Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (30)

IX

„Аз се самоизмамвам непрекъснато — мислеше г-жа дьо Фонтанен. — Ако бях искрена спрямо себе си, не би трябвало да се надявам на нищо.“

Изправена пред един от прозорците на салона, тя погледна за момент, без да повдига тюлената завеса, Жером, Даниел и Жени, които се разхождаха из градината.

„Как и най-честните същества могат да живеят удобно в лъжа!“ — каза си тя. Но както понякога не можеше да се сдържи да не се усмихне, така не можеше да попречи на щастието да я залива като вълна.

Тя се отдръпна от прозореца и излезе на терасата. Настъпваше часът, когато очите се уморяват от усилието да различават очертанията; в небето цветовете на залеза се преливаха на вълни и бледи звезди вече се показваха.

Г-жа дьо Фонтанен седна. Погледът й се зарея за миг по познатия хоризонт. Тя въздъхна. Знаеше добре, че Жером няма да остане да живее с нея както през последните две седмици; знаеше, че отново намереното огнище и този път няма да го задържи за дълго. В самото отношение на Жером към нея, в неговата старателна нежност, която тя приемаше с удоволствие, примесено със страх, Терез виждаше, че той е същият, какъвто винаги е бил. Не доказваше ли това, че той не се е променил, че скоро щеше да си отиде, както обикновено постъпваше? Той вече не беше същият Жером, когото бе довела от Холандия, остарял, смазан, който се държеше за нея като корабокрушенец. Въпреки израза на наказано дете, който приемаше насаме с нея, въпреки че все още въздишаше примирено и достойно, щом се сетеше за траура си, той беше извадил от куфарите летните си костюми и несъзнателно изглеждаше подмладен. Тази сутрин, когато стана време за обед, тя му беше казала: „Идете да вземете Жени от клуба, тъкмо ще се поразтъпчете“. Той се престори, че приема равнодушно съвета, но стана веднага, без да чака да го канят повторно. Малко след това тя го видя да излиза с бърза крачка, изправен, в светла дреха и бели фланелени панталони; дори го зърна как пътем си откъсна клонче жасмин за бутониерата.

В този момент Даниел забеляза, че майка му е сама и дойде при нея. Откакто Жером се бе прибрал в къщи, г-жа дьо Фонтанен изпитваше известно стеснение пред сина си. Даниел го беше забелязал и затова идваше по-често в Мезон; мъчеше се да бъде по-внимателен от всякога, за да покаже, че отгатва много неща и не осъжда нищо.

Той се изтегна в едно ниско, платнено кресло, което обичаше, усмихна се на майка си и запали цигара. (Същите ръце, същите жестове като на баща му!)

— Тръгваш ли тази вечер, мое голямо момче?

— О, да, мамо. Утре рано имам среща.

Той започна да говори за работата си, което правеше рядко: за новия сезон приготвял един брой на „Естетическо възпитание“, посветено на най-новите живописни школи в Европа, и с голямо удоволствие избирал разни репродукции, за да илюстрира съдържанието. След това разговорът замря.

Мълчанието бе изпълнено с шепота на нощта. По терасата в рова пееха щурци. Откъм боровете полъхваше вятър, нападалите жилчести листа на чинарите шумяха по пясъка, носеше се дъх на треви. С бързи и меки движения на крилата си един прилеп докосна косите на г-жа дьо Фонтанен, която леко извика.

— Ще бъдеш ли тук в неделя? — попита тя.

— Да, утре ще дойда за два дни.

— Трябва да поканиш приятеля си на обед… Срещнах го вчера на пощата. — Отчасти защото наистина мислеше така, отчасти защото приписваше на Жак качества, които й се струваше, че има у Антоан, и отчасти за да направи удоволствие на Даниел, тя добави: — Какъв открит и благороден характер! Ние доста повървяхме заедно.

Лицето на Даниел се помрачи. Той си спомни странната свръхвъзбуда на Жени онази вечер, когато се бе разхождала в гората с Жак.

