Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (28)

VII

Зората се раждаше зад опушените стъкла на вагона. Сгушена в ъгъла на купето, г-жа дьо Фонтанен замислено гледаше равните пасища на Холандия, без да ги вижда.

Когато бе пристигнала в Париж предната вечер, тя бе намерила в къщи втора телеграма от Жером: „Докторът счита Ноеми загубена. Не мога да остана сам. Моля, елате. Ако е възможно, донесете пари“. Тя не успя да се види с Даниел преди вечерния влак. Но беше му оставила бележка, за да го уведоми, че тръгва и му поверява Жени.

Влакът спря. Някой извика:

— Харлем!

Това беше последната спирка преди Амстердам. Слънцето, още невидимо, изпълни небето с бисерно бяла светлина, разлята и многоцветна. Пътниците се събуждаха, раздвижваха се, сгъваха палтата си. Г-жа дьо Фонтанен остана неподвижна: искаше да продължи още малко това вцепенение, което й помагаше да не съзнава действията си. Ноеми умираше! Тя се опита да прозре в себе си. Ревнуваше ли? Не. Ревност бяха онези внезапни пламъци, които я обгаряха в първите години на брачния й живот; тогава, когато все още се съмняваше, когато не искаше да вярва на очевидното и се бореше срещу мъчителните представи, които я гнетяха. Тя отдавна вече не страдаше от ревност; страдаше само от несправедливостта, която Жером проявяваше към нея. Би ли могла да каже дори, че страда? Тя бе минала през много други страдания. Дали някога наистина беше се проявявала като ревнива жена? Най-тежка болка изпитваше, когато след дълго време научеше, че е била мамена. Обикновено тя гледаше на любовниците на Жером с известно надменно съчувствие, придружено понякога със симпатия като към неразумни сестри.

Пръстите й трепереха, когато започна да притяга ремъците на куфара си. Тя слезе последна от вагона. Огледа се бързо и смутено, но очите й не срещнаха погледа, от който се страхуваше. Не беше ли получил телеграмата й? Мисълта, че може би две очи я следят я накара да се съвземе. Тя тръгна след върволицата пътници.

Някой докосна ръката й: Жером стоеше пред нея с несигурен, макар и весел поглед, без шапка, леко наведен, запазил все още въпреки отслабналата си фигура и леко приведените си рамена, смущаващата грация на източен принц. Вълната пътници ги понесе, преди Жером да намери думи за поздрав. Изпълнен с нежно внимание, той бързо грабна куфара на Терез. „Не е умряла“ — каза си г-жа дьо Фонтанен; и почувствува страх, че ще трябва да бъде при Ноеми в смъртния й час.

Излязоха мълчаливо на площада пред гарата. Г-н дьо Фонтанен спря един празен файтон. Тя пристъпи към колата, задушена от вълнение, което почти приличаше на щастие: чула бе гласа на Жером! И докато той даваше на холандски нареждания на кочияша, тя остана за миг на стъпалото, неподвижна и трепетна; после отвори очи и седна.

Щом се настани до нея в отворената кола, той се обърна и я погледна. Тя съгледа тежкия, златист и мек блясък на зениците му и се почувствува отново обхваната от тяхната топлота. Жером като че ли искаше да вземе ръката на Терез, да докосне рамото й; това негово желание толкова противоречеше на виновната учтивост на обноските му, че тя се засегна, сякаш той си беше позволил някаква близост; но се и развълнува от това доказателство за любов, което не очакваше.

Тя първа прекъсна мълчанието:

— Как е… — Но се сепна, преди да произнесе името и добави веднага: — Страда ли?

— Не — каза той, — вече не.

Въпреки че избягваше да го гледа в лицето, тя разбра по тона му, че Ноеми е вече много по-добре. Реши, че е смутен, понеже е повикал жена си при леглото на една оздравяваща любовница. Обхвана я горчиво съжаление. Вече не разбираше каква магия я беше накарала да дотича така бързо. Щом Ноеми ще оживее, щом всичко ще почне наново и ще продължава така, какво търсеше тя тук? Реши да се върне веднага обратно.

— Благодаря ви, Терез… — прошепна Жером.

