Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (32)

XI

Пред киното огромен афиш спираше хората, които се разхождаха по булеварда:

Непозната Африка

Пътуване между племената улофи, серера,

фулбе, мунданг и багерме

— Почва чак в осем и половина — въздъхна Рашел.

— Виждаш ли!

За да има поне илюзията, че са сами, Антоан, който със съжаление бе напуснал тапицираната в розово стая, взе билет в закрита ложа в дъното на салона.

Рашел дойде при него на гишето.

— Открих нещо чудесно — каза тя като го поведе към колоната, където бяха изложени няколко снимки от филма. — Гледай.

Антоан прочете най-напред надписа: „Момиче от племето мунданг отвява просо на брега на реката Майо Каби“. И видя бронзово тяло, напълно голо, препасано само с колан от плетена слама. Красивото момиче стоеше право, отпуснато на десния си крак, със съсредоточено лице, с опъната от усилието гръд; с дясната си ръка, извита над главата, то изсипваше голяма кратуна; тънка струйка просо се изливаше в дървена паница, която то държеше с лявата си ръка пред коленете си. Нямаше нищо нагласено в тази поза: държането на леко отхвърлената назад глава, грациозната извивка на двете ръце, изправеното тяло, което повдигаше двете млади гърди, гънката на кръста и усилието на напрегнатите бедра, подаденият напред ляв крак, който се опираше на земята само на върха на пръстите — цялата тази хармония беше естествена, наложена от работата и пълна с вълнуваща красота.

— Виж, погледни тези! — поде Рашел като показа на Антоан десетина черни младежи, които носеха на раменете си заострена в двата края пирога. — Колко е красив онзи малкият! Той е от племето на улофите: виж, облечен е в бубу^[1], носи муска на врата и фесче с пискюл.

Тази вечер тя говореше с необикновено оживление; усмихваше се почти без да отваря устните си, сякаш мускулите на лицето й се бяха опънали; под клепачите й беглият и трескав поглед имаше сребрист отблясък, който Антоан не беше виждал досега у нея.

— Да влезем — предложи Рашел.

— Но има още четвърт час, докато започне филмът!

— Няма значение — възрази тя с детско нетърпение, — да влезем.

Салонът беше празен. В нишата на оркестъра няколко музиканти настройваха инструментите си. Антоан вдигна дървената решетка на ложата, през която можеха да гледат филма, без някой да ги вижда.

Рашел продължаваше да стои права пред него.

— Разхлаби поне малко връзката си — каза тя като се смееше. — Винаги имаш вид, като че ли си искал да се обесиш и си избягал с въжето на врата! — На лицето му се изписа едва доловим израз на раздразнение. — О — пошепна тя веднага, — колко ми е драго, че ще гледам тоя филм с тебе! — Тя хвана с две ръце главата му и го привлече към себе си. — И знаеш ли колко те обичам, откакто вече нямаш брада.

После свали палтото, шапката и ръкавиците си. Седнаха. Дървената решетка ги закриваше от чужди погледи.

Те гледаха как залата се преобразява: за няколко минути от тиха, прашна, червеникава пещера, в която плуваха отломки, тя се превърна в гъмжаща маса от човешки фигури; хроматични гами от духов инструмент се носеха над тихото бръмчене на тълпата, което напомняше шума на птици в клетка. Въпреки необикновената лятна горещина много парижани се бяха прибрали в града през втората половина на септември; това не беше вече глухият Париж, Париж на летните ваканции, който Рашел така обичаше да открива всяка година като някакъв нов град.

— Слушай — каза тя. Оркестърът беше започнал „Пролетната песен“ от „Валкюра“.

Тя бе отпуснала глава на гърдите на Антоан, който седеше притиснат до нея. Като далечно ехо той чуваше как Рашел приглася със затворена уста на мелодията на цигулките.

— Чувал ли си Зюко? Тенорът Зюко? — попита тя сякаш между другото.

— Да, защо?

Тя продължаваше да мечтае и не отговори веднага; най-после, сякаш със закъснение, й стана съвестно, че е премълчала спомена, изплувал в съзнанието й и затова добави полугласно:

— Той беше мой любовник.