„Горката душица, зле започнала, зле пораснала, без никакво равновесие — помисли той с тъга. — Твърде зряла от размисъл, самота, четене… И толкова невежа в живота! Какво мога да направя? Тя малко ме избягва сега. Да имаше поне солидно здраве! А нервите й са като на малко момиче! И този романтизъм! Тази нужда да се чувствува неразбрана, това вечно нежелание да се изкаже! Мълчалива гордост, която отравя всичко! Може би е само остатък от пубертетната възраст?“

Той стана, дойде да седне до майка си и попита, колкото за успокоение на съвестта си:

— Кажи, мамо, ти нищо ли не си забелязала в отношението на Жак към вас? Към Жени?

— Към Жени ли? — попита г-жа дьо Фонтанен.

Тези две думи, подхвърлени от Даниел, кристализираха в съзнанието й като скрита тревога. Тревога? По-малко от това може би; по-скоро едно от тези бегли впечатления, които нейната крайна чувствителност възприемаше, без да ги анализира. След това обаче я обхвана безпокойство. Прилив на пламенна вяра понесе сърцето й към духа. „Не ни изоставяй!“ — помоли се тя.

Жером и Жени се връщаха от разходката си.

— Няма ли да се наметнете, приятелко? — извика Жером. — Внимавайте, тази вечер не е така топло.

Той влезе във вестибюла и се върна с шал, с който обви раменете на жена си. После, като забеляза, че Жени влачеше по пясъка лежащия стол, на който тя почиваше след ядене по нареждане на лекаря, побърза да й помогне и да я настани.

Жером беше опитомил доста трудно тази плаха птичка. Жени беше прекарала цялото си детство така близо до майка си, беше страдала заради нейните нещастия и още твърде млада беше осъдила баща си без снизхождение. Но той, възхитен, че я намери променена, почти жена, беше удвоил вниманието си и беше разгънал пред нея всичкия си чар, толкова непринудено и деликатно, че успя да спечели младото момиче. Днес баща и дъщеря бяха си говорили наистина съвсем естествено, като приятели, и Жером беше много развълнуван от това.

— Вашите рози благоухаят тази вечер, приятелко — рече той, като се отпусна върху люлеещия се стол. — Дижонската слава^[1], която пълзи по гълъбарника, е просто като един-единствен голям цвят.

Даниел стана.

— Време е — каза той; приближи се до майка си и я целуна по челото.

Тя обхвана лицето на младия човек с ръце, погледна го за миг отблизо и прошепна:

— Моето голямо момче!

— Ще те придружа до гарата — предложи Жером. Сутрешната разходка му бе толкова харесала, че и сега му се искаше да се измъкне за малко от тази градина, в която беше прекарал затворен като в манастир цели две седмици. — Няма ли да дойдеш, Жени?

— Ще остана при мама.

— Дай ми една цигара — каза Жером, хващайки Даниел под ръка. (Откакто беше дошъл, той не искаше да излиза дори за цигари и затова бе спрял да пуши.)

Г-жа дьо Фонтанен проследи с поглед двамата мъже, които се отдалечаваха. Тя чу гласа на Жером, който питаше:

— Мислиш ли, че ще намеря ориенталски тютюн на гарата?

После двамата изчезнаха в сянката на боровете.

Жером притискаше към себе си лакътя на хубавия младеж, на своя син. Как го привличаше всяко младо същество! Но радостта му бе отровена от съжаление! Това беше негова всекидневна мъка, откакто беше в Мезон: видът на Жени извикваше всеки миг у него тъга по собствената му младост. Как беше страдал тази сутрин на тенискорта. Тези млади момичета и момчета, със светъл поглед, разрошени от играта, с разтворени яки и раздърпани дрехи, у които нищо не можеше да намали тържествуващия чар на младостта; тези гъвкави тела, окъпани в слънчевата светлина, у които дори потта имаше дъх на свежест и здраве! Ах, през десетината минути, които прекара там, колко жестоко бе почувствувал той тежестта на възрастта! Какъв ужас и срам бе изпитал от всекидневната борба, която трябваше да води срещу себе си, срещу бръчките и дъха на старостта! Срещу всички тези признаци, които предшествуват последното разлагане и които се бяха вече явили у него! И сравнявайки своята натежала походка, своето задъхване, усилията си да се държи още бодро с пъргавите стъпки на сина си, той внезапно пусна ръката на Даниел и не можа да не възкликне завистливо:

— Как бих искал да съм като тебе на двадесет години, моето момче!

 

 

Г-жа дьо Фонтанен не се възпротиви, когато Жени заяви, че иска да остане с нея.

— Изглеждаш уморена, миличка — каза тя, когато останаха сами. — Не искаш ли да си легнеш?

— О — възрази Жени, — нощите и без това са твърде дълги.

— Не спиш ли добре сега?

— Не много добре.

— Защо, миличка?

Тонът, с който г-жа дьо Фонтанен изрече тези думи, им придаваше нов смисъл, различен от обикновения. Жени, изненадана, погледна майка си и веднага разбра, че тя имаше някаква скрита мисъл и желаеше да получи обяснение. Инстинктивно реши да не отговаря. Не че беше прикрита, но не можеше да доверява тайните си, когато я подпитваха.

Г-жа дьо Фонтанен беше неспособна да се преструва; тя се обърна към дъщеря си и я загледа чистосърдечно през пепелявия сумрак на вечерта, като се надяваше да смекчи с нежността на погледа си нейната упорита скованост, която толкова много ги отдалечаваше една от друга.

— Понеже сме сами тази вечер — подхвана тя малко настойчиво, сякаш искаше прошка от детето за промените, които връщането на бащата беше предизвикало в техните сърдечни отношения, — бих искала да ти говоря, миличка… Думата ми е за малкия Тибо, когото срещнах вчера… — Тя се спря: беше стигнала до същността на въпроса и не знаеше как да продължи; но угриженото й изражение довърши фразата й.

Жени не отговори. Г-жа дьо Фонтанен бавно изправи рамене и се загледа към потъналата в мрак градина.

Минаха няколко минути.

Вятърът стана по-хладен. На г-жа дьо Фонтанен се стори, че Жени потрепери.

— Ще настинеш, да влезем — каза тя.

Гласът й беше възвърнал обикновения си тон. Тя бе разсъдила, че няма смисъл да настоява. Чувствуваше се щастлива, че беше проговорила; сигурна беше, че е разбрана и имаше вяра в бъдещето.

Двете станаха, преминаха през вестибюла, без да разменят дума, и се изкачиха по стълбата, където вече беше съвсем тъмно. Г-жа дьо Фонтанен, която вървеше напред, се спря на площадката пред вратата на Жени, за да целуне дъщеря си както всяка вечер. Въпреки че не различаваше лицето на младото момиче, тя почувствува под целувката си бунта на това напрегнато тяло и за миг задържа бузата на детето си до своята — жест на състрадание, който скова Жени още повече. Г-жа дьо Фонтанен кротко се отстрани и тръгна към спалнята си. Вместо да се прибере в стаята си, Жени я последва и на един дъх извика възбудено зад гърба й:

— Ако намираш, че идва прекалено често, можеш да се държиш по-студено с него, мамо.

— Но с кого? — запита г-жа дьо Фонтанен като се обърна. — С Жак ли? Прекалено често! Та има повече от две седмици, откакто не съм го виждала тук!

(Действително, като научи от Даниел за завръщането на г-н дьо Фонтанен и за смущението, което то беше внесло в семейния им живот, Жак, от деликатност, не беше ги посещавал. От друга страна, Жени рядко ходеше в клуба, избягваше Жак, доколкото беше възможно, и често чакаше той да почне да играе с някого другиго, за да се изплъзне почти без да е говорила с него; така че младите хора се бяха срещали твърде малко напоследък.)

