Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Les Thibault, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Боян Атанасов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,1 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ckitnik(2010 г.)
- Начална корекция
- Еми(2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013 г.)
Издание:
Роже Мартен дю Гар.
Семейство Тибо. Том I
Френска. Второ издание
ИК „Народна култура“, София, 1980
Редактор: Пенка Пройкова
Коректор: Грета Петрова, Радослава Маринович
Издание:
Роже Мартен дю Гар.
Семейство Тибо. Том II
Редактор: Пенка Пройкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Стоян Панчев
Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДПК Димитър Благоев, София, ул. „Ракитин“ 2
Дадена за набор: ноември 1979 г.
Подписана за печат: май 1980 г.
Излязла от печат: юли 1980 г.
Формат 84×108/32.
Печатни коли 64.
Изд.коли 53,76.
Усл.изд.коли 61,67
История
- —Добавяне
XIII
Няколко пъти седмично Антоан идваше да взема Рашел за обед.
Една вечер, тъкмо преди да излязат, тя се приближи до огледалото и както измъкваше пудриерата от чантата си, изпусна едно сгънато листче, което падна на пода. Антоан го вдигна.
— О, благодаря.
Стори му се, че долови в гласа й леко смущение. В същия момент Рашел отгатна мисълта му.
— Е, какво? — рече тя като се опита да се пошегува. — Какво си помисли? Прочети го! Това е разписание на влаковете.
Той бутна листчето настрана и тя го постави отново в чантата си. Почти веднага той запита:
— Заминаваш ли?
Този път неволното трепкане на клепките й и неловката усмивка бяха очебийни.
— Рашел?
Тя не се усмихваше вече. „О — помисли си Антоан с внезапна тревога, — не искам… Не бих могъл да понеса и най-кратката раздяла!“
Той се приближи до нея и докосна ръката й. Тя се отпусна на гърдите му и зарида.
— Но какво?… Какво има? — промълви той.
Тя побърза да отговори с откъслечни фрази:
— Нищо. Съвсем нищо. Просто съм нервна. Слушай, ще видиш. Няма нищо. Мисля за гроба на малката, нали знаеш, в Ге-ла-Розиер. Е, много отдавна не съм ходила там, трябва да ида. Разбираш, нали? Изплаших те! Прости ми. — Притискайки го изведнъж в прегръдките си, тя изстена: — Мили, значи наистина толкова държиш на мене? Значи, наистина ще бъдеш много нещастен, ако… ако един ден?
— Мълчи — прошепна той изплашен. За първи път си даваше сметка какво място заема Рашел в живота му. — Ти ще отсъствуваш… но колко дни? — добави той плахо.
Рашел се освободи от прегръдката му и направи усилие да се засмее; после изтича в банята, за да наплиска очите си.
— Колко е глупаво да се разплаче човек така — каза тя. — Знаеш ли, че това се случи в една вечер като днешната, тъкмо преди да излезем да вечеряме. Бях си в къщи с приятели — ти не ги познаваш. Позвъни се, донесоха телеграма: „Детето болно. Много тежко състояние. Елате“. Веднага разбрах. Изтичах на гарата, както си бях с една тюлена шапка с пайети и с отворени обуща и скочих в първия влак. Представяш ли си това пътуване цяла нощ, сама и измръзнала… Как не полудях! — Тя се обърна към него. — Потърпи малко. Чакай да изсъхне лицето ми, така е по-добре. — Лицето й внезапно се оживи: — Знаеш ли, много мило би било от твоя страна, ако дойдеш с мене! Слушай: два дни ни стигат — събота и неделя. Ще преспим в Руан или в Кодбек и на следния ден ще отидем с кола до гробищата на Ге-ла-Розиер. Колко хубаво ще бъде да направим една разходка двамата! Нали?
Те заминаха един прекрасен следобед — последната събота на септември. Влакът беше почти празен; бяха сами в купето. Възхитен, че има пред себе си два дни почивка, през които ще бъде през всичкото време с нея, Антоан, с вече успокоени нерви, с младежки поглед, засмян, се вълнуваше като хлапак, закачаше Рашел за пълната с пакети мрежа и отказваше да седне до нея, за да може да я гледа по-добре.
— Остави де — каза тя най-после, когато той отново стана, за да спусне завеската, — няма да се разтопя.
— Няма да се разтопиш, но страшно ми блести в очите, когато слънцето пада върху теб!
Това беше вярно: когато светлината заливаше изобилно лицето й и запалваше косата й, очите се уморяваха, ако човек я гледа дълго.
— За пръв път пътуваме заедно — забеляза той. — Даваш ли си сметка?
Тя не можа да се усмихне. Стиснатите й устни изразяваха нещо пламенно, волево.