Без да чувствува ревност, Антоан винаги бе изпитвал живо любопитство към миналото на Рашел. Той разбираше много добре мисълта й, когато тя признаваше: „Моето тяло е без памет“. Все пак Зюко… Пред очите му се мярна смешна фигура, облечена в прилепнала средновековна дреха от бял сатен и застанала върху дървен куб в третото действие на „Майсторите певци“; пълен, набит мъж, който въпреки русата си перука запазваше циганския си вид и който в любовните дуети винаги си слагаше ръката на сърцето. Антоан се сърдеше малко на Рашел, че е проявила толкова лош вкус в избора си.

— Чувал ли си го да пее това? — поде тя и с вдигнат пръст начерта във въздуха арабеската на музикалната фраза. — Никога ли не съм ти разправяла за Зюко?

— Не.

Той притискаше главата на Рашел до гърдите си и навел очи над нея, гледаше лицето й. Този път то нямаше живия израз, който придобиваше винаги, когато се пробуждаха спомените й: веждите й бяха малко намръщени, клепачите почти затворени и ъглите на устата леко отпуснати. „Колко добре би изразявало скръб това лице“ — помисли той. Забелязвайки мълчанието й и за да покаже, че ни най-малко не е засегнат от нейното минало, Антоан настоя:

— Е, какво стана с твоя Зюко?

Тя трепна.

— Какво, Зюко ли? — отвърна тя с мечтателна усмивка. — Всъщност знаеш ли, този Зюко не беше нищо особено. Само че беше първият, нищо повече.

— А аз? — запита той с пресилено равнодушен тон.

— Ами ти си измежду тези, които имат някакво значение… третият… — отговори тя, без да й мигне окото.

„Зюко, Хирш и аз… както и тези, които нямат значение“ — помисли си Антоан.

— Е, да ти разкажа ли? — поде тя като се оживи. — Ще видиш колко е просто. Тъкмо беше умрял тате. Брат ми работеше в Хамбург. Аз бях в операта и това запълваше целия ми ден; но вечерите, когато не танцувах, аз се чувствувах самотна. Такива са всички момичета на осемнадесет години. Зюко тичаше подире ми от доста дълго време. Намирах го посредствен, с голямо самомнение. — Тя се поколеба: — И малко глупав. Да, още по това време го намирах малко глупав… Но не знаех, че е такова животно! — добави тя внезапно.

Рашел хвърли поглед към салона, където светлините току-що бяха изгаснали.

— С какво почват?

— С преглед.

— И след това?

— Монументален филм, който сигурно е идиотски.

— А Африка?

— Най-накрая.

— Добре тогава — рече тя като отново облегна благоуханната си коса върху рамото на Антоан. — Ако си заслужава, ще ми кажеш… Нали не ти тежа, миличък? Толкова ми е добре така.

Той видя как влажната й полуотворена уста блесна в тъмнината. Устните им се сляха.

— Ами Зюко? — напомни й той.

Противно на очакванията му тя не се усмихна.

— Питам се сега как съм могла да понеса всичко. Как се държеше с мене той! Същински хамалин! Той действително е карал магарета някога в Оран… Моите приятелки ме съжаляваха; никой не разбираше как мога да живея с него. И аз самата вече не разбирам… Винаги се е казвало, че някои жени обичат да ги бият… — Тя замълча за миг и после прибави: — Не, не е това; мисля, че просто съм се страхувала да остана отново сама.

Антоан не си спомняше да е чувал някога меланхоличната нотка, каквато имаше тази вечер гласът на Рашел. Той обгърна с ръка младата жена, сякаш искаше да я защити. След малко отслаби прегръдката си. Мислеше за състраданието, което винаги така бързо го обземаше и което беше една от проявите на неговата гордост; там се криеше може би и тайната на неговата привързаност към Жак; преди да срещне Рашел, той понякога се беше питал дали това не е единственият начин, по който може да обича.

— А какво стана после? — попита пак той.

— После той ме напусна. Много естествено — отвърна тя без никаква горчивина.

И след кратка пауза добави с тих глас, който сякаш го молеше да запази тайната на признанието й.

— Бях бременна.

Антоан се сепна. Бременна? Невъзможно! А на него, лекаря, подобно нещо дори през ум не му е минало. Хайде де!

Сцените от прегледа се нижеха пред разсеяния му и недоволен поглед:

Големите военни маневри.

Господин Фалиер разговаря с германския военен аташе.

