Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (23)

II

В глухата улица близо до Операта няколко коли, спрени до тротоара, единствени привличаха вниманието върху фасадата на едно кабаре без фирма, със спуснати завеси. Портиерът бутна въртящата се врата и Даниел, сякаш водеше приятелите си в собствения си дом, се дръпна назад, за да остави Жак и Батенкур да влязат първи.

Появяването на Даниел беше поздравено с няколко тихи възклицания. Наричаха го Пророка и малцина от постоянните посетители знаеха истинското му име. Тази вечер нямаше много хора. Малък оркестър — пиано, цигулка и чело — свиреше модните валсове на сезона в една ниша зад бара, където се виждаше вита бяла стълба, украсена подобно на лампериите на стените със златни мрежи и водеща в мецанина на г-жа Пакмел. Бяха дръпнали масите до канапетата, тапицирани със сив плюш, и няколко двойки вече танцуваха бостон върху вишневия килим в светлината на превалящия ден, смекчена още повече от дантелените завеси. На тавана вентилаторите бръмчаха непрекъснато, като разлюляваха висулките на полилеите и листата на декоративните растения и повдигаха краищата на муселиновите шалчета на танцуващите момичета.

Даниел заведе Жак, когото атмосферата на всяко ново място опияняваше веднага, до една маса, откъдето се виждаха и двата салона. Няколко млади жени, които седяха в дъното на салона, обкръжиха Батенкур, и той започна веднага да танцува.

— Винаги трябва насила да те карам да излезеш — каза Даниел. — Сигурен съм, че сега вече си доволен. Признай, че това барче е уютно и симпатично.

— Поръчай ми един коктейл — каза изведнъж Жак. — От онези, нали знаеш, в които има мляко, френско грозде и лимонови кори.

Келнерките бяха млади момичета, облечени в бяло; посетителите ги наричаха „болногледачките“.

— Искаш ли да ти представя отдалеч някои от момичетата? — поде Даниел като стана от мястото си и се настани до Жак. — Най-напред онази със синята рокля: това е съдържателката. Казват й леля Пакмел, макар че, както виждаш, тя е още много привлекателна блондинка. О, да, да… Цяла вечер ходи насам-натам, все така усмихната между младите си клиентки. Прилича на модна шивачка, която представя манекените си. Погледни само онзи мургавия тип, който я поздрави, онзи, дето приказва сега с бледото хлапе; то танцуваше преди малко с Батенкур. Не онази, а другата, която е по-близко до нас, Поли, дребната блондинка. Прилича на ангелче — малко извратено ангелче наистина, но съвсем малко… Ето, виж сега онази, която се налива с някаква странна отрова — трябва да е зелено кюрасо… А този, дето говори с нея прав, е художникът Ниволски, чудесно типче — лъже, играе нечестно на карти и е кавалер, същински мускетар. Винаги, когато закъснее на среща, разправя, че е бил на дуел и най-важното — започва сам да си вярва. Взема назаем от всичко живо, няма никога пукната пара, но понеже не му липсва дарование, плаща с картини. И за да опрости нещата, знаеш ли каква идея му хрумнала? Лятно време отива на село и се залавя за работа: върху платно, дълго петдесет метра, виждаш истински път — с дървета, коли, велосипеди, със залез-слънце и т.н., а през зимата започва да продава пътя на парчета според човека и според сумата, която дължи. Твърди, че бил русин и че притежавал не знам колко си хиляди „души“. И естествено по време на Руско-японската война всички го закачаха, че е останал в Монмартр да проявява патриотизма си по кафенетата. И знаеш ли какво направи? Замина. Нямаше го цяла година. Върна се едва след падането на Порт-Артур и донесе цял куп снимки от войната; джобовете му бяха пълни с фотографии. Постоянно повтаряше: „Виждате ли, драги мой, тази батарея на позиция? А зад нея голямата скала и отзад цевта на една пушка, която едва се показва? Ето, драги мой, аз държа тази пушка“. Само че той същевременно беше донесъл и няколко сандъка с етюди и цели две години плаща всичките си дългове с пейзажи из Сицилия… Гледай, подуши, че говоря за него и е възхитен. Ей сега ще започне да се надува като пуяк.

Облегнат на масата, Жак не отговаряше нищо. В такива моменти лицето му ставаше глупаво: устните му бяха полуотворени, очите угаснали, погледът животински, заспал и недоволен. Той слушаше приятеля си и същевременно разглеждаше Ниволски и Поли, която държеше в ръка червилото си. Тя сви устни, постави червения молив върху тях и с рязко движение го завъртя, като че ли искаше да пробие дупка. Художникът я гледаше и въртеше чантата й около пръста си. Отношенията им бяха другарски и очевидно те се срещаха само в бара; но тя все пак му докосваше ръцете и колената, поправеше връзката му. След малко той се наведе към нея да й разкаже нещо и тя весело го бутна назад, като постави малката си бледа ръка върху лицето му… Жак се смути.

Недалеч от нея една тъмнокоса жена, плътно загърнала черната си сатенена наметка, седеше сама, сгушена в ъгъла на канапето, и гледаше жадно Поли, която вероятно не забелязваше нищо.

Жак наблюдаваше с тежък поглед всички тези хора.

Наблюдаваше ли, или се бе отдал на въображението си? Той приписваше веднага сложни чувства на всички онези, които беше гледал известно време. Не търсеше да анализира това, което му се струваше, че е открил. Той не би бил способен да предаде с думи това, което схващаше по интуитивен път; беше твърде зает с гледката пред себе си, за да може да се раздвои и да анализира нещата. Но допирът — истински или въображаем, — който установяваше с други човешки същества, му доставяше несравнима наслада.

— А коя е онази, високата, дето говори с бармана? — попита той.

— Онази със синьо-зелената рокля ли? С гердана до колената.

— Да. Колко жестока изглежда!

— Това е Мари-Жозеф. Бива си я. Има име на императрица. Историята с нейните перли е много забавна. Слушаш ли ме? — попита Даниел като се усмихна. — Тя беше приятелка на Ревил, сина на собственика на парфюмерийната фирма „Ревил“. Законната съпруга на този Ревил му изневеряваше с Жос, банкера. Слушаш ли ме?

— Да, разбира се.

