Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (26)

V

Когато Жак, който се бе върнал тичешком от „Пакмел“, чу от портиерката, че са повикали Антоан за някакъв нещастен случай, суеверният му страх се разсея веднага; но все пак се почувствува угнетен — как бе могъл да помисли, че желанието му да има траурен костюм е в състояние да предизвика смъртта на брат му. Той не намери шишенцето с йод, от което имаше нужда за цирея си и това го раздразни съвсем. Съблече се изпълнен със смътна враждебност, която му беше обичайна и която го мъчеше, защото се срамуваше от нея. Дълго време не можа да заспи. Успешно взетият изпит не извикваше никаква радост у него.

На следната утрин Антоан срещна Жак на пътната врата в момента, когато момчето тръгваше за Мезон-Лафит, без да дочака брат си. С няколко думи Антоан му разказа какво се бе случило предната вечер, но не спомена нито дума за Рашел. Очите му блестяха и върху изопнатите му черти бе изписан войнствен израз, който Жак сметна, че се дължи на успешно извършената трудна операция.

 

 

Камбаните биеха с всичка сила, когато Жак излезе от гарата на Мезон-Лафит. Нямаше защо да бърза: г-н Тибо, г-ца дьо Вез и Жизел никога не пропущаха утринната служба и Жак имаше време да се разходи, преди да отиде във вилата. Хладната сянка на парка предразполагаше към скитане. Алеите бяха пусти. Той седна на една пейка. Чуваше само бръмченето на насекомите в тревата и внезапните подхвръквания на врабчетата, които едно по едно напущаха дървото, под което бе седнал. Жак седеше неподвижен, усмихнат и не мислеше за нищо определено, чувствуваше се просто щастлив, че се намира на това място.

 

 

Старото имение в Мезон-Лафит, което някога достигаше до гората на Сен-Жермен-ан-Ле, беше купено по време на Реставрацията от Лафит, който бе разделил парка на парцели и бе разпродал петстотинте хектара, като бе задържал за себе си само замъка. Но известният финансист бе взел мерки парцелирането да не нанесе никаква вреда на великолепните гледки, които се откриваха от Мезон-Лафит, и сеченето на дърветата бе сведено до строго необходимите размери. По този начин, благодарение на него, Мезон беше останал огромен феодален парк, чиито алеи, оградени от двете страни с двестагодишни липи, водеха към цяла колония от вили, които бяха почти невидими в зеленината.

Вилата на г-н Тибо беше разположена на североизток от замъка на малка поляна, оградена с бели дъски, върху която вечно хвърляха сянка големите дървета и в средата на която се намираше кръгъл басейн, заграден от туфи чимшир.

 

 

Жак се отправи със ситни крачки към това място. Още отдалеч, щом зърна къщата, той различи една бяла рокля, опряна на перилата на терасата: Жизел го очакваше. Понеже се бе обърнала към алеята, която водеше към гарата, тя не го видя да се приближава. Тогава, подтикнат от радостен порив, той се затича към нея. Жизел го забеляза, размаха ръце и веднага сложи шепи пред устата си като тръба и извика:

— Изкара ли?

Макар че беше вече шестнадесетгодишна, тя не смееше да излиза от градината без разрешението на госпожицата.

За да я подразни, той не отговори веднага, но тя прочете добрата новина в очите му и се разскача като дете. След това се хвърли в прегръдките му.

— Стига, стига, глупаченце! — каза той по навик.

А Жизел продължаваше да се смее, откъсна се от него и цяла разтреперана, отново се хвърли на врата му. Той видя лъчезарната й усмивка и очите й, в които блестяха сълзи, и трогнат и признателен, за миг задържа момичето до гърдите си.

Жизел се разсмя отново и прошепна тихо:

— Измислих цяла история, за да накарам леля да дойде с мене на късната служба; мислех, че ще пристигнеш в десет часа. Баща ти още не се е върнал. Ела — добави тя и го поведе към вилата.

Дребничката госпожица се показа на дъното на вестибюла. Вече малко прегърбена, тя се приближи с бързи стъпки като клатеше глава от вълнение. Тя се спря на края на терасата и щом Жак достигна до нея, протегна своите кукленски ръце, за да го прегърне, и едва не загуби равновесие.

— Мина ли? Мина ли изпита? — мърмореше тя неясно, като че ли постоянно дъвчеше нещо.

— Ох — извика той радостно, — внимавайте, имам един цирей, който страшно ме боли!

— Обърни се. Боже господи! — И понеже повече разбираше от пъпки, отколкото от изпити в Екол нормал, тя веднага се отказа да разпитва Жак за успехите му, накара го да измие цирея си с преварена вода и му сложи омекчаващ компрес.

Довършваше превръзката в стаята си, когато звънчето на градинската врата звънна: г-н Тибо се връщаше.

— Жако е изкарал — изпищя Жизел като се наведе от прозореца, докато Жак слизаше да посрещне баща си.

— А, ето те и тебе! Кой поред? — запита г-н Тибо и подпухналото му лице се зачерви за миг от явно задоволство.

— Трети.

Одобрението на г-н Тибо стана още по-видимо. Той не повдигна клепачи, но ноздрите му потрепериха, пенснето падна от носа му и той протегна ръка на сина си.

— Е, не е лошо — измърмори бащата като задържа ръката на Жак между меките си пръсти. Той се колеба малко, след това доби сърдит вид и измърмори: — Каква горещина!

Но после притегли момчето към себе си и го целуна. Сърцето на Жак се разтуптя. Той поиска да погледне баща си, но г-н Тибо се беше обърнал и ускорявайки крачка се изкачваше по стълбите към терасата. Той отиде в кабинета си, хвърли молитвеника на масата, направи няколко крачки и като измъкна кърпата си, започна бавно да си бърше лицето.

Обедът беше поднесен.

