Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (4)

IV

Г-жа дьо Фонтанен се върна в къщи. Жени дремеше, сгушена в леглото си. Тя повдигна трескавото си лице, запита майка си с поглед и затвори очи.

— Изведи Пюс. Всеки шум ме дразни.

Г-жа дьо Фонтанен отиде в стаята си. Виеше й се свят и тя седна, без да свали ръкавиците си. Дали не я дебнеше треска и нея? Да бъдем спокойни, да бъдем силни, да имаме доверие… Тя наведе челото си за молитва. Когато се изправи, знаеше какво трябва да предприеме — да открие мъжа си, да го повика.

Мина през вестибюла, поколеба се пред една затворена врата и я отвори. Стаята беше хладна и пуста. Носеше се възкисел дъх на върбина, на цитронела, полуизветряла миризма на тоалетен сапун. Тя разтвори завесите. Едно бюро заемаше средата на стаята. Тънък слой прах покриваше попивателната. Никъде обаче не видя никаква бележка, никакъв адрес, никакво указание. Ключовете стояха в ключалките на чекмеджетата. Този, който беше живял тук, не беше проявил особена предпазливост. Тя изтегли чекмеджето на бюрото — куп писма, няколко снимки, едно ветрило и в един ъгъл проста, смачкана на топка черна ръкавица… Внезапно ръката й стисна силно ръба на масата. Един спомен й се натрапваше, мислите й се объркаха и тя втренчи поглед някъде далеч… Преди две години, когато една вечер минаваше с трамвай по кейовете, й се бе сторило, че зърна Жером, мъжа си, с една жена; да, Жером, наведен към млада жена, която плачеше на една пейка. И оттогава може би сто пъти въображението й безпощадно се връщаше към тази зърната за миг сцена и рисуваше наново подробностите: изкривената шапка на жената, която бързо вадеше от джоба на полата си евтина бяла кърпичка, несдържания начин, по който изразяваше мъката си, и особено държането на Жером. О, тя беше така уверена, че по външния му вид е отгатнала всички чувства, които го вълнуваха онази вечер! Сигурно малко състрадание — тя знаеше, че той е слаб и лесно се трогва, — но също и раздразнение, че става предмет на уличен скандал, и най-после жестокост. Той беше приведен, но сдържан; за нея нямаше съмнение, че в тази поза бе прочела егоистичната сметка на наситилия се любовник, който, вероятно увлечен от нови прищевки, въпреки че му е жал и вътрешно се срамува, е решил да използува тези сълзи, за да скъса веднага. Всичко това й бе станало ясно в един миг и всеки път, когато тази натрапчива мисъл я завладяваше, тя усещаше същото замайване и краката й се подкосяваха.

Тя бързо излезе от стаята и заключи вратата, като завъртя два пъти ключа.

През главата й мина ясна мисъл — прислужницата, малката Мариет, която се бе наложило да изпъди преди шест месеца… Г-жа дьо Фонтанен знаеше адреса на семейството, в което момичето работеше сега. Тя потисна отвращението си и без да се колебае повече, излезе от къщи.

 

 

Задна стълба водеше до четвъртия етаж, където беше кухнята. Беше дошла в неприятния час, когато се мият чиниите. Отвори й Мариет: безредни руси къдрици, две беззащитни очи — цяло дете. Беше сама. Зачерви се, но очите й светнаха.

— Колко ми е драго да видя пак госпожата! Ами госпожица Жени колко ли е пораснала!

Г-жа дьо Фонтанен се колебаеше. На лицето й се беше изписала мъчителна усмивка.

— Мариет… кажете ми адреса на господаря.

Лицето на девойката пламна. Очите й, в които се показаха сълзи, останаха широко отворени. Адреса? Тя разтърси глава, не го знаела; тоест не го знаела вече. Господарят отдавна не живеел в хотела, където… Господарят я бил зарязал почти веднага.

— Госпожата не знаеше ли? — запита тя.

Г-жа дьо Фонтанен бе навела очи и отстъпваше към вратата, за да не би да чуе още нещо. Последва кратко мълчание. Кипящата вода в тенджерата преливаше и цвърчеше върху печката. Г-жа дьо Фонтанен направи машинален жест.

— Водата ви ври — пошепна тя и добави, като продължи да отстъпва: — Поне щастлива ли сте тук, мое дете?