Тембърът на гласа му беше нежен, почтителен, плах. Върху коляното му тя зърна ръката му, ръка дълга, с изпъкнали вени, малко отслабнала, която едва забележимо трепереше; пръстенът с голямата камея бе станал широк за безименния пръст. Навела глава, Терез неподвижно съзерцаваше тази гола ръка и вече не съжаляваше, че е дошла. Защо да се връща? Тя беше дошла свободно, в порив, внушен й от молитвата — нищо лошо не можеше да се случи. Щом се облегна на своята вяра, за да отблъсне от себе си всяко желание за връщане, тя се почувствува силна. Никога божественото дихание не я беше оставяло за дълго в несигурност.

Колата навлизаше в голям, просторен град с широки булеварди. Ролетките на витрините не бяха още вдигнати, но по тротоарите работниците вече се отправяха към заводите. Кочияшът сви по една по-тясна улица без тротоари, прекъсвана от малки мостчета с готически сводове. Тя пресичаше успоредни канали, с къщи от двете страни, чиито гладки фасади, високи и тесни, повечето червени с бели прозорци, се отразяваха в дремещата вода между клоните на наведените брястове по кейовете. Г-жа дьо Фонтанен се почувствува далеч от Франция.

— Как са децата? — попита Жером.

Тя забеляза, че той се поколеба, преди да зададе този въпрос, че беше развълнуван и че този път не се стараеше да прикрие смущението си.

— Много добре.

— Даниел как е?

— Той е в Париж, работи. Идва в Мезон, когато е свободен.

— Вие бяхте в Мезон?

— Да.

Той млъкна; очевидно си спомняше парка, познатото жилище в края на гората.

— А… Жени?

— Добре е. — Погледът му я питаше, молеше я; тя прибави: — Много е пораснала, станала е друга.

Жером започна да примигва. Той пошепна с променен от усилието глас:

— Да, нали? Тя сигурно много се е променила. — После наново замълча, обърна глава и като прекара ръка по челото си изведнъж глухо извика: — А, всичко това е толкова ужасно! — И веднага след това, без какъвто и да е преход заяви: — Почти без пари съм, Терез!

— Аз донесох пари — каза бързо тя.

В неговия вик се долавяше дълбоко отчаяние и тя за миг се зарадва, че може да го успокои. Но изведнъж й се натрапи обидна мисъл: сигурно Ноеми изобщо не е била никога толкова болна, както я бяха накарали да повярва, и той я беше повикал само заради парите! Затова изтръпна от възмущение, когато Жером, след като почака няколко минути, не издържа и засрамено попита:

— Колко?

За миг я обхвана изкушение да намали цифрата.

— Всичко, което можах да събера — каза тя. — Малко над три хиляди франка.

Той промърмори:

— Ах, благодаря, благодаря… ако знаехте, Терез!… Важното е да имаме петстотин флорина за лекаря…

Колата мина по каменен мост над една голяма река, задръстена с кораби, свърна по уличките на някакво предградие и като стигна до едно пусто площадче, спря пред стълбището на един параклис.

Жером слезе, плати, взе куфара, даде път на Терез и съвсем естествено се изкачи по стъпалата и бутна крилото на вратата. Това не беше черква, нито католическа, нито протестантска, а може би синагога.

— Извинете — прошепна той. — Правя това, за да не пристигнем с кола до къщи. Чужденците са много наблюдавани; ще ви обясня. — И изменяйки гласа си, продължи с пленителната усмивка на светски човек: — Всъщност няколко крачки пеша няма да бъдат неприятни. Толкова е хубаво времето тази сутрин! Ще вървя напред да ви показвам пътя.

Тя го последва, без да отговори. Колата вече не беше на площада. Жером мина под един сводест пасаж, който с няколко стъпала водеше до единствения кей на един канал; на другата страна основите на къщите излизаха направо из водата. Слънцето играеше по тухлите, по светещите стъкла на прозорците, освежени от латинки и мушкато. Кеят беше задръстен от хора, сергии, кошове; пазарът вече се откриваше. Между вехтите дрехи и мебели разтоварваха малки шлепове с цветя, чийто парфюм се смесваше с леко застоялия дъх на водата.

Жером се обърна:

— Нали не се уморихте много, приятелко?

Той все още произнасяше по същия напевен начин „приятелко“. Тя наведе глава, без да отговори.