Жизел беше сложила пред чинията на Жак букет от слез, който придаваше на семейната трапеза празничен вид. Сърцето й бе така препълнено с радост, че тя не можеше да си наложи да не се смее. Между двамата стари хора нейният момински живот беше безрадостен; но тя беше достатъчно жизнерадостна, за да не страда от това. Да чакаш щастието, не значи ли вече да си щастлив?

Г-н Тибо влезе като търкаше ръце.

— Така — рече той като разгъна салфетката си и опря юмруци от двете страни на прибора си, — сега въпросът е да не останем там. Не си глупав и щом си влязъл трети, защо, ако работиш, да не излезеш пръв? — Той полуотвори едното си око, поглади брадата си и добави с хитър израз на лицето: — Нали винаги някой трябва да бъде пръв от випуска?

На усмивката на баща си Жак отговори с уклончива усмивка. Той беше така свикнал да се преструва на тези семейни обеди, че нямаше нужда да се насилва; понякога се упрекваше за този навик, който му се виждаше липса на достойнство.

— Ако завършиш пръв едно такова известно училище — подхвана г-н Тибо, — това ще ти остане за цял живот. Можеш да попиташ брат си. Където и да се явиш след това, винаги ще те ценят. Как е брат ти?

— Сигурно ще дойде следобед.

Дори през ум не му мина да разправи на баща си, че в семейството на г-н Шал се е случило нещастие. Всички, които живееха около г-н Тибо, бяха свикнали да мълчат. Никой от близките му не проявяваше неблагоразумието да му съобщава каквото и да било, защото никога не можеше да се предвиди какви заключения би извлякъл от най-малката новина този тъй властен и енергичен човек, нито чрез какви постъпки, писма или посещения би сметнал, че има право да се намеси и да обърка работите.

— Видяхте ли, че тази сутрин вестниците потвърждават фалита на нашата кооперация във Вилбо? — запита той госпожицата, макар да знаеше, че тя никога не отваря вестник.

Тя обаче отговори утвърдително с кимване на глава. Г-н Тибо се изсмя хладно. След това млъкна и до края на обеда сякаш не се интересуваше от разговора. Неговият постоянно отслабващ слух го откъсваше все повече от хората. Понякога му се случваше през целия обед да остане ням и съсредоточен в себе си, да поглъща изобилни порции храна, от която се нуждаеше огромното му тяло. Всъщност той обикновено премисляше някой труден въпрос. Привидната му инертност беше като инертността на дебнещ паяк. Той чакаше сноването на мисълта да му даде решението на някой административен или обществен въпрос. Впрочем г-н Тибо винаги бе работил така: апатичен, сякаш вкаменен, с полупритворени очи, като само умът му беше буден. Този извънредно работлив човек никога не си бе вземал бележки за каквото и да било, никога не бе нахвърлял план за някоя реч; мислите се подреждаха под неподвижния череп и се врязваха безпогрешно в паметта му до последната подробност.

Седнала срещу него и кръстосала върху покривката малките си ръчички, които бяха още хубави и които тя поддържаше (тайно, както си мислеше) с краставичен крем, госпожицата следеше как поднасят яденето. Тя почти не се хранеше вече. Когато поднасяха десерта, на нея й сервираха купичка с мляко и един бисквит, който тя кокетно гризеше, защото още бе запазила острите си като на мишка зъби. Тя винаги намираше, че хората ядат прекомерно и строго наблюдаваше чинията на племенницата си. Но този обед в чест на Жак се отказа от принципите си и дори каза сама след десерта:

— Жако, сега ще опиташ новите ми сладка.

— „Прекрасен вкус, превъзходна смилаемост“ — пошепна Жак като смигна на Жизел.

Тази стара шега, която им напомняше за една кесия с карамели и беше предизвикала най-луди смехове през детските им години, и сега ги разсмя до сълзи като деца.

Г-н Тибо не чу шегата, но се усмихна добродушно.

— Проклето дяволче! — каза госпожицата. — Гледай само колко добре са напоени.

На масичката за сервиране, покрити с парче муселин, който мухите напразно нападаха, бяха наредени петдесетина буркана, пълни с рубиново желе, готови да бъдат облепени с кръгли пергаментови хартийки.

Трапезарията имаше две стъклени врати, които водеха към една веранда, обградена със сандъчета с цветя. Между дъсчиците на щорите ослепителни снопове светлина се плъзгаха до пода. Около купата с компот от сливи бръмчеше оса и сякаш цялата къща жужеше заедно с нея под ласката на пладнето. По-късно в живота Жак си спомняше за този обед като за единствения момент, в който приемането му в Екол нормал му бе причинило бегло приятно чувство.

Развълнувана, щастлива, но мълчалива по навик, Жизел крадешком разменяше с него заговорнически погледи; при най-малката дума, която Жак произнасяше, тя избухваше в радостен смях.

— О, Жиз, тази уста! — казваше тогава с треперлив глас госпожицата, която никога не се беше примирила с това, че Жизел имаше голяма уста и дебели устни. Тя не се примиряваше също така и с черните съвсем леко къдрави коси, с чипия нос, с топлите отблясъци върху светлото лице, които й напомняха, повече отколкото би желала тя, майката на Жизел, метиската, за която се бе оженил майор дьо Вез, когато беше в Мадагаскар. Затова никога не пропускаше случая да припомни на своята племенница бащиния й род: — Когато бях на твоите години — поде тя усмихнато, — знаеш ли, че моята прабаба, онази прабаба с шотландския шал, за да ми стане малка устата, ме караше да повтарям сто пъти наред: „Baillez-nous, ma mie, deux tout petits pruneaux de Tours.“^[1] — Както говореше, тя се опитваше да затисне осата със салфетката и се смееше, че не може да я удари. У старата мома нямаше нищо мрачно; несгодите в живота не бяха променили нейния младежки, звънлив и заразителен смях. — Тази баба — продължи тя — била танцувала в Тулуза с министъра граф дьо Вилел. Тя щеше да бъде много нещастна, ако те видеше сега, защото не обичаше нито големите уста, нито големите крака.