— Имаш вид на задрямал… Един ден Жос, който е много богат, поискал да подари перли на приятелката си госпожа Ревил. Но как да постъпи, за да не разбере мъжът й? Жос не е вчерашен: измислил някаква история с томбола, която щяла да се разиграва в полза на Дружеството за подпомагане на разкаяните момичета, и накарал Ревил, съпруга, да вземе десет билета по двадесет су; на следния ден му съобщил, че е спечелил огърлицата от перли, която той всъщност бил купил за жена му. Но работата се заплела. Ревил писал на Жос, за да му благодари, и накрая в постскриптум го помолил да не споменава нито дума за лотарията пред госпожа Ревил, тъй като бил изпратил перлите на приятелката си Мари-Жозеф. Чакай, най-хубавото идва сега. Жос побеснял и вече мислел само за едно: как да си прибере огърлицата или поне да спи с жената, която я носи. След три месеца той зарязал госпожа Ревил, за да отнеме Мари-Жозеф на приятеля си Ревил. Така заменил съпругата без перли срещу приятелката с огърлица. И почтеният Ревил, който съвсем забравил, че огърлицата му е струвала само десет франка, сега се оплаква на всеки срещнат от безкрайната низост на леките жени!… Добър ден, Верф — извика той и стисна ръката на един хубав младеж, който току-що беше влязъл и когото от другия край на салона вече приветствуваха с вика: „Ето го Зарзалата!“ — Познавате се, нали? — попита той Жак, който подаде не особено любезно ръка на Верф. — Привет, красавице — каза след това Даниел, като се наведе да целуне ръка на Поли, малокръвната приятелка на руския художник, която минаваше покрай тяхната маса. — Позволете ми да ви представя моя приятел Тибо. — Жак стана. Младата жена спря болезнения си поглед върху него, след това изгледа дълго Даниел, сякаш се колебаеше дали да каже нещо, и отмина.

— Често ли идваш тук? — запита Жак.

— Не. Тоест да. Няколко пъти седмично. По навик. Въпреки че на мен обикновено бързо ми омръзва същото място, същите хора; обичам да чувствувам, че животът тече…

„Минал съм изпитите“ — помисли Жак изведнъж. Той си пое въздух издълбоко. Една мисъл мина през ума му.

— Знаеш ли в колко часа затварят телеграфната станция в Мезон-Лафит?

— Вече е затворена. Но ако изпратиш телеграма тази вечер, баща ти ще я получи утре рано сутринта.

Жак направи знак на портиера.

— Лист и мастило, моля.

Той започна с трескава ръка да пише телеграмата. Това закъснение и тази нетърпеливост да съобщи за успеха си бяха характерни за него. Даниел се усмихна и се наведе над рамото му, но бързо се изправи, изненадан и много ядосан на неволно проявената недискретност; вместо адреса на г-н Тибо беше прочел: „Г-жа Дьо Фонтанен. Горски път. Мезон-Лафит“.

 

 

Вълна на любопитство мина през салона, когато една от обичайните посетителки влезе, придружена от хубаво чернооко момиче, чието хубаво държане, без следа от боязливост, показваше, че то идва тук за първи път.

— Я гледай, нещо ново! — каза Даниел полугласно.

Верф, който минаваше покрай тяхната маса, се усмихна.

— Не знаехте ли? — рече той. — Леля Жюжю лансира една нова.

— Новата съвсем не е лоша — заяви Даниел след кратка пауза.

Жак се обърна. Момичето беше наистина очарователно: ясни очи, никакво червило на бузите; външен вид, който показваше, че не е от заведението. Беше облечено в рокля от бледорозова батиста без гарнитури и не носеше никакви бижута. Около него дори най-младите изглеждаха повехнали.

Даниел седна отново до Жак.

— Трябва да видиш леля Жюжю отблизо — каза той. — Аз я познавам добре. Рядък индивид. Сега има известно обществено положение: живее в доста хубав апартамент, има си определен ден за гости, дава вечери, покровителствува новачките. Особеното в нея е, че никога не е искала да бъде издържана от някого. Тя си е била винаги почтена проститутка и не се е опитвала да стане нещо повече. Като редовно зарегистрирана проститутка тридесет години е спирала минувачите между „Мадлената“ и улица Друо. Разделила живота си на две: от девет часа сутрин до пет следобед се наричала госпожа Барбен и водела живот на дребна буржоазна в един мецанин на улица Рише; държала слугиня и имала същите грижи, както всички дребни буржоа — водела си точно сметка за разходите, четяла борсовия бюлетин, за да следи курса на акциите си, имала си домашните неприятности, поддържала роднинските си връзки — племенниците и племенничките си, ходила по рождени дни и дори веднъж в годината събирала децата на закуска около коледното дърво. Не измислям нищо. В пет часа всяка вечер, каквото и да било времето, тя сменяла памучната фуста и обличала един много елегантен костюм и без всякакво отвращение тръгвала по работата си. Не била вече госпожа Барбен, а леля Жюжю — неуморима, винаги весела, съвестна, позната и ценена във всички хотели по булевардите.

Жак не откъсваше вече очи от леля Жюжю. Тя имаше почтено лице на селски свещеник, енергично, засмяно и малко лукаво. Върху късите си, съвсем бели коси носеше шапка, каквато носят въдичарите.

Замислен, той повтори:

— Без всякакво отвращение…

— Разбира се — съгласи се Даниел и хвърляйки хитър и малко предизвикателен поглед към Жак, шепнешком произнесе два стиха от Уолт Уитмън:

„You prostitutes flaunting over the trottoirs or obscene in your rooms,

who am I that I should call you more obscene than myself?“^[1]

Даниел знаеше добре, че засяга свенливостта на Жак. Правеше го нарочно, понеже се дразнеше, като виждаше с каква лекота Жак успяваше — може би като реакция против разпуснатия живот на своя приятел — да води по цели месеци почти целомъдрен живот. Даниел дори имаше наивността да се тревожи от това. Той знаеше, че понякога Жак сам се безпокои малко от своето приятно безстрастие, тъй като някога неговият темперамент предвещаваше да се развие съвсем другояче. Те засегнаха един-единствен път този деликатен въпрос през последната зима, когато една вечер, връщайки се заедно от театър, вървяха сред тълпата проститутки по големите булеварди. Даниел бе проявил учудване от безразличието на приятеля си. „Но аз съм здрав и силен — бе възразил Жак. — Това не е въпрос на здраве, а въпрос на влечение…“ Даниел си спомняше за едва забележимото безпокойство, което се долавяше в гласа му.

Той се откъсна от този спомен, когато забеляза отдалеч Фавери, който с подчертана небрежност предаваше шапката, бастуна и ръкавиците си на гардеробиерката. Той дойде при тях и засмян се обърна към Жак:

— Още ли го няма брат ти?

Когато излизаше вечер, Фавери носеше нов костюм, малко прекалено висока яка, която сякаш беше заел от някого, и вдигаше току-що избръснатата си брада така дръзко, че Верф казваше: „Екол нормал тръгва на поход срещу Вавилон“.

„Приет съм — помисли отново Жак. И почувствува желание да се измъкне незабелязано, за да вземе още тази вечер влака за Мезон-Лафит, но мисълта, че Антоан, който беше обещал да дойде при тях, можеше да пристигне всяка минута, го парализира. — Не — каза си той, — сега не може, но утре рано сутринта.“ И се почувствува вече окъпан от свежестта на Мезон-Лафит, когато утринното слънце изсмукваше росата по алеите… „Пакмел“ изчезна.