Той не усети ни най-малко какво вълнение беше предизвикал у нея и посочи на другия бряг триъгълния фронтон на къщата, до която водеше малко мостче.

— Там е — каза Жером. — Много е скромно… Извинете, че ви посрещам в такава бедна обстановка.

Къщата наистина изглеждаше бедна, но беше наскоро боядисана — стените в махагонов цвят, а дървените части в бяло, та външността й напомняше добре поддържана яхта. Върху оранжевите щори на първия етаж, всички спуснати, Терез прочете, написано с малки букви: „Пансион Roosje-Mathilda“.

Значи, Жером живееше в нещо като хотел, в безлично жилище, където тя нямаше да чувствува твърде болезнено, че е на гости „у тях“. Това значително я облекчи.

Тръгнаха по мостчето. Една от щорите на първия етаж помръдна. Нима Ноеми дебнеше? Г-жа дьо Фонтанен се изправи. Едва тогава забеляза между два прозореца на мецанина една тенекиена табела с нескопосано нарисуван върху нея щъркел, застанал пред гнездо, от което излизаше голо бебе.

Те тръгнаха по един коридор, после по стълба, която миришеше приятно на паркетин. Жером се спря на площадката и позвъни два пъти. Вътре се раздвижиха, малкото прозорче на вратата се плъзна зад решетката и най-сетне вратата се отвори толкова, колкото да мине Жером.

— Извинете, че ще ви оставя за момент — каза той. — Трябва да им обясня.

Г-жа дьо Фонтанен долови кратък спор на холандски. Почти веднага Жером отвори широко входната врата. Беше сам. Те тръгнаха по широк излъскан коридор, който правеше няколко чупки; г-жа дьо Фонтанен се чувствуваше потисната; страхуваше се всеки миг, че ще се намери в присъствието на Ноеми и призоваваше своето достойнство, за да запази хладнокръвие. Но помещението, в което влязоха, беше необитавано; това беше чиста и весела стая с изглед към канала.

— Тук ще бъдете като у дома си, приятелко — каза Жером.

Тя се въздържа да не попита: „А Ноеми?“. Дали той отгатна мисълта й?

— Оставям ви за момент — каза той. — Ще отида да видя дали нямат нужда от мене.

Преди да излезе пристъпи към г-жа дьо Фонтанен и хвана ръката й.

— Ах, Терез, бих искал да ви кажа… Ако знаете през какви тревоги съм преминал! Но вие дойдохте, вие дойдохте…

Той допря до ръката й устните си, бузата. Тя отстъпи крачка назад, но Жером не се опита да я задържи.

— Ще дойда да ви взема след минута — каза той като се отдръпна. — Искате ли… да я видите?

Да, тя ще види Ноеми, понеже по своя воля е предприела това пътуване. Но след това, веднага след това, каквото и да се случи, ще си замине! Тя направи знак, че е съгласна, не чу неговото „благодаря“ и се наведе над чантата си като се престори, че търси нещо, докато Жером напусна стаята.

Тогава се озова сама със себе си и самоувереността й изчезна. Свали си шапката, погледна в огледалото умореното си лице и прокара ръка по челото си. Как е възможно да се намира тук? Тя се срамуваше от себе си.

Но нема’ време да се отпусне — чукаше се.

Преди да успее да отговори, вратата се отвори. Влезе една жена облечена в червен пеньоар, очевидно не съвсем млада, въпреки твърде черните си коси и изписаното си лице. Тя запита нещо на език, който г-жа дьо Фонтанен не разбираше, направи нетърпеливо движение и извика друга жена, по-млада (също в пеньоар, само че небесносин), която, изглежда, чакаше в коридора и която поздрави г-жа дьо Фонтанен с едно гърлено:

— Dag^[1], госпожо! Добър ден!

Последва къс разговор между новодошлите. По-старата обясняваше на по-младата какво трябва да каже. Тя се съсредоточи за секунда, обърна се грациозно и почна да говори с прекъсвания:

— Госпожата казва вие да отнесете болната дама. Платете сметката и идете другаде. Verstaad u?^[2] Разбирате ли какво ви казвам?

Г-жа дьо Фонтанен направи неопределено движение — всичко това не я засягаше. По-старата дама отново заговори загрижено и упорито.

