Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (20)

XI

Тази неделя Даниел седеше до майка си и рисуваше, когато кученцето внезапно залая. Звънеше се. Г-жа дьо Фонтанен остави настрана книгата, която четеше.

— Чакай, мамо — изпревари я Даниел и тръгна към вратата. Поради материални затруднения те трябваше да се лишат от прислужницата, а след това — миналия месец — и от готвачката. Сега Никол и Жени помагаха в домакинството.

Г-жа дьо Фонтанен, която се ослушваше, се усмихна като позна гласа на пастор Грегори, и тръгна да го посрещне. Той беше хванал Даниел за раменете и го разглеждаше, като се смееше дрезгаво:

— Как? Не си ли излязъл да се разходиш, boy^[1], в такова хубаво време? Кога ли тези французи ще започнат да спортуват, да гребат, да играят крикет? — Така мъчително беше да гледаш отблизо тези малки бляскави очи с огромен черен ирис, от който почти не се виждаше бялото на окото, че Даниел извърна глава настрани и се усмихна стеснително.

— Не го мъмрете — каза г-жа дьо Фонтанен, — той чака един свой другар. Нали ги знаете, семейство Тибо?

Пасторът започна да се рови в спомените си като кривеше лице. Изведнъж, сякаш движен от демонична енергия, той затърка силно една с друга сухите си ръце, от които като че ли изскачаха искри, и устата му се изкриви в странен беззвучен смях.

— О, yes! — рече той най-после. — Брадатият доктор? Добър, чудесен младеж! Спомняте ли си какво учудено лице направи, когато видя, че нашето мило дете е възкръснало? Той искаше да измери възкресението с термометъра си! Poor fellow!^[2] Но къде е тя, нашата darling^[3]? И тя ли се е затворила в стаята си в този прекрасен слънчев ден?

— О, не, не. Жени излезе с братовчедка си. Обядваха набързо и отидоха да опитват един нов фотографически апарат… Жени го получи за рождения си ден.

В този миг Даниел предлагаше стол на пастора; той повдигна глава и погледна майка си, в чийто глас при последните думи пролича вълнение.

— А какво става с Никол? — запита Грегори като сядаше. — Нещо ново?

Г-жа дьо Фонтанен кимна с глава — не желаеше да разисква този въпрос пред сина си, който, чувайки името на Никол, хвърли поглед към пастора.

— Кажи, boy — добави Грегори внезапно, като се обърна към Даниел, — кога ще дойде да ни досажда твоят брадат приятел докторът?

— Не знам. Може би към три часа.

Грегори се изправи, за да измъкне от жилетката си един сребърен часовник, голям колкото кафена чинийка.

— Very well^[4] — възкликна той. — Имаш цял час, мързеланко! Свали си дрехата и иди веднага да направиш една обиколка из Люксембургската градина. Изкарай един рекорд на бързо бягане! Go on!^[5]

Младежът размени поглед с майка си и стана.

— Добре, добре, оставям ви — каза той лукаво.

— Хитро момче! — измърмори Грегори като го заплаши с юмрук.

Щом остана сам с г-жа дьо Фонтанен, гладко избръснатото му лице доби добродушен израз и погледът му стана ласкав.

— Най-сетне дойде времето да се обърна само към сърцето ви, dear. — Той се съсредоточи в себе си, сякаш произнасяше мислено молитва. След това с нервен жест прекара пръсти през черните си къдри, взе един стол, възседна го и каза: — Видях го.

Г-жа дьо Фонтанен побледня.

— Идвам по негово искане. Той съжалява. Толкова е нещастен!

Грегори не я изпущаше от очи и я обгръщаше настойчиво и предразполагащо с поглед, сякаш искаше да облекчи страданието, което й причиняваше.

— В Париж ли е? — промълви тя, без да мисли какво казва, защото знаеше, че Жером беше идвал при портиерката предната вечер, рождения ден на Жени, за да донесе един фотографически апарат за дъщеря си; където и да се намираше, той никога не пропускаше рождените дни на близките си. — Видяхте ли го? — подхвана тя разсеяно, с някакъв неопределен израз на лицето.