Госпожицата се гордееше много с малките си крака, които бяха почти бебешки, и винаги носеше платнени пантофи с четвъртити върхове, за да не й се деформират пръстите на краката.

 

 

В три часа всички отидоха на вечерня и къщата опустя.

Жак остана сам и се качи в стаята си. Тя беше на втория етаж, с мансардни прозорци, но достатъчно обширна, прохладна и стените й бяха покрити с тапети на цветя. Оттам не се откриваше далечен изглед, но върховете на двата кестена с перести листа галеха погледа.

По масата бяха още разпръснати речници и един учебник по филология. Той нахвърли всичко в дъното на един шкаф и седна на бюрото си.

„Дете ли съм още, или съм вече мъж? — запита се Жак неочаквано. — Даниел… Да, той е съвсем друг. А аз… Какво съм аз?“

Той имаше впечатлението, че у него се крие цял свят, свят, населен с противоречия; някакъв хаос, хаос от богатства. Загледан в лъскавата махагонова повърхност на бюрото, той се усмихваше на това чувство на безкрайност у себе си. Защо бе разчистил бюрото си? Естествено, не му липсваха планове. От колко месеца насам всеки ден бе отхвърлял изкушението да предприеме нещо! „Когато изкарам изпитите“ — беше си казвал той. И сега, когато свободата бе пред него, той не намираше вече нищо достойно да му посвети времето си: нито „Приказката за двамата младежи“, нито „Огньове“, нито дори „Изтръгнатото признание“.

Той стана, направи няколко крачки, хвърли разсеян поглед върху етажерката, на която бе насъбрал книги, някои купени още миналата година с намерение да ги чете, когато завърши изпитите. Помисли коя от тях би избрал най-напред, направи гримаса и отиде да се излегне на кушетката с празни ръце.

„Стига книги, стига разсъждения, стига фрази!“ — помисли си той. — „Words! Words! Words!“^[2]

И протегна ръце към нещо неуловимо — сам не знаеше какво, но му се доплака.

„Нима мога вече да живея? — запита се той угнетен. Отново изплува предишният въпрос: — Дете ли съм още? Мъж ли съм вече?“

Бурни стремежи изпълваха душата му; той се чувствуваше смазан от тях. Не смееше да каже какво очаква от съдбата.

„Искам да живея, да действувам! — каза си той и добави: — Да обичам!“

После затвори очи.

 

 

Един час по-късно стана от леглото. Мечтал ли беше, или беше спал? Мъчно движеше главата си. Вратът го болеше. Някакво униние, съставено от безпричинно отегчение и от прекомерен прилив на сили, убиваше у него всякаква воля за действие и правеше мисълта му неясна. Огледа стаята си. Да гние тук цели два месеца, в тази къща? И все пак чувствуваше, че някаква тайнствена съдба го приковаваше тук тази година и че навсякъде другаде животът му би бил истинска мъка.

Жак се приближи до прозореца, за да се облегне на него, и в същия миг тъгата му отлетя: роклята на Жизел се показа като светла точка между ниските клони на кестените. Той веднага усети, че нейната близост ще му върне желанието да бъде млад и да живее.

Поиска да я изненада, но тя или се ослушваше, или книгата не поглъщаше вниманието й, защото, щом чу стъпките на Жак зад себе си, веднага се обърна.

— Не сполучи!

— Какво е това, което четеш?

Тя отказа да отговори и със скръстени ръце притисна книгата до гърдите си. Те се предизвикваха и това им доставяше удоволствие.

— Едно, две, три…

Той наклони стола и събори момичето в тревата. Жизел не пущаше книгата и той трябваше доста да се побори с това гъвкаво и топло тяло, преди да може да измъкне книгата.

— „Малкият савоец“, том първи. Брей! Много ли томове са?

— Три.

— Моите поздравления. Трябва да е страшно увлекателно.

Тя се разсмя:

— Не мога да свърша дори първия.

— Тогава защо четеш такива неща?

— Нямам друг избор.

(„Жиз много не обича да чете“ — твърдеше госпожицата, след като бе направила няколко такива опита.)

— Аз ще ти давам от моите книги — рече Жак, на когото беше приятна мисълта, че я подтиква към бунт и непокорство.

Жизел сякаш не го чу.

— Не си отивай веднага — помоли го тя като легна на тревата. — На, вземи моя стол или пък седни тук.

Той се излегна до нея. Слънцето беше напекло вилата, която се издигаше на петдесет метра от тях в средата на малкото възвишение, заградено с портокалови дървета в бурета; но под кестените тревата беше останала още свежа.

— Ето те най-после свободен, Жако. Съвсем свободен. — Тя си придаде непринуден вид, в който нямаше нищо естествено, и запита: — Какво ще правиш сега? — И остана обърната към него с полуотворени устни.

— Как какво?

— Да, къде ще отидеш сега, когато си свободен цели два месеца?

— Никъде.

— Какво? Нима ще останеш… малко… при нас? — възкликна тя като вдигна към него кръглите си и бляскави като на куче очи.

— Да. На десети ще отида в Турен за сватбата на един приятел.

— А след това?

— Не знам. — Той обърна глава. — Мисля да остана в Мезон през цялата ваканция.

— Наистина ли? — заекна тя като се наведе да улови погледа на Жак.

Той се усмихваше, щастлив, че й доставя такова удоволствие. Не се плашеше вече от перспективата да живее два месеца в компанията на това наивно и нежно същество, което обичаше като истинска сестра и дори много повече от сестра. Той, чието присъствие като че ли никога не беше желано от хората, не беше помислял, че пристигането му може така да озари живота на това дете; толкова й беше благодарен, че взе ръката й, отпусната на тревата, и я погали.

— Каква мека кожа имаш, Жиз. И ти ли употребяваш краставичен крем?