Ослепителната светлина на всички полилеи, които бяха запалени едновременно, го измъкна от вцепенението му. „Приет съм“ — помисли той отново, сякаш за да се върне към действителността. Потърси с очи своя приятел и го откри в един ъгъл, увлечен в тих разговор с леля Жюжю. Даниел беше седнал косо на един стол и оживлението, с което говореше, подчертаваше грациозната поза на главата му, интелигентността на лицето, на погледа, на усмивката му, изяществото на леко повдигнатите му ръце; човек би казал, че не само устните, но и ръцете, и усмивката, и погледът му говореха. Жак не можеше да му се нагледа. „Колко е красив! — мислеше си той, без да формулира мисълта си. — Колко е хубаво, че едно младо, живо същество може да бъде така напълно отдадено на настоящия миг! Че може да бъде така естествено в играта си! Той не знае, че го гледам; не мисли за това, не се страхува, че може да го следят. Да наблюдаваш човешко същество, което не знае, че го гледаш, да го издебнеш, когато е разкрило скритата си природа! Дали действително има хора, които могат да забравят, когато са на обществено място, всичко, което ги обкръжава? Той говори и е отдаден всецяло на това, което казва. А аз никога не мога да се държа естествено. Никога не мога да се отпусна така, освен в затворена стая, скрит от чужди погледи. И дори тогава… — Той се замисли за миг. — Даниел не е особено наблюдателен. Ето защо гледката не го поглъща като мен. Той може да остане това, което е. — Жак отново се замисли. — А мен външният свят ме разкъсва“ — заключи той, като седна.

— На хубавия Пророк ще кажа „не“. Безполезно е да настояваш, това дете не е за тебе — казваше в този момент леля Жюжю на Даниел, в чийто поглед блесна такъв бяс, че тя се разсмя: — Я гледай ти! Седни момчето ми, и ще ти мине.

(Заедно с няколко други фрази като „дете, бъди мой кумир“, „това не интересува никого“ или „всичко това няма значение, щом си здрав“, и този израз беше едно от глупавите клишета, които се меняха с течение на времето и които посетителите на леля Жюжю си подхвърляха по всякакъв повод, като се усмихваха многозначително.)

— Как си се запознала с нея? — подхвана Даниел с упорито изражение.

— Не, детенце, казвам ти, че не е за тебе. Това е изключително момиченце, добро, кротко — истинска перла.

— Все пак кажи ми как си се запознала с нея.

— Тогава ще ме оставиш ли на мира?

— Разбира се.

— Е, добре. Когато бях болна от плеврит. Спомняш ли си? Тя се научила и пристигна, без да пита никого. И забележи, че аз, тъй да се каже, едва я познавах. Бях й помогнала един-два пъти, но това беше дребна работа. Трябва да ти кажа, малката бе имала вече големи тревоги, сериозна работа, любов с някакъв светски човек, имала дете — човек не би помислил, нали? Детето умряло веднага, така че сега, щом някой заговори за деца, тя веднага се разплаква. Та, значи, когато имах плеврит, тя дойде при мене като болногледачка и ме гледаше денем и нощем, по-добре от родна дъщеря. Остана при мен повече от месец и половина. Поставяше ми по сто вендузи на денонощие. Да, малкият, тя чисто и просто ми спаси живота и не харчеше нищо. Истинска перла. Тогава се заклех да й помогна да стъпи на крака. Тя е млада и не знае нищо друго, освен любовта си. Заловила съм се да я лансирам, но знаеш, да я лансирам истински. (Впрочем ти би могъл да ми помогнеш в това; ще ти обясня как.) Става вече три месеца, откак се занимавам с нея. Най-напред трябваше да й се измисли ново име. Тя се казваше Викторин, Викторин Льо Гад. Льо Гад, написано отделно, това, как да е, върви. Но Викторин, идиотска работа! Аз я кръстих Ринет. Не е лошо, нали? И всичко оправихме така. Колен й даваше уроци по дикция, защото тя имаше бретонски акцент, който разсмиваше всички. Тя е от Перос-Гирек, близо до Ланион… Остана й само толкова, колкото трябва, малко нещо чуждо, нещо кисело-сладко, малко инглиш, а това я прави очарователна. За петнадесет дни се научи да танцува; лека е като перушинка. А освен това съвсем не е глупава. Пее вярно с топъл, малко вулгарен глас — умирам си за такъв глас! Най-после нагласихме корабчето и тази вечер го пущам да плува. Трябва само вятърът да му надуе платната. Не, не се смей, тъкмо в това можеш да ми помогнеш. Говорих за нея на Лудвигсън, който е като луд, откакто Берта го заряза. Той ми обеща да дойде днес да види малката. Само му кажи, че ти харесва и на тебе, и ще се запали съвсем. Нали разбираш? Човек като Лудвигсън е точно това, което трябва на това дете. Тя живее само с една мисъл: да събере малко пари, за да се върне в Бретан. Е, какво да каже човек, то й се ще! Всички бретонки са такива. Дай им къщурка на площада, дантелено боне на главата и черковни шествия — това им трябва. Бретан, това е то! Тя не ламти за много пари и може бързо да си постигне целта, ако живее с ред и й се дават добри съвети. Искам от подаръците, които ще получи, да може да тури настрана двадесетина банкноти, които съм намислила как да й вложа. Ти разбираш ли нещо от акциите на златните мини?

 

 

— На вечеря! — чуха се силни гласове.

Даниел се върна отново при Жак.

— Брат ти го няма още. Нищо, хайде да сядаме.

Всички се струпаха безредно около дългата маса, на която бяха сложени двадесетина прибора. Даниел настани Жак вляво от Ринет, но леля Жюжю не я оставяше и я буташе колкото е възможно по-надясно. В момента, когато всички бяха вече заели местата си и Жак се готвеше да седне, Даниел го блъсна.

— Отстъпи ми мястото си — каза той и без да чака, го хвана грубо за ръката; искаше да го дръпне назад; Жак усети как пръстите на Даниел се впиха в китката му и едва се сдържа да не извика.

Но Даниел и не помисли да се извини.

— Лельо Жюжю — каза той, — мисля, че ще бъде напълно прилично да ме представите на съседката ми.

— Ах, ти! — измърмори старата, която схвана маневрата му. После се обърна към всички на масата: — Представям на всички госпожица Ринет. — И добави със заплашителен тон: — Тя е мое протеже.

— Представете ни! Представете ни! — обадиха се няколко гласа.

— Ех, тия фокуси!… — въздъхна леля Жюжю. Тя стана неохотно, свали шапката си и я подхвърли на една от „болногледачките“, които прислужваха на масата. — Това е Пророка — започна тя, като посочи Даниел, — многообещаващ младеж.