Мариет не отговори. Но когато г-жа дьо Фонтанен, повдигайки глава, срещна погледа й, тя видя как нещо животинско се появи в него и зъбите й блеснаха между полуотворените детски устни. След кратко колебание, което се стори безкрайно и на двете, момичето измърмори с омраза:

— Да бяхте попитали… госпожа Пти-Дютрьой.

Г-жа дьо Фонтанен не чу как Мариет избухна в плач; тя се спусна по стълбите като човек, който се спасява от пожар. Това име изведнъж й обясни стотици съвпадения, едва забелязани и постепенно забравени, които внезапно изплуваха в съзнанието й и се свързаха с неопровержима очевидност. Мина файтон; празен беше. Тя скочи в него, за да се прибере по-скоро в къщи. Но в момента, когато щеше да даде адреса си на коларя, едно непреодолимо желание я обхвана. Вярваше, че се подчинява на гласа на духа.

— Улица Монсо — извика тя.

След четвърт час звънна на вратата на братовчедка си Ноеми Пти-Дютрьой.

 

 

Едно свежо, русо, около петнадесетгодишно момиченце с големи приветливи очи й отвори.

— Добър ден, Никол. Майка ти в къщи ли е?

Учуденият поглед на детето я засегна болезнено.

— Ей сега ще я повикам, лельо Терез.

Г-жа дьо Фонтанен остана сама във вестибюла. Сърцето й биеше така силно, че тя притисна с ръка гърдите си, сякаш не смееше да я махне оттам. Помъчи се да гледа спокойно наоколо си. Вратата на салона беше отворена; тапетите и килимите блестяха на слънцето. Стаята приличаше на кокетна и неподредена ергенска квартира. „Казваха, че след развода си тя била останала без пари“ — помисли г-жа дьо Фонтанен. Тази мисъл й припомни, че и самата тя беше притеснена парично. Мъжът й не й беше пращал пари от два месеца насам и тя не знаеше как да посрещне домакинските разходи. Мина й през ума, че може би този лукс на Ноеми…

Никол не се връщаше. Апартаментът бе съвършено тих. Чувствувайки се все по-потисната, г-жа дьо Фонтанен влезе в салона и седна. Пианото беше отворено; на дивана лежеше разгърнато модно списание; на ниска масичка имаше пръснати цигари; в една ваза беше поставен букет от червени карамфили. Още от пръв поглед неприятното чувство, което изпитваше, се усили. Но защо?

Ах, да, защото тя откриваше неговото присъствие и в най-дребните неща, които я заобикаляха. Той сигурно беше поставил пианото на косо, както у тях. Несъмнено той го беше оставил отворено: или ако не е бил той, тези изпокъсани ноти бяха поставени за него на пианото. Той сигурно беше поискал този широк, нисък диван, беше поискал да има под ръка цигари. Тя го виждаше, излегнат между възглавниците, грижливо облечен, с равнодушен вид, с весел поглед, който се плъзга между клепките, с отпусната ръка, в която дими цигара.

Стресна я леко шумолене по килима. Ноеми, облечена в пеньоар с дантели, стоеше пред нея, сложила ръка на рамото на дъщеря си. Беше тридесет и пет годишна жена, брюнетка, висока, малко пълна.

— Добър ден, Терез. Извинявай, но от тази сутрин имам такова главоболие, че едва стоя на крака. Спусни щорите, Никол.

Блясъкът на очите и свежият й тен опровергаваха думите й. Приказливостта й издаваше неловкостта, която посещението на братовчедка й предизвикваше у нея. Неловкостта се превърна в безпокойство, когато леля Терез се обърна към детето и му каза с благ тон:

— Трябва да поговоря с майка ти, миличка. Би ли ни оставила сами за един момент?

— Хайде, върви в стаята да си учиш уроните, веднага! — извика Ноеми. После се обърна към братовчедка си и се изсмя пресилено: — Непоносими стават на тази възраст, когато искат вече да седят в салона и да се превземат! И Жени ли е такава? Трябва да призная, че и аз бях същата. Спомняш ли си? Мама просто изпадаше в отчаяние.

Г-жа дьо Фонтанен беше дошла, за да получи адреса, от който имаше нужда, но откакто бе в дома на братовчедка си, тя ясно усещаше присъствието на Жером, обидата беше така явна, видът на Ноеми, нейната разцъфнала и вулгарна красота й се виждаха така оскърбителни, че следвайки още веднъж своя усет, тя взе едно безразсъдно решение.

