Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (44)

IX

Действително към него се приближи един дребен мъж на около шестдесет години.

— Моля ви, господин докторе, приемете мене най-напред, тъй като имам да ви кажа няколко думи насаме.

Произношението му беше твърдо, малко провлечено, походката — плаха и благородна.

Антоан внимателно затвори вратата и посочи стол на посетителя.

— Аз съм Ернст… Доктор Филип трябва да ви е говорил… Благодаря — пошепна той като сядаше.

Лицето му беше симпатично. Очите му бяха хлътнали, погледът — тъжен и изразителен, но топъл, бляскав и младежки. Лицето му, напротив, беше старческо: изхабено, набраздено, едновременно месесто и изсъхнало, състоящо се от вдлъбнатини и издутини, без нито една равна повърхност; челото, бузите и брадичката изглеждаха като мачкана с ръце глина. Къси и остри оловносиви мустаци прерязваха лицето му на две. Редките, обезцветени коси приличаха на тревата, която расте по дюните.

Долови ли той, че Антоан незабелязано го разглежда?

— Ние приличаме на дядо и баба на детето — рече той с тъга. — Късно се оженихме. Аз съм професор в университета и предавам немски в лицея Шарлеман.

„Ернст — каза си Антоан — и този акцент… Трябва да е от Елзас.“

— Не искам да злоупотребявам с времето ви, господин докторе, но понеже вие се съгласихте да се заемете с малкия, сметнах, че е необходимо да ви обясня, да ви съобщя поверително някои неща… — Той повдигна очи. Погледът му се замъгли от някаква сянка. И веднага поясни: — Искам да кажа неща, които госпожа Ернст не знае.

Антоан кимна с глава в знак на съгласие.

— Ето — каза г-н Ернст, сякаш събираше силите си.

Очевидно беше намислил какво ще каже, защото започна да говори, втренчил очи някъде надалеч, без да бърза, като човек, който се изразява леко.

Антоан имаше впечатлението, че Ернст предпочита да не го гледат.

— През 1896 година бях четиридесет и една годишен и учителствувах във Версай. — Гласът му стана малко неуверен: — Бях сгоден — добави той като придаде особена звучност на двете срички, сякаш те бяха тонове на акорд. После заговори с по-твърд тон: — Освен това аз страстно поддържах капитан Драйфус. Вие сте много млад, господин докторе, и не сте преживели тази душевна драма… — Той произнасяше думата „драма“ като „трама“, с дрезгава и тържествена интонация. — Но все пак знаете, че по това време беше мъчно да бъдеш едновременно държавен чиновник и войнствуващ драйфусист. — След кратка пауза той добави: — Аз бях от тези, които поеха този риск. — Тонът му беше отмерен, без самохвалство, но достатъчно твърд и Антоан много добре си представяше какво неблагоразумие, каква енергия и каква вяра е имало преди петнадесет години у този спокоен старец с издутини по челото, с упорита брадичка и с очи, които още пламтяха с черен блясък. — Разправям ви това — продължи г-н Ернст, — за да ви обясня как в началото на учебната 1896 година се озовах в един лицей в Алжир. Колкото до моя брак… — прошепна той кротко — братът на моята годеница, единственият й роднина, беше морски офицер от търговската флота, но това няма значение, и имаше идеи, напълно противоположни на моите. Годежът бе развален. — Очевидно той се стараеше да направи безлично изложение на фактите. След това с по-глух глас продължи: — Четири месеца след пристигането ми в Африка забелязах, че съм… болен. — Гласът му отново сякаш се пречупи, но г-н Ернст се съвзе: — Всъщност не трябва да се плашим от думите: бях се заразил от сифилис.

„Аха, така — помисли Антоан, — малкият… Сега разбирам…“

— Веднага се посъветвах с няколко лекари от медицинския факултет в Алжир. По техен съвет се доверих на най-добрия специалист в града. — Той се колебаеше да назове лекаря. — Някой си доктор Лор, чиито трудове вие може би познавате — добави той, без да гледа Антоан. — Лекуването започна от самото начало на болестта, от появяването на първото и единствено поражение. Аз съм човек, който изпълнява точно лекарските предписания. Дори най-строгите предписания. Лекувах се системно. Когато ме върнаха в Париж след четири години — след като утихна бурята по Драйфусовата афера, — доктор Лор ми заяви, че от една година ме счита напълно излекуван. И аз му повярвах. Фактически впоследствие никога не съм имал никаква външна проява, нито най-малкото указание за рецидив.

Той спокойно обърна глава и потърси с поглед очите на Антоан, който направи знак, че слуша внимателно.

И не се задоволяваше само да слуша; той го наблюдаваше. Съдейки по външния вид, по държането му, Антоан се мъчеше да си представи каква е била честната, изпълнена с труд кариера на този никому неизвестен учител по немски. Срещал бе подобни хора. Но този явно можеше да бъде много повече от обикновен учител. Човек чувствуваше също, че той отдавна е привикнал на скромност, на тази пълна с достойнство въздържаност, наложена на една благородна душа от оскъдицата, от тежкия, безрадостен, но понасян с твърдост и вяра живот. Тонът, с който бе споменал за развалянето на годежа си, говореше много за самотния му живот, за нещастната му любов. Сдържаната топлота, която се появяваше от време на време в погледа му, трогателно показваше, че този учител с посивели коси има юношески свежа и чувствителна душа.

— Шест години след като се завърнах във Франция — продължи той, — моята годеница загуби брат си. — Той търсеше думите си. — И аз я срещнах отново… — пошепна той просто, но се смути и млъкна.

