Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (35)

XIV

Рашел се държеше твърдо. Цял месец тя отбягваше всякакви въпроси. Когато срещнеше в очите на Антоан тревожен поглед, обръщаше глава. Това беше месец на жестоко мъчение. Те продължаваха да живеят заедно; но всяко тяхно действие, всяка тяхна мисъл беше отражение на страданието им.

Още на другия ден след обяснението Антоан напрегна цялата си енергия, за да се овладее, но напрежението му бе напразно. Той се учудваше, че толкова много страда, и се срамуваше, че не може да надвие болката си. Болезнено съмнение бе минало през ума му: „Наистина ли съм онзи, който…“. И веднага си бе казал: „Никой не трябва да забележи!“. За щастие той бе така погълнат от дейния си живот, че щом сутрин преминеше двора на болницата, веднага си възвръщаше способността да изпълнява ежедневната си лекарска работа, която ценеше като някакъв талисман. Пред болните си той не мислеше за нищо друго, освен за тях. Но щом останеше сам — между две посещения или по време на обедите (г-н Тибо се бе прибрал в Париж и семейният живот бе тръгнал постарому), безнадеждното униние, което непрекъснато витаеше над него, го обхващаше изведнъж и го превръщаше в някакво разсеяно, сприхаво същество, сякаш цялата сила, с която той толкова се гордееше, не можеше да се прояви другояче, освен чрез пристъпи на гняв.

Той прекарваше вечерите и нощите си при Рашел. Но без радост. Думите им, мълчанието им бяха отровени от собствените им тайни. Техните прегръдки бързо изчерпваха силите им, без да утолят жаждата, почти враждебната жажда, която двамата изпитваха един към друг.

 

 

Една вечер в началото на ноември, идвайки при Рашел, Антоан видя, че вратата на апартамента е отворена и веднага след това зърна голата стена на вестибюла и паркета без килими… Втурна се вътре. Стаите бяха празни и кънтящи. В розовата стая алковът зееше като студена и ненужна ниша…

Той чу, че някой се движи в кухнята и обезумял изтича нататък. Портиерката, коленичила, ровеше в купчина стари дрехи. Антоан дръпна от ръцете й писмото, което Рашел бе оставила за него. Още при първите редове кръвта му отново се раздвижи: не, Рашел не беше напуснала още Париж, тя го чакаше в един съседен хотел и щеше да вземе влака за Хавър едва на следния ден вечерта. Още в същия момент той измисли цяла серия от лъжи, които ще му позволят да не отиде в болницата, за да може да изпрати Рашел до пристанището.

Той прекара деня в безплодни усилия да си намери заместник и едва в шест часа вечерта успя да нареди всичко и да тръгне. Намери Рашел на гарата. Побледняла и състарена, облечена в костюм, който той не беше виждал, тя предаваше на багаж цяла пирамида нови пътнически сандъци.

 

 

Едва на следния ден сутринта в един хавърски хотел, докато лежеше в пълната с гореща вода вана — той се надяваше, че горещата баня ще успокои свръхвъзбудените му нерви, — той си спомни за една подробност, която го порази като гръм: багажите на Рашел носеха инициалите „Р. X.“.

Той изскочи от водата и блъсна вратата на стаята:

— Ти… ти отиваш при Хирш!

За негово най-голямо удивление Рашел му се усмихна нежно.

— Да — промълви тя тъй ниско, че той чу само неясен шепот, но тя притвори клепачи в знак на признание и кимна два пъти с глава.

Той седна на най-близкия стол. Изтекоха няколко секунди. Никакъв упрек не му мина през ума; той отпусна рамена, но не от скръб, нито от ревност, а защото съзнаваше безсилието си пред нейната липса на чувство за отговорност, пред бремето на живота изобщо.

Той потръпна от студ и тогава забеляза, че е гол и мокър.

— Ще настинеш — каза тя.

Двамата още не можеха да намерят какво да си кажат.

