайки лакътя на Жени, която постоянно й се изплъзваше.

— Ако не ги изгоните — подхвана той натъртено, — те ще убият детето.

— Да изгоня кого?

— Всички.

Тя го погледна смаяно. Дали бе чула добре? Жълтото лице на Грегори, съвсем близо до нейното, беше страшно.

Той хвана във въздуха мятащата се ръка на Жени и като се наведе към детето, започна да го зове с благ глас, сякаш пееше:

— Жени! Жени! Dearest^[2]. Познавате ли ме? Познавате ли ме?

Мътните зеници, втренчени в тавана, бавно се обърнаха към пастора. Тогава той се наведе още повече и загледа детето в очите така упорито, така дълбоко, че то изведнъж престана да стене.

— Оставете ни! — каза той на трите жени. Тъй като никоя от тях не изпълни заповедта му, той, без да мръдне глава, подхвана с властен глас, на който не можеше да се противостои: — Дайте ми другата й ръка, така. А сега оставете я.

Те се отдръпнаха. Той остана сам, наведен над леглото, вливайки магнетичната си воля в гаснещите очи детето. Известно време двете ръце, които той държеше, се мятаха, след това се отпуснаха. Краката продължаваха да потръпват; след малко и те се успокоиха. Най-сетне и очите се покориха и клепачите се затвориха. Грегори, наведен над детето, направи знак на г-жа дьо Фонтанен да се приближи.

— Вижте — избърбори той, — тя млъкна, по-спокойна е. Изпъдете ги, изпъдете ги, ви казвам! Изпъдете тези изчадия на ада! Те са пленници на заблудата! Заблудата ще убие вашето момиченце! — Той се смееше. Смехът му бе мълчалив като на ясновидец, прозрял вечната истина, за когото всички останали хора са безумци. Без да отмести погледа си, впит в зениците на Жени, той сниши глас: — Жено, жено! Злото не съществува! Вие го създавате, вие му давате проклетата сила, защото се боите от него, защото приемате то да съществува! Вижте, никой от тях вече няма надежда. Те всички казват: „Тя е…“. Вие самата мислите това и преди малко дори почти произнесохте: „Тя е…“. О, всевечни! Постави пазител на устата ми, постави пазител на вратата на моите устни! О, бедната мъничка Жени, когато дойдох, около нея имаше само празнота, само отрицание!… Но аз казвам — тя не е болна! — извика той с такава заразяваща убедителност, че трите жени усетиха как някакъв ток мина през тях. — Тя е здрава! Само ме оставете.

С предпазливи движения, като фокусник, той бе отпуснал постепенно пръстите си, които държаха ръцете на Жени. Изведнъж скочи назад и крайниците на детето покорно се отпуснаха на леглото.

— Животът е прекрасен! — произнесе той с мелодичен глас. — Всичко, което съществува, е прекрасно! Разумът е прекрасен! Любовта е прекрасна! Здравето идва от Христа и Христос е в нас!

Той се обърна към прислужницата и сестрата, които бяха се свили в дъното на стаята:

— Моля, напуснете. Оставете ме!

— Излезте — каза г-жа дьо Фонтанен.

Грегори се бе изправил с целия си ръст и с простряна ръка анатемосваше масата, по която бяха разхвърляни ампули, компреси, една кофа с лед.

— Изнесете всичко това — заповяда той.

Жените се подчиниха. Пасторът и г-жа дьо Фонтанен останаха сами.

— А сега, open the window^[3]! — извика той весело. — Отворете го широко, широко, dear^[4]!

Свежият полъх, от който шумоляха листата на дърветата, сякаш се втурна да нападне разваления въздух в стаята, да го подхване отдолу, да го навие като охлюв и да го изпъди навън; неговата милувка докосна лицето на болната и тя потръпна.

— Ще настине… — пошепна г-жа дьо Фонтанен.

Той се изсмя подигравателно, но след малко каза:

— Хубаво, затворете прозореца. Да, така е добре. И запалете всички лампи, госпожа Фонтанен. Трябва да има светлина наоколо, трябва да има радост! И в сърцата ни също трябва да има светлина, трябва да има много радост! Всевечният е нашата светлина, всевечният е нашата радост — тогава от какво ще се боя? Ти ми позволи да пристигна преди злия час — добави той, като вдигна ръце. После приближи един стол до леглото и каза: — Седнете. Стойте спокойно, съвсем спокойно. Пазете personal control^[5]. Слушайте само това, което Христос ви нашепва. Казвам ви: Христос иска тя да оздравее. Нека и ние заедно с него да желаем същото! Да призовем великата сила на доброто! Духът е всичко. Материалното е роб на духовното. От два дни вече горкичката darling^[6] е без защита от отрицателното влияние. О, всички тези мъже и жени ми вдъхват ужас. Те мислят само за най-лошото и призовават само това, което противоречи на духа. И те си мислят, че всичко е свършено, когато техните мънички, слаби познания се изчерпят!