Бъдещето на разузнавателната служба.

Латам слиза от моноплана си, носейки ценни сведения на главнокомандуващия.

Храбрият летец е представен на председателя на републиката.

— О, не само за това ме заряза — поправи се Рашел. — Ако бях продължила да плащам дълговете му…

Антоан си спомни внезапно снимката на бебето, която беше видял при нея и която тя беше дръпнала от ръцете му, обяснявайки: „Това е една моя кръщелница, тя умря…“.

В този миг той се чувствуваше унизен; беше повече засегнат в професионалната си гордост, отколкото учуден от изповедта на Рашел.

— Наистина ли? — пошепна той. — Ти си имала дете? — И усмихвайки се, сякаш от преди е знаел, той добави: — Отдавна предполагах това.

— Че то по нищо не личи! Толкова старания положих, нали работех в театъра.

— За един лекар… — възрази той като вдигна рамене.

Тя се усмихна; гордееше се с проницателността му. Помълча няколко минути и без да промени отпуснатата си поза, продължи:

— Виждаш ли, мили, когато мисля за онова време, казвам си, че съм изкарала най-хубавата част от живота си. Колко се гордеех! И когато трябваше да взема отпуска от операта, защото вече наедрявах, знаеш ли къде отидох? В Нормандия! В едно диво селце, където живееше една бивша наша слугиня; тя беше отгледала и брат ми и мене. Ах, как трепереше тя над мен! Цял живот бих останала там. И всъщност трябваше да остана. Но нали знаеш, театърът! Веднъж като опита човек… Мислех, че постъпвам добре, като оставих детето на дойка. Не се страхувах от нищо. И после, след осем месеца… И аз самата бях болна по това време. — Тя замълча, после въздъхна. — Бях разстроена от раждането. Трябваше да напусна операта. Загубих всичко наведнъж. И отново останах сама.

Той се наведе. Рашел не плачеше; само очите й бяха широко отворени и вперени в тавана на ложата; но бавно изпод клепачите й изплуваха сълзи. Той не посмя да я целуне; уважаваше чувствата й. Мислеше за това, което току-що бе научил. Всеки ден той мислеше, че най-после е достигнал до твърда почва, откъдето може да си състави цялостно мнение за живота на приятелката си; но на следния ден някаква изповед, някакъв спомен или прост намек отваряше неподозирани страници от миналото й и той отново не знаеше какво да мисли.

Тя се изправи и вдигна ръка, за да прибере косата си. Но изведнъж се отказа и протегна ръка към екрана.

— О! — извика тя със замъглени от сълзи очи и неволно съсредоточи вниманието си върху филма: девойка препускаше на кон, преследвана от двадесетина индианци, които галопираха като глутница след нея. Амазонката се изкатери по някакви скали и фигурата й се очерта за миг на един рид: след това тя се спусна по почти отвесна стръмнина и без колебание се хвърли в буен поток. Двадесетте коня се спуснаха след нея и изчезнаха в разпенените водовъртежи, но тя беше вече достигнала другия бряг и пришпорвайки коня си, отново се впусна в бяг. Напразни усилия: преследвачите летяха по следите й и вече я настигаха. В момента, когато щяха да я хванат с ласата си, които вече свиреха над главата й, тя достигна до един железен мост, под който като вихрушка префучаваше бърз влак. Тя се плъзна от седлото, прекрачи парапета и скочи в бездната.

Цялата публика седеше задъхана.

В същия миг девойката се появи, изправена на покрива на един вагон, който я отнасяше с пълна скорост, разрошена, с развята пола, сложила ръце на кръста, докато от моста индианците напразно се целеха в нея с карабините си.

— Видя ли? — извика Рашел, тръпнеща от удоволствие. — Обожавам такива сцени.

Антоан отново я притегли към себе си и този път я сложи на коленете си. Той я държеше прегърната като дете; би искал да я утеши, да я накара да забрави всичко друго, освен любовта им. Тя го остави да разкопчее блузата й и да опре бузата си до гърдите й. Той не казваше нищо, играеше си с огърлицата й, чиито златисти зърна бяха разделени с малки топчета от оловносив кехлибар. Те се затопляха под пръстите му и запазваха толкова траен дъх, че често два дни по-късно той пак внезапно го усещаше по дланите си.