Антоан се избърса, без да разбира какво прави и започна да се облича. Тя продължи да стои в същото положение, в което той я бе намерил — права, облегната на радиатора, с четка за нокти в ръка. Те страдаха, но въпреки всичко и двамата изпитваха почти същото чувство на облекчение. Колко пъти вече от месец насам Антоан имаше впечатлението, че не знае всичко. Сега поне действителността, цялата действителност се беше разкрила пред него. А Рашел, освободена сега от мрежата от лъжи, които я потискаха, чувствуваше, че е възвърнала достойнството си и че нещо е просветнало в душата й. Най-после тя прекъсна мълчанието.

— Може би сгреших, че те излъгах — каза тя. По лицето й се четяха любов и съчувствие, но без никакво разкаяние. — Хората имат наготово възприети понятия за ревността, които са толкова глупави и толкова погрешни… Всеки случай уверявам те, че те лъгах заради самия тебе, за да не ти причинявам мъка, и тези лъжи ме правеха още по-нещастна. Сега съм доволна, че се разделяме, когато ти вече знаеш истината.

Той не отговори нищо, но спря да се облича и седна отново.

— Да — поде тя, — Хирш ме вика и аз заминавам.

После отново замълча. Но като видя, че той не иска да говори и измъчена от всичко онова, което тъй дълго беше принудена да крие, тя продължи:

— Ти си добър, мили, ти мълчиш. Благодаря ти. Знам всичко, което би могъл да ми кажеш. Цели осем седмици се боря със себе си! Аз върша лудост, но нищо не можа да ме спре… Сигурно ще си помислиш, че Африка ме привлича. Е, да, вярно е, някои дни тя така ме привлича… просто струва ми се, че ми премалява от желание! Но все пак това не би било достатъчно… Може би ще си кажеш, че върша това от интерес. И в това има нещо вярно. Хирш ще се ожени за мене, а той е богат, много богат. Пък на моята възраст, каквото и да казват, бракът значи нещо. Мъчно може да остане човек цял живот извън обществото… Но и това не е причината. Не, всъщност аз стоя над тези сметки, доколкото една еврейка, или по-точно полуеврейка, може да се издигне над тях. Ето ти и доказателството — ти също си богат или ще бъдеш богат, но дори да ми предложиш да се оженим утре, пак не бих променила решението си да замина. Наскърбявам те, мили, но слушай ме, имай кураж. Олеква ми, като ти казвам всичко; и за тебе също е по-добре да знаеш всичко… Мислех да се самоубия. С морфин бързо се свършва, без истории и без болки, дори си доставих нужната доза; вчера, преди да напусна Париж, я хвърлих. Искам да живея, разбираш ли? Никога истински не съм желала да умра… Ти като че ли никога не си ме ревнувал от Хирш, когато ти говорех за него. И имаше право. Как би могъл да ревнуваш? Ти знаеш много добре, че всъщност той би могъл да ме ревнува от тебе. Аз те обичам, мили, обичам те, както никога не съм обичала; а него го мразя. Защо да не го кажа? Мразя го. Той не е човек, той е… не знам какво! Мразя го и се боя от него. Толкова ме е бил! И пак ще ме бие. Може би дори ще ме убие… Защото е ревнив. Веднъж, когато бяхме на Брега на слоновата кост, той беше платил на един от носачите да ме удуши. И знаеш ли защо? Защото помислил, че неговият черен слуга е идвал една нощ в колибата ми. Той е способен на всичко!… Способен е на всичко — продължи тя мрачно, — но човек не може да му устои… Слушай, сега ще ти доверя нещо, което никога не съм имала куража да ти кажа. Нали знаеш, че след като се разигра онази драма, той ме повика в Паланца и аз отидох. Е, там именно почна цялата история. Аз бях отгатнала всичко и умирах от страх пред него. Веднъж не посмях да изпия един билков чай, който той ми беше приготвил, защото, когато ми го донесе, се усмихна някак странно. Е, и ето, въпреки всичко, въпреки всичко… Схващаш ли сега? О, ти не можеш да си представиш притегателната сила на този човек!