Жиз се разсмя и се плъзна по-близо до него; Жак забеляза колко гъвкава беше тя. Притежаваше естествената и радостна чувственост на младо животно; и гърленият й смях, когато не приличаше на буен детски смях, напомняше любовно гугукане. Но нейната душа на девственица живееше спокойно в това закръглено телце въпреки хилядите желания, които го караха да тръпне, без Жиз да подозира естеството им.

— Леля не иска да играя тенис и тази година — подхвана тя като направи гримаса. — А ти ще ходиш ли в клуба?

— Разбира се, че не.

— А ще ходиш ли на разходка с колело?

— С колело може би.

— Чудесно! — извика тя. Погледът й сякаш постоянно откриваше нещо изненадващо. — Знаеш ли, леля обеща да ме пуща да излизам с тебе. Ще ме вземаш ли със себе си?

Той загледа тъмните й святкащи зеници.

— Ти имаш хубави очи, Жиз.

Стори му се, че забеляза как някакъв внезапен смут ги направи още по-тъмни. Жиз изви глава, като се усмихваше. У нея имаше нещо весело, нещо засмяно, което правеше впечатление веднага; и това нещо се проявяваше не само чрез блясъка на погледа и чрез игривите трапчинки, чиято сянка се очертаваше постоянно в ъгъла на устните й, а личеше дори в закръглените й бузи, в закръгления връх на носа, в закръглената й детска брадичка и в цялото й пълничко лице, от което лъхаше здраве и добро настроение.

Тъй като той не отговори на въпроса й, тя се уплаши.

— Искаш, нали? Кажи!

— Какво?

— Да ме водиш из гората или в Марли, както миналото лято.

Тя беше така доволна, когато го видя, че се усмихна в знак на съгласие, че се търкулна към него и го целуна. След това те останаха излегнати по гръб един до друг с поглед, зареян в дълбочината на листака над тях.

Чуваше се ромоленето на водоскока, квакането на жабите около басейна и от време на време гласове на хора, които се разхождаха. Уханието на петуниите, чиито лепкави венчета слънцето бе пекло през целия ден, се издигаше тежко от жардиниерите на верандата и се носеше в топлия въздух.

— Колко си чуден, Жако. Винаги си потънал в мисли! За какво мислиш?

Той се повдигна на лакът, погледна Жиз, видя полуотворените й, малко влажни и учудени устни.

— Мисля, за това, че имаш хубави зъби.

Тя не се зачерви и повдигна рамене.

— Не, сериозно говоря — каза тя с детински глас.

Той се разсмя.

Една жълто-червена земна пчела, обляна в светлина, се въртеше около тях. Тя се блъсна в лицето на Жак като вълнено пухче и след това се насочи към земята и изчезна в една дупка на моравата, бръмчейки като вършачка.

— Струва ми се, че тази земна пчела прилича на тебе, Жиз.

— На мен?

— Да.

— Защо?

— Не знам — отговори той като се излегна отново по гръб. — Тя е кръгла и черна като тебе. И дори бръмченето й прилича малко на смеха ти.

Тази забележка, изказана със сериозен тон, сякаш накара Жизел да се замисли дълбоко.

И двамата замълчаха. Върху златистожълтата ливадка сенките се удължаваха. Слънцето падаше вече по лицето на Жизел и тя не можа да въздържи смеха си, когато светлите петънца, които играеха по бузите й, започнаха да я гъделичкат и да заслепяват очите й.

Когато звънчето на пътната врата извести за пристигането на Антоан и Жак забеляза брат си на края на алеята, той скочи решително, сякаш беше намислил отдавна какво ще направи, и се затича към него.

— Връщаш ли се обратно тази вечер?

— Да, в десет и двадесет.

Вниманието на Жак бе отново привлечено не толкова от уморения израз в чертите на Антоан, колкото от тяхната озареност, която му придаваше необикновен, почти войнствен вид.

Той сниши глас.

— Не би ли искал след вечеря да дойдеш с мен у госпожа дьо Фонтанен? — Чувствувайки, че брат му се колебае, той престана да го гледа и бързо добави: — Непременно трябва да й направя посещение. Би ми било много неприятно да отида сам у тях.

— Ще бъде ли там и Даниел?

Жак знаеше много добре, че приятелят му няма да бъде в къщи тази вечер.

— Сигурно — рече той.

Те млъкнаха, понеже видяха, че г-н Тибо се показа на един от прозорците на салона с разгърнат вестник в ръка.

— А, ето те и тебе! — извика той на Антоан. — Доволен съм, че си успял да дойдеш. — Той винаги му говореше с уважение. — Стойте си в градината, аз сега ще дойда при вас.

— Значи, уговорено? — прошепна Жак. — Ще кажем, че излизаме на разходка след вечеря.

Г-н Тибо никога не бе отменил забраната, която бе наложил на Жак за връзките му със семейство дьо Фонтанен. От благоразумие никой никога не произнасяше пред него омразното име. Дали знаеше той, че заповедите му отдавна бяха нарушени? Никой не би могъл да твърди това. Заслепен от бащинска гордост, той може би дори никога не бе помислял, че синовете му могат постоянно да пренебрегват забраната му.

— Жак е приет — каза г-н Тибо като слизаше с тежки стъпки по стълбата на терасата. — Е, най-после сме спокойни за бъдещето. — Той помълча и добави: — Хайде да се поразходим из ливадата преди вечеря. — За да обясни необикновеното си предложение, той заяви тържествено: — Искам да говоря с двама ви. — После се обърна към Антоан. — Най-напред, кажи ми, прегледа ли вечерните вестници? Какво казват за фалита във Вилбо? Не чете ли за това?

— За вашата работническа кооперация ли?

— Да, драги мой. В пълна несъстоятелност е — и със скандал на всичко отгоре. Не трая дълго. — Той се изсмя сухо и смехът му приличаше на кашлица.