— Влез! — извика тя.

Една млада разпоредителна беше сбъркала ложата и бързо затвори вратата; тя обаче все пак има време да хвърли любопитен поглед върху младата полуразсъблечена жена в прегръдките на Антоан. Той със закъснение се опита да се отдръпне.

Рашел се засмя:

— Колко си глупав! Тя очакваше може би, че… Миличка беше…

Той бе толкова изненадан от думите и от тона й, че поиска да види лицето й, но Рашел беше опряла чело на рамото му и Антоан чу само смеха й — това загадъчно, почти беззвучно кискане, което винаги предизвикваше в него някакво неприятно чувство.

Антрактът свърши, без нито той, нито тя да помислят да нарушат мълчанието.

Отново стана тъмно. Филмът за Африка започваше. Оркестърът засвири негърска мелодия.

Рашел се отдръпна от него и седна сама до ръба на ложата.

— Дано да е хубав филмът — прошепна тя.

Един след друг се редуваха пейзажи: река със застояла вода под огромни дървета, закотвени в земята от преплетени лиани; хипопотам на повърхността на водата, подобен на трупа на удавен вол; черни маймунки, които с белите си бради приличаха на стари моряци, лудуваха по пясъка. После се появи едно село: пуст площад, земя, напукана от горещината; хоризонт, закрит от колиби и огради; двор, където момичета от племето пьол, голи до кръста, с опънати под късата престилка мускули, грухаха жито във високи чутури, а между тях негърчета се търкаляха в праха; други жени, които носеха широки кошници или седяха с подвити крака, предяха, хванали хурката в лявата ръка, докато с дясната въртяха в дървена гаванка вретеното във форма на фарфалак, около което се навиваше памучната нишка.

Рашел, опряла лакът върху кръстосаните си колена и уловила с ръка брадичката си, с наведена напред глава впиваше очи в екрана. Антоан чуваше дишането й. От време на време, без да мръдне глава, тя му казваше шепнешком:

— Миличък… Гледай… Гледай.

Филмът завърши с див там-там привечер на една полянка, обградена с палми. Тълпа от черни, които, с напрегнати лица се друсаха от радост, образуваше кръг около двама негри; почти голи, много красиви, пияни и лъснали от пот, танцьорите се дебнеха, сблъскваха се, разделяха се, хвърляха се един срещу друг, като скърцаха със зъби или пък се търсеха и се докосваха в ритмичен унес, едновременно войнствен и сладострастен, тъй като те подражаваха ту възбудата на битката, ту желанията на любовта. Черните зрители, задъхани, ситняха на място от радост и все повече свиваха обръча около побеснялата двойка, чийто екстаз растеше под все по-бързото пляскане на ръцете и все по-бързия ритъм на тъпаните. Оркестърът на киното бе замлъкнал; ръкопляскания зад кулисите даваха на образите замайваща живост и правеха още по-заразителна достигащата до мъчителна тревога страст, която изразяваха лицата на фанатизираните негри.

 

 

Спектакълът свърши.

Публиката напусна залата. Разпоредителките разгънаха покривки върху празните фотьойли.

Рашел, мълчалива и смазана, не се решаваше да стане. Антоан стоеше прав и чакаше да й държи палтото. Тя стана и протегна устни към него. Двамата излязоха последни, без да си кажат нито дума. Но когато се озоваха пред киното, на чистия въздух на булеварда, сред тълпата, която едновременно се изливаше от всички увеселителни заведения, в тази мека вечер, блеснала от светлини, под капещите есенни листа, и Антоан я хвана под ръка и й пошепна на ухото: „Ще се приберем в къщи, нали?“, тя извика:

— О, не още. Да отидем някъде. Жадна съм. — След това, като видя витрините под колонадата, тя се върна назад, за да погледне още веднъж снимката на младия негър и извика: — О, каква странна прилика с едно момче, което беше с нас, когато плувахме по течението на Казаманс. От племето улофи. Казваше се Мамаду Диенг.

— Къде искаш да отидем? — запита той, без да покаже разочарованието си.