Антоан потръпна отново. Рашел го наметна с един халат и продължи с безстрастен глас:

— О, за да ме има, не беше нужно да ме заплашва, нито да ме насилва. Трябваше само да почака. И той го знаеше добре, защото познава силата си. Аз бях, която отидох да потропам на вратата му! И той ми отвори едва на втората вечер… Тогава изоставих всичко, за да тръгна с него. Не се върнах във Франция, следвах го като куче, като сянка две години, почти три. Понасях и умората, и опасностите, и ударите, и униженията, и затвора, всичко. Да, и затвора! Три години не престанах да треперя за утрешния ден. Понякога бяхме принудени да се крием по цели седмици и не смеехме да излезем… В Солун стана истински скандал: цялата турска полиция беше по петите ни. Трябваше пет пъти да променяме имената си, докато стигнем до границата. И все за безнравствени истории. В Лондон, в едно предградие, той беше намерил начин да купи цяло семейство: една войнишка проститутка, двете й сестри и по-малкия й брат… Той наричаше това смесена скара… Един ден полицаи обградиха къщата и ни пипнаха. Какво можех да кажа? Изкарахме три месеца предварителен затвор. Но той успя да уреди да ни пуснат… О, ако почна всичко да ти разказвам колко съм видяла, колко съм изпатила!… Ти сигурно си казваш: „Разбирам сега защо го е напуснала“. Но ето, това не е вярно, не аз го напуснах. Аз те излъгах. Никога не бих могла да го напусна. Той ме изгони! И се смееше! Каза ми: „Върви си! Ще се върнеш, когато аз пожелая“. Аз го заплюх в лицето… А ако искаш да знаеш истината, ще ти я кажа: откакто съм се върнала, не можах да си наложа да не мисля за него. И все чаках, чаках. И ето че най-после той ме вика… Разбираш ли сега защо заминавам?

Тя стана, приближи се до Антоан, коленичи и като опря чело на коленете му се разплака.

Той гледаше тила й, ридания я разтърсваха. И двамата трепереха.

Тя прошепна със затворени очи:

— Колко те обичам, мили.

 

 

През целия ден сякаш по някакво мълчаливо споразумение те не говориха вече за нищо. Каква полза да говорят? На няколко пъти по време на обеда, понеже трябваше да седнат един срещу друг, очите им се срещнаха и смутени от едни и същи мисли, те двамата решително отвърнаха поглед. Нямаше смисъл да се гледат!

Тя имаше да направи няколко незначителни покупки и им посвети много време като се преструваше, че я интересуват. Често преваляваше дъжд, донасян от морския вятър, който нахлуваше по улиците и свиреше край къщите. Антоан я следваше покорно от магазин на магазин, докато стана време за вечеря. Не беше нужно дори да отиде да си запази място на кораба, защото щеше да пътува с „Романия“, товарен кораб, които идваше от Остенде, спираше в Хавър към пет часа сутринта и заминаваше един час по-късно. Хирш щеше да я чака в Казабланка. В цялата история за Белгийско Конго нямаше нито дума истина.

Вечерята се проточи, защото и двамата се бояха от момента, в който щяха да останат сами в хотелската стая, за да прекарат заедно последната си нощ. Ресторантът, в който бяха попаднали, представляваше огромна зала, пълна с хора, светлини и шум, и служеше едновременно за пивница, дансинг и кафене с билярд. Човек можеше да прекара там цялата вечер сред дима на пурите, слушайки томителните валсове и чукането на билярдните топки. Към десет часа трупа пътуващи италиански артисти нахлу в залата; бяха около десетина души с червени блузи и бели панталони и увиснали настрана шапки на неаполитански рибари, чиито пискюли подскачаха по раменете им. Всеки от тях носеше някакъв инструмент — цигулка, китара, тамбурин, кастанети — и всички пееха колкото им глас държи, лудуваха, скачаха като дяволи. Антоан и Рашел ги гледаха с благодарност, щастливи, че макар и за малко можаха да разсеят умореното си от мъка съзнание. Когато палячовците събраха парсата и изпяха последните си куплети и на двамата се стори, че болката им стана още по-силна. Тогава те станаха и зъзнейки под проливния дъжд се прибраха в хотела.

Беше полунощ. Трябваше да събудят Рашел в три часа.

Кратка нощ, през която поривите на ноемврийския вятър непрекъснато изливаха дъжд по тенекиите на балкона, нощ, която те прекараха безмълвно, без да изпитват желание, сгушени един до друг, като две деца, потънали в скръб.

Само веднъж Антоан попита:

— Студено ли ти е?