„Как ми даде устните си — помисли си Антоан. Отново видя ресторанта, Рашел, седнала пред него; прозорците, които достигаха до нивото на улицата, осветявайки лицето й отдолу като на сцената. — Защо се изсмя така странно, когато й предложих смесена скара?“

Направи усилие да прояви интерес към това, което говореше баща му. Впрочем той беше изненадан, че г-н Тибо приемаше така леко несъстоятелността на кооперацията, защото той се занимаваше с филантропични начинания и участвуваше в дружеството, което бе отпуснало кредити на работниците на копчета във Вилбо, когато след последната стачка, за да докажат, че могат да минат и без фабрикантите, те бяха основали своя производителна кооперация.

— Според мен — започна важно г-н Тибо, — тези пари не бяха загубени за нашата кауза. Отлично изпълнихме ролята си: ние приехме като сериозни утопиите на работническата класа, ние първи ги подпомогнахме с нашите капитали. И резултатът е налице — фалит за по-малко от година и половина. Трябва да признаем обаче, че в случая за връзка с работническите делегати използувахме един превъзходен посредник. Но ти го познаваш добре — добави той като се спря и се наведе към Жак. — Фем, който беше в Круй, когато и ти беше там.

Жак не отговори.

— Той държи в ръцете си всички водачи чрез писма, с които тези мошеници искат помощ от нас; да, писма, писани в най-тежките дни на стачката. Нито един от тях няма да смее да мръдне. — Г-н Тибо пак се окашля самодоволно, тръгна отново и продължи: — Но аз исках да се съветвам с вас не по този въпрос.

Приведен напред, с ръце на гърба и разтворен жакет, той вървеше тежко като влачеше краката си; скоро започна да се задъхва. Синовете му вървяха мълчаливо от двете му страни. Жак си спомни една фраза, която не знаеше къде беше прочел: „Когато срещна двама души, единия възрастен, а другия млад, които вървят един до друг, без да намерят какво да си кажат, знам, че те са баща и син“.

— И така — започна г-н Тибо, — аз държа да чуя вашето мнение върху един мой проект, който се отнася за вас. — Гласът му доби меланхолична отсянка и зазвуча някак естествено — нещо, което не му беше обичайно. — Вие ще видите, деца мои, когато достигнете моята възраст, как човек въпреки всичко се съмнява в стойността на това, което е направил. Знам добре — и абат Векар винаги ми казва същото, — че всички сили, употребени за добро, се стремят към същата цел и в края на краищата се сумират. Но тежко ти става като си помислиш, че всички усилия на един човешки живот може би ще се загубят в безименните наслоявания на цяло поколение. Не е ли основателно един баща да желае децата му поне да запазят личен спомен от него? Дори само като пример? — Той въздъхна. — С чиста съвест мога да кажа, че съм мислил повече за вас, отколкото за себе си. Казвах си, че би било приятно в бъдеще хората да не смесват моите синове с всички други Тибо във Франция. Да не би да нямаме зад себе си два века фамилно име, което е напълно заслужено? А това все пак е нещо. Колкото до мен, аз съзнавам, че съм увеличил, доколкото са ми позволявали силите, това достойно наследство и че имам правото — и това ще бъде моята награда — да пожелая всички да знаят от кое семейство произхождате вие; да пожелая да носите цялото ми име, за да можете да го предадете непременно на тези, които ще бъдат родени от моята кръв. Законите предвиждат подобни желания. И така, от няколко месеца вече аз съм извършил всички необходими формалности за изменението на вашето гражданско състояние и наскоро ще имам няколко документа, които вие и двамата ще трябва да подпишете. Смятам, че щом започне учебната година, най-късно до Коледа, вие ще имате законното право да не бъдете вече само някои си Тибо, просто Тибо, а господа Оскар-Тибо, с чертичка между двете имена — доктор Антоан Оскар-Тибо. — Той сключи ръце и започна да ги търка една о друга. — Ето какво имах да ви кажа. Не ми благодарете. Да не говорим повече за това. Хайде на вечеря. Госпожицата ни маха. — И подобно на някакъв патриарх той обгърна с ръце раменете на синовете си. — А ако, освен всичко друго това отличие ви донесе някаква полза във вашата кариера, толкова по-добре, деца мои. Не е ли справедливо да кажем по съвест, че един човек, който никога не е търсил нищо светско, може да пожелае потомството му да получи нещо от уважението, спечелено от него?

Гласът му трепереше. За да не се разчувствува, той рязко се дръпна настрана, напусна алеята, по която вървяха и ускорявайки крачка, тръгна сам към вилата като се спъваше в туфите трева на полянката. Антоан и Жак не си спомняха да са го виждали някога така развълнуван.

— Не може да се измисли подобно нещо! — пошепна Антоан. Той тържествуваше.

— Млъкни! — прекъсна го Жак; струваше му се, че брат му докосва сърцето му с мръсни ръце. Той рядко говореше за г-н Тибо без уважение; избягваше да го съди; дори собствената му проницателност му беше мъчителна, когато се насочваше — най-често неволно — срещу баща му. Но тази вечер бе болезнено засегнат от тази частица тревога, която се долавяше в желанието на баща му да надживее смъртта; самият той, въпреки че бе само двадесетгодишен, не можеше да помисли за смъртта, без да изтръпне.

 

 

„Защо водя Антоан там?“ — питаше се Жак един час по-късно, вървейки с брат си по зелената алея, от двете страни, на която бяха посадени двойни редове вековни липи и която водеше от замъка към гората. Вратът го болеше. По настояване на госпожицата Антоан беше видял цирея и беше намерил за добре да го среже въпреки протестите на пациента, който не желаеше да излезе с превръзка на врата.

Антоан, изморен, но бъбрив, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Рашел; вчера по това време той още не я познаваше, а сега тя изпълваше всяка минута от живота му.