— Няма значение. В „Британик“? Или не, в „Пакмел“, искаш ли? Да идем пеш. Да, един студен шартрьоз в „Пакмел“ и после ще се приберем. — Тя се притисна непринудено към него, изпълнена с желание, и поде: — Свива ми се сърцето, като мисля за малкия Мамаду тъкмо сега, след този филм. Нали ти показах онази снимка, на която Хирш е седнал в задната част на лодката? Ти каза, че приличал на Буда с колониална каска. Е, момчето, на което се опира и което изглежда толкова черно в бялата си риза, нали си го спомняш? Това е Мамаду.

— Че защо пък да не е същият — подхвърли той, за да й направи удоволствие.

Тя замълча за миг и потръпна.

— Горкото момче! Няколко дни по-късно крокодилите го изядоха пред очите ни. Да, като се къпеше. Всъщност не; всичко стана заради Хирш… Той се хвана на бас, че Мамаду не смее да преплува един ръкав на реката, за да донесе чаплата, която бях ударила. Толкова съжалявах после, че убих тази чапла! Малкият реши да се опита, хвърли се във водата и ние го гледахме как плува… после изведнъж… Ах, ужасна сцена беше! За няколко секунди само, представи си! Видяхме го как изскочи над водата, очевидно хванат за краката… Как извика!… В такива случаи Хирш беше незаменим. В същия миг разбра, че момчето е загубено и че страда ужасно. Вдигна пушката и бум! Главата на детето се пръсна като кратуна. Бога ми, по-добре беше така, нали? Мислех, че ще припадна!

Тя замълча и се сгуши до Антоан.

— На следния ден поисках да направя снимка на това място. Водата беше спокойна, спокойна, човек никога не би повярвал…

Гласът й се беше променил. Тя отново замълча, този път за по-дълго. След малко поде:

— О, за Хирш един човешки живот не значи нищо. Той обичаше това момче и все пак окото му не мигна да го убие. Такъв беше… Дори след нещастието той си държеше на своето и обеща да подари будилника си на онзи, който му донесе чаплата. Аз извиках, че не я искам, но той ми заповяда да мълча; на него, знаеш, човек само трябва да му се покорява… И накрая действително ми донесоха птицата. Един от носачите отиде да я търси и има повече късмет от момчето. — Тя се усмихваше сега. — Още я пазя, бях сложила тази зима пера от нея на една шапка от синьо кадифе, просто прелест!

Антоан не каза нищо.

— О, колко ти пречи, че никога не си бил там! — извика Рашел като рязко се отдръпна от него.

Но веднага се разкая и отново го хвана под ръка.

— Не ми обръщай внимание, мили: такива филми просто ме разболяват. Сигурна съм дори, че имам малко треска, сам виж… Във Франция човек се задушава, разбираш ли. Само там може истински да живееш! Да знаеш какво чувство е това! Каква свобода имат белите, когато са обкръжени само от черни! Тук дори не подозират какво може да представлява тази свобода! Никакво правило, никакъв контрол! Дори не се страхуваш от преценката на другите. Схващаш ли? Можеш ли да го разбереш? Всеки има право да бъде това, което си е — навсякъде и винаги. Пред негрите се държиш така свободно, както тук пред кучето си. И същевременно живееш сред внимателни и дискретни същества, пълни с такт, чувствителни! Наоколо си виждаш само младежки и весели усмивки, жарки очи, които отгатват най-малките ти желания… Спомням си… Нали не те отегчавам, мили?… Спомням си един ден, когато привечер се спряхме да пренощуваме във вътрешността на страната, Хирш разговаряше с главатаря на племето до извора, където жените идваха да черпят вода. Беше точно в този час. Видяхме две прелестни момиченца, които носеха заедно един голям мех от козя кожа. „Те са мои дъщери“ — обясни ни главатарят. Нищо повече. Той беше разбрал. И същата вечер в колибата, където бяхме с Хирш, рогозката на вратата безшумно се повдигна: двете момиченца стояха на прага и се усмихваха… Нали ти казвам: и най-малките ти желания… — повтори тя, след като изминаха няколко крачки в мълчание. — Ето на’, спомням си още и това… Знаеш ли, че ми олеква, когато говоря на някого за тия неща… Спомням си, бяхме на кино в Ломе. Вечер там всички отиват на кино. То е всъщност терасата на едно кафене, силно осветена и заобиколена от храсти в бурета; после загасяват всички лампи и киното започва. Хората пият студени напитки. Представяш ли си картината? Всички чужденци, облечени в бяло, седят полуосветени от отблясъка на екрана, а зад тях в нощта — невероятно синя нощ под звездите, които там сияят както никъде другаде, туземците, момчета и момичета, стоят прави в тъмнината. Лицата им едва се виждат, очите им святкат като котешки зеници, но са тъй хубави!… И представи си, не е нужно дори знак да направиш. Спираш очи върху едно от тези гладки лица, погледите ви се кръстосват за миг… Това е всичко; и то е напълно достатъчно. След няколко минути ставаш; отиваш си, без дори да се обърнеш; влизаш в хотела си, чиито врати са винаги отворени нарочно… Аз живеех на първия етаж. Едва имах време да се съблека в една такава вечер и чувам, че се дращи на капака на прозореца. Изгасявам светлината и отварям: той! Беше се покатерил по стената като гущер. Без да каже нито дума, той смъкна ризата от изящното си телце… Никога няма да забравя това… Устата му беше влажна и свежа, свежа…