— Добър ден, господине — каза Ринет много мило. Даниел взе ръката й и я целуна.

— Продължавайте!

— Неговият приятел, не му знам името — поде леля Жюжю, като протегна ръка към Жак.

— Добър ден, господине — каза пак Ринет.

— След това: Поли… Силвия… госпожа Долорес и едно непознато дете — рожбата на Чудото… Верф, когото наричат Зарзалата… Габи… Кратуната.

— Благодаря — прекъсна я един подигравателен глас. — Предпочитам името на моите прадеди. Казвам се Фавери, госпожице, един от вашите най-усърдни почитатели.

— Дете, бъди мой кумир — обади се ироничен глас.

— Лили и Хармониката или Неразделните — продължаваше леля Жюжю, без да слуша забележките. — Полковникът… Хубавата Мод… един господин, когото не познавам, с две дами, които познавам добре, но съм им забравила имената… Празно място… още едно празно място… Батенкур, на когото викат още малкия Бат… Мари-Жозеф с перлите… госпожа Пакмел. — Тя направи поклон. — И накрая леля Жюжю.

— Добър ден, господине. Добър ден, госпожице. Добър ден, господине. Добър ден — повтаряше Ринет със сребристото си гласче, като се усмихваше, без ни най-малко да се стеснява.

— Не трябва да я наричаме госпожица Ринет, а госпожица Добър ден.

— Съгласна съм — отговори Ринет.

— Дружно „ура“ за госпожица Добър ден!

Тя се смееше и изглеждаше възхитена от шума, който се вдигаше в нейна чест.

— А сега да минем към супата — предложи г-жа Пакмел.

Жак мушна Даниел с лакът и му показа червеното петно на китката си.

— Какво те беше прихванало преди малко?

Даниел му хвърли развеселен поглед, в който нямаше никакво съжаление; поглед пламенен и дори малко див.

— „I am he that aches with amorous love“^[2] — каза той, като сниши глас.

Жак се наведе, за да види Ринет, която точно в този момент се обръщаше към него. Погледът му срещна очите й: те бяха зелени, свежи и влажни като стриди.

Даниел продължаваше:

— „Does the earth gravitate? Does not all matter aching, attract all matter?“^[3]

— „So the body of me to all I meet or know.“^[4]

Жак се намръщи. Не за първи път виждаше как избухва страстта у Даниел, как се хвърля той към удоволствията, от които нищо никога не можеше да го отклони. И всеки път, въпреки волята му, приятелските му чувства охладняваха. Една забавна подробност отклони мислите му: той забеляза, че носът на Даниел бе покрит отвътре с черни косми и поради това ноздрите му изглеждаха като дупки на маска. Той потърси с очи ръцете на Пророка, хубавите дълги ръце, покрити със светъл мъх. „Vir pilosus“^[5] — помисли си Жак и го досмеша.

Даниел се наведе отново и без да промени тона, сякаш довършваше цитата от Уитмън, добави:

— Fill up your neighbour’s glass, my dear.^[6]

— Госпожа Пакмел, менюто не може да се чете тази вечер — изфъфли някой от другия край на масата.

— Ще пишем две единици на госпожа Пакмел — заяви тържествено Фавери.

— Всичко това няма значение, щом си здрав — възрази философски хубавата блондинка.

Жак седеше до Поли, извратения ангел с бледата кожа. До нея седеше едно момиче с едра гръд, което не говореше и си бършеше устните след всяка лъжица. По-нататък почти срещу него, до чернокосата жена, чието чело бе покрито с къдрици и която леля Жюжю беше представила като г-жа Долорес, едно седем или осемгодишно момченце, бедно облечено в черни дрехи, следеше с ясните си очи движенията на вечерящите и от време на време по лицето му светваше усмивка.

— Не ви ли поднесоха супа? — запита Жак съседката си.

— Аз не ям супа, благодаря.

Тя седеше с наведени очи и всеки път, когато ги вдигнеше, поглеждаше към Даниел. Беше се опитала да седне до него и беше забелязала, че в последния момент той даде стола си на Жак; затова именно на Жак я беше яд сега. Откъде се беше взел този с пъпчивото лице и с цирея на врата? Тя мразеше червенокосите хора, а кестенявите коси на Жак биеха на червено. Освен това обраслото с коса чело, клепналите уши и голямата челюст му придаваха вид на животно.

— Е, хайде, какво чакаш, та не си слагаш кърпата? — каза високо г-жа Долорес като разтърси момченцето, за да му завърже по-добре около врата колосаната кърпа, гънките, на която го покриха почти цяло.

— Когато една жена признава възрастта си — викаше Фавери, спорейки с Мари-Жозеф, — очевидно това вече няма значение за нея. Казвам ви, че тя влезе в консерваторията на пределна възраст точно преди четиридесет и пет години, и то с акта за раждане на по-малката си сестра, така че се беше подмладила с две години. Чакайте, това прави…

— Това не интересува никого — подхвърли леля Жюжю, без да се обръща специално към когото и да било.

— Фавери е от тези отлични умове, които никога не могат да се намесят в разговора, без предварително да напомнят, че в Париж ускорението на свободно падащите тела е 9,80м — забеляза Верф, който някога се беше готвил за Висшето техническо училище. Бяха му дали прякора Зарзалата заради кожата му, която от спортуване на чист въздух бе станала златиста и напръскана с лунички. Впрочем той беше великолепно мъжко животно, с гъвкави рамена, изпъкнали скули и пълни устни. Доброто състояние на мускулите му, поддържани от ежедневните упражнения, се изразяваше вечер в блясъка на сините му очи и в лъскавината на бузите му.

— Не знаят от какво е умрял — каза някой.

— А знаеш ли от какво живееше? — отвърна подигравателен глас.

— Хайде, побързай — каза г-жа Долорес на детето. — Тук има десерт, но да знаеш, ти няма да получиш.

— Защо? — запита малкият като обърна към нея лъчистия си поглед.

— Ако искам, няма да ти дам. Трябва да слушаш. Хайде, побързай. — Тя забеляза, че Жак я наблюдава и му се усмихна заговорнически. — Не можете да си представите колко е мъчен — поде тя. — Страхува се от всичко, което не познава. Ще видиш ти друг път пържени гълъби! Разбира се, той е ял много по-често зеле със сланина, отколкото гълъби! Прекалено много е разгален. Винаги са го глезили и галили като всички единствени деца. Пък и майка му беше болна толкова дълго! Да, да — каза тя като погали с ръка ниско остриганата кръгла главичка, — разгалено дете. Това е много лошо. Но при леля няма да бъде вече така. И този господин искаше да не му режат буклите, а да ходи като момиченце. Да, но свърши се с капризите и глезотиите. Хайде, яж. Господинът те гледа, побързай. — Доволна, че я слушат, тя се усмихна отново на Жак и на Поли и заяви със самодоволен тон: — Сираче е. Загуби майка си тази седмица. Тя беше женена за един от братята ми. Гръдоболна беше и умря в селото си в Лотарингия. Горкичкото — добави тя, — все пак има късмет, че се съгласих да го взема; освен мен няма никого ни от бащина, ни от майчина страна. Но ще си имам бели с него.