— Госпожата казва — продължи младата, — че може дори да не платите сметката веднага, но трябва да се преместите, да си идете, да отнесете болната в друг хотел. Verstaad u? Така е по-добре за politie.

В този момент вратата бързо се отвори. Беше Жером. Той се приближи до жената с червения пеньоар и почна да се кара на холандски, блъскайки я навън. Синият пеньоар мълчеше и нахално гледаше ту Жером, ту г-жа дьо Фонтанен. В това време старата, крайно разярена, размахваше юмрук, дрънчеше с гривните си като циганка и изригваше сърдити фрази, в които непрекъснато се повтаряха думите:

— Morgen… morgen… politie!^[3]

Най-сетне Жером успя да ги избута навън и двете и спусна резето.

— Извинете — каза той като се обърна към жена си. Явно беше раздразнен.

Тогава Терез забеляза, че вместо да отиде при Ноеми, той сигурно се беше погрижил за тоалета си, тъй като беше току-що обръснат, леко напудрен и изглеждаше подмладен. „А аз — помисли си тя, — как ли изглеждам аз след цяла нощ във влака?“

— Трябваше да ви предупредя да се заключите — продължи той като се приближи до нея. — Старата хазяйка е добра жена, но е бъбрива и нахална…

— Какво искаше тя от мене? — запита разсеяно Терез. Но усещайки дъха на лимон, който винаги се разнасяше около Жером, след като се обръсне, тя остана захласната няколко минути с полуотворена уста и смутен поглед.

— Нищо не разбрах от жаргона им — каза той. — Сигурно ви е взела за друга наемателка.

— Синята повтори няколко пъти, че трябва да платим сметката и да отидем другаде.

Жером сви рамене и г-жа дьо Фонтанен долови нещо като далечно ехо от прежния му смях, този леко изкуствен, малко самодоволен смях, при който той отмяташе главата си назад.

— Ха, ха, ха! Колко глупаво! — извика Жером. — Старата сигурно мисли, че няма да й платя! — Сякаш му се струваше напълно невъзможно да го подозират, че не ще може да плати дълговете си. — Виновен ли съм аз? — продължи той с внезапно помрачено лице. — Всичко опитах. Никой хотел не иска да ни приеме.

— Но тя ми каза: „Заради полицията“.

— Тъй ли каза? „Заради полицията?“ — попита той учудено.

— Така разбрах. — Тя пак съзря в чертите на Жером този израз на съмнителна невинност, споменът, за който оставаше свързан с най-мъчителните кризи в живота й и който винаги я потискаше като някаква зараза във въздуха.

— Бабини деветини! Защо ще се прави разследване? Защото има клиника долу ли? Не. Най-важното е да се дадат петстотин флорина на докторчето.

Г-жа дьо Фонтанен не разбираше добре какво иска да каже той, защото обичаше винаги и във всичко да бъде наясно. Но най-вече я измъчваше обстоятелството, че пак беше намерила Жером объркан, замесен в комбинации, за които не знаеше какво да мисли.

— Откога сте тук? — попита тя, решена да получи някакво разяснение.

— Петнадесет дни. Не… няма толкова. Дванадесет; десет може би. Не зная вече как живея.

— Но… тази болест? — подхвана тя с такъв въпросителен тон, че той не можа да се измъкне.

— Е да, именно — отговори той, без да показва, че се колебае, — именно с тези чужди лекари е толкова мъчно да се разбереш! Това е някаква местна болест, някаква такава треска… холандска, разбирате ли? Изпаренията от каналите… — Той помисли за секунда: — Има малария в този град, разни видове миазми, още непознати…

Тя слушаше наполовина. Не можеше да не забележи, че всеки път, когато ставаше дума за Ноеми, държането на Жером, начинът, по който той вдигаше рамене, безразличието, с което говореше за болестта, не изразяваха никаква страст. Все пак тя реши да не преценява това като признак на охлаждане.

Той не забеляза изпитателния поглед, който Терез му отправи: беше се приближил до прозореца и без да вдигне щорите, внимателно наблюдаваше кея. Когато се обърна към нея, имаше онзи сериозен, разочарован и искрен израз, който тя добре познаваше и от който толкова се боеше.