„Дявол да го вземе — помисли си неволно Антоан, — негър… без предварителен преглед…“

— О, каква кожа имат те! — продължаваше Рашел. — Нежна като плод! О, вие тук нямате и представа какво нещо е това! Копринена кожа, плъзгава и суха, сякаш току-що натрита с талк, кожа без дефект, без нито една грапавина, никаква пот; и пареща, но пареща някак отвътре, като че ли чувствуваш трескава горещина през тънък плат, разбираш ли? Като топлото тяло на птиче под перушината!… И когато гледаш тази кожа в тамошната светлина, когато слънцето докосне рамо или бедро, върху тази златиста кожа трепват синкави отблясъци. Не мога да ти обясня това, то е като някакъв невидим стоманен прах, като постоянно лунно отражение… А погледът! Забелязвал си как погледът им гали, нали? Бялото на окото, малко златисто, нали знаеш, в което зеницата плува тъй нежно. И после… не знам как да ти кажа… Там любовта не е същото нещо, каквото е тук. Там това е мълчалив акт, едновременно свят и естествен. Дълбоко естествен. Никога никаква мисъл, каквато и да било, не се примесва в този акт. Там и търсенето на удоволствието, което тук е повече или по-малко прикрито, е така признато, както и самият живот; то е естествено и свято, както са животът и любовта. Можеш ли да схванеш това, мили?… Хирш винаги казваше: „Вие в Европа имате това, което заслужавате. Африка е за нас, свободните хора“. О, той така обича негрите! — Тя се разсмя. — Знаеш ли как забелязах това за първи път? Може би съм ти разправяла? В един ресторант в Бордо. Той беше седнал срещу мен. Разговаряхме. Внезапно погледът му се втренчи зад мене, само за миг, но в него блесна такава светлинка… такава остра светлинка, че аз изведнъж се обърнах и видях до един бюфет едно петнадесетгодишно негърче, хубаво като принц, което носеше купа с портокали… — Тя добави с глух глас: — Може би именно тогава у мен се яви желание също да замина за там…

Те направиха няколко крачки в мълчание.

— Мечтата ми — поде Рашел неочаквано, — мечтата ми е, когато един ден остарея, да отворя публичен дом… да… не се възмущавай, има разни домове. Аз естествено бих желала да държа приличен дом. Не желая да остарявам между стари хора… Искам да бъда сигурна, че винаги ще имам около себе си млади същества, хубави млади тела, свободни, сладострастни… Ти не разбираш това, нали, мили?

Вече бяха стигнали пред „Пакмел“ и Антоан не отговори; не би и могъл да отговори. Странните преживявания на Рашел винаги го поразяваха. Той се чувствуваше така различен от нея, така сраснал със земята на Франция, така свързан с нея чрез рождението си, чрез работата си, чрез амбициите си, чрез цялото си подредено бъдеще! Виждаше ясно веригите, които го държаха, но нито за миг не пожелаваше да ги разкъса; срещу всичко онова, което Рашел обичаше и което му бе така чуждо, той изпитваше враждебно чувство, както едно домашно животно изпитва злоба към всичко, което броди наоколо и заплашва сигурността на дома.

 

 

Единствено тъмночервените ивици светлина, проникващи през вишневите пердета, показваха, че зад спящата фасада беше оживено. Въртящата се врата изстена и се завъртя, изтласквайки свежа струя въздух в душната атмосфера, наситена с прах и миризма на алкохол.