Момченцето беше престанало да яде и гледаше леля си. Дали разбираше какво се говори?

Изведнъж то запита със странен тон:

— Моята майка ли е умряла?

— Това не е твоя работа. Яж.

— Не ми се яде вече.

— Виждате ли, ето какъв е! — подхвана г-жа Долорес. — Добре тогава, като искаш много да знаеш, твоята майка умря. А сега бъди послушен и яж. Иначе няма да получиш сладолед.

В този момент Поли извърна глава и Жак срещна погледа й; в очите й той сякаш прочете, че и на нея й стана така неприятно, както и на него. Вратът й беше тънък, гъвкав и блед, още по-блед от бузите. Крехкият й вид сякаш молеше за нежност и внимание. Жак гледаше врата й, изящната й кожа, покрита с лек мъх и усещаше някаква сладост на устните си. Поиска да каже нещо, но не намери подходящи думи и се усмихна. Тя го разгледа крадешком и сега той й се стори по-малко грозен. Но внезапен бодеж в сърцето я накара да пребледнее. Тя сложи ръце на ръба на масата, отметна глава назад и захапа езика си, за да не загуби съзнание.

Жак видя, че с нея става нещо. Тя приличаше на птиче, което е дошло да кацне на масата, за да умре там. Той пошепна:

— Какво ви е?

Между полузатворените клепачи виждаше бялото на обърнатите й очи. Тя направи усилие и пошепна, без да мръдне:

— Не казвайте нищо.

Гърлото му бе така свито, че той не би могъл да извика. Никой на масата не им обърна внимание. Той хвърли поглед към ръцете на Поли: пръстите й, неподвижни и прозрачни като свещи, бяха така безкръвни, че ноктите изглеждаха като виолетови петна.

— Будилникът ми звъни в шест и половина. Поставям го върху една чаена чинийка, закрепена на една чаша… — обясняваше на съседката си Фавери със самодоволни гугукания.

Поли, вече по-малко бледа, отвори очи. Тя обърна глава и леко се усмихна, за да благодари на Жак, загдето бе мълчал.

— Мина — промълви тя. — Случва ми се от време на време, бодежи в сърцето. — Едва движейки още сгърчените си устни, тя добави с лека тъга: — „Седни, малкия, и ще ти мине“.

Той почувствува желание да я грабне в прегръдките си, да я отнесе далеч от това нечисто място; искаше му се да й посвети живота си, да я излекува. Каква любов чувствуваше към всяко слабо същество, което би потърсило или дори само би приело той да го подкрепи със силата си!

Така му се дощя да повери на Даниел тази неосъществима мечта, но Даниел съвсем не мислеше за приятеля си.

Той разговаряше с леля Жюжю през Ринет, която седеше помежду им. Това беше предлог, за да се обърне към момичето и да усеща по-отблизо топлината на тялото му. От самото начало на вечерята той обкръжаваше Ринет с дискретно внимание, но по тактически съображения избягваше да се обръща към нея, макар че очевидно не мислеше за нищо друго. На няколко пъти тя забеляза, че погледът му се спира върху нея; и всеки път, без да може да си обясни защо, този поглед не само не я ласкаеше, но извикваше у нея неприязън. Това мъжествено лице я дразнеше, макар че тя бе забелязала привлекателността му.

На другия край на масата се водеше жив спор.

— Глупак! — извика Зарзалата на Фавери.

Фавери се съгласи.

— Аз сам често си го казвам.

— Но сигурно много тихо си го казваш.

Избухнаха смехове. Верф явно имаше предимство.

— Драги мой Фавери — каза той като повиши нарочно тон, — позволете ми да ви кажа нещо. Досега вие говорихте за жените като човек, който никога не е знаел как да им говори.

Даниел се обърна към Фавери, който се смееше. Стори му се, че той погледна Ринет, сякаш спорът беше започнал във връзка с нея. Погледът беше дързък и похотлив и това усили внезапно антипатията, която Даниел изпитваше към Фавери. Той знаеше за него много анекдоти, които го правеха смешен, и изведнъж го обхвана бясно желание да ги разкаже пред Ринет. Даниел никога не можеше да устои на подобни изкушения. Като сниши глас дотолкова, че да могат да го чуват само двете жени, той се наведе към леля Жюжю, така че тримата събраха глави, и подхвърли небрежно:

— Знаеш ли историята за Фавери и прелюбодейката?

— Не — извика старата заинтригувана, — разправяй. И подай ми една цигара. Вечерята много се проточи.

— Един прекрасен ден (тя беше отдавна негова любовница) жената се изтърсила при него с куфар и казала: „Дотегна ми вече, искам да живея при тебе“ и т.н… — „Ами мъжът ти?“ — „Мъжът ми ли? Току-що му писах: «Драги Йожен, достигнах до един завой в живота си и т.н… Имам нужда и право да излея нежността си върху едно приятелско сърце и т.н… Сега намерих това сърце и заминавам».“

— А, колкото до сърцето, няма какво да ти разправям!…

— Това си е негова работа. Слушай по-нататък. Нашият Фавери се изплашил здравата. Ето ти го с жена на врата и което е още по-лошо, с жена, която смята да се развежда и да поиска той да се ожени за нея… Тогава му хрумнало това, което сам той нарича гениална мисъл. Написал на съпруга следното писмо: „Господине, признавам, че жена ви е напуснала дома ви, за да дойде при мен. Поздрави — Фавери“.

— Каква смелост! — пошепна Ринет.

— Не е толкова смело, колкото си мислите — възрази Даниел с почти злобна усмивка. — Сега ще разберете. Фавери, хитрецът, просто вземал предпазни мерки за в бъдеще: той знаел, че съпругът ще представи това писмо пред съда, а пък законът не разрешава на любовника да се ожени за своята съучастница. „Добре е човек да знае законите“ — казва винаги Фавери, когато разправя тази история.

Ринет се замисли и най-после разбра.

— О, какъв развален човек! — извика тя.

Даниел тъкмо навеждаше глава към нея и усети дъха й по лицето и по устните си. Той вдъхна дълбоко и почти притвори очи.

— И той заряза ли я? — запита старата.

Даниел не отговори. Ринет обърна очи към него.

Той продължаваше да седи със спуснати клепачи, защото чувствуваше, че не може да прикрие силата на страстта си. Тя видя съвсем отблизо гладката му кожа, жестоката гънка на устата, трептящите клепки; стори й се, че отдавна познава скритото лицемерие на това лице и внезапно у нея се надигна нещо срещу него, нещо, което тя чувствуваше така ясно, както гласа на собствения си инстинкт.

