Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (41)

VI

Щом г-жа дьо Батенкур излезе, Антоан се върна в кабинета си и отвори вратата на салона.

Рюмел влезе с походката на човек, който няма нито минута за губене.

— Оставих ви да чакате — каза Антоан с тон на извинение.

Пациентът направи жест, изразяващ вежлив протест, и му подаде ръка като на близък познат. Сякаш искаше да каже: „Тук аз съм само пациент“.

— О, о — рече Антоан весело, — изглеждате така, като че ли идвате най-малко от председателя на републиката!

Рюмел се засмя самодоволно. Той носеше черен редингот с копринени ревери и държеше в ръка цилиндър. Тържествената му осанка впрочем доста подхождаше на официалното му облекло.

— Не точно от председателя, драги мой. Идвам от сръбското посолство, от обеда в чест на мисията на Джанилоски, който минава през Париж тази седмица. А освен това след малко ме чака и друга тегоба: министърът ме изпраща да посрещна кралица Елизабет, която е имала досадното хрумване да съобщи, че желае да посети изложбата на хризантеми в пет и половина. Познавам я за щастие. Много естествена и много мила е. Обожава цветята, мрази всякакъв протокол. Ще се задоволя с няколко думи за добре дошла и никакви тържествени слова.

Той се усмихна унесено и Антоан реши, че сигурно премисля заключителните думи на речта си — някое оригинално хрумване едновременно и почтително, и галантно, и духовито.

Рюмел беше надхвърлил четиридесетте. Лъвска глава, с гъста безцветна руса грива, вчесана назад и обграждаща малко затлъстяло римско лице; дръзки мустаци с извити краища; сини очи — при случай умишлено подвижни и проницателни.

„Ако нямаше мустаци — мислеше си понякога Антоан, — този страшен хищник би имал овчи профил.“

— Ах, този обед, драги мой! — Той замълча за момент, като притвори очи и заклати глава. — Двадесет — двадесет и пет души на масата, само официални лица, високопоставени личности. И какво! Ако съм броил добре, между тях може би само двама-трима умни хора! Страшно нещо… Впрочем струва ми се, че успях да подготвя нещо полезно. Министърът не знае нищо за това. Страхувам се да не развали всичко — той е като куче, което си пази кокала… — Декламаторският тон и тънката усмивка, с която подчертаваше фразите си, придаваха вечно същата пикантност на всичките му думи.

— Позволявате ли? — прекъсна го Антоан, като се приближи до бюрото си. — Само да напиша една бърза телеграма. Впрочем аз ви слушам. Как се чувствувате днес след сръбското угощение?

Рюмел сякаш не чу въпроса и продължи разсеяно да ораторствува.

„Щом вземе думата — помисли си Антоан, — вече съвсем няма вид на човек, който бърза.“ Докато нахвърляше телеграмата до Батенкур, до ухото му достигаха части от фрази:

— … откакто Германия се е размърдала… Манифестациите в Лайпциг при освещаването на паметника… Те използуват всеки претекст… Стогодишнината от 1813 година… Идва, драги мой, идва с бързи крачки! Само почакайте две-три години…

— Какво идва? — запита Антоан, като вдигна глава. — Войната ли?

Той гледаше развеселено Рюмел.

— Да, да, войната — отвърна сериозно дипломатът. — Право към нея вървим.

Той винаги беше имал безобидната мания да предсказва европейска война в близко бъдеще. И дори сякаш разчиташе на нея; действително в този момент той добави:

— Тогава ще настъпи моментът да се покажем на висотата на положението.

Тази фраза беше двусмислена и можеше да значи: моментът да се бием, но Антоан без колебание я изтълкува другояче — моментът да се домогнем до властта.

Рюмел, който се бе приближил до бюрото, се наведе към Антоан и машинално сниши глас:

— Следите ли какво става в Австрия?

— Ами… да, колкото всички, които не се занимават специално с политика.

— Тиса се очертава вече като наследник на Бертхолд. А аз го видях отблизо през 1910 година. Той е човек, който би водил и най-рискована политика. Впрочем вече го доказа, когато беше председател на унгарската камара. Четохте ли речта му, с която открито заплашва Русия?

Антоан бе написал телеграмата и стана.

— Не — отговори той. — Но откакто чета вестници, все Австрия играе ролята на пакостника, който прави всички бели. А досега това никога не е имало особени последици.

— Защото Германия я възпираше. Но сега именно поведението на Австрия започва да става обезпокоително поради промените, които стават в Германия от един месец насам. Широката публика дори не подозира това.