Неговият възторг контрастираше с чувствата, които изпитваше Жак след този спокоен ден; особено сега, когато вървейки по този път, мисълта за предстоящото посещение събуждаше у него вълнение, от време на време доста подобно на надежда. Той вървеше до Антоан. Беше недоволен, подозрителен. Тази вечер той изпитвате към брат си инстинктивна задръжка, която не се проявяваше външно, но го караше да се обгражда в някаква особена мълчаливост, макар разговорът между тях да беше приятелски както обикновено. Всъщност те подхвърляха думи, фрази, усмивки като двама противници, които хвърлят лопати пръст, за да издигнат насип между позициите си. И Антоан, и Жак си даваха сметка за тази маневра. Братските отношения бяха създали такава възприемчивост между тях, че те вече не успяваха да скрият нищо важно един от друг. И действително от тона, с който Антоан изразяваше възхищението си от мириса на някоя закъсняла липа, припомняща му тайно благоуханната коса на Рашел, Жак не научаваше нищо конкретно, но все пак той му казваше почти толкова, колкото и едно истинско признание. Затова почти не се изненада, когато Антоан, отстъпвайки пред мисълта, която го бе завладяла, го хвана за лакътя и като го поведе бързо напред, започна да му разказва за необикновената безсънна нощ и за всичко, което бе последвало. Гласът на Антоан, смехът му, неговото отношение на зрял мъж към любовта, някои прекалено натуралистични подробности, които противоречаха на обикновената му сдържаност на по-голям брат, извикваха у Жак някакво ново, неприятно чувство. Той се преструваше, че това не му прави впечатление, усмихваше се, кимаше одобрително с глава, но страдаше. Сърдеше се на Антоан, че му причинява това страдание и не му прощаваше, че го кара да порицае по-стария си брат. И колкото повече Антоан му разкриваше опиянението, в което живееше от дванадесет часа насам, толкова повече Жак, изпълнен с чувство на превъзходство и държейки се упорито за собствената си представа за любовта, усещаше как в душата му расте жаждата за нравствена чистота. И когато Антоан, разказвайки за прекарания следобед, си позволи думите „любовни дни“, Жак така настръхна, че не можа да се въздържи и извика възмутено:

— О, не, Антоан, не! Любовта е съвсем друго нещо!

Антоан се усмихна самодоволно; но все пак бе изненадан и замълча.

Старата къща, която г-жа дьо Фонтанен бе получила в наследство от майка си, се намираше в края на парка, до самата гора, и опираше до старинната каменна ограда на замъка. Толкова малко хора минаваха по засадения с акации път, който водеше от алеята до малката врата на градинската стена, че той беше почти винаги обрасъл с висока трева.

Свечеряваше се, когато двамата братя преминаха вратичката. Една камбанка иззвъни и от другия край на градината, там, където се виждаха осветените прозорци на къщата, се чу лаят на Пюс, кученцето на Жени. Антоан и Жак знаеха пътя. След вечеря семейството седеше от другата страна на къщата, където дворът, засенчен от двата явора, слизаше стъпаловидно към рова на замъка. Двамата братя трябваше да заобиколят един автомобил, чиято неподвижна маса преграждаше алеята.

— Те имат гости — прошепна Жак и изведнъж се разкая, че е дошъл.

Но г-жа дьо Фонтанен вече идваше насреща им.

— Отгатнах, че сте вие! — извика тя, щом ги разпозна. Тя потичваше радостно със ситни стъпки, разтворила ръце, с приветлива усмивка на лицето. — Толкова бяхме доволни тази сутрин, когато получихме телеграмата на Даниел. (Жак не се смути.) Но аз знаех, че ще издържите изпита — продължи тя като гледаше Жак със сериозни очи. — Нещо ми го подсказа онази неделя през юни, когато дойдохте с Даниел! Милият Даниел! Кой знае колко е доволен, колко е горд! И Жени също беше много доволна!

— Значи, Даниел не е тук тази вечер? — запита Антоан.

Те дойдоха до наредените в кръг столове. Чуваше се оживен разговор. Жак веднага различи един глас, който имаше особен тембър, звънлив и все пак малко глух — гласът на Жени. Тя седеше до братовчедка си Никол и до един четиридесетгодишен мъж, към когото Антоан се приближи изненадан — беше млад хирург, негов колега от времето, когато работеше в болницата „Некер“. Двамата мъже си стиснаха ръка с взаимна симпатия.

— Вие се познавате? — извика г-жа дьо Фонтанен възхитена. — Антоан и Жак Тибо са добри приятели на Даниел — обясни тя на доктор Еке. — Да ги посветим ли в тайната? — А после, като се обърна към Антоан, добави: — Моята малка Никол ще ми позволи да ви съобщим за нейния годеж, нали, миличка? Още не е официално, но както виждате, Никол вече доведе годеника си при леля си и достатъчно е да ги погледне човек, за да отгатне тайната им.

Жени не отиде да посрещне двамата братя. Изчака те да дойдат при нея и тогава стана; ръкува се хладно.

— Ники, миличка, ела да ти покажа новоизлюпените ми гълъбчета — каза тя, обръщайки се към братовчедка си, преди компанията да седне отново. — Имам осем мънички, които…

— … които още сучат? — подхвърли Жак с тон, който желаеше да бъде дързък, но всъщност беше само неприятен и неуместен. Той го почувствува веднага и стисна зъби.

Жени сякаш не чу думите му.

— … които вече започват да хвърчат — завърши фразата си тя.

— Но в този час те сигурно са легнали да спят — намеси се г-жа дьо Фонтанен, за да я задържи.

— Именно за това, мамо. Денем човек не може да се доближи до тях. Ще дойдете ли с нас, Феликс?

Доктор Еке, който разговаряше с Антоан, побърза да тръгне с момичетата.