— А какво стана с жената? — запита леля Жюжю.

Даниел си бе възвърнал самообладанието, но гласът му още леко трепереше.

— Казваха, че се самоубила — рече той. — А Фавери твърди, че била туберкулозна. — Той се опита да се засмее и прекара ръка по челото си.

Ринет седеше изправена, облегната на гърба на стола, за да бъде колкото е възможно по-далеч от Даниел. Отде идеше тази тревога у нея? Бяха я предизвикали внезапно това лице, тази усмивка, този поглед. Всичко в този хубав младеж й беше омразно: начинът, по който се навеждаше, елегантните му движения и особено ръката му, дългата му, покрита с жилки ръка… Тя никога не би повярвала, че може да изпитва такова отвращение, и то сякаш натрупано отдавна, към един непознат. Непознат ли?…

— Тогава излиза, че съм кокетка? — извика Мари-Жозеф, като призоваваше за свидетел цялата маса.

Батенкур се усмихна наивно:

— Виновен ли съм аз? На френски само с тази дума може да се изрази най-очарователното от всички неща: желанието да се харесаш…

— Хубава я свърши! — изпищя г-жа Долорес.

Всички се обърнаха. Оказа се, че момченцето беше разсипало една лъжичка сладолед на черната си дреха и леля му го поведе веднага към умивалника.

Жак използува отсъствието й.

— Познавате ли я? — запита той Поли, щастлив, че е намерил повод да се приближи до нея.

— Малко. — Тя щеше да замълчи; не беше бъбрива по природа, а тази вечер се чувствуваше и тъжна. Но Жак беше така мил с нея преди малко, че реши да продължи. — Не е лоша жена, знаете ли. Освен това е много богата. Доста дълго ходеше с един тип, който пише пиеси. След това се ожени за някакъв аптекар, но той умря. Още получава големи суми за неговите специалитети. Нали знаете „Корисид Долорес“? Не? Тогава трябва да й поискаме, тя винаги носи мостри в чантата си. Чудесно е, ще видите. Голям оригинал е тази жена. Има в къщи десетина котки, събрани от разни места. И риби — цял аквариум в спалнята си. Тя обожава животните.

— Но не обича деца.

Поли поклати глава и заключи:

— Такава си е.

Тя дишаше тежко, когато говореше. Жак забеляза това. Но въпреки всичко се постара да продължи разговора. И припомняйки си, че тя страда от сърце, съвсем глупаво изтърси:

— „Сърцето си има своите съображения, които разумът не познава.“

Тя се замисли за момент.

— „Които главата нивга не знае“ — го поправи тя, като чукаше с пръсти по масата. — Иначе се губи ритъмът.

Въпреки всичко той я желаеше, но вече не беше толкова склонен да й посвети живота си. „Щом едно човешко същество ме остави да надникна дори за миг в душата му, аз съм готов да го обикна“ — помисли си той. Спомни си една разходка, когато за първи път подобна мисъл бе минала през ума му. Това беше миналото лято в гората Вирофле, където бяха отишли с приятели на Антоан; една студентка по медицина, шведка, се беше облегнала на ръката му и му разправяше спомени от детството си.

Изведнъж той се сети, че Антоан не е дошъл. Вече е девет и половина!

Обхванат от нервен страх, той забрави всичко друго и дръпна Даниел за ръката.

— Сигурно се е случило нещо!

— Кому се е случило?

— На Антоан.

В този миг всички започнаха да стават от масата. Даниел, застанал прав и гледайки да не изпусне Ринет, се стараеше да го успокои.

— Хайде, не говори глупости! Лекарите, нали знаеш… Достатъчно е да ги повикат при някой болен…

Но Жак беше вече далеч. Неспособен да разсъждава, да се бори срещу предчувствието си, той изтича до гардероба, без да каже довиждане на компанията и без да помисли за Поли. Изскочи навън, като си повтаряше с ужас: „Аз докарах нещастие на Антоан. Аз… Аз и никой друг… И то само за да имам черен костюм като онзи минувач на площад Медичи!…“.

 

 

Тримата музиканти бяха засвирили валс. Няколко двойки танцуваха вече в салона, където беше барът. Даниел видя как Фавери повдигна брада, като че ли си поема въздух, и втренчи мигащите си очи в Ринет. Той пристъпи бързо напред и го изпревари.

— Един бостон?

Ринет видя, че той се приближава и впери неприязнен поглед в него; остави го да се поклони леко, преди да му откаже:

— Не.

Даниел прикри изненадата си и се усмихна.

— А защо „не“? — запита той със същия тон. Беше съвсем сигурен, че тя ще се съгласи, затова направи още една крачка към нея и добави: — Хайде.

От държането му лъхаше такава самоувереност, че тя пламна от яд и натърти:

— С вас не!

— Не? — повтори той и черните му очи я погледнаха предизвикателно, сякаш казваха: „Стига да поискам!“.

Тя се извърна настрани и забелязвайки Фавери, който се колебаеше дали да се приближи, тръгна нататък, като че ли я беше поканил, после, без да каже дума, затанцува с него.

Лудвигсън току-що бе пристигнал. Облечен в смокинг, със сламена шапка на глава, той се бе изправил до бара и разговаряше с леля Пакмел като фамилиарно си играеше с гердана на Мари-Жозеф. Със заспалия си поглед, който се плъзгаше под набръчканите му като на костенурка клепачи и падаше тежко като оловен бастун ту върху един, ту върху друг от присъствуващите, той разглеждаше залата, без да има вид, че се интересува от някого.

Леля Жюжю си пробиваше път между двойките, търсейки Ринет. Най-после тя я намери и я бутна по лакътя.

— Бързо. И както ти казах.

Даниел, когото Поли бе успяла да хване в един ъгъл, слушаше младата жена с разсеяна усмивка. Той забеляза, че леля Жюжю се присъедини съвсем естествено към групата около Мари-Жозеф, а Ринет седна сама на една далечна маса в задния салон. Почти веднага Лудвигсън и леля Жюжю прекосиха двата салона и отидоха при нея. Когато знаеше, че го гледат, Лудвигсън се движеше със сковано тяло като едновремешните кочияши. Той знаеше много добре, че природата го е надарила със задник на ориенталска красавица, който се полюляваше наляво-надясно, щом тръгнеше по-бързо; затова постоянно се наблюдаваше. Ринет му протегна ръка; той я докосна с дебелите си устни. Когато се навеждаше, Даниел се вгледа в продълговатия му череп с прилепнали, вещо разкъдрени черни коси. „Все пак има нещо внушително в него — реши той. — Това левантинско чучело прилича на амбулантен търговец на килими, но същевременно и на халиф.“

Без да бърза, Лудвигсън сваляше ръкавиците си като разглеждаше Ринет с очи на познавач. След това седна срещу нея и леля Жюжю се настани до него. Донесоха им вино още преди Лудвигсън да поръча. Знаеха вкуса му: той никога не пиеше шампанско, а само асти^[7], и то непенливо и не изстудено, а даже малко стоплено. „Обичам го хладко — казваше той — като сока на стоплен от слънцето плод.“

Даниел остави Поли, запали цигара, обиколи бара, ръкува се с някои познати и след това седна във втория салон. Лудвигсън и леля Жюжю бяха с гръб към него и той седна така, че да бъде точно срещу Ринет, макар че масата му бе на другия край на салона. Около чашите с асти веднага бе започнал оживен разговор. Ринет се усмихваше на духовитостите на Лудвигсън, който, наведен към нея и явно увлечен, продължаваше да поръчва вино в нейна чест. Когато забеляза, че Даниел я наблюдава, тя започна да се преструва, че й е извънредно весело.