Рашел цяла трепереше.

— Не — отвърна тя като се притисна до него, сякаш той можеше да я запази, да я спаси от самата нея. — Страхувам се…

Той не отговори нищо; чувствуваше се изтощен от това състояние на пълно неразбиране.

Когато се почука на вратата, тя се изскубна от последната прегръдка и скочи от леглото. Той й беше благодарен за това. И двамата желаеха да бъдат силни и техните две воли взаимно се подкрепяха.

Облякоха се мълчаливо, преструваха се на спокойни, правеха си малки услуги като следваха докрай навиците от общия си живот. Той й помогна да затвори един препълнен куфар, натисна го с колене като се отпусна с цялата си тежест отгоре му, а тя приклекна на килима, за да го заключи. Когато най-после всичко беше готово, всички банални думи бяха изчерпани и всички жестове направени, когато тя бе навила одеялата си, сложила пътническата си шапка и забола воала си, когато бе надянала ръкавиците си и закопчала калъфа на ръчната си чанта, все пак останаха няколко минути до пристигането на колата. Тя седна на един нисък стол до вратата и обхваната внезапно от студ, стисна челюсти, за да не й тракат зъбите; после наведе глава и прегърна коленете си с ръце. Тогава и той, не знаейки вече нито какво да каже, нито какво да направи и не смеейки да се доближи до нея, седна с отпуснати ръце върху най-високия сандък. Няколко мига минаха в мъчително мълчание, мълчание, предвещаващо неизбежното. Ужасен миг, толкова болезнен, че те не биха могли да го понесат, ако не бяха сигурни, че след няколко секунди той ще свърши. Рашел си спомни един славянски обичай: когато близък човек заминава на дълго пътуване, всички сядат наоколо му и замълчават за малко. Понечи да изкаже гласно мисълта си, но не беше сигурна дали гласът й няма да й изневери.

Когато чу в коридора стъпките на прислужниците, които идваха за багажа, тя вдигна внезапно глава и цяла се изви към него; очите й отразяваха такова крайно отчаяние, такъв ужас и нежност, че той протегна ръце:

— Лулу!

Но вратата вече се отваряше. В стаята навлязоха хора. Рашел стана. Беше чакала да има свидетели, за да му каже сбогом. Направи крачка и се приближи до Антоан. Той не пожела да я прегърне, защото чувствуваше, че след това не би могъл да я пусне. За последен път усети на устните си топлата, мека, ридаеща уста. Той отгатна думите, които тя прошепна: „Сбогом, мили“.

Рашел бързо се откъсна от него, мина през широко отворената врата и изчезна в тъмния коридор, без да се обърне. Той стоеше прав и кършеше ръце, обхванат сякаш от едно-единствено чувство — учудване.

 

 

Тя го беше накарала да й обещае, че няма да я придружи до кораба. Но се бяха уговорили той да отиде до фара, на края на северния вълнолом, за да види „Романия“, когато излиза от пристанището. Щом чу шума на отдалечаващата се кола, той позвъни, за да нареди да пренесат багажа му на гарата и да го дадат на гардероб; не искаше повече да влиза в тази стая. След това бързо излезе и потъна в нощта.

Градът беше мъртъв, прогизнал от влажната мъгла. Печални облаци все още го притиснаха, други се трупаха на хоризонта; и между тези две останки от бурята, които се стремяха да се съединят, се топеше бледа ивица небе.

Антоан вървеше напред, без да знае къде отива. Трябваше да спре под един фенер и да се бори с бурята, за да разгъне един план на града. След това, изгубен в мъглата, но воден от шума на вълните и от далечния зов на корабната сирена, като надвиваше вятъра, който прилепваше палтото към коленете му, той премина места, покрити с плъзгава кал и достигна до лошо циментиран кей, по който тръгна.

Вълноломът се стесняваше, колкото по-навътре навлизаше в морето. Отдясно се носеше бавният ритъм на свободния океан; отляво покорената вода в пристанището само леко и глухо се плискаше, а неизвестно точно откъде ехтеше дрезгавият рев на кораб, който се движи в мъгла: той се чуваше все по-ясно и по-ясно и изпълваше пространството: „У-у-у, у-у-у, у-у-у!“

След като вървя десетина минути, без да срещне жива душа, Антоан изведнъж различи почти над главата си светлината на фара; мъглата го скриваше до този момент. Беше вече близко до края на вълнолома.