От много месеци насам г-жа дьо Фонтанен мислеше постоянно за мъжа си, но така смътно, че сега, когато се заговори за него, я обхвана особено вцепенение.

— Той е нещастен — повтори пасторът настойчиво. — Гризе го съвестта. Онова жалко същество е все още певица, но той е действително отвратен и не желае вече никога да я види. Казва, че не може да живее без жена си и без децата си. И аз мисля, че това е вярно. Иска ви прошка и е готов на всичко, ако се съгласите да останете негова съпруга. Моли ви да се откажете от намерението си за развод. Аз видях, че лицето му е сега лице на праведник; той е наистина почтен, добър човек.

Г-жа дьо Фонтанен мълчеше и гледаше унесено пред себе си. В пълните й бузи, в малко затлъстялата й брадичка и в меката й чувствителна уста имаше толкова доброта, че Грегори помисли, че тя прощава на мъжа си.

— Той ми каза, че този месец ще отидете двама в съда за помирение — продължи той — и че едва след това ще започне самото бракоразводно дело. Проси милост, защото наистина напълно се е променил. Казва, че не е такъв, какъвто изглежда, че е по-добър, отколкото ние го мислим. И аз смятам, че това е вярно. Сега иска да работи, ако намери работа. И ако желаете, ще дойде да живее тук при вас, ще тръгне по нов път и ще гледа да изкупи грешките си.

Грегори видя как устата й се сгърчи и брадичката й затрепери. Г-жа дьо Фонтанен разтърси рамена и изведнъж каза:

— Не.

Тонът беше рязък, погледът мъчителен и горд. Решението й изглеждаше неотменно.

Грегори отметна глава назад, затвори очи и остана известно време мълчалив.

— Look here^[6] — каза той най-после със съвсем различен, лишен от топлота глас, който сякаш идваше отдалеч. — Ще ви разкажа историята на един човек, който обичал едно прекрасно същество. Казах ви, слушайте. Още съвсем млад, той се сгодил за бедно момиче, толкова добро и хубаво, така обичано от бога, че той също го обикнал… от цялата си душа — натърти той и очите му потъмняха. След това като че ли направи усилие да си спомни докъде беше стигнал и подхвана доста бързо: — И ето какво се случило след брака: мъжът отгатнал, че жена му не обича само него, но и един друг мъж, който бил техен приятел и идвал често в дома им; той бил като брат на двамата. Тогава нещастният съпруг отвел жена си на дълго пътуване, за да й помогне да забрави. Но скоро разбрал, че тя винаги ще обича другия мъж, приятеля, и никога няма да обикне него. И животът им станал ад. Той виждал, че жена му върши прелюбодеяние в мислите си, след това в сърцето си и най-после дори в душата си, защото тя станала несправедлива и зла. Да — каза той тържествено, — това било наистина страшно: тя ставала лоша, защото съпругът бил пречка в любовта й; и той също станал лош, защото отрицанието ги обкръжавало от всички страни. Какво мислите, че направил тогава този човек? Започнал да се моли. Казвал си: „Обичам едно същество и трябва да избягна това, което е лошо за него“. И изпълнен с радост, той поканил жена си и приятеля си в собствената си спалня и пред евангелието им казал: „Бъдете истински венчани пред бога от самия мен“. И тримата заплакали, но той казал: „Не се бойте, аз ви напущам. Никога вече няма да се върна, няма да смущавам вашето щастие“.

Грегори закри очите си с ръка и започна с тих глас:

— О, dear, каква награда от бога е споменът за такава една всеотдайна любов-жертва! — После вдигна глава. — И той постъпил така, както казал: оставил им всичките си пари, защото бил извънредно богат, а тя бедна като праведния Йов. Заминал надалеч, на другия край на света; и аз знам, че от седемнадесет години е сам, без пари и изкарва хляба си както мен като прост болногледач в Christian Science Society.

Г-жа дьо Фонтанен го гледаше развълнувана.