— Обяснете ми по-точно какво става там — рече Антоан, неволно заинтересуван.

Рюмел погледна часовника и се изправи:

— Няма да ви съобщя нищо ново, ако ви кажа, че въпреки привидния съюз и красивите речи на двамата императори отношенията между Германия и Австрия от шест-седем години насам…

— Добре де, но нали за нас точно тези търкания са гаранция за мир?

— Неоценима гаранция. Това всъщност беше единствената гаранция.

— Защо „беше“?

Рюмел кимна тържествено с глава.

— Всичко това, драги мой, се променя сега… — Той погледна Антоан, сякаш се питаше доколко може да бъде откровен с него, и после добави през зъби: — И то може би по наша вина.

— По наша вина ли?

— Бога ми, да. Но това е друг въпрос. Ами вие знаете ли, че най-осведомените хора в Европа считат, че ние имаме прикрити войнствени намерения?

— Ние ли? Това е идиотщина!

— Французинът не пътува. Французинът, драги мой, няма представа какво впечатление може да произведе неговата патриотарска политика, гледана отвън… Във всеки случай все по-голямото сближаване между Франция, Англия и Русия, техните нови военни споразумения, всичко, което се подготвя дипломатически от две години насам, основателно или не, започва сериозно да безпокои Берлин. Изправена пред факти, които тя напълно добросъвестно нарича „заплахите“ на Тройното съглашение, Германия изведнъж открива, че един ден може да се озове изолирана. В Берлин знаят, че Италия само теоретически е членка на Тройния съюз. Следователно те имат само Австрия със себе си и затова през последните седмици са решили, че трябва бързо да заякчат приятелските си връзки с нея. Дори с цената на сериозни отстъпки. Дори с цената на промяна в политиката си. Разбирате ли? И оттук до едно рязко изменение на нейния курс, до приемането на австрийската политика на Балканите, до окуражаването й почти, има само една крачка. А някои казват, че тази крачка е вече направена. При това положението се усложнява от обстоятелството, че Австрия, която усеща, че духа нов вятър, както видяхте, веднага се възползува от него, за да повиши тона. И така, ето че Германия е солидарна с австрийските дръзки ходове; а това може изведнъж да предизвика непредвидени последици. И то би значило цяла Европа автоматически да бъде въвлечена в някое балканско стълкновение!… Разбирате ли сега как човек може да бъде песимист или поне да се безпокои, щом е що-годе осведомен за хода на събитията?

Антоан мълчеше; не можеше да повярва на думите на Рюмел. От опит знаеше, че тези, които се занимават с външна политика, винаги предвиждат неизбежни конфликти. Той беше позвънил на Леон и прав до вратата чакаше прислужника, за да мине към по-сериозни неща. С не особено благосклонен поглед той следеше Рюмел, който, всецяло отдаден на темата си, беше забравил часа и се разхождаше наперено пред камината, ораторствувайки.

Бащата на Рюмел, бивш сенатор, беше приятел на г-н Тибо. Умрял бе навреме, за да не види как синът му прави кариера и печели почести при републиканския режим.

По-рано Антоан често срещаше Рюмел. Но всъщност никога не бе го виждал толкова пъти, както през последната седмица. При всяко посещение той си съставяше все по-ясно мнение за него и това мнение не бе много ласкаво. Той беше забелязал, че въпреки високопарната му многословност, въпреки интереса му към големите проблеми, въпреки възприетата от него любезност на човек, който иска да мине за влиятелен, у Рюмел винаги прозираше една твърде дребнава черта — неговата наивна лична амбиция. Несъмнено амбицията беше единственото силно чувство, на което той бе способен… Антоан дори намираше, че тази амбиция не съответствува на неговите възможности, които му се струваха ограничени: посредствено образование, боязливост, но без никаква скромност, непоследователност и всичко това ловко прикрито под държането на бъдеща високопоставена личност.

 

 

Междувременно Леон бе дошъл да вземе телеграмата. „Край на политиката и край на психологията“ — каза си Антоан, като се обърна към ораторствуващия пациент.

— Е, какво? Все в същото положение ли сме?

Лицето на Рюмел внезапно се помрачи.

Една вечер в началото на миналата седмица Рюмел, блед като мъртвец, бе влязъл към девет часа в кабинета на Антоан. По-предишната вечер той се беше заразил от болест, която не желаеше да признае на своя лекар, а още по-малко на някой непознат доктор. „Нали разбирате, драги мой — казваше той, — аз съм женен човек и все пак съм официално лице. Моят частен живот и обществената ми дейност ще бъдат изложени на излишно любопитство, на шантаж…“ Затова, спомняйки си, че младият Тибо също беше лекар, той бе дошъл да го помоли да се заеме с лекуването му. След като напразно се бе опитал да го изпрати при специалист, Антоан, винаги готов да прояви изкуството си и обхванат от желание да се приближи до този политик, се беше съгласил.