— Те са възхитителна двойка — пошепна г-жа дьо Фонтанен като се наведе към Антоан и Жак, щом годениците се отдалечиха. — Горката Никол! Понеже няма зестра, беше си втълпила, че не трябва да бъде в тежест на никого. От три години вече си печели хляба като медицинска сестра и виждате ли как беше възнаградена? Доктор Еке я срещнал при леглото на една болна. Той бил така възхитен от нейния ум, преданост и храброст в живота, че се влюбил в нея. И ето! Нали е чудесно!

Тя наивно се наслаждаваше на годежа като на случка, описана в роман, където се говори само за благородни чувства и накрая добродетелта побеждава; лицето й сияеше от вяра. Тя се обръщаше главно към Антоан, като му говореше с приятелски тон, сякаш той винаги споделяше всичките й мнения. Обичаше челото му, проницателния му поглед, без никога да помисли, че беше шестнадесет години по-възрастна от него и почти би могла да има син на неговата възраст. Остана възхитена, когато чу от него, че Феликс Еке е способен хирург и човек с бъдеще.

Жак не се намесваше в разговора. „Които още сучат!“ — повтаряше си той разярен. Откакто бе дошъл, всичко го вбесяваше, дори любезното бъбрене на г-жа дьо Фонтанен. Не можа да изтърпи докрай дори поздравленията й и се бе обърнал настрани засрамен заради нея — как може тя да отдава някакво значение на издържани изпити, макар че сам той си бе дал труда да й телеграфира новината.

„Жени поне ми спести комплиментите си — помисли си той. — Дали си дава сметка, че аз съм над такива успехи? Не. Пълно безразличие. Хм, над такива успехи… Които още сучат!… Глупак!… Впрочем има ли тя представа какво значи да си приет в Екол нормал? Но какво значение има за нея моето бъдеще? Тя едва ми каза добър вечер. А аз… Защо ли пък и аз изтърсих тази нелепост? — Той се зачерви и отново стисна зъби. — Когато ми каза добър вечер, тя слушаше какво говори братовчедка й… Очите й… Те са така неразгадаеми. Цялото й лице е още детско, но очите…“

С острите си бодежи циреят не преставаше да напомня за съществуването си. Но той повече страдаше от превръзката, която всички в къщи — и госпожицата, и Жиз дори — бяха настоявали да сложи, отколкото от самия цирей. Сигурно е отвратителен за гледане…

Антоан се усмихваше, разговаряше, без да обръща внимание на Жак.

— … от морална гледна точка… — казваше той.

„Антоан говори, и то за морал!…“ — помисли си Жак и изведнъж светската любезност на брат му и тази „морална гледна точка“, особено след безсрамните признания, които Антоан му бе направил, го поразиха като непростимо двуличие. О, колко различни бяха те един от друг! Жак се хвърляше от една крайност в друга и вече не виждаше нищо общо между себе си и брат си. Да, рано или късно те ще трябва да се разделят. Това е неизбежно; техните силни характери са напълно противоположни и при това и двамата не търпят чужди мнения. Горчива тъга го завладя при мисълта, че пет години бяха живели в сговор и това не можа да ги предпази от неминуемото отчуждаване, да им попречи да станат безразлични един към друг, чужди един на друг, а може би дори и врагове! Той едва не стана да си отиде под някакъв предлог. Искаше му се да скита в тъмнината, из гората, където и да е! Едно-единствено същество на света знаеше да му се усмихва — Жиз. На драго сърце би се отказал от успеха си от предния ден, за да може да се озове в този момент при нея, на моравата, близо до лицето й, до очите й. Те не криеха никаква тайна, когато тя извика: „Искаш, нали?“ — и се засмя като гургулица. Той не си спомняше да е чувал Жени да се смее; дори усмивката й имаше разочарован израз! „Какво става с мене?“ — каза си той, като се мъчеше да се овладее. Но тъгата по миналото, в която се примесваше и малко злоба, беше по-силна от волята му. Той мразеше всичко: и думите на г-жа дьо Фонтанен, и подлостта на Антоан, и хората, и безплодната си младост, всичко. Мразеше и Жени, която живее спокойно сред всеобщата посредственост!

— Какво ще правите през ваканцията, Жак? — запита г-жа дьо Фонтанен. — Хубаво ще е да накарате Даниел да напусне Париж за няколко седмици. Би било толкова забавно и поучително да предприемете заедно някое пътуване. — Тя беше малко натъжена, защото не виждаше да се очертава ясно блестящото бъдеще, което беше мечтала за сина си; и без да иска да се отдава на тревожни мисли, понякога се безпокоеше от живота, който той водеше: прекалено свободен, прекалено нередовен — и тя не смееше да добави, — прекалено разпуснат.

Когато чу, че Жак има намерение да прекара цялото лято в Мезон, тя възкликна:

— Колко съм доволна! Надявам се, че ще привлечете за малко и Даниел. Той никога не отива на почивка и в края на краищата ще си съсипе здравето. Жени! — извика тя на момичето, което се връщаше с гостите. — Добра новина: Жак ще остане тук това лято! Сигурно ще имате хубави тенис мачове. Тази година Жени е полудяла за тенис — по цяла сутрин е в клуба. Сега тук имаме група доста добри тенисмани — обясни тя на доктор Еке, който седна до нея. — Прекрасна младеж, която се събира всяка сутрин в клуба. Отлични кортове, добре организирани мачове, шампионати…

— Не разбирам много от тенис — призна тя като се смееше, — но изглежда, че е много увлекателно… И все се оплакват, че имат малко момчета. Вие сте още член на клуба, нали, Жак?

— Да, госпожо.

— Прекрасно!… Никол, трябва да дойдеш през лятото с годеника си да прекарате една седмица у дома. Нали, Жени? Сигурна съм, че и доктор Еке е добър играч.

Жак се обърна към Еке. През отворената врата-прозорец лампата от салона осветяваше продълговатото и сериозно лице на младия хирург, кестенявата му късичка брада и посребрените му слепи очи. Вероятно беше десетина години по-възрастен от Никол. Отблясъкът от стъклата на пенснето му не позволяваше да се види изразът на очите му, но сериозното му лице събуждаше симпатия.