— Благодаря ви, вие сте добра — каза той без всякаква връзка. — Вие дойдохте въпреки всичката мъка, която ви причиних… Терез… Мила приятелко…

Тя се беше отдръпнала и не го гледаше. Но беше толкова възприемчива към чувствата на хората и особено към чувствата на Жером, че не би могла да отрече в този момент нито неговото вълнение, нито искрената му признателност. Все пак не му отговори, наложи си дори да прекрати разговора.

— Заведете ме… там — каза тя.

Той се поколеба за миг, но се съгласи.

— Елате.

Ужасният миг наближаваше.

„Смелост! — повтаряше си г-жа дьо Фонтанен, следвайки Жером през дълъг тъмен коридор. — Дали лежи още? Какво ще й кажа?“

Внезапно тя се сети за лицето си, похабено от умора и съжали, че поне не беше сложила шапката си.

Жером се спря пред една затворена врата. С трепереща ръка г-жа дьо Фонтанен приглади побелелите си коси.

„Колко ли остаряла ще ме намери“ — помисли си тя. И енергията й я напусна.

Жером беше отворил безшумно вратата. „Значи, тя лежи“ — каза си г-жа дьо Фонтанен.

Помещението тънеше в полумрак, завесите от басма на сини черти бяха спуснати. Вътре имаше две непознати жени, които станаха. Едната, дребна, сигурно прислужница или болногледачка, беше с престилка и плетеше; другата, едра петдесетгодишна матрона, забрадена с морава кърпа като италианска селянка, се измъкна назад, пошушна няколко думи на ухото на Жером и излезе навън, докато Терез отиваше към средата на стаята.

Г-жа дьо Фонтанен не забеляза нито излизането на жената, нито безредието в стаята, нито легена и зацапаните кърпи, разхвърляни по леглото. Вниманието й беше насочено само към болната, изтегната по гръб, без възглавница. Ще обърне ли глава Ноеми? Тя сигурно спеше, защото се чуваше как хърка. Г-жа дьо Фонтанен вече малодушно мислеше да се оттегли, за да не я събуди, когато Жером й направи знак да се доближи до леглото. Тя не посмя да откаже. Едва тогава забеляза, че очите на болната бяха отворени и че тя хъркаше пресекливо, раззинала уста. Свикнала с тъмнината, г-жа дьо Фонтанен видя сега безкръвното лице, потъмнелите зеници, синкави като на убито животно. В миг разбра, че това същество, което лежеше там, ще умре; беше така потресена, че се обърна и едва не извика за помощ. Жером стоеше до нея и наблюдаваше болната с лице, изкривено от мъка; тя разбра, че няма какво да му каже.

— След последния кръвоизлив — обясни тихо той, — четвъртия, не е идвала в съзнание. От снощи започна това хъркане. — Две сълзи се плъзнаха по ръба на клепачите му, трепнаха за секунда между миглите и се стекоха по потъмнялото му лице.

Г-жа дьо Фонтанен напразно правеше усилие да се овладее, не можеше да повярва на очите си.

Значи, Ноеми ще умре! Най-сетне ще изчезне от живота им тази, която само преди малко тя мислеше, че ще намери тържествуваща! Не можеше да откъсне очи от това лице, в което всичко вече беше неподвижно: погледът, вкочанените ноздри и побелелите устни. Хрипливото дишане, сякаш идващо някъде отдалеч, ту се прекъсваше, ту почваше наново. Терез разглеждаше тези познати черти, без да може да насити любопитството си, примесено с ужас. Това ли беше Ноеми, тази матова, обезкървена плът, този тъмен кичур коса, залепнал за сухото лъскаво чело? Тя вече не можеше да разпознае това безцветно, безизразно лице. Откога не беше я виждала? Тогава си спомни за посещението, което й беше направила преди пет-шест години, когато беше изтичала при нея и й беше извикала: „Върни ми мъжа!“. Стори й се, че отново чува пресиления смях на братовчедка си и не можа да не трепне: изведнъж видя хубавата жена, излегната върху дивана, и розовата плът на пълното рамо, което трептеше под дантелата. Същия ден във вестибюла Никол…

— А Никол? — попита тя веднага шепнешком.

— Какво?

— Предупредихте ли я?

— Не.