— Почакайте — извика той живо, — ще ви разкажа края. — Лицето му се кривеше от нервни тикове и костеливите му като на скелет ръце, облегнати на гърба на стола, внезапно се сключиха. — Горкият, той си мислел, че оставя щастието за тях, че отнася със себе си всички злини; но тук се криела божията тайна: злото останало при тях. Те му се смеели. Отрекли се от духа. Приели жертвата му разплакани, но в сърцата си му се подигравали. Те разпространявали лъжи за него измежду цялата gentry^[7]. Показвали неговите писма. Казвали, че той се преструва на благороден. Дори говорели, че изоставил жена си без пукната пара заради някаква друга жена в Европа. Да, те разправяли тези неща! И дори завели дело и получили развод.

Той за миг сведе клепачи и издаде звук, подобен на дрезгав кикот. След това стана и отиде да сложи внимателно стола на мястото му. На лицето му нямаше и следа от страдание.

— Ето — подхвана той, като се наведе към г-жа дьо Фонтанен, която стоеше неподвижна, — любовта значи опрощение. Такава е любовта, че ако в този миг тази скъпа за мен лукава жена дойде внезапно и ми каже: „Джеймс, връщам се под покрива на твоя дом и ти отново ще бъдеш моя презрян роб и когато пожелая, пак ще ти се смея“, аз въпреки това ще й отговоря: „Ела, вземи всичко, което имам. Благодаря на бога за твоето завръщане и ще направя такова огромно усилие да бъда действително добър в твоите очи, че и ти също ще станеш добра, защото злото не съществува“. Да, наистина, ако един ден моята Доли дойде при мен да търси подслон, аз ще постъпя така. Няма да кажа: „Доли, аз ти прощавам“, а само: „Христос да те пази!“. И така, моите думи няма да отидат напразно, защото доброта е единствената сила, която може да възпре отрицанието!

Той млъкна, скръсти ръце, хвана в шепа ъгловатата си брада и поде с напевен проповеднически глас:

— И вие също трябва да постъпите така, госпожа дьо Фонтанен, защото и вие обичате това същество с цялата си любов. А любовта е справедливост, Христос е казал: „Ако вашата справедливост не е различна от тази на книжниците и фарисеите, вие няма да бъдете представени в царството небесно“.

Нещастната жена поклати глава.

— Вие не го познавате, Джеймс — прошепна тя. — Със себе си той носи атмосфера, която не може да се диша. Навсякъде носи зло. Той отново ще разруши нашето щастие, ще предаде заразата на децата.

— Когато Христос докосна раната на прокажения, не Христовата ръка се зарази, а прокаженият се очисти.

— Казвате, че го обичам? Не, това не е вярно. Прекалено добре го познавам сега и знам колко струват неговите обещания. Твърде често съм му прощавала.

— Когато Петър запита Христа колко пъти трябва да прости на брат си, до седем пъти ли, Христос му отговори: „Не до седем пъти, а до седемдесет и седем пъти по седем“.

— Казвам ви, че не го познавате, Джеймс.

— Кой може да рече: „Аз познавам брат си?“. Христос е казал: „Аз не съдя никого“. А аз, Грегори, казвам: ако този, който води греховен живот, не се тревожи и не е нещастен в сърцето си, това значи, че той е още далеч от часа на истината. Но много близо е часът на истината за този, който плаче, понеже живее в грях. Повтарям: той съжалява, лицето му беше лице на праведник.

— Вие не знаете всичко, Джеймс. Попитайте го какво направи, когато тази жена трябваше да избяга в Белгия, за да се изплъзне от кредиторите, които я преследваха. Тя беше заминала с друг мъж, а той заряза всичко, за да ги последва и се съгласи на всички компромиси само за да бъде при нея. Два месеца бил разпоредител в театъра, в който тя пеела! Какъв позор! Тя продължавала да живее със своя цигулар и той приемал всичко — обядвал у тях, ходел да свири с любовника на метресата си. Лице на праведник! Вие не го разбирате. Днес той е в Париж, разкайва се, казва, че е напуснал тази жена и не иска вече да я види. Защо тогава изплаща дълговете й, ако не за да я спечели отново? Той плаща едно след друго на всички кредитори на Ноеми. Да, ето защо е дошъл в Париж. И с чии пари? С моите, с парите на децата! Знаете ли какво направи той преди три седмици? Той ипотекирал нашата вила в Мезон-Лафит, за да хвърли двадесет и пет хиляди франка на един от кредиторите й, който вече губел търпение!