— Какво има? — запита Антоан като се наведе към нея.
— Нищо… Пътуването…
Той си спомни, че егоистично е забравил целта на пътуването и замълча, но тя обясни:
— Всяко заминаване ме вълнува. Тези пейзажи, които препускат край нас… Неизвестността, която те чака накрая… — Очите й се спряха за миг върху бягащия хоризонт. — На толкова влакове съм се качвала, на толкова кораби! — Лицето й се помрачи.
Антоан се настани до нея, излегна се на канапето и постави глава на скута й.
— „Umbilicus sicut crater eburneus“ — пошепна той. После, след като помълча малко, чувствувайки, че Рашел е някъде далеч, той я запита: — За какво мислиш?
— За нищо. — Тя направи усилие да си придаде весел вид. — Мисля, че си си вързал връзката като даскал! — извика тя като мушна пръст под връзката му. — Че дори когато тръгваш на път, не знаеш как да направиш един по-халтав възел! — Тя се протегна и се усмихна отново: — Какъв късмет, че сме сами!… Хайде, говори! Разправи ми нещо.
Той се разсмя:
— Нали винаги ти разправяш! Аз с моите болни, с моите изпити… Какво имам да разказвам? Винаги съм живял като къртица в къртичина. Ти ме извади от дупката ми и ме накара да погледна вселената!
Никога досега той не беше й правил подобно признание. Тя се наведе, обхвана с ръце скъпата глава, която лежеше на коленете й и се вгледа в лицето му.
— Наистина ли? Вярно ли е това?
— Знаеш ли — поде той, без да променя положението си, — идната година няма да останем цялото лято в Париж.
— Няма.
— Не съм искал отпуска тази година. Ще наредя така, че да получа петнадесет дни.
— Да.
— Може би три седмици.
— Да.
— Ще идем заедно някъде, където и да е… Нали?
— Да.
— В планините, ако искаш. Във Вогезите. Или в Швейцария. И дори по-далеч.
Рашел седеше замислена.
— За какво мислиш? — запита той.
— А, виж, в Швейцария може.
— Или пък при езерата в Италия.
— О, не.
— Защо? Не обичаш ли италианските езера?
— Не.
Излегнат и полюляван от влака той се съгласи:
— Добре, ще отидем другаде… Където искаш. — След кратко мълчание той лениво подхвана: — Защо не обичаш италианските езера?
Тя не отговори и с върха на пръстите си продължаваше да гали челото, клепачите, слепите му очи, които бяха малко хлътнали като бузите му; той беше притворил клепачи и задремваше, но същата мисъл продължаваше да занимава съзнанието му.
— Защо не искаш да ми кажеш какво имаш против италианските езера?
Едва забележимо неприятно чувство се изписа на лицето й.
— Арон се удави там, това е! Брат ми, нали съм ти казвала? В Паланца.
Той съжали, че е настоявал толкова; и все пак добави:
— Там ли живееше?
— О, не! Пътуваше. Беше на сватбено пътешествие. — Тя се намръщи и след малко, сякаш отгатнала мисълта на Антоан, пошепна: — Всъщност какво ли не съм видяла вече…
— Ти си скарана със снаха си, нали? — запита той. — Никога не говориш за нея.
Влакът спираше. Тя стана и се наведе от прозореца на вратата. Но бе чула въпроса му, защото се обърна.
— Какво? Коя снаха? Клара ли?
— Жената на брат ти. Нали казваш, че умрял през време на сватбеното пътешествие?
— Но и тя умря с него. Аз съм ти разправяла това… Не съм ли? — Тя продължаваше да гледа навън. — Удавиха се в езерото. Никой никога не научи как е станало. — Тя се поколеба: — Никой… освен Хирш може би.
— Хирш ли? — възкликна той като се облегна на лакът. — Значи, и той е бил там с тях? Но… тогава и ти си била?
— О, да не говорим за това днес — каза тя с умолителен глас като се върна и седна на мястото си. — Подай ми чантата. Гладен ли си? — Тя разви едно парче шоколад, сложи го между зъбите си и така го подаде на Антоан, който, усмихнат, отхапа другата половина.
— Така е по-сладко, нали? — рече тя като намигна лакомо. И изведнъж съвсем неочаквано поде: — Клара беше дъщеря на Хирш. Разбираш ли сега? Чрез дъщерята се запознах с бащата. Никога ли не съм ти казвала това?
Той направи отрицателен знак с глава, но се въздържа и не зададе повече въпроси; мъчеше се да свърже тези нови подробности с това, което знаеше вече. След малко обаче Рашел заговори отново, както правеше винаги, когато той преставаше да я разпитва.