Как не се беше сетила тя самата като напущаше Париж? Терез дръпна Жером настрана.

— Трябва, Жером! Майка й е.

Г-жа дьо Фонтанен прочете всичката слабост на този човек в неговия умолителен поглед и сякаш за миг самата тя се поколеба. Никол да дойде в тази ужасна къща, Никол и Жером да се срещнат пред това легло! Но повтори, макар и вече не така уверено:

— Трябва!

Тя забеляза как лицето на Жером придоби онзи пръстен цвят, който правеше тена му още по-тъмен в моменти, когато някой искаше да му се наложи, как гримаса сви устните му и зъбите му очертаха жестока бяла рязка.

— Жером, Никол трябва да дойде — повтори тя кротко.

Тънките вежди се събраха и се отпуснаха. Той все още се противеше. Най-после повдигна суровия си поглед към нея и каза:

— Дайте ми адреса й.

След като Жером отиде да телеграфира, тя се върна при Ноеми. Беше й невъзможно да се отдалечи от това легло.

Остана права, с отпуснати рамене и сключени ръце. Как можа да предположи, че болната е спасена? Държането на Жером я бе измамило. Защо ли мъката му не личеше? Какво ще стане с него? Ще се върне ли да живее при нея? О, положително тя няма да му предложи това; но не би му отказала подслон…

Някаква радост или по-скоро някакво чувство на успокоение, чувство, от което тя веднага се засрами, неволно се зароди в нея. Тя се помъчи да го пропъди. Да се помоли. Да се моли за тази душа, която се връщаше при бога. „Бедна душа — мислеше си тя, — няма да отнесе много нещо със себе си!“ Но в незабележимия устрем на всички същества към по-добро, през последователните преходи на земните въплъщения всяко усилие, дори и най-малкото, не остава ли в полза на този, който го прави? Всяко страдание не е ли неизбежно ново стъпало към съвършенство? Терез не се съмняваше, че Ноеми беше страдала. Въпреки блестящия си живот нещастната несъмнено не беше престанала да влачи със себе си горчивото безпокойство, онази потисната съвест, която не е осъзнала себе си, но все пак тайно се тревожи от своето осквернение. И тъкмо тази мъка на бедната душа щеше да й послужи за по-добро превъплъщение, както и любовта й, въпреки че беше престъпна и беше причинила толкова зло. В тази минута Терез без болка й прощаваше стореното. Тя разбираше, че това не беше проява на голяма добродетел. Трябваше да си признае, че не можеше да почувствува смъртта на Ноеми като голямо нещастие. За никого. И тя като Жером свикна с мисълта за този край. Чувствата й се изменяха с безмилостна скорост. Нямаше и час, откакто бе научила истината, а у нея не беше останало вече нищо, освен примирение…

 

 

Когато след два дни Никол слезе от бързия влак от Париж, бяха минали вече тридесет и шест часа от смъртта на майка й: погребението трябваше да стане на следната утрин.

Всички като че ли гледаха то да се извърши по-скоро и хазяйката, и Жером, и особено младият доктор с петстотинте флорина, който издаде смъртен акт след кратко и бурно съвещание в една стая на мецанина, без дори да се изкачи до горния етаж, където лежеше тялото на Ноеми. Въпреки че това задължение й беше крайно мъчително, Терез изяви желание да помогне при последния тоалет на Ноеми, за да може да успокои Никол, че я е заместила в тази благочестива грижа. Но в последния момент я отстраниха от стаята на мъртвата под съмнителния предлог, че акушерката държала да извърши всичко сама, без друг свидетел, освен болногледачката.

— Тя е свикнала! — обясни Жером.