Г-жа дьо Фонтанен наведе глава. Тя не бе казала още всичко. Спомняше си много добре за поканата да се яви при нотариуса, как бе отишла, без да подозира нищо, и бе заварила Жером да я чака пред вратата. Той имаше нужда от нейното пълномощие, за да направи ипотеката, защото вилата беше нейна, получена по наследство. Тогава я умоляваше да го упълномощи да се разпорежда с имота, като твърдеше, че бил останал без пукната пара, че просто бил пред самоубийство. Дори на тротоара пред кантората на нотариуса той направи жест, като че ли си обръща джобовете. Тя отстъпи почти без съпротива; влезе с него при нотариуса, защото не искаше да се разправя на улицата, а също така, защото и тя самата имаше нужда от пари; той и беше обещал да отдели за нея няколко хиляди франка, за да има с какво да живее следните шест месеца, докато се уредят сметките им след развода.

— Повтарям ви, вие не го познавате, Джеймс. Той ви се кълне, че всичко е променено, че желае да живее с нас, така ли? А ако ви кажа, че завчера, когато дойде да остави при портиерката подаръка за рождения ден на Жени, на сто метра от къщи беше спрял колата… с която… не беше дошъл сам. — Тя потрепери. Изведнъж видя Жером и разплаканата работничка, облечена в черно, седнала на една пейка край Сена близо до Тюйлери. Тя стана и извика: — Ето какъв човек е той! На него му липсва всякакво чувство за морал! Дотолкова, че той води една случайна метреса, любовница, когато идва да честити рождения ден на дъщеря си! И вие казвате, че още го обичам? Не, не е вярно!

Тя стана; изглеждаше, че в този момент действително го мрази.

Грегори я изгледа строго.

— Вие не сте по пътя на истината — рече той. — Трябва ли да отплащаме на злото със зло дори в мисълта си? Духът е всичко. Материалното е роб на духовното. Христос е казал… — Лаят на Пюс прекъсна думите му. — Сигурно е вашият проклет брадат доктор! — измърмори той като направи гримаса. После бързо грабна стола си и седна.

Вратата се отвори. Действително беше Антоан, последван от Жак и Даниел.

Той влезе с решителна стъпка, сякаш готов да понесе последиците от това посещение. Светлината, която нахлуваше през отворените прозорци, ярко осветяваше лицето му. Косата и брадата му образуваха тъмна маса; силната светлина сякаш се събираше върху белия правоъгълник на челото и му придаваше сиянието на гения; макар че беше със среден ръст, в този момент той изглеждаше висок. Г-жа дьо Фонтанен го гледаше как се приближава. И изведнъж отново я обзе топло чувство към младия човек. Докато той се покланяше и тя му държеше ръцете, Антоан забеляза Грегори и му стана неприятно, че го намира тук. Без да стане, пасторът кимна непринудено с глава.

Малко по-настрана, Жак разглеждаше с любопитство този странен човек. Възседнал стола, опрял брада на скръстените си ръце, с червен нос, с лице, разкривено от неопределена усмивка, Грегори наблюдаваше добродушно младите хора. В този момент г-жа дьо Фонтанен се приближи до Жак и изразът на очите й бе така ласкав, че той си спомни за вечерта, когато разплакана го бе притиснала до гърдите си. Тя също си помисли за това и извика:

— Толкова е пораснал, че вече не бих посмяла… — Казвайки това, тя го целуна и се разсмя с леко кокетство. — Вярно е, че за вас съм като майка и вие сте почти като брат на моя Даниел… — Тя видя, че Грегори беше станал и се готвеше да си тръгне. — Нали не си отивате още, Джеймс?