— Не съм ли ти показвала снимката на Клара? Ще я потърся, за да я видиш. Бяхме другарки. Познавах я още от долните класове. Но тя остана само една година в операта. Не беше добре със здравето. Може би и Хирш предпочиташе да я държи при себе си, твърде е възможно… Бяхме се сприятелили и аз ходех неделен ден при нея в манежа в Ньойи. Така започнах да вземам уроци по езда заедно с нея и по-късно, по навик, продължихме да яздим тримата заедно.
— Кои тримата?
— Ами Клара, Хирш и аз. След Великден аз ходех по три пъти седмично да ги вземам от къщи в шест часа сутринта. Трябваше да се връщам в осем заради операта. В този час само ние се разхождахме в Булонската гора. Беше чудесно. — Тя замълча за миг. Неподвижен, опрял лакът на канапето, той я гледаше. — Беше своенравно момиче — поде тя като следеше нишката на спомените си, — много смело, много добро. С чар, малко гаменски чар. И понякога имаше ужасния поглед на баща си. Тя беше най-добрата ми приятелка по онова време. Години наред Арон беше луд по нея. Той работеше само за да може да се ожени за нея един ден. Но Клара не искаше; нито пък Хирш, много естествено. Най-после тя се реши внезапно и отначало аз не можах да си обясня защо. Дори по време на годежа не подозирах нищо. Когато узнах, беше вече много късно, за да кажа каквото и да било. — Тя замълча за малко. — И после, три седмици след женитбата им, получих телеграма от Хирш: викаше ме в Паланца. Аз не знаех, че той е отишъл при тях, но когато научих, че е там, веднага подуших, че се е разиграла някаква драма. Впрочем това не е тайна. Забелязваха се синини по врата на Клара. Трябва да я беше удушил.
— Кой?
— Арон. Мъжът й. Той бил наел лодка тази вечер, за да се разходи сам по езерото. Хирш не го спрял, защото вероятно е знаел, че Арон иска да се самоубие. Очевидно и Клара се е съмнявала, понеже в момента, когато Хирш не я гледал, тя скочила в лодката, която вече тръгвала. Така поне разбрах малко по малко нещата, защото Хирш… — Тя потрепери и добави: — Той е непроницаем…
Понеже тя отново замълча, Антоан запита:
— Но защо се е самоубил?
— Арон постоянно говореше за това. Мания. Още от детски години. Именно по тази причина не посмях да му кажа нищо и го оставих да се ожени. О! — въздъхна тя с дълбока болка. — Толкова се упреквах след това! Може би ако бях му заговорила в онзи момент… — Тя гледаше Антоан, сякаш той би могъл да я оправдае пред собствената й съвест. — Аз бях открила тайната им, да. Но имах ли основание да я кажа на Арон? Кажи? Той много пъти бе заявявал, че ще се убие, ако Клара не се ожени за него! И щеше да го направи, ако бях му казала как веднъж случайно открих… Не мислиш ли?
Антоан не можа да отговори, а само повтори:
— Случайно ли?
— О, да, съвсем случайно. През една сутрин, когато бях отишла да взема Клара и Хирш, за да излезем в Булонската гора. Качих се право в стаята на Клара и още като се приближих, чух шум, като че ли се борят. Изтичах и какво да видя — вратата беше полуотворена, Клара без блуза, с голи ръце, се беше заплела в амазонската си пола. В момента, когато бутнах вратата, тя грабна камшика, който беше на един стол и — пляс! — с всичка сила шибна Хирш през лицето.
— Баща си!
— Да, драги! А, признавам, че много пъти съм си спомняла за това! — извика тя в изблик на злорадство. — Много пъти съм си спомняла как изглеждаше лицето му в този миг. Пребледнялото му лице! И рязката върху него, която бързо потъмняваше! Защото и той обичаше да удря и удряше здравата! Но този път, ха-ха, той отнесе камшика!
— Но… защо?…
— Никога не разбрах какво точно се бе случило… Вероятно, откакто се бе сгодила, Клара му е отказвала… Тази мисъл ми хрумна веднага. Спомних си някои неща, които ме бяха учудвали. В един миг отгатнах, всичко ми стана ясно… Хирш излезе от стаята надут и важен, без дума да ми каже; изглежда, беше сигурен, че няма да спомена никому нищо. И имаше право, както виждаш. Притиснах Клара и тя ми призна всичко, но ми се закле — сигурна съм, че беше искрена, — закле ми се, че между тях всичко е свършено завинаги, че ще се ожени, и то именно за да избяга от всичко това. Дали да избяга от Хирш? Или пък да избяга от… от собствената си страст? Този въпрос трябваше да си задам него ден. Трябваше да разбера, че нищо не е свършено, ако не по друго, то поне по начина, по който тя говореше за него! — Рашел замълча и след това добави с глух глас: — Докато една жена говори за някой мъж с такава омраза, това значи, че все още бясно го желае!