Присъствието на Никол отвлече вниманието й. Време беше. Срещите по коридора с акушерката, с хазяйката, с доктора ставаха от час на час по-непоносими за г-жа дьо Фонтанен; откакто беше пристигнала, горката жена се задушаваше в тази тежка атмосфера. Откритото лице на Никол, нейното здраве, младостта й бяха като полъх от чист въздух в тази къща. Все пак избухването на скръбта й — то така разстрои Жером, че той избяга в съседната стая — се стори на Терез несъразмерно с чувствата, които младото момиче би могло наистина да изпитва към своята пропаднала майка. Тази детска скръб, буйна и необмислена, потвърди мнението, което тя имаше за племенницата си. „Благороден характер — каза си тя, — но без голяма дълбочина.“

Никол искаше да пренесе тялото във Франция. Тъй като не желаеше да говори с Жером, когото смяташе отговорен за лошото поведение на майка си, леля Терез се нагърби да постави въпроса, но срещна пълна съпротива от всички страни. Изтъкна й се, че за този вид транспорт таксите са огромни, че трябва да се изпълнят хиляди формалности, че сигурно това ще предизвика ненужно разследване от страна на холандската полиция, която — както твърдеше Жером — била крайно придирчива спрямо чужденците. Трябваше да се откажат.

Въпреки че беше изтощена от вълнение и от дългия път, Никол пожела да прекара нощта в бдение до тялото на майка си. Цяла нощ тримата седяха сами и мълчаливи в стаята на Ноеми. Ковчегът беше сложен върху два стола, покрити с цветя. Ароматът на розите и жасмините беше така упояващ, че трябваше широко да отворят прозореца. Нощта беше гореща и много ясна, луната блестеше ослепително. От време на време се чуваше как водата се плиска в основите на къщата. Някъде наблизо камбана на градски часовник отброяваше часовете. Лунен лъч се беше плъзнал по паркета и се удължаваше, протягаше се към бяла роза с изкапали листенца, паднала на пода до ковчега, която стана прозрачна, почти синкава, когато той я докосна. Никол разглеждаше с враждебен поглед безпорядъка в стаята. Тук може би майка й беше живяла, тук без съмнение беше страдала. Може би когато е съзерцавала цветята по тези тапети, е доловила предупреждението за близкия си край; може би с отчаяние е премисляла лудите авантюри, с които беше пропиляла живота си. Помислила ли бе, макар и късно, за дъщеря си?

Погребението се извърши много рано.

Не присъствуваха нито хазяйката, нито акушерката. Леля Терез вървеше между Никол и Жером; с тях беше дошъл само един стар пастор, когото г-жа дьо Фонтанен бе помолила да придружи тленните останки и да прочете последните молитви.

След това, за да спести на Никол връщането в омразната къща на канала, г-жа дьо Фонтанен реши да отведе младото момиче от гробищата направо на гарата; Жером щеше да ги настигне с багажа. Впрочем Никол не пожела да вземе със себе си нищо, което би й напомняло за живота на майка й в чужбина; така хазяйката получи куфарите на Ноеми и това особено улесни разискванията при последното уреждане на сметките.

Като плати всичко и остана сам във файтона, който трябваше да го отведе на гарата, Жером не можа да не въздъхне с облекчение и понеже оставаше доста време до тръгването на влака, той се поддаде на един внезапен порив и нареди колата да се върне към гробищата, за да ги посети за последен път.

Той се полута малко, докато намери гроба. Щом го позна отдалеч по разхвърляната пръст, свали шапка и се доближи с тържествена походка. Тук почиваха сега цели шест години съвместен живот — ревност, раздели, помирения, шест години спомени и тайни, до последната тайна, най-трагичната, която тури край на всичко.

„Всъщност това можеше да свърши още по-зле… — помисли Жером. — Не страдам особено много“ — установи той, но набърченото му чело и пълните със сълзи очи сякаш свидетелствуваха за обратното. Виновен ли беше, че радостта от присъствието на жена му беше по-голяма от неговата скръб? Терез, едничкото същество, което беше обичал! Ще узнае ли тя някога това? Тъй строга и студена, ще разбере ли, че въпреки всичко външно и видимо, само тя е изпълвала живота му, живот на мъж с много и лесни успехи, в който все пак е имало само една голяма любов? Ще разбере ли, че пред дълбоката му привързаност към нея всяко друго увлечение можеше да бъде само мимолетно? Дори в този момент той имаше доказателство за собствените си чувства: след смъртта на Ноеми не беше нито безпомощен, нито сам. Докато Терез е жива, дори да проявеше още по-голяма отчужденост спрямо него, дори да повярваше, че всички връзки помежду им са скъсани, той пак нямаше да е сам. За миг се помъчи да си представи, че Терез почива там, под покритата с цветя купчина пръст; тази мисъл му беше непоносима. Почти не се упрекваше за мъките, които беше причинил на жена си — тъй силно съзнаваше той в тази тържествена минута, пред този гроб, че не бе й отнел нищо съществено, че й бе дал най-ценното, най-трайното от сърцето си; струваше му се, че нито за миг не й е бил неверен.