През широкия портал между двата салона се виждаха танцуващите двойки. Зад бара една съвсем млада проститутка с розови бузи, сякаш излязла от някоя картина на Лорънс, бе застанала върху едно от стъпалата на малката бяла стълба; държейки се с ръце за перилата, тя стоеше на един крак, люлееше другия, повдигаше муцунка и крещеше заедно с оркестъра безсмисления рефрен, който всички присъствуващи пееха наизуст това лято:

„Тимелу, ламелу, пан, пан, тимела!“

Запалил цигара, Даниел се бе облакътил на масата и гледаше втренчено Ринет. Вече не се усмихваше, лицето му бе сякаш застинало и устните му — свити. „Къде съм го виждала?“ — питаше се младата жена. Тя се заливаше от смях и се стараеше да не среща погледа на Даниел. Но това все по-малко и по-малко й се удаваше. Подобно на чучулига, която се блъска в огледало, вниманието й все по-често се привличаше от този упорит поглед — премрежен, но непомътнял, който сякаш бе насочен към някаква точка далеч зад нея, поглед, който оставаше остър и упорит, жарък и магнетичен, от който тя успяваше да се отскубне всеки път все по-мъчно и по-мъчно.

Изведнъж Даниел усети, че нещо се размърда почти до самия него. Нервите му бяха така опънати, че той не можа да не трепне. С пръст в устата и с неизсъхнали сълзи по клепките, малкото сираче спеше между възглавниците на канапето, увито в пухкавото палто на Долорес.

Музиката бе спряла. Цигуларят обикаляше от маса на маса да събира пари. Когато се доближи до него, Даниел му мушна една банкнота под салфетката.

— Следният бостон четвърт час без спиране — прошепна той. Цигуларят премигна няколко пъти с потъмнелите си клепачи в знак на съгласие.

Тогава Даниел вдигна наново глава и улови погледа на Ринет. Разбра, че сега вече владее този поглед. Един-два пъти той си направи удоволствието да си поиграе с него — хвана го, остави го и отново го хвана: искаше да изпита властта си. Той го улови наново и вече не го пусна.

Лудвигсън се бе разпалил и обсипваше момичето с любезности, обаче Ринет го слушаше с престорено внимание и едва чуваше какво й говори. Когато цигулката започна нов валс, още при първия замах на лъка тя разбра по трепета, който й придаваше сгърченото лице на Даниел, че решителното събитие може да се случи всеки миг. Даниел стана и спокоен, без да изпуща от очи жертвата си, премина салона и тръгна право към нея. Все пак тя има време да си каже: „Проигравам положението си при Лудвигсън“; тази мисъл беше като камшик, който разпали желанието й. Ринет го гледаше как се приближава и в очите й се яви нещо толкова неестествено, че Лудвигсън и леля Жюжю се обърнеха едновременно. Той помисли, че Даниел идва да го поздрави и дигна ръка, за да го покани на масата си. Даниел сякаш не го позна. Поклони се леко и впи поглед в зелените очи, в които се четеше едновременно и съгласие, и ужас. Ринет покорно се изправи. Без да каже дума, той я обхвана с ръка, притисна я към себе си и танцувайки, изчезна в салона, където беше оркестърът. Лудвигсън и леля Жюжю останаха неподвижни за миг, следейки двойката с очи. След това се спогледаха.

— Какво нахалство! — измърмори тя. Двойната й гуша трепереше от вълнение и гняв.

Лудвигсън вдигна вежди и не добави нищо. Лицето му беше толкова бледо, че той не можеше да побледнее повече. Протегна ръка — огромна ръка с нокти, тъмни като корналин — към чашата, която беше пред него, и натопи устни във виното.

Леля Жюжю дишаше запъхтяно, сякаш заморена от дълго тичане.

— Този младок май няма вече да работи при вас — каза тя и се изсмя сухо като жена, която си отмъщава.

На лицето му се изписа изненада.

— Господин дьо Фонтанен ли? А защо не?

Той се усмихна като благородник, за когото е унизително да се занимава с дребнавости. После, владеейки се напълно, сложи ръкавиците си. Може би това приключение го занимаваше? Измъкна портфейла си, хвърли една банкнота на масата и ставайки, учтиво се сбогува с леля Жюжю. След това отиде в салона, където танцуваха и се спря на прага да почака, докато двойката мине край него. Даниел срещна заспалия му поглед, в който прозираше малко злоба, малко завист и доста възхищение. След това той го видя как минава покрай канапетата, отправя се към изхода и потъва в стъкления барабан на вратата, който сякаш го сграбчи, за да го изхвърли навън.

С неподвижно наглед тяло, вдигнал глава, сякаш обхванат от леност, Даниел танцуваше бавно, отпуснато и леко, без да отделя краката си от пода. Опиянена, Ринет, която не съзнаваше какво върши и дори не знаеше дали е вбесена или възхитена, следваше и най-малките извивки на кавалера си, сякаш винаги бе танцувала само с него. След десет минути те останаха сами в средата на салона. Другите двойки, отдавна вече изморени, бяха образували кръг около тях. Минаха още пет минути. Те продължаваха да танцуват. Най-после, след като подхвана мелодията за последен път, оркестърът помоли за милост. Даниел и Ринет танцуваха докрай — тя полуприпаднала на рамото му, а той сериозен, спуснал клепачи над жаркия си поглед, чиято сила изпитваше от време на време над нея и който я караше да трепери ту от омраза, ту от желание.

Около тях избухнаха ръкопляскания.

Даниел заведе Ринет на масата на Лудвигсън, седна най-естествено на свободното място, поиска четвърта чаша, напълни я с вино, вдигна я весело към леля Жюжю и я изпи.

— Ух, какъв шербет! — каза той.

Ринет избухна в нервен смях и очите й се изпълниха със сълзи.

Леля Жюжю го изгледа с възхитени очи; гневът й се бе изпарил. Тя стана, вдигна рамене, въздъхна и ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Всичко това няма значение, щом човек е жив и здрав.