После отново се замисли за малко, навела чело и втренчила очи в пода. И поде:
— По-късно вече имах и доказателства за това, защото по време на сватбеното пътешествие самата Клара… Разбираш ли? Тя повикала Хирш в Италия!… Не знам какво точно е станало след това. Но сигурно Арон ги е хванал; иначе защо ще реши да се удави?… Това, което никога не можах да си уясня, е какви намерения е имала Клара. Защо е влязла в лодката при мъжа си? Дали за да му попречи да се удави? Или за да умре с него? Човек може да предположи и едното, и другото… Какво ли обяснение са имали в лодката, посред нощ, сами сред езерото? Хиляди пъти съм се питала какво ли е станало тогава. Дали тя безсрамно е признала всичко? Способна беше на това… А може би Арон е искал да я убие, за да бъде сигурен, че след смъртта му това няма да продължи?… На следния ден намериха лодката празна и няколко дни по-късно двата трупа заедно… Но най-странното от всичко за мене е, че Хирш ми телеграфира да отида, без да чака да започнат да търсят труповете, телеграфира ми още същата вечер, когато те са излезли на разходка, преди да затворят пощата! — Тя се замисли и след няколко секунди продължи: — Впрочем трябва да си чел тази история във вестниците по онова време; само че не ти е направило впечатление. Италианската полиция направи разследване; и френската полиция се намеси: правиха оглед в дома на Арон в Париж, в моя апартамент, но не откриха ключа на загадката… Аз знам повече от полицията.
— А твоят Хирш нема’ ли неприятности?
Тя се изправи живо:
— Не — рече тя, — моят Хирш нема’ никакви неприятности!
В гласа й и в погледа, който хвърли на Антоан, имаше нещо предизвикателно. Той обаче не обърна внимание, защото, щом почнеше да му разказва за миналия си живот, тя винаги заговорваше с малко предизвикателен тон, сякаш изпитваше удоволствие да учудва този мъж, който й беше направил толкова силно впечатление онази вечер, когато го беше видяла за първи път.
— Хирш нема’ никакви неприятности — повтори тя с друг тон, като се смееше подигравателно, — но все пак намери за по-благоразумно да не се връща във Франция тази година.
— И ти си сигурна, че през време на сватбеното си пътуване тя самата…
— Хайде, стига — каза Рашел като се хвърли към него с тази страст, която почти винаги проявяваше, когато между тях станеше дума за Хирш и запуши устата му с властна целувка. — О, ти не си като другите! — пошепна тя като се сгуши до него. — Ти си добър, ти си благороден! Ти си честен! О, колко те обичам, мили! — И понеже Антоан, поразен от разказа й, като че ли искаше да я разпитва още, тя повтори: — Стига, стига! Тази история много ме разстройва. Искам колкото е възможно по-дълго да не си спомням за тия неща… Притисни ме силно, гали ме… Да, люлей ме, люлей ме нежно, мили, за да забравя…
Той я притискаше в прегръдките си. Изведнъж от глъбините на подсъзнанието му, подобно на някакъв нов инстинкт, бликна желание за приключения: да се откъсне от редовния си живот, да започне всичко отново, да поема рискове, да използува за свободен и безцелен живот силата си, която така се гордееше, че е покорил и насочил към труд.
— Да заминем нанякъде заедно! Слушай, да почнем отново живота си заедно, някъде далеч, далеч… Ти не знаеш на какво съм способен!
— Ти ли? — рече тя като се разсмя и протегна устни към него. Отрезвен, той се усмихна, като се опита да се престори, че е искал да се пошегува.
— Колко те обичам! — каза Рашел като го гледаше отблизо с разтревожено лице. След време той щеше да си спомни за този поглед.
Антоан познаваше Руан. Семейството му, от бащина страна, беше от Нормандия и господин Тибо имаше още много близки роднини в града. Освен това преди осем години Антоан беше изкарал там военната си служба.
Рашел трябваше да го придружи още преди вечеря в предградието от другата страна на реката, където гъмжеше от войници, само за да минат покрай безкрайната стена на една казарма.
— Лазаретът! — извика той радостно като посочи на Рашел едно осветено здание. — Виждаш ли втория прозорец? Това е канцеларията. Колко дни съм изкарал вътре, без да върша нищо, без дори да мога да чета; само да надзиравам двама-трима войници, които се преструваха на болни, както и няколко пострадали любовници! — Той се смееше, но не злопаметно. Накрая заключи: — А сега? Колко щастлив съм днес!
Тя не отговори нищо и мина пред него; той не видя, че беше готова да се разплаче.