Той се спря в подножието на стъпалата, които водеха към площадката и се помъчи да се ориентира. Беше сам сред воя на вятъра и шума на откритото море. Точно пред него белезникава светлина сочеше изток, където за други хора изгряваше зимното слънце. В краката му стълба, издълбана в гранита, се спущаше към невидимата бездна на водата. Дори като се наведе, не можа да види вълните, които се блъскаха о каменната стена, макар че чуваше съвсем близо под себе си тяхното ритмично движение — дълга въздишка, последвана от глух стон.

Времето течеше, но той не съзнаваше това. Постепенно по-силна светлина започна да се процежда през изпаренията, които го обграждаха от всички страни и го откъсваха от живия свят. Той вече виждаше блещукането на огънчето върху отсрещния вълнолом и не смееше да вдигне очи от посребреното пространство, което отделяше неговия фар от насрещния, защото там именно, между тези две светлини, щеше да се покаже тя.

Изведнъж много наляво от точката, към която се бе обърнал, точно в средата на сиянието, вещаещо раждането на деня, изплува един силует: тясна и висока маса, която изникваше пред погледа му в млечнобелия въздух. Тя растеше и се превръщаше на кораб, на огромен безцветен кораб, напръскан със светлинки; черна ивица пушек се влачеше след него и се стелеше ниско над водата.

„Романия“ завиваше и се насочваше към изхода на пристанището.

Дъждът шибаше лицето му, но Антоан, впил ръце в железните перила, машинално броеше палубите, мачтите, комините на кораба… Рашел! Тя беше там, на някакви си сто метра, сигурно наведена като него, наведена към него, втренчила в него, без да го вижда, заслепените си от сълзи очи. И цялата им осакатена любов, която ги тласкаше още веднъж един към друг, бе безсилна да им даде утехата на последния жест за сбогом. Единствено светлинният сноп на фара над главата на Антоан достигаше със своята премигваща ласка тази безлика маса, която отново се стопяваше в мъглата и отнасяше като някаква тайна последната и тъй несигурна среща на техните погледи.

 

 

Антоан остана дълго там, унесен, без да пролее сълза, без да помисли да се връща. Ушите му, привикнали с рева на кораба, не чуваха дори най-рязкото изсвирване.

Най-после той погледна часовника си и тръгна към града. Беше вкочанен от студ. Бързаше и газеше в локвите, без да ги вижда. Корабостроителниците край външното пристанище бяха запалили бледите си лампи. Удари на чук звучаха тъпо в мъгливия въздух. Зад плажа се издигаше призрачен град, в чието подножие се плискаха вълните на прилива. Върволици гальоти тръгваха по калдъръма, придружени от викове и плясък на камшици. След пълната тишина този шум му подействува облекчително. Той се поспря да послуша как железните джанти на колелата скърцат по камъните.

После изведнъж се сети, че влакът му тръгва едва в десет часа. Не бе помислил нито за миг за тези три часа чакане; всичко, което бе предвидил, свършваше за него със заминаването на Рашел. Какво да прави? Убийствената празнота на тези часове, които не знаеше как да прекара, така усили отчаянието му, че той се почувствува неспособен да се бори повече: облегна се на една ограда и заплака.

След малко несъзнателно тръгна отново, устремен напред.

Улиците се оживяваха. Около чешмите разчорлени деца се караха за вода. Камиони, заели цялата ширина на уличното платно, минаваха шумно на път за доковете. Антоан вървя дълго, без сам да знае къде отива. Сега за пръв път се озова денем пред сергиите с цветя на площада, където беше техният хотел. Тук именно вчера, преди да отидат да вечерят, без малко не купи на Рашел букет хризантеми; въздържал се бе, защото по някакво мълчаливо споразумение и двамата избягваха всеки жест и всяка дума, които биха могли да прекършат волята им преди момента на раздялата и да ги накарат да излеят мъката си, потискана с толкова усилия.