 

 

Половин час по-късно Ринет и Даниел излизаха заедно от „Пакмел“.

Беше валяло.

— Да повикам ли кола? — предложи услугите си портиерът.

— Да походим малко най-напред — каза Ринет. В гласа й прозвуча някаква мека отсенка, която Даниел с удоволствие забеляза.

Въпреки проливния дъжд, който бе валял вечерта, времето оставаше задушно като пред буря. Улиците бяха пусти и слабо осветени. Двамата вървяха бавно по лъсналия от дъжда тротоар.

Насреща им се зададе войник, хванал през кръста две жени; той се забавляваше, като ги караше да вървят в крак с него.

— Едно, две! Не така, подскача се на левия крак! Едно, две!

Смеховете им дълго кънтяха между глухите фасади.

Когато напущаха бара, Ринет очакваше, че той веднага ще я хване под ръка. Но Даниел така се наслаждаваше на очакването, че му беше приятно да го продължава до безкрайност. Най-после, след една далечна светкавица, тя първа се приближи до него.

— Бурята не е свършила още. Пак ще вали.

— Ще бъде чудесно — отвърна той с ласкав тон, който изразяваше много неща.

Малко уплашена от въздържаността на Даниел, тя не схвана намека и каза:

— Знаете ли, не мога да си избия от главата, че съм ви виждала някъде.

Даниел се усмихна в тъмнината; беше й благодарен, че говори само това, което очакваше от нея. Невъзможно беше тя наистина да вярва, че го е срещала някъде. Мина му през ум да си направи шега, като й отговори: „И аз също“, което би дало повод за различни предположения; но на него му бе по-приятно да я заинтригува като мълчи.

— Защо ви наричат Пророка? — подхвана тя след кратко мълчание.

— Защото се наричам Даниел.

— Даниел кой?

Той се поколеба. Никак не обичаше да дава такива обяснения. Но явно беше, че зад нейното любопитство не се крие никакъв умисъл; стана му съвестно да й каже някакво измислено име и рече:

— Даниел дьо Фонтанен.

Ринет не отговори, но видимо се сепна. Даниел помисли, че се е спънала и понечи да я задържи, но тя се дръпна настрана. Това бе достатъчно да го предизвика и той поиска насила да я хване под ръка. Приближи се и протегна ръка, но тя му се изплъзна като отскочи настрана, и тръгвайки в друга посока, влезе в една странична улица. Той реши, че Ринет върши това на шега; нямаше нищо против да си поиграят. Но тя сега действително бягаше от него — така бе ускорила стъпките си, че Даниел едва поддържаше разстоянието между двамата, без да тича. Това го забавляваше: този бърз ход в пустия квартал приличаше на някаква гонитба. В момента, когато Ринет щеше да навлезе в една тъмна улица, през която, правейки пълна обиколка, щяха да се върнат отново на улицата, където бяха преди малко, той, вече поуморен, поиска да я спре и се опита за трети път да я хване за лакътя. Тя отново му се изплъзна.

— Но това става вече глупаво! — рече Даниел раздразнен. — Спрете се най-после!

Ринет почти тичаше, като търсеше тъмните места по улицата и постоянно минаваше от един тротоар на друг, сякаш наистина искаше той да загуби следите й. Изведнъж се затича, но с няколко скока той я настигна и й загради пътя пред входа на една къща. Тогава видя, че на лицето й е изписан ужас, който не можеше да бъде престорен.

— Но какво има?

Задъхана, тя се свиваше във влажния вход, вперила в него блуждаещ поглед. Той се замисли за миг. Не разбираше какво става, но ясно виждаше, че младото момиче наистина изживява нещо сериозно. Поиска да я притегли към себе си. Ринет се отдръпна така уплашено назад, че един волан от роклята й се скъса.

— Но какво става най-сетне? — повтори той като направи крачка назад. — Страхувате ли се от мене? Не се ли чувствувате добре?

Обхваната от нервни тръпки, тя не можеше да произнесе нито дума и продължаваше да го гледа.

Даниел все още не разбираше нищо, но му дожаля за нея.

— Може би предпочитате да ви оставя? — предложи той.

Тя направи утвърдителен знак с глава. Той почувствува, че става почти смешен.

— Наистина ли? Искате ли да си отида? — подхвана Даниел, като вложи в гласа си много нежност, сякаш се опитваше да приласкае загубено дете.

— Да — промълви тя почти грубо. Очевидно не играеше комедия.

Той почувствува колко некрасиво щеше да бъде, ако настоява и отказвайки се изведнъж от намеренията си, реши да се покаже галантен.

— Е, така да бъде — рече той, — само че не мога да ви оставя посред нощ в този вход. Ще трябва да повървим малко, докато намерим кола, и тогава ще си отида… Искате ли?

Отправиха се мълчаливо към авеню Дьо л’Опера, където се виждаха светлини. Но доста преди да достигнат улицата, срещнаха едно такси, което вървеше бавно в очакване на клиенти. Той направи знак и колата спря до тротоара край тях. Ринет продължаваше упорито да държи очите си наведени. Даниел отвори вратата. Едва когато сложи крак на стъпалото, тя се реши да обърне глава към него, като че ли не можеше да се въздържи да разгледа още веднъж лицето му. Той се усмихваше насила и държейки шапката си в ръка, се стараеше да си даде вид на приятел, който се сбогува. Когато Ринет се увери, че той няма намерение да се качи в колата, лицето й се отпусна. Тя каза адреса на шофьора. След това, обръщайки се към Даниел, прошепна като че ли се извиняваше:

— Прощавайте. Тази вечер трябва да ме оставите, господин Даниел. Утре ще ви обясня.

— Е, тогава до утре — рече той като се поклони. — Но къде?

— Наистина къде? — повтори тя наивно. — При госпожа Жюжю, ако искате. Да, при госпожа Жюжю. В три часа.

— В три часа.

Даниел й протегна ръка, тя също му подаде ръка и той докосна с устни ръкавицата й.

Колата тръгна.

Едва тогава Даниел пламна от гняв. Вече се бе овладял, когато видя, че младата жена се показа от прозореца на колата и извика на шофьора да спре.

С един скок той се намери до вратата на колата, която тя беше вече отворила. Забеляза, че Ринет се беше свила в дъното на колата и гледаше с широко отворени очи в тъмнината. Той разбра и скочи до нея. Когато я сграбчи в прегръдките си, Ринет притисна устни до неговите. Даниел почувствува, че тя му се отдава не от слабост или от страх — просто сама се предлагаше, Ринет хълцаше — човек би казал по-скоро от отчаяние — и шепнеше неразбираеми думи:

— Бих искала… бих искала…

Даниел се смути, когато чу:

— Бих искала… да имам дете… от тебе!

— Е, на същия адрес ли? — попита шофьорът.