Жени отново започна да проплаква и да се мята. Изведнъж тя отметна глава назад и устните й се полуотвориха, като че ли щеше да изпусне последното дихание. Г-жа дьо Фонтанен се хвърли върху леглото, покри детето с тялото си и започна да му вика в лицето!

— Не искам! Не искам!…

Пасторът се нахвърли върху й, сякаш тя бе отговорна за новата криза на детето.

— Страхувате ли се? Загубихте ли вярата си? Пред лицето на бога не може да има страх. Страхът владее само плътта. Забравете плътта, тя не е ваша истинска същност. Марко казва: „Всичко, което искате, когато се молите, вярвайте, че ви е вече дадено и тогава то наистина ще ви бъде дадено“. Хайде, молете се!

Г-жа дьо Фонтанен коленичи.

— Молете се! — повтори той строго. — Молете се най-напред за себе си, слаба душо! Нека бог върне най-напред на вас вярата и душевния мир. Детето ще намери спасение само във вашата пълна вяра. Призовете божия дух. Аз присъединявам сърцето си към вашето. Да се молим!

Той се съсредоточи и започна да се моли. Отначало само шепнеше. Стоеше прав, със събрани крака, с кръстосани ръце, с глава, вдигната към небето, и със затворени очи; кичурите на косата му, които се извиваха около челото, образуваха ореол от черни пламъци. Постепенно думите започнаха да стават по-ясни. Ритмичните хъркания на детето придружаваха молитвата му като акомпанимент на орган.

— Всемогъщи! О, живителен дъх! Ти си вселен навсякъде, във всяка най-малка частица от твоите създания. Призовавам те от дълбочината на сърцето си. Изпълни с мир този изстрадал home^[7]! Отдалечи от тази постеля всичко, което не е мисъл за живот! Злото е само в нашата слабост. О, господи, очисти ни от отрицанието!

Ти единствен си безкрайната мъдрост. И това, което правиш с нас, става по закона. Затова тази жена ти поверява детето си на прага на смъртта. Тя го предоставя на твоята воля, напуща го, изоставя го. И дори ако трябва да откъснеш детето от майката, тя е съгласна, да, тя е съгласна.

— О, мълчете! Не, не, Джеймс! — изстена г-жа дьо Фонтанен.

Без да помръдне от мястото си, Грегори отпусна желязната си ръка на рамото й:

— Маловерна жено, ти ли говориш? Ти ли, която духът на господа е просветлявал толкова пъти?

— О, Джеймс, от три дни така страдам… Джеймс, не мога вече.

— Гледам я — заговори той, като се отдръпна назад — и това не е същата жена. Не я познавам вече. Тя е оставила лукавия да влезе в мислите й, в самия божи храм! Молете се, бедна госпожо, молете се!

Тялото на детето, разтърсвано от нервни спазми, подскачаше под завивките. То отвори очи, изцъкленият му поглед се спираше последователно на лампите в стаята. Грегори не обърна никакво внимание на това. Г-жа дьо Фонтанен прегръщаше момиченцето и се мъчеше да го удържи.

— Върховна сило! — напевно нареждаше пасторът. — Истино! Ти каза: „Ако някой иска да ме последва, нека се отрече от себе си“. Ето, ако трябва, нека детето бъде изтръгнато от майката. Тя приема. Тя е съгласна.

— Не, Джеймс, не…

Пасторът се наведе над нея:

— Отречете се! Отричането е като маята — както маята повдига тестото, така и отричането отстранява лошата мисъл и повдига доброто. — Той се изправи. — Господи, ако желаеш, вземи дъщеря й, вземи я, тя се отказва от нея, тя я напуща. И ако имаш нужда от сина й…

— Не, не!

— … и ако имаш нужда също от сина й, нека и той да бъде изтръгнат. Нека той никога да не прекрачи прага на домашното огнище!

— Даниел!… Не!

— Господи, тя предоставя сина си на твоята мъдрост, и то напълно доброволно. И ако трябва и съпругът й да бъде отнет, нека и това стане.

— О, не и Жером! — изстена тя, като се повлече на колене.

— Нека и той също да й бъде отнет! — подхвана пасторът с растяща екзалтация. — Нека бъде така, без противоречие, според волята ти, о, извор на светлината! Извор на доброто! Дух свети!

Той замълча за миг и после, без да я погледне, запита:

— Направихте ли жертвата?

— Милост, Джеймс. Не мога.

— Молете се.

Няколко минути минаха.

— Направихте ли жертвата, пълната жертва?

Тя не отговори и се отпусна безсилна до леглото.

Мина около час. Болното дете лежеше неподвижно със зачервено и подуто лице; само главата се движеше трескаво. Дишането беше придружено с хъркане. Очите, които то вече не затваряше, имаха безумен израз.

Изведнъж, без г-жа дьо Фонтанен да направи и най-малкото движение, пасторът потрепери, сякаш тя го бе повикала по име, и дойде да коленичи до нея. Майката се изправи. Чертите й бяха по-малко напрегнати и тя дълго гледа малкото лице, потънало във възглавницата. Тогава разтвори ръце и каза:

— Господи, нека бъде твоята воля, а не моята.

Грегори не направи никакво движение. Той нито за миг не се бе усъмнил, че тази фраза ще бъде изречена, когато й дойде времето. Очите му бяха затворени и с цялата си воля той призоваваше божията милост.

Часовете течаха. В известни моменти изглеждаше, като че ли детето губи последните си сили и искрицата живот, която още гореше у него, блуждаеше като погледа му. От време на време тялото му се разтърсваше от конвулсии. Тогава Грегори вземаше едната от ръцете му в своите и повтаряше смирено:

— Ще дойде жътвата, ще дойде! Но трябва да се молим. Да се молим!

 

 

Към пет часа той стана, покри детето със завивката, която бе паднала на пода, и отвори прозореца. Студеният утринен въздух нахлу в стаята. Г-жа дьо Фонтанен, която продължаваше все още да стои на колене, не направи никакво движение да спре пастора.

Той излезе на балкона. Едва се зазоряваше и небето имаше все още металносив цвят. Булевардът се очертаваше като дълъг тъмен изкоп, но над Люксембургската градина хоризонтът бледнееше. Над улицата се носеха изпарения, които обвиваха като памук черните корони на дърветата. За да не трепери, Грегори опъна напред ръце и обхвана перилата на балкона. Утринният хлад, носен от лекия вятър, галеше влажното му чело и умореното му от бдение и молитва лице. Покривите започнаха да синеят и капаците на прозорците се очертаваха като светли петна на фона на опушения камък на сградите.

Пасторът се обърна към изток. От тъмните глъбини на нощта широка светла маса идеше към него, розова светлина, която скоро обхвана цялото небе. Природата се събуждаше, милиарди радостни молекули блестяха в утринния въздух. Изведнъж нов дъх изпълни гърдите му, някаква свръхчовешка сила проникна в тялото му, въздигна го и той почувствува как силата му пораства безкрайно. В един миг съзна безграничните си възможности: мисълта му властвуваше над вселената, той можеше да направи всичко, можеше да извика на това дърво: „Трепери!“ и то щеше да потрепери; можеше да извика на детето: „Стани!“ и то щеше да възкръсне. Той протегна ръка и изведнъж, подчинявайки се на неговия жест, листакът на дърветата затрептя, от дървото, което беше пред него, излетяха ято птици, които опиянено зачуруликаха.

Тогава той се върна до леглото, постави ръка върху косите на коленичилата майка и извика:

— Алилуя, dear, пълното пречистение завърши.

И се приближи до Жени.

— Тъмнината е пропъдена! Дайте ми двете си ръце, сладко сърчице!

Детето, което от два дни почти не разбираше вече какво му говорят, подаде ръцете си.

— Погледнете ме!

И блуждаещите очи, които сякаш не виждаха вече, се спряха върху му.

— Той ще те освободи от смъртта и земните животни ще бъдат в мир с тебе. Вие сте здрава, бедно мое дете. Няма вече тъмнина. Слава на бога! Молете се!

Погледът на детето имаше вече разумен израз. То движеше устните си и като че ли наистина правеше усилие да се моли.

— А сега, my darling, затворете очи. Тихо… така. Спете, my darling, вече нищо няма да ви мъчи. Трябва да спите от радост.

След няколко минути Жени задряма; тя заспиваше за първи път от две денонощия. Неподвижната й глава беше потънала в меката възглавница, сянката на клепките падаше върху бузите й и през полуотворените си устни тя дишаше равномерно. Жени беше спасена.