Барът беше пълен. Танцуваха.

Рашел забеляза близо до гардероба една незаета масичка и още преди да свали мантото си, поръча зелен шартрьоз с парченца лед. Щом й го донесоха, тя опря лакти на масата и неподвижна, с наведени очи, засмука питието със сламката.

— Тъжна ли си? — пошепна Антоан.

Тя повдигна за миг клепачи и като продължи да пие, му се усмихна с пресилена веселост.

На съседната маса един японец с детско лице и дребни пожълтели зъби опипваше разсеяно и любезно безсрамно проснатата върху покривката боксьорска ръка на една брюнетка, седнала до него.

— Хайде, поръчай ми още един шартрьоз, пак същия — каза Рашел като показа празната чаша.

Антоан усети, че някой леко го докосва по рамото.

— Едва ви познах — каза един приятелски глас. — Ама вие сте си обръснали брадата?

Пред тях стоеше Даниел, строен и добре сложен; чистият овал на лицето му беше ярко осветен от полилея, той държеше в ръце едно ветрило-реклама, което извиваше и отпущаше като пружина. С дръзката си усмивка напомняше статуята на Давид, изпитващ прашката си.

Представяйки го на Рашел, Антоан си спомни за начина, по който Даниел го беше срязал: „Бих постъпил точно като вас, лъжец такъв!“. Този път обаче споменът не го раздразни толкова. Той забеляза с удоволствие погледа, с който младежът обгърна след като се наведе да целуне ръка на Рашел, нея, вдигнатото й лице, ръцете й, шията й, блестящо бяла до прасковения цвят на копринената блуза.

Даниел премести погледа си върху Антоан, после се усмихна на младата жена, сякаш я поздравяваше за делото й.

— Да, наистина — рече той, — така е много по-добре.

— Много по-добре е, ама да си жив — съгласи се Антоан насмешливо и със студентски хумор добави: — Ако бяхте виждали толкова трупове, колкото съм ги виждал аз! За два дни…

Рашел тропна върху масата, за да го накара да млъкне. Тя често забравяше, че Антоан е лекар. Обърна се към него и го загледа за момент. Възможно ли беше това тъй познато лице да бъде същото, което бе видяла онази нощ под ярката светлина на лампата, когато той бе оперирал Дедет, да бъде същото онова героично лице, страшно красиво и недостъпно? Как добре познаваше тя сега, особено откакто той бе обръснал брадата си, всичките му изпъкналости и плоскости, най-малките му белези! Бръсначът бе разкрил леко хлътналите му бузи и нежността на отслабналата тъкан смекчаваше малко впечатлението от суровата челюст. Колко добре познаваше тя четвъртитата форма на горната му челюст, слабо издадената му брадичка, тъй плоска отдолу, че веднъж бе извикала учудено: „Челюстта ти е почти като на змия!“. Толкова пъти нощем бе галила лицето му, че подобно на слепите беше научила да го познава чрез пръстите си. Но откакто Антоан вече нямаше брада, най-непонятното за нея беше тази дълга и извита рязка на устата, гъвкава и все пак застинала, чиито ъгли никога не се повдигаха и рядко се отпущаха, уста, ограничена от две волеви бръчки на почти свръхчовешка воля, както в някои антични статуи.

„Възможна ли е такава силна воля?“ — питаше се тя. После наведе глава и погледна лукаво — златист блясък се появи върху ресниците й.

Антоан я остави да го разглежда с щастливата усмивка на обичан мъж. Откакто се беше обръснал, той бе придобил малко по-различна представа за себе си и вече по-малко държеше на „съдбоносния“ си поглед. Беше открил у себе си нови възможности, които му харесваха. Впрочем от няколко седмици той чувствуваше, че се преобразява напълно, и то толкова силно, че всички събития в живота му, станали, преди да срещне Рашел, се губеха в тъмнина — те се бяха случили преди. Той не си уясняваше точно преди какво. Очевидно, преди да се преобрази. Той се бе променил духовно: бе станал по-гъвкав и в същото време по-зрял и по-млад. Обичаше да си повтаря, че е станал по-силен; и това не беше неточно. У него имаше сила, може би по-малко сдържана от преди, обаче по-мощна, защото беше по-спонтанна и по-истинска в своя устрем. Той забелязваше последиците от тази промяна дори в работата си, разстроена отначало от връзката му с Рашел, но която сега внезапно беше тръгнала още по-добре и отново изпълваше живота му като голяма пълноводна река.