— Но седни де, Терез — покани я Ноеми.

Вместо да седне, Терез пристъпи към братовчедка си и й протегна ръка. В жеста й, така естествен, така достоен, нямаше нищо театрално.

— Ноеми — рече тя и на един дъх добави: — Върни ми Жером.

Светската усмивка на г-жа Пти-Дютрьой замръзна на лицето й. Г-жа дьо Фонтанен продължаваше да държи ръката й.

— Не ми отговаряй нищо — продължи тя. — Не те упреквам. Сигурно той е почнал… Познавам го добре… — Тя се задъха и спря за секунда. Ноеми не използува момента, за да се защити, и г-жа дьо Фонтанен й бе благодарна за това мълчание; не че го счете за признание, а защото то показваше, че тя не беше толкова хитра, за да отбие веднага такъв внезапен удар. — Слушай, Ноеми, нашите деца растат. Твоята дъщеря… И моите две деца. Даниел вече навърши четиринадесет години. Примерът може да бъде пагубен. Злото може да зарази околните. Това не бива да трае повече, нали? Скоро не само аз ще зная… и не само аз ще страдам. — Задъханият й глас стана умолителен. — Върни ми го сега, Ноеми.

— Но, Терез, уверявам те… Ти си луда! — Младата жена се овладяваше постепенно. Очите й засвяткаха гневно и устните й се присвиха. — Наистина… ти си полудяла, Терез! А аз съм толкова смаяна, че те оставям да говориш! Сигурно си сънувала. Или пък са ти втълпили нещо в главата. Клюки разни! Обясни се!

Без да отговори, г-жа дьо Фонтанен я изгледа. Дълбокият й, почти нежен поглед сякаш казваше: „Бедна изостанала душа! И все пак ти си по-добра от живота, който водиш!“. Но изведнъж този поглед се плъзна по заобленото рамо, където голата, свежа и охранена плът трептеше под дантелата като хванато в мрежа животно. Образът, който се появи пред нея, бе така ясен, че тя затвори очи. По лицето й мина израз на омраза, после на страдание. Тогава, за да свърши по-скоро, сякаш смелостта й я беше напуснала, тя каза:

— Може би съм се излъгала… Дай ми само адреса му. Или по-добре недей, не ти искам да ми кажеш къде е, но само му обади. Обади му, че трябва да го видя.

Ноеми се изправи:

— Да му обадя? Та отде да знам къде е той? — Лицето й бе пламнало. — И ще престанеш ли най-сетне с всички тия сплетни? Жером ми идва на гости понякога. Е, какво от това? Не го крием! Най-сетне братовчеди сме. Хубава работа! — Инстинктът й подсказа думи, които уязвяват: — Той ще бъде много доволен, когато му разкажа, че си идвала да вдигаш скандали.

Г-жа дьо Фонтанен отстъпи крачка назад.

— Пък и ще ти кажа, че когато един мъж напусне жена си, вината е нейна. Ако Жером беше намерил при тебе това, което търси другаде, ти нямаше сега да го гониш.

„Дали тя не е права?“ — помисли неволно г-жа дьо Фонтанен. Силите й я напущаха. Така й се искаше да избяга веднага, но се страхуваше да остане сама, без да узнае адреса на мъжа си, без да е намерила начин да го извика. Погледът й отново стана нежен.

— Ноеми, забрави това, което ти казах. Изслушай ме. Жени е болна, има треска от два дни. Сама съм. И ти си майка, знаеш какво значи да чакаш до леглото на дете, което се е разболяло. Става вече три седмици, откакто Жером не се е връщал нито веднъж в къщи. Къде е? Какво прави? Той трябва да узнае, че дъщеря му е болна, трябва да се върне. Кажи му!

Ноеми клатеше глава с жестоко упорство.

— О, Ноеми, невъзможно е да си станала толкова лоша. Слушай, ще ти кажа още нещо. Жени е болна, това е вярно и много се тревожа за нея, но това не е най-сериозното. — Гласът й стана още по-смирен. — Даниел ме напусна, просто изчезна.

— Изчезна?

— Трябва да го издирим. Не мога да остана сама в подобен момент, и то с болно дете в къщи. Нали? Ноеми, кажи му само да дойде!