В едно кино даваха „Непозната Африка“. Антоан показа афиша на Рашел. Тя тръсна глава и го поведе към хотела.
През време на вечерята той не успя да я разсмее; спомняйки си целта на пътуването им, той се упрекна за веселостта си.
Щом останаха сами в стаята, тя се хвърли на врата му и рече:
— Не трябва да ми се сърдиш.
— Но за какво?
— Че ти развалих разходката.
Той искаше да възрази, но тя го прегърна отново като повтаряше сякаш на себе си:
— О, колко те обичам!
На следния ден рано сутринта те пристигнаха в Кодбек.
Горещината започваше да тегне, реката, много широка, течеше бавно и над нея се носеха изпарения, над които блестеше слънцето. Антоан пренесе пакетите до хотелчето, където се наемаха коли. Поръчаната кола пристигна доста преди уреченото време и спря пред прозореца, до който обядваха. Рашел набързо довърши десерта си, напъха сама всичките пакети в сваления гюрук, обясни подробно на коларя пътя, по който искаше да мине, и весело скочи в стария файтон.
Колкото повече наближаваше мъчителният момент, толкова повече се оживяваше тя. Пътят я очарова: тя си спомняше наклона и височините, разпятията край шосето, селските площади. Всичко я учудваше. Човек би казал, че никога не е напущала Париж.
— Погледни! Кокошки! И тази парализирана баба, която се припича на слънце! И онази бариера със завързания камък на единия край! Колко са изостанали тук! Виждаш ли, бях те предупредила: наистина затънен край.
Когато забеляза пръснатите покриви в долината около черквичката на Ге-ла-Розиер, тя се изправи в колата с озарено лице, сякаш се връщаше в родния си край.
— Гробищата са наляво, далеч от селцето. Зад тополите. Чакай, ще ги видиш… През селото карайте по-бързо — каза тя на коларя, когато достигнаха първите къщи.
Скрити в дъното на обраслите с трева дворове, белите къщи с черни греди и сламени покриви блестяха измежду ябълковите дървета; капаците на прозорците бяха затворени. Те минаха пред една сграда, покрита с плочи: от двете й страни имаше по едно тисово дърво.
— Кметството! — извика Рашел възхитена. — Нищо не се е променило! Тук изготвиха книжата… Виждаш ли, отзад? Ето, там живееше дойката. Добри хора. Напуснаха селото, иначе бих отишла да прегърна старата… Гледай, тук живях един път. Когато идвах, настаняваха ме в семейства, където имаше свободно легло. Чудеха ми се като на животно от менажерия. Съседките ми идваха на гости, когато си лягах, за да ми видят пижамите. Просто невероятно е колко са изостанали в този край! Но са добри хора. Всички бяха така мили с мене по смъртта на малката. След това им изпратих какво ли не: захаросани плодове, панделки, които те връзват на косите си, напитки за свещеника. — Тя отново стана: — Гробищата са там, зад онзи склон. Вгледай се и ще видиш гробовете в ниското. Сложи ръката си тук. Знаеш ли защо бие така сърцето ми? Винаги се страхувам, че може да не намеря вече горкото си детенце. Ние не откупихме гроба за вечни времена; казаха ни, че в този край това не се правело. Но винаги, когато пристигам, неволно си казвам: „Ами ако са я изхвърлили?“. Те имат право, нали?… Спрете се пред алеята, чичо. Ще отидем пеша до вратата… Ела, ела веднага!
Тя изскочи от файтона и тръгна бързо към желязната врата. Отвори я и изчезна зад стената, но почти веднага се появи отново и извика на Антоан:
— Тук си е!
Слънцето падаше право върху лицето й, по което бе изписана само радост. Тя отново изчезна.
Антоан отиде при нея. Тя стоеше изправена, с ръце на хълбоците, пред едно кътче, обрасло с бурени и трева, в ъгъла до самата стена. Останки от дървена ограда се показваха измежду копривата.
— Тук си е, но в какво състояние! Ох, горкото дете! Не можеш да кажеш, че много ти е подредено гробчето! А пък аз им пращам по двадесет франка всяка година за поддръжката!
После, като се обърна към Антоан, тя каза с леко колебание в гласа, сякаш за да се извини за някакъв каприз.
— Моля ти се, мили, свали си шапката.
Антоан се изчерви и свали шапка.
— Горкото детенце! — възкликна тя изведнъж. Опря ръка на рамото на Антоан и очите й се наляха със сълзи. — Като си помисля, че дори не го видях, когато умираше. Много късно пристигнах. Ангелче, истинско ангелче, бледо… — Изведнъж тя избърса очите си и се усмихна. — На весела разходка те доведох, нали? Е, стара работа, но все пак те вълнува. За щастие, че имаме доста работа тук, така човек няма да мисли много… Ела.