Жени бе влязла в стаята на майка си с ясно определено намерение; тя затвори вратата и застана права, няма, в решителна поза.

На г-жа дьо Фонтанен й стана толкова мъчно за нея, че се чудеше как да улесни изповедта й.

— Уверявам те, миличка, че не разбирам добре какво искаш да кажеш.

— Защо въобще Даниел домъкна тези двама Тибо у дома? — произнесе Жени с жар. — Нищо нямаше да се случи, ако не беше това необяснимо приятелство на Даниел към тях!

— Но какво се е случило, миличка? — попита г-жа дьо Фонтанен с разтуптяно сърце.

Жени кипна:

— Нищо не се е случило, не исках да кажа това! Но ако Даниел и ти, мамо, ако вие двамата не бяхте постоянно канили тези Тибо в къщи, аз нямаше… аз… — Гласът й пресекна.

Г-жа дьо Фонтанен събра всичката си смелост:

— Хайде, мила моя, обясни ми. Да не би да си забелязала от страна на… едно… някакво особено чувство?

Жени дори не дочака края на въпроса, за да сведе глава в знак на потвърждение. Тя си представи градината, обляна в лунна светлина, малката вратичка, сянката си върху стената, оскърбителната постъпка на Жак. Но беше твърдо решила да премълчи този ужасен миг, споменът, за който я преследваше и ден, и нощ; струваше й се, че като го потули в сърцето си, тя си запазваше свободата да мисли за него с ужас или просто с вълнение.

Г-жа дьо Фонтанен усещаше, че решителният миг е настъпил и не искаше да остави Жени отново да се затвори в мълчанието си. Бедната жена се опря с треперещи ръце на масата зад нея и с цялото си тяло се наклони към Жени, чието лице, слабо осветено от отворения прозорец, едва се различаваше в здрача.

— Миличка — почна тя, — това не би било сериозно, освен ако ти… ако ти също…

Жени поклати няколко пъти отрицателно глава и г-жа дьо Фонтанен въздъхна, освободена от мъчителната си тревога.

— Винаги съм ненавиждала тези Тибо! — извика внезапно Жени с неузнаваем глас; майка й никога не бе я чувала да крещи така. — Големият е едно суетно животно, а другият…

— Това не е вярно — прекъсна я г-жа дьо Фонтанен и лицето й се изчерви в тъмнината.

— … а другият винаги е бил злият гений на Даниел! — продължи Жени като поде наново старата сръдня, която отдавна вече й беше минала. — Ах, мамо, не ги защищавай! Ти не можеш да ги обичаш, това са хора съвсем различни от тебе! Уверявам те, мамо, че не се лъжа: това не са хора като нас! Те са… Не зная точно… Дори когато изглежда, че мислят като нас, не бива да се заблуждаваме: винаги това става по друг начин и от други подбуди! Ах, това е един род… — Жени се поколеба. — Отвратителен! — кресна тя най-сетне. — Отвратителен! — И увлечена от обърканите си мисли, продължи на един дъх: — Нищо не искам да крия от тебе, мамо. Не, никога. Ето, когато бях малка, мислех, че изпитвам някакво долно чувство… един вид ревност към Жак. Страдах, като виждах, че Даниел е толкова захласнат в това момче! Казвах си: той не го заслужава! Един егоист, един горделивец! И навъсен, заядлив, невъзпитан! А външният му вид, устата му, челюстта му!… Стараех се да не мисля за него! Но не можех: винаги ми подхвърляше нещо оскърбително, което си спомнях, което ме ядосваше. Той постоянно идваше в къщи, сякаш нарочно, за да се заяжда с мене! Но това беше отдавна. Не зная защо винаги се сещам за това време… Оттогава съм го наблюдавала по-често отблизо. Особено тази година. Този месец. Сега го съдя другояче. Мъча се да бъда справедлива. Виждам ясно, въпреки всичко, доброто у него. Дори ще ти кажа нещо, мамо: мислех често, да, често, че аз също, без да си давам сметка… съм като че ли привлечена… Но не, не! Това не е вярно! Всичко у него ми е противно! Почти всичко.