„Да — каза си Жак, — аз съм си дете. Ето кой е мъж. Мъж, който може да бъде обичан. А пък аз…“

Антоан стана. Той се чувствуваше уморен и не искаше да изпусне влака. Жак му хвърли ядосан поглед. Преди няколко минути така силно желаеше да се измъкне под какъвто и да било предлог, а сега не можеше да се реши да напусне този дом; въпреки това трябваше да тръгне с брат си.

Той се приближи до Жени.

— С кого играете в клуба тази година?

Тя го погледна и тънката линия на веждите й леко се сгърчи.

— С когото намеря — отговори тя.

— С двамата братя Казен, Фоке и бандата на Периго?

— Естествено.

— Все същите, все така духовити, нали?

— Е, какво да се прави? Всички не могат да влязат в Екол нормал.

— В края на краищата може би е необходимо да бъдеш глупак, за да играеш добре тенис.

— Възможно е. — Тя дръзко вдигна глава. — Вие сигурно знаете по-добре от всеки друг; едно време играехте отлично. — После Жени побърза да промени разговора и се обърна към братовчедка си: — Никол, миличка, нали не си тръгваш още?

— Феликс да каже.

— Какво да каже Феликс? — обади се Еке като се приближи до момичетата.

„Малката има ослепителен тен — мина през ума на Антоан, който се загледа втренчено в Никол. — Но в сравнение с Рашел…“ — Изведнъж той почувствува как сърцето му прелива от вълнение.

— Значи, скоро пак ще ви видим, Жак — каза г-жа дьо Фонтанен. — Ще ходиш ли утре на тенис, Жени?

— Не зная, мамо, мисля, че не.

— Е, ако не утре, все някой от тия дни ще се срещнете — поде г-жа дьо Фонтанен с примирителен тон. И въпреки протестите на Антоан, тя придружи двамата братя до градинската вратичка.

 

 

— Наистина, мила, ти никак не беше любезна с твоите приятели — извика Никол, щом Жак и Антоан се отдалечиха малко.

— Първо на първо те не са мои приятели — възрази Жени.

— Тибо, с когото съм работил — намеси се Еке, — е рядко забележителен младеж и вече много го ценят. За брат му не зная. Но — добави той и изпод пенснето в сините му очи блесна хитро пламъче (той беше дочул краткия диалог между Жак и Жени) — рядко се случва глупак да може още при първия изпит да влезе в Екол нормал, и то между първите…

Лицето на Жени пламна. Никол побърза да се намеси. Тя беше достатъчно дълго живяла с братовчедка си и познаваше някои странности в характера й — присъщата й свенливост, която постоянно се бореше с гордостта й и понякога се израждаше в прекалена докачливост.

— Горкичкият, той имаше цирей на врата — забеляза тя със снизхождение. — Това не предразполага човек да прави усилия да блесне.

Жени не отговори. Еке не настоя; той се обърна към годеницата си:

— Никол, трябва да се приготвяме вече — каза той като човек, свикнал да върши акуратно всичко в живота си.

Появяването на г-жа дьо Фонтанен тури край на разговора.

Жени придружи братовчедка си до стаята, където Никол си беше оставила мантото; там, след доста дълго мълчание, тя промълви:

— Ето че лятото ми съвсем пропада.

Никол, седнала пред огледалото, поправяше прическата си с единствената мисъл как да се хареса повече на годеника си. Тя се чувствуваше красива, питаше се какво ли говори той долу с леля й, мислеше за връщането с колата, сама с него в тихата нощ; затова не обърна особено внимание на лошото настроение на Жени. Но като забеляза строгия израз на своята братовчедка, тя се усмихна.

— Какво дете си ти!

Тя не забеляза погледа, който Жени й хвърли.

Чу се клаксонът на колата. Никол весело се обърна и с тази смесица от нежност, невинност и кокетство, която беше толкова съблазнителна у нея, се спусна да прегърне братовчедка си. Жени неволно извика и рязко се отдръпна. Тя не можеше да понася да я докосват; дори не бе пожелала да се научи да танцува, толкова допирът на чужда ръка й се струваше физически непоносим. Веднъж, още като съвсем малко момиче, си беше навехнала глезена в Люксембургската градина и стана нужда да я отведат с кола; тогава предпочете да се качи сама по стълбите, влачейки болния си крак, вместо да остави портиера да я вземе на ръце и да я отнесе горе.

— Колко те е гъдел! — възкликна Никол. — Доволна съм, че можах да ти говоря, мила — продължи тя със светнал поглед, намеквайки за минутите, които бяха прекарали сами в алеята на розите. — Има дни, когато се задъхвам от щастие. А с тебе, знаеш ли, винаги съм „истинска“. Каквато съм с тебе, такава съм си всъщност. Тъй ми се иска, миличка, и ти също, скоро…

Градината, преобразена от светлината на фаровете, беше феерична и театрална. Еке, отворил капака на колата, притягаше една свещ с отмерените движения на опитен хирург. Никол искаше да сгъне палтото си и да го сложи на коленете си, но годеникът й я накара да се наметне. Той се отнасяше към нея като към малко дете, за което трябва да се грижи. Може би се държеше с всички жени като с деца? Никол се подчини с готовност, която изненада Жени и предизвика у нея някакво раздразнение срещу двамата годеници.

„Не — помисли си тя и поклати главичка, — такова щастие… не е за мене!“

Тя дълго следи с очи светлата ивица между дърветата, която предшествуваше колата в нощта. И облегната на оградата, стиснала кученцето в ръце, изпита тъй остра тъга, такава ненавист срещу нещо незнайно, толкова силно упование в нещо неопределено, че вдигна лице към звездното небе и за няколко мига пожела да умре, преди да е почнала да живее.