— Не се занимавайте толкова с външността ми — рече той и предложи стол на Даниел. — Идваме от кино. Африканският филм, нали знаете?

— Били ли сте някога извън Европа? — запита Рашел.

Даниел беше изненадан от звънливия й глас.

— Не, госпожо.

— Е, тогава трябва да видите този филм — посъветва го тя, като взе шартрьоза, който й донесоха, и лакомо сложи в него две нови сламки. — Между другото има и цяла върволица от носачи, снимани при залез-слънце… Нали, Антоан? И после онези хлапаци на пясъка, докато жените разтоварваха пирогите…

— Непременно ще отида — каза Даниел като я гледаше. След кратка пауза той добави: — Виждали ли сте Анита?

Тя направи отрицателен знак.

— Тя е американска негърка, която обикновено седи на бара. Погледнете, може да я видите оттук, облечена е в бяло, зад Мари-Жозеф, онази високата с многото перли.

Рашел се надигна, за да види през танцуващите двойки жълто-кафявия профил, който се губеше в сянката на една голяма шапка.

— Но тя не е негърка! — възкликна тя, без да може да скрие разочарованието си. — Тя е метиска.

Даниел се усмихна едва забележимо.

— Извинявам се, госпожо — каза той. После се обърна към Антоан: — Често ли идвате тук?

Антоан щеше да отговори утвърдително, но присъствието на Рашел го възпря.

— Почти никога — отвърна той.

Рашел следеше с очи Анита, която беше започнала да танцува с Мари-Жозеф. Гъвкавото тяло на американката изглеждаше излято в бялата коприна, лъскава като перата на птица, чиито седефени отблясъци очертаваха всяко движение на дългите й крака.

— Ще отидете ли в Мезон утре? — запита Антоан.

— Аз дойдох оттам тази вечер — отговори Даниел.

Той искаше да заговори за Жак, но стана, когато забеляза една млада жена, испански тип, наметната със светложълт шал, която сякаш търсеше с очи някого.

— Моля да ме извините — пошепна той веднага и стана от масата. После предпазливо мушна ръка под шала и танцувайки бостон, отведе младата жена към ъгъла, където беше оркестърът.

Анита не танцуваше вече. Преминавайки през вълните от танцуващи двойки със спокойната грация на красив лебед, тя заплува към ъгъла, където седяха Рашел и Антоан. Метиската докосна стола на младия мъж, приближи се до канапето, където седеше Рашел, взе от чантата си нещо, което скри в шепа, и мислейки, че никой не я гледа (а може би съвсем не се смущаваше от това, че някой може да я види), сложи крака си на канапето, бързо повдигна полата си и заби иглата на една спринцовка в бедрото си. Рашел зърна тютюнево кафявата кожа под копринената белота на роклята и не можа да възпре трептенето на клепачите си. Анита пусна полата си; после се изправи небрежно и вяло. Кристалните висулки на обицата й, прикрепени с една перла, светнаха върху тъмната й буза и тя бавно се отправи към приятелката си.

Рашел отново облегна лакти на масата и притваряйки очи, бавно засмука ледения ликьор. Ласката на цигулките, провлечените стонове на лъковете, тъй изразителни и настойчиви, възбуждаха сладострастните й желания до болезненост.

Антоан я гледаше.

— Лулу… — прошепна той.

Тя вдигна очи, разтопи до последна капка счукания лед в дъното на чашата си и като втренчи изведнъж в него засмян, почти дързък поглед, запита:

— Ти никога ли не си… виждал черна жена?

— Н-не — отвърна Антоан като честно поклати глава.

Тя замълча. Смутена усмивка колебливо трептеше на устните й.

— Хайде, ела — рече тя рязко.

Беше се изправила и се загръщаше в мантото си от тъмна тафта, подобно на домино от карнавален бал. Във въртящата се врата, където той влезе след нея, Антоан чу отново как Рашел се засмя беззвучно със стиснати зъби с онзи смях, който толкова го плашеше.