Трябваше да се върнат до колата и без да приемат помощта на коларя, да пренесат пакетите, които Рашел, коленичила в тревата, държеше сама да разопакова. Върху една съседна надгробна плоча тя нареди една лопата, един косер, чукче и голяма картонена кутия, в която имаше венец от бели и сини мъниста.
— Сега разбирам защо беше толкова тежко — каза Антоан като се усмихваше.
Тя весело се изправи.
— Вместо да се закачаш, помогни ми. Свали си дрехата… На’, вземи косера. Трябва да се изрежат и да се изскубят тези бурени, които заглушават всичко. Виж, отдолу излизат тухлите, които ограждат мястото. Ковчежето не беше голямо, нито тежко, горкото птиче!… А, дай това насам! Това са останки от венец. Стар венец. „На нашата скъпа дъщеря.“ Зюко го беше донесъл. Имаше година, откакто се бяхме разделили, но все пак го уведомих, нали разбираш? Той се държа доста прилично впрочем: дойде облечен цял в черно. Бога ми, бях доволна — поне не бях сама на погребението… О, колко е глупав човек понякога!… Чакай, това е кръстът. Изправи го, след малко ще го закрепим.
Разтваряйки тревата, Антоан се сепна: на кръста прочете само името на любимата си — Рашел Гьопферт, тъй като първото име — Роксана, бе полуизтрито. Известно време той остана замислен.
— Е, хайде — обади се Рашел, — на работа! Да почнем оттук.
Антоан се залови сериозно за работа; той не вършеше нищо наполовина. Работеше ту с косера, ту с лопатата и макар че беше по риза, скоро плувна в пот.
— Сега венците — каза тя. — Подай ми ги да ги изтрия, преди да ги сложим… Хей, един липсва! Чакай да видим! Венецът на Хирш, най-хубавият! С цветя от порцелан. А, дявол да го вземе, това е вече прекалено!
Антоан, развеселен, я наблюдаваше: гологлава, с блеснали на слънцето разрошени коси, със сърдито и насмешливо свити устни, с повдигната пола и запретнати до лактите ръкави, тя обикаляше гробището във всички посоки като преглеждаше всеки гроб и мърмореше сърдито:
— Дявол да го вземе, сигурно са го взели тези ненаситници!
Тя се върна обезсърчена:
— Толкова държах на него! Сигурно са си направили дрънкулки от него. Толкова са изостанали, нали виждаш!… Но — подхвана тя внезапно успокоена, — там долу открих жълт пясък, с който гробчето ще стане много хубаво.
С всяка изминала минута малкият гроб добиваше нов облик: кръстът, най-напред изправен и после забит с чук, се издигаше над очертания с тухли правоъгълник, напълно очистен от тревата; а наоколо тясна, покрита с пясък пътечка създаваше впечатление на добре поддържана градинка.
Те не бяха забелязали, че на хоризонта се трупаха облаци и затова първите капки ги изненадаха. Към долината идваше буря. Под оловното небе камъните изглеждаха по-бели и тревата по-зелена.
— Да побързаме! — извика Рашел. Тя погледна към гроба с майчинска усмивка и пошепна: — Добре поработихме, човек би рекъл, че е градинка в някоя вила.
В ъгъла на гробището, на едно увиснало клонче, полюлявано от вятъра, Антоан беше забелязал две жълти рози. Мина му през ума да ги откъсне и да ги сложи за сбогом на гроба на малката Роксана. Но от уважение към чувствата на майката се спря — реши, че тя трябва да направи този романтичен жест, затова откъсна розите и ги подаде на Рашел.
Тя ги взе, бързо ги забоде на блузата си и каза:
— Благодаря. Но хайде да бягаме, защото ще си съсипя шапката.
Тя изтича към колата, без да се обръща, като държеше с две ръце полата си, защото дъждът почваше вече да шиба.
Коларят беше разпрегнал и се бе приютил с коня си на завет до живия плет. Антоан и Рашел се сгушиха в дъното на файтона под гюрука и разгънаха върху колената си тежката покривка, която миришеше на мухлясала кожа. Рашел се смееше, развеселена от неочакваната буря и доволна, че си е изпълнила дълга.
Дъждът се изваля проливен, но кратък. Той бързо намаляваше и облаците вече препускаха на изток. Скоро залязващото слънце грейна ослепително през прочистения от пари въздух. Коларят започна да впряга. Минаха няколко деца, които караха пред себе си цяло стадо мокри гъски. Най-малкото, което сигурно нямаше повече от девет-десет години, се покачи на стъпалото на файтона.
— Сладка ли е любовта, госпожи и господа? — извика то със свежото си гласче и веднага побягна като хлопаше с налъмите си.