Тогава той си спомни, че трябва да отиде в хотела, за да вземе бележката за багажа си. Обхвана го желание да види още веднъж тяхната стая, леглото… Но стаята не беше свободна; бяха я дали вече на две жени. Отчаян, той слезе по стълбата, поскита около площада, разпозна една улица, по която бяха минали заедно с нея и тръгна по пътя, водещ към кръчмата, където бяха чули неаполитанските певци. Когато дойде пред заведението, обхвана го желание да влезе вътре. Потърси масата, на която бяха вечеряли и келнера, който ги беше обслужвал. Но не разпозна нищо от обстановката на предната вечер. Безпощадната светлина, която нахлуваше през големите стъкла, превръщаше това място на нощни удоволствия в обширен хангар, мръсен и леденостуден. Столовете бяха натрупани върху масите и естрадата на музикантите — със своите съборени пултове, с виолончелото, положено в черен ковчег, с пианото, покрито с мушама, подобна на люспестата кожа на някакво дебелокожо животно — се издигаше сред този океан от прах като сал, отрупан с мъртъвци.

— Позволете, господине.

Един прислужник беше дошъл да помете под масата. Антоан дигна краката си на канапето и с поглед започна да следи движението на метлата: запушалка, две кибритени клечки, кора от портокал… не, от мандарина… В залата стана течение, сметта се разпръсна. Момчето се закашля. Антоан се стресна: дали не е пропуснал влака? Стана и потърси с очи стенния часовник: уви, беше прекарал в ресторанта само седем минути.

Да седне пак? Не. Той излезе. Движен от някаква идея-фикс, че щом се озове във вагона, ще престане да страда така силно, Антоан скочи в един файтон и отиде на гарата, сякаш търсеше там убежище.

Но след като предаде куфарите си на багаж, и там трябваше да чака, да чака повече от час.

Отново заскита. Бързаше по кейовете, като че някой го гони. „Ти пък какво искаш от мене?“ — помисли той като измери с очи един машинист, който го гледаше от локомотива си. Обърна се и видя, че група работници го следят с очи.

Тогава се окопити, върна се обратно, бутна вратата на чакалнята и се отпусна в един фотьойл. Беше сам в тържествената и тъмна зала. Срещу стъклената врата една старица бе приклекнала — Антоан виждаше само посивялата й глава, която се клатеше ритмично: тя люлееше малко дете и с почти младежки, но безцветен глас тананикаше старата песен, която госпожицата някога често пееше на Жиз, песен тъй сладка, че на човек просто му премаляваше, като я слуша.

„Мамо, мамо,

не искам вече да ходя за миди…“

Очите му се изпълниха със сълзи. Не искаше вече нищо да чува, нищо да вижда!

Той закри лицето си с ръце. Но веднага образът на Рашел се изправи пред него: по пръстите му бе останала миризма на кехлибар, защото през нощта беше пипал огърлицата на Рашел! Почувствува до гърдите си закръглената плът на рамото й, отново усети на устните си топлината на кожата й… Така силно се стресна, че отметна глава назад и остана неподвижен, с разтворени ръце, впити в страничните облегалки на фотьойла, притиснал тил в тапицираното облегало. Спомни си думите на Рашел: „Мислех да се самоубия…“. Да, да свърши с всичко! Самоубийството — ето единствения изход от такива мъки… Самоубийство без предварителен умисъл, почти неволно: просто за да се откъснеш от живота по какъвто и да било начин, преди тази мъка, която те стяга все по-силно като менгеме, да е достигнала връхната си точка.

Изведнъж той се сепна и скочи на крака: някакъв човек, когото не бе видял да се приближава, докосваше рамото му. Едва не го блъсна неволно назад, едва не го събори с юмрук.

— Е, що? — каза човекът.

Беше някакъв старец, който дупчеше билетите.

— Вла… влакът за Париж? — заекна Антоан.

— На трети коловоз.

Антоан втренчи като сомнамбул очи в човека и с отмаляла походка се запъти към перона.

— Имате време, не е още композиран! — извика железничарят. След това, тъй като Антоан се беше блъснал на излизане в рамката на вратата — толкова му бяха разтреперани краката, — старецът повдигна рамене и измърмори:

— И този си мисли, че е кой знае какъв здравеняк! Горкият!