Г-жа дьо Фонтанен се съгласи:

— За Жак не зная. Ти по-добре от мене си имала случай да го прецениш. Но колкото за Антоан, мога да твърдя…

— Но — прекъсна я живо младото момиче — за Жак не съм казала… Никога не съм отричала, че и той също има много големи качества! — Малко по малко тя беше променила тона си и беше заговорила спокойно. — Най-напред всичко, което той говори, показва, че е много умен… Ще отида дори по-далече: характерът му не е… извратен; той е способен не само на откровеност, но и на възвишеност, на благородство. Виж, мамо, не съм настроена против него! И това не е всичко: аз мисля — прибави тя, отмервайки трезво думите си, докато г-жа дьо Фонтанен, изненадана, я наблюдаваше внимателно, — аз мисля, че той е призван за… изключително бъдеще! Ето, виждаш, че се старая да бъда справедлива! И дори съм почти уверена сега, че тази сила, която има у него, това е именно, което се нарича гений. Да, точно така, гений! — повтори тя с почти предизвикателен тон, въпреки че майка й явно не мислеше да й противоречи.

После изведнъж отчаяно и буйно тя извика:

— Но всичко това няма значение! Той е по природа Тибо! Той е Тибо! И аз го мразя!

Г-жа дьо Фонтанен, стъписана, онемя за миг.

— Но… Жени!… — прошепна тя най-сетне.

И Жени откри в гласа на майка си именно същата мисъл, която така ясно беше прочела в погледа на Даниел. Тогава се хвърли към г-жа Фонтанен и сложи ръката си върху устата й.

— Не, не! Това не е вярно! Казвам ти, не е вярно!

После, докато майка й я притегляше към себе си и я обгръщаше с ръце, сякаш да я запази от нещо, Жени, освободена от буцата, която беше заседнала в гърлото й, можа най-сетне да заплаче, като повтаряше непрестанно с глас на разтъжено момиченце:

— Мамо… мамо… мамо!…

Г-жа дьо Фонтанен я люлееше на гърдите си и шепнеше, за да я успокои:

— Миличка… не се страхувай… не плачи… какви са тези мисли… Никой не те принуждава… За щастие ти не… (Тя си спомни единствената си среща с г-н Тибо, на другия ден след бягството на момчетата; отново видя пълния господин в работния му кабинет между двамата свещеници; представи си го как отказва да одобри любовта на Жак, как жестоко унижава любовта на Жени.) Ах, добре, че не е така! Ти няма за какво да се упрекваш… Аз ще му говоря, ще му обясня… Не плачи, миличка… Всичко ще забравиш… Ето, свърши се, мина… Не плачи…

Но Жени плачеше все по-силно и по-силно, понеже всяка дума на майката разкъсваше сърцето й. Двете жени дълго останаха така, прави, плътно прегърнати в тъмнината. Детето беше притаило скръбта си в майчините прегръдки; майката шепнеше напевно жестоките си утешения, но очите й бяха широко разтворени от страх. Със своя пророчески усет тя виждаше как се изправя неизбежната съдба, от която нито страховете й, нито нежността й, нито молитвите й можеха вече да изтръгнат нейното дете.

„В непрекъснатия възход на всички същества към духа — мислеше си тя смазана — всеки от нас трябва да напредва сам, от изпитание към изпитание, често от заблуда към заблуда, по пътя, който предвечно му е отреден.“

Едва когато чуха да се затваря вратата долу и познаха стъпките на Жером по плочките на вестибюла, двете трепнаха. Тогава Жени се освободи от прегръдката на майка си и избяга, без да продума, олюлявайки се под тежестта на бедата, която я беше сполетяла и която никой в света не можеше да облекчи.