— Извинете ме — отвърна той, — но трябва да си ходя. — Той стисна здраво ръцете на двамата братя и се приближи до нея.

— Само две думи — му каза г-жа дьо Фонтанен като излезе с него извън стаята. — Отговорете ми откровено. След като чухте какво ви казах за него, мислите ли още, че Жером заслужава да заеме мястото си между нас? — Тя погледна въпросително. — Обмислете отговора си, Джеймс. Ако ми кажете да му простя, ще му простя.

Той мълчеше. Погледът му, цялото му лице изразяваха жалост към човечеството; той се наслаждаваше на онова чувство, както всички онези, които мислят, че са прозрели истината. Стори му се, че видя някакъв лъч на надежда в очите на г-жа дьо Фонтанен. Не, не такава прошка искаше Христос от нея. Той извърна глава и се изсмя неодобрително.

Тогава тя го хвана под ръка и си даде вид, че го изпраща най-сърдечно.

— Благодаря ви, Джеймс. Кажете му, че моят отговор е „не“.

Грегори не я слушаше; той се молеше за нея.

— Христос да изпълни сърцето ви — прошепна той, като си отиваше.

 

 

Когато се върна в салона, където Антоан, гледайки наоколо си, мислеше за първото си посещение, г-жа дьо Фонтанен трябваше да направи усилие да преодолее възбуждението си.

— Колко мило, че дойдохте с брат си — извика тя, като преувеличаваше малко радостта си. — Седнете тук. — Тя посочи на Антоан един стол до себе си. — Днес не трябва да разчитаме на младежта да ни прави компания…

Действително Даниел беше хванал под ръка Жак и го водеше към стаята си. Сега двамата бяха на еднакъв ръст. Даниел не очакваше да намери приятеля си така променен: приятелството им сякаш беше станало по-здраво и той изпита по-силно желание да му се довери. Щом останаха сами, лицето му се измени и доби тайнствен израз.

— Най-напред да те предупредя: ще я видиш след малко. Тя е наша братовчедка и живее у дома. Наистина е… божествена! — Дали забеляза някакво леко смущение в държането на Жак? Или му стана съвестно, но той добави с любезна усмивка: — Всъщност да говорим за тебе. (Дори към приятелите си той се отнасяше с тържествена учтивост.) Цяла година, помисли си! — Понеже Жак продължаваше да мълчи, той добави: — О, няма нищо още, но имам голяма надежда.

Жак се почувствува стеснен от настойчивия му поглед, от тембъра на гласа му. Той усещаше, че Даниел не е същият като преди, но не можеше да разбере какво ново има у него. Чертите му бяха останали същите; може би лицето му се бе удължило, но сложната извивка на устата му бе все същата, макар и малко по-силно подчертана от наболите мустаци. Той се усмихваше както по-рано само с едната страна на устата, което внезапно разваляше правилните му черти и откриваше горните му зъби отляво. Може би блясъкът на очите му не бе така чист; може би веждите му се изтегляха повече към слепите очи, което придаваше на погледа му някаква прикрита ласкавост; а може би и в гласа, и в държането му се долавяше някаква свобода, която той не би си позволил по-рано.

Жак го разглеждаше, без да мисли какво да му отговори, и вероятно именно поради тази дръзка безцеремонност, която едновременно го дразнеше и го привличаше, той изведнъж почувствува у себе си прилив на същата страстна нежност, която изпитваше към него, когато учеха в лицея; очите му се навлажниха.

— Е, гледай ти, цяла година не сме се виждали! Разправяй! — извика Даниел, когото не го сдържаше на едно място. Той седна, за да съсредоточи вниманието си.

В държането му прозираше най-искрена обич; и все пак Жак долови нещо пресилено в нея и това съвсем го скова. Въпреки това той започна да разказва за живота си в изправителния дом. Без да иска, отново се увлече в същите заучени литературни изрази, с които си бе