— Наистина ли? Никакво подобрение?

Рюмел жално поклати глава и не отговори. Този дърдорко не можеше да се реши да заговори за болестта си, да признае, че понякога изпитваше адски мъчения и че преди малко, след дипломатическия обед, трябваше да прекъсне един важен разговор и бързешком да излезе от салона, тъй като бодежите бяха станали нетърпимо болезнени.

Антоан се замисли.

— Е, тогава — каза той решително — ще трябва да опитаме с адски камък…

Той отвори вратата на „лабораторията“ и въведе умълчалия се Рюмел. След това се извърна към масата, приготви сместа и напълни спринцовката с кокаин. Когато се обърна към жертвата си, Рюмел бе свалил вече тържествения редингот; без корава яка и без панталон той се беше превърнал вече само в един нещастен пациент, съсипан от болки, разтревожен, унижен, който със стеснение размотаваше измърсените превръзки.

Но все още не се предаваше. Когато Антоан се приближи, той повдигна малко глава и се опита да се усмихне и да придаде на лицето си безгрижно изражение. Рюмел страдаше; мъчеха го безброй неща. Страдаше и от душевна самотност, защото, дори изпаднал в беда, той не можеше да свали маската си, не можеше да признае никому доколко тази абсурдна нещастна случка го обижда. Не само плътта му бе наранена, а и честолюбието му. Уви, кому би могъл да говори откровено за нещастието си? Нямаше нито един приятел. От десет години насам политиката го бе осъдила да живее самотен, обграден от стена от лицемерни и недоверчиви другари. Около себе си той нямаше нито един истински привързан човек. Всъщност имаше само един приятел — жена си. Тя бе единственото същество, което го познаваше и го обичаше за това, което той беше в действителност, единствено на нея би могъл да се довери и да почувствува облекчение; но сега най-голямата му тревога беше тя да не узнае за неговото жалко приключение.

Физическата болка тури край на размишленията му. Адският камък почваше да действува. Рюмел задуши първите викове на болка. Но след малко въпреки действието на упойката, той напразно стискаше зъби и юмруци: не можеше вече да задуши стенанията, които дълбокото изгаряне изтръгваше от гърдите му. Започна да охка като родилка и едри сълзи блеснаха в сините му очи.

Антоан се смили над него.

— Ето, моето момче, още малко кураж, свършвам вече… Болезнено е, но е необходимо. Няма да трае много. Стойте мирно да ви направя още една инжекция с кокаин…

Рюмел не го слушаше. Разчекнат върху масата под безжалостната светлина на лампата, той свиваше и отпущаше крака като жаба, подложена на дисекция.

— Вече минава и четвърт — каза Антоан след малко, когато беше успял да намали болката му. — В колко часа трябва да тръгнете оттук?

— В… в пет… часа — заекна нещастникът. — Колата… ме чака… долу.

Антоан се усмихна. Това беше приятелска, насърчителна усмивка, но тя прикриваше и една вътрешна усмивка — той неволно бе помислил за школувания шофьор с трицветна кокарда, седнал безстрастно пред кормилото, който чакаше г-н делегата на министъра на външните работи, и за червения килим, който сигурно сега разгъваха под голямата палатка на цветарската изложба. След един час същият този Рюмел, който сега риташе като новородено, когато му сменят пелените, хубавият Рюмел, стегнат в редингота си, ще мине сам, с отмерени крачки и лека усмивка на устните под котешките мустаци, за да посрещне дребничката кралица Елизабет… Но мислите му се отклониха в тази насока само за минута. Почти веднага пред очите на лекаря остана само болният; и то не толкова този болен, колкото един медицински случай и дори по-малко — една химическа реакция: действието на сребърния нитрат върху лигавицата, действие, което той бе нарочно предизвикал, за което бе отговорен и което мислено следеше.

Леон почука дискретно три пъти на вратата и това го възвърна към външната действителност. „Жиз е дошла“ — помисли той внезапно и хвърли инструментите си в барабана за изваряване. Той бързаше да остави Рюмел, но свикнал да изпълнява добросъвестно професионалните си задължения, търпеливо почака да се успокоят болките на пациента.

— Починете си тук спокойно — каза той, като излизаше. — Аз нямам нужда от тази стая. Ще дойда да ви повикам, когато стане без десет.