Рашел избухна в смях.
— Изостанали били, а? — рече Антоан. — Младото поколение твърде много обещава!
Най-после колата бе готова да тръгне. Но вече беше късно, за да хванат влака за Кодбек; трябваше да тръгнат направо за най-близката станция по главната линия. Антоан не беше наредил да го заместят в болницата в понеделник сутринта, затова беше необходимо на всяка цена да се върне в Париж през нощта.
Коларят спря за вечеря в Сент-Уан-ла-Ну. Ханчето беше пълно с неделни посетители. На новодошлите сервираха в задната стая.
Вечерята мина безмълвно. Рашел не се шегуваше вече и седеше замислена. Спомняше си, че за погребението беше пристигнала по този час с подобен файтон — може би дори със същия, — придружена от тенора. Спомни си също за разправията, която почти веднага бе избухнала между тях; как Зюко се беше нахвърлил върху нея и й бе ударил плесница там, пред сандъка за хляба; как тя отново му се бе отдала същата вечер в една стая на това ханче: и как след това цели четири месеца бе понасяла глупостта и грубостите му… Тя впрочем почти не му се сърдеше вече; дори тази вечер мислеше за него и за плесницата, която й бе ударил, с някакво чувствено удоволствие. Обаче нарочно не разказа тази случка на Антоан; никога не му бе явно признала, че тенорът я попляскваше.
После нова мисъл, изплувала от тъмнината, сякаш я прониза: тя разбра, че именно за да се откъсне от този тормоз, избягваше да си припомня миналото.
Рашел стана.
— Искаш ли да отидем пеш до гарата? — предложи тя. — Влакът тръгва в единадесет часа. Коларят ще закара багажа ни.
— Осем километра посред нощ в калта?
— Защо не?
— Ти си луда!
— О! — простена тя. — Бих искала да пристигна капнала от умора, това ще ми подействува добре! — Но тя престана да настоява и го последва към колата.
Тъмнината беше непрогледна, въздухът — освежен.
Щом седна, тя побутна с чадъра си коларя по гърба.
— Карайте съвсем полека, ходом, имаме време. — После се притисна до Антоан и прошепна: — Толкова е приятно, толкова добре се чувствувам…
След малко той поиска да погали бузата й, опряна до рамото му и забеляза, че тя е обляна в сълзи.
— Нервна съм — обясни Рашел като отдръпна лицето си. После, като се сгуши още по-плътно в прегръдките му, добави: — О, не ме пущай, мили, задръж ме при себе си!
Притиснати един до друг, те седяха безмълвни. Дърветата и къщите, докоснати от светлината на фенерите, се мяркаха за миг като привидения и после се стопяваха в нощта. Небосводът сияеше над главите им. Старият файтон полюляваше отпуснатата глава на Рашел върху рамото на Антоан. От време на време тя се изправяше, за да прегърне любовника си и въздишаше:
— Колко те обичам!
На перона на гарата те бяха единствените пътници, които чакаха влака за Париж. Приютиха се под един навес. Рашел, все още мълчалива, бе хванала Антоан под ръка.
В тъмнината тичаха железничари, размахвайки фенери, чиято светлина се отразяваше бледо върху мокрия перон.
— Експресът! Отстъпете назад!
Бързият влак, черен и пронизан от светлинки, префуча като стихия, повдигайки във въздуха всичко, което можеше да лети, пресичайки дори дъха на хората. След това бързо настъпи тишина. Изведнъж над тях се разнесе настойчивото, тънко и гъгниво звънтене на електрическия звънец, който съобщаваше, че експресът тръгва.
Влакът остана тридесет секунди на гарата. Те едва имаха време да се качат, без да избират, в едно купе, където трима души вече спяха. Лампата беше обвита в синьо платно. Рашел свали шапката си и се отпусна в единствения свободен ъгъл; Антоан седна до нея, но вместо да се облегне на него, тя опря челото си на черното стъкло.
В полумрака на вагона косата й, която при дневна светлина имаше оранжев, почти розов оттенък, нямаше вече ясно определен цвят; тя напомняше някаква нажежена течна материя, метална коприна или плат, изтъкан от стъклени нишки; а фосфоресциращата белота на бузите й придаваше някакъв нереален вид на плътта й. Ръката й лежеше отпусната на канапето и Антоан я хвана; стори му се, че Рашел трепери. Запита я тихо какво й е, но тя не отговори, а само стисна ръката му и още повече отвърна лице. Той не разбираше какво става с нея. Припомни си как се бе държала следобеда на гробищата. Можеше ли тази нервна възбуда да се дължи на поклонението, което тя бе направила? Общо взето, то бе минало почти весело? Той се губеше в догадки.