На г-жа дьо Фонтанен се стори, че младата жена ще отстъпи; в очите й се четеше съчувствие. Но тя се обърна и извика, като вдигна ръце:

— Боже господи, какво искаш да сторя! Нали ти казвам, че не мога нищо да направя, че не мога да ти помогна. — И понеже г-жа дьо Фонтанен мълчеше възмутена, тя се обърна изведнъж към нея и извика с пламнало лице: — Не ми ли вярваш, Терез? Не? Добре, тогава ще научиш всичко. Той ми изневери още веднъж, разбираш ли? Избяга и не знам къде е, избяга с друга. Това е. Вярваш ли ми сега?

Г-жа дьо Фонтанен побледня като мъртвец. Тя повтори машинално:

— Избяга?

Ноеми се хвърли на дивана и се разхълца, заровила глава във възглавниците.

— О, ако знаеше само как ме е мъчил! Прекалено често съм му прощавала и той мисли, че винаги ще му прощавам. Но не, никога вече! Той така ме унизи! Пред мен, в дома ми, съблазни един дребосък, който държах в къщи, деветнадесетгодишната ми слугиня! Тя се измъкна преди петнадесет дена с парцалите си, без да ми се обади. А той я чакаше долу с кола! Да — извика тя, като се изправи, — на улицата, пред вратата ми, посред бял ден, пред хората! Една слугиня! Вярваш ли ми?

Г-жа дьо Фонтанен се опря на пианото, за да не падне. Гледаше Ноеми, без да я вижда. Пред очите й се редуваха сцени и образи: Мариета, знаците, които Жером й правеше, докосванията в коридора, честите му отивания крадешком до шестия етаж; денят, когато тя трябваше най-сетне да разбере всичко и да изпъди момичето, което се задъхваше от отчаяние и молеше госпожата за прошка; видя жената, която си бършеше очите, седнала на една пейка край кея на Сена, дребна работничка, облечена в черно; най-после съзря пред себе си Ноеми… Обърна се настрана, но погледът й неволно се връщаше към тялото на тази красива жена, легнала напреки на дивана, към голото рамо, разтърсвано от хълцания, към тази плът, която се издуваше под дантелата. Една непоносима представа й се натрапваше.

И все пак гласът на Ноеми, прекъсван от ридания, достигаше до нея:

— О, свършено е, свършено! Може да се върне, да се влече на колене, няма дори да го погледна. Мразя го, презирам го. Сто пъти съм го хващала в лъжа. И то без никаква причина. Лъже просто така, за да се забавлява, за удоволствие, по инстинкт. Щом заговори и почва да лъже.

— Не си справедлива, Ноеми.

Младата жена подскочи и се изправи:

— Ти ли го защищаваш? Ти?

Г-жа дьо Фонтанен бе възвърнала самообладанието си. Със съвършено друг тон тя каза:

— Нямаш ли адреса на тази…

Ноеми се замисли за миг, после се наведе интимно към нея:

— Не, но портиерката може би…

Терез я прекъсна с жест и тръгна към вратата. Заровила глава във възглавниците, Ноеми се престори, че не вижда как тя си отива.

Във вестибюла в момента, когато г-жа дьо Фонтанен вдигаше завесата на вратата, Никол, обляна в сълзи, я прегърна. Преди да успее да й каже дума, девойката я целуна горещо и избяга.

 

 

Портиерката само чакаше да се разприказва:

— Ами аз й препращам писмата в родния град, в Бретан, в Перос-Гирек. Очевидно родителите й ги изпращат, дето трябва. Ако се интересувате… — Тя отвори един мазен регистър.

Преди да се завърне в къщи, г-жа дьо Фонтанен се отби в пощата, взе една бланка за телеграма и написа:

Викторин Льо Гад

Плас Дьо л’Еглиз

Перос-Гирек (Кот дю нор)

„Моля, съобщете на г-н дьо Фонтанен, че син му Даниел е изчезнал от неделя.“

После поиска една карта за бърза поща и написа:

Г-н Грегори, пастор

Крисчън Сайънс Сосайъти^[1]

булевард Бино 2-а

Ньойи сюр Сен

„Драги Джеймс,

От два дни Даниел е заминал, без да ни каже къде отива, без да ни се обади. Много се безпокоя. Освен това Жени е болна — силна треска, която не може да се обясни с нищо. Не знам как да намеря Жерем и да го повикам.

Много съм самотна, драги приятелю. Елате да се видим.

Терез дьо Фонтанен“