„Как ли ще постъпи тя сега? — мислеше си той, но вече обнадежден. — Дали ще ми предложи да се върна при нея, при децата…“ Той стоеше наведен, с лице, окъпано в сълзи, и със сърце, преливащо от коварна радост.

„Всичко щеше да бъде наред, ако не беше Никол.“

Той отново видя мълчаливата поза на младото момиче, неговия неумолим поглед. Видя Никол наведена над гроба и сякаш пак чу резкия, сърцераздирателен стон, който тя не беше успяла да сдържи.

Мисълта за нея го измъчваше. Нали заради него детето, разбунтувано и възмутено, бе напуснало майчиния си дом? Дълбоко в съзнанието му изплуваха думи от някаква проповед: „Тежко томува, чрез когото идва изкушението…“.

„Как да изкупя вината си? — мислеше си той. — Как да заслужа прошката й? Как да си върна обичта й?“ Мисълта, че някой можеше да не го обича, му беше непоносима. Внезапно му хрумна чудесна идея: „Ами ако я осиновя?“.

Изведнъж всичко се проясни. Вече се виждаше настанен с Никол в малък апартамент, който тя ще му подреди; тя ще го обкръжи с внимание, ще му помага, когато приема гости. През лятото може дори да пътуват заедно. И всички ще се възхищават от старанието му да поправи грешката си. Терез също би одобрила постъпката му.

Той сложи шапката си и отдалечавайки се от гроба с бързи крачки се отправи към колата. Влакът беше вече композиран, когато Жером пристигна на гарата. Двете жени се бяха настанили в едно купе и г-жа дьо Фонтанен се питаше защо Жером още се бави. Дали не е срещнал някаква трудност в пансиона? Всичко е възможно. Може би нещо му е попречило да тръгне? Нима отново ще изчезне хубавата мечта, надеждата, едва породила се у нея, да го заведе в Мезон, да улесни връщането му в домашното огнище, да улесни може би разкаянието му? Тя се изплаши още повече, когато го видя да се приближава с едри крачки и разтревожено лице.

— Къде е Никол?

— Там, в коридора — отговори тя учудена.

Никол стоеше пред полуотворения прозорец; погледът й вяло се рееше по блестящата плетеница на релсите. Беше тъжна, но преди всичко уморена; тъжна и все пак щастлива от съзнанието, че цялата мъка на този ден не беше успяла нито за миг да я лиши от щастието й. Все едно дали майка й беше жива или мъртва, годеникът й я чакаше. Тя се помъчи да изгони греховната мисъл, че изчезването на майка й беше, поне за нейния годеник, едно освобождение, заличаване на единствената черна точка, която досега беше помрачавала бъдещето им. Тя не чу стъпките на Жером, който идваше към нея.

— Никол, моля те! В името на майка ти, прости ми!

Никол трепна, обърна се. Той стоеше пред нея с шапка в ръка и я гледаше със смирен и ласкав поглед. Сега това лице, съсипано от скръб и разкаяние, не предизвика отвращение у нея; тя съжали Жером. Стори й се, че сама бе пожелала този случай, за да може да прояви добрина. Да, прощаваше му.

Тя не проговори, но без колебание му подаде малката си ръчичка, стегната в черна ръкавица. Жером я пое, стисна я, без да може да надвие вълнението си.

— Благодаря! — промълви той. И се отдалечи.

Няколко минути изтекоха. Никол не мръдна. Тя мислеше, че е по-добре така заради леля Терез; мислеше как ще разкаже тази вълнуваща сцена на годеника си. Пътниците се качваха във вагона, докосваха я с куфарите си. Най-после влакът тръгна и внезапният тласък й помогна да излезе от вцепенението си. Тя се върна в купето. Непознати пътници се бяха настанили по незаетите места. В дъното на купето забеляза чичо Жером. Удобно настанен срещу г-жа дьо Фонтанен, с една ръка върху халката на прозореца, той съзерцаваше пейзажа и отхапваше парче хляб с шунка.