Когато пристигнаха и техните спътници се размърдаха и откриха лампата, той забеляза, че тя упорито стои с наведена глава.
Последва я през тълпата, без да й зададе никакъв въпрос.
Но щом се качиха в таксито, той улови ръцете й.
— Какво има?
— Нищо.
— Какво има, Рашел?
— Остави ме… Нали виждаш, мина ми.
— Не, няма да те оставя. Аз имам право… Какво има?
Тя вдигна към него разстроеното си от плач лице и го погледна с отчаяние:
— Не мога да ти кажа. — Тя нема’ сила да удържи докрай и като се притисна до него, добави: — О, мили, никога няма да имам сила да… никога, никога!
И в същия миг той разбра, че щастието му е свършено, че Рашел ще го напусне, ще го зареже и че той не може да направи нищо, абсолютно нищо. Разбра това, без тя да му го каже, дълго преди да знае защо, преди дори да изпита болка, сякаш отдавна беше се подготвял този край.
Те мълчаливо се изкачиха по стълбата в къщата на улица Д’Алже и влязоха в апартамента на Рашел.
Тя го остави за минута сам в розовата спалня. Той стоеше прав, като замаян, и гледаше леглото в дъното на алкова, тоалетната масичка, цялата обстановка, която чувствуваше вече като своя. Рашел се върна, беше свалила палтото си. Той я гледаше как влиза, как затваря вратата, как се приближава към него със зеници, скрити под златните мигли, със стиснати загадъчни устни.
Целият му кураж го напусна, той направи крачка към нея и промълви:
— Кажи ми, че не е вярно… Ти няма да ме напуснеш, нали?
Тогава тя седна и с уморен, пресеклив глас му каза, че той трябва да запази спокойствие, защото й предстои дълго пътуване по работа в Белгийско Конго. След това се впусна в обяснения. Наследството, получено от баща й, цялото й имущество въобще било вложено от Хирш в една маслобойна, която досега вървяла отлично и носела значителни приходи. Но единият от двамата директори наскоро умрял и преди известно време тя научила, че другият, сега господар на цялото предприятие, се бил споразумял с някакви едри брюкселски индустриалци, които основали в Киншаса, т.е. в същата област, нова маслобойна и се опитвали с всички средства да конкурират и да съсипят фабриката на Рашел. Докато говореше, самоувереността й сякаш се възвърна. Въпросът се усложнявал и от политически влияния. Господа Мюлер били поддържани от белгийското правителство. От Париж Рашел не можела да се довери никому. А пък въпросът бил за единственото й имущество, за материалната й сигурност, за цялото й бъдеще. Тя била обмислила всичко, търсила околни пътища да уреди въпроса, но напразно. Хирш живеел в Египет и нямал вече никакви връзки в Конго. Единствено разрешение било тя сама да отиде там, за да реорганизира маслобойната или да я продаде на прилична цена на господа Мюлер.
Повлиян от нейното хладнокръвие, Антоан я гледаше блед и намръщен, без да я прекъсва.
— Но това може да се уреди бързо, нали? — подхвърли той.
— И да, и не.
— Какво? За месец?… Или повече? За два месеца? — Гласът му трепереше. — За три?
— Да.
— Може би по-малко.
— О, не! Един месец трае само пътуването дотам!
— Ами ако намерим някого, когото можем да изпратим там? Някой сигурен човек?
Тя вдигна рамене:
— Откъде такъв сигурен човек? Без всякакъв контрол, на четири седмици път оттук! И с тези конкуренти, които са готови да подкупят всекиго и да го направят свой съучастник!
Това беше вярно и той не настоя повече. Всъщност още от първия момент само един въпрос пареше езика му: „Кога?“. Всички други въпроси можеха да чакат. Той направи движение към нея и със смирен глас, който контрастираше със сгърченото му енергично лице, прошепна:
— Лулу, ти няма да заминеш така веднага?… Нали?
— Не веднага, не… Но скоро — призна тя.
Той остана като вкаменен.
— Кога?
— Когато всичко бъде готово. Още не мога да кажа.
Последва мълчание. И двамата се чувствуваха разколебани. Върху сломеното лице на Рашел Антоан прочете, че тя е на края на силите си; и той също бе загубил твърдостта си. Приближи се до нея и отново каза с умолителен глас:
— Не е истина, нали, кажи! Ти няма да… заминеш, нали?
Тя се притисна до гърдите му, прегърна го и препъвайки се, го поведе към леглото, върху което се отпуснаха двамата.
— Мълчи — прошепна тя. — Не ме питай за нищо. Нито дума повече, нито дума повече за това, иначе ще замина веднага, без да те предупредя!
Той млъкна, примирен и победен. И като зарови лице в разрошените й коси, на свой ред се разплака.