С наведена глава Антоан дискретно го чакаше да продължи. Затова се изненада, когато учителят изведнъж повиши глас, в който прозираше нотка на тревога:

— Господин докторе, не зная какво ще си помислите за човек, който е извършил това, което извърших аз… Болестта, лекуването, всичко това беше стара история от преди десет години, забравена история… Аз бях минал вече петдесетте… — Той въздъхна. — Цял живот бях страдал от самота… Разказвам ви тези неща несвързано, господин докторе…

Антоан вдигна очи. Преди още да види лицето му, той бе разбрал. Страшно изпитание е за един образован човек да има дете с умствен недъг. Но това е нищо в сравнение с мъчението на един баща, който съзнава, че единствено той е отговорен за това нещастие и разкъсван от угризения на съвестта, стои безпомощен пред съдбата, която сам е създал.

Ернст обясняваше с уморен глас:

— Аз впрочем имах известни скрупули. Исках да се посъветвам с лекар. И почти го направих. Впрочем не… Човек не трябва да се бои от истината. Аз се убеждавах, че това е безполезно. Повтарях си думите, които ми беше казал Лор. Търсех някакъв околен път. Един ден срещнах някакъв лекар при един мой приятел и поведох разговора на тази тема. Чух от него още веднъж, че има случаи на пълно излекуване. Това ми беше достатъчно, за да се освободя от всички опасения.

Той се спря отново.

— Освен това аз си мислех: жена на тази възраст… няма защо човек да се страхува, че тя… че тя може да има дете… — Хълцания го задавиха. Той не бе навел глава; седеше неподвижен, със стиснати юмруци и с така силно опънати мускули на врата, че Антоан забеляза как те треперят. Две сълзи, които не потекоха надолу, придадоха още по-голям блясък на втренчения му поглед. Но Ернст искаше да говори. Затова направи усилие и със сърцераздирателен, прекъсван от ридания глас промълви:

— Жал ми е… за това дете… господин докторе.

Сърцето на Антоан се сви. За щастие силните чувства почти винаги предизвикваха у него опияняваща свръхвъзбуда, която веднага преминаваше в неудържима нужда да вземе решение и да почне да действува.

Той и сега нито за миг не се поколеба.

— Е добре… какво има? — рече Антоан, като се престори на изненадан.

Той повдигаше веждите си, бръчкаше челото си и си даваше вид, че трудно е следил разказа и не е сигурен, че добре е разбрал събеседника си.

— Каква връзка може да има между… този нещастен случай, който е бил лекуван от самото начало и който е бил на-пъл-но излекуван и… и недъга, може би съвсем временен, на детето?

Ернст го гледаше изумен.

Широка усмивка освети лицето на Антоан.

— Драги господине, ако съм ви разбрал добре, вашите скрупули ви правят чест. Но аз съм лекар и позволете ми да ви говоря без заобикалки: от научна гледна точка тези скрупули са… абсурдни!

Професорът беше станал, сякаш искаше да тръгне към Антоан. Но остана неподвижен, с напрегнат поглед. Беше от тези хора със сложен и дълбок вътрешен живот, които, когато бъдат завладени от някоя мъчителна мисъл, отдават й цялото си сърце… От години той носеше в гърдите си тази безмерна мъка, която не бе посмял да довери дори на другарката си по нещастие. Сега за първи път си отдъхна, за първи път го озари надежда.

Антоан отгатна какво става в него. Но страхувайки се, че по-ясни въпроси щяха да го принудят да прибегне към по-сложни и по-трудни лъжи, той нарочно промени темата.

— Преждевременно ли е родено детето? — запита той неочаквано, сякаш намираше безполезно да се спира върху мъките и фантазиите на бащата.

Събеседникът му започна да мига:

— Детето ли?… Преждевременно?… Не…

— Трудно раждане?

— Много трудно.

— Форцепс?

— Да.

— А — извика Антоан, сякаш бе открил много важно указание. — Ето какво несъмнено може да обясни доста неща… — После, за да не се задълбочава, добави: — Хайде, покажете ми вашето болно момче. — След това стана и се отправи към салона.

Но учителят бързо пристъпи напред, препречи му пътя и го улови за лакътя:

— Вярно ли е, господин докторе? Вярно ли е? Нали не ми казвате това, за да… Ах, господин докторе, дайте ми честна дума… честна дума, господин докторе, че…

Антоан се обърна. Той видя умолителното лице, на което бе изписана безкрайна благодарност, примесена с лудо желание да повярва думите на лекаря. Особена радост изпълни душата му, голямата радост, която дават дейността и успехът, голямата радост на доброто дело. Ще видим какво може да се направи с малкия, но колкото до бащата — никакво колебание. Този нещастник трябва на всяка цена да бъде изтръгнат от отчаянието!

Той впи поглед в очите на Ернст и тихо и тържествено каза:

— Давам ви честната си дума, господине.

После, след кратко мълчание, отвори вратата на салона.

 

 

Там една възрастна дама, облечена в черно, се мъчеше да задържи между колената си едно дяволче с кестеняви букли, което отначало единствено привлече вниманието на Антоан. Когато вратата се отвори, детето спря да играе и загледа непознатия с умните си големи черни очи; после се усмихна, но веднага, сякаш изплашено от собствената си усмивка, се обърна настрана със смутен вид.

След това Антоан премести погледа си върху майката. Толкова благост и тъга разхубавяваха това повехнало лице, че той бе наивно трогнат и веднага си каза: „Какво пък… Ако се залови човек… Винаги могат да се получат резултати“.

— Заповядайте, госпожо.

Той се усмихваше състрадателно. Искаше още от прага да вдъхне малко вяра на нещастната жена. Чуваше зад себе си тежкото дишане на учителя. Търпеливо държеше завесата повдигната и гледаше как майката и детето идват към него. „Каква хубава професия, дявол да го вземе, каква хубава професия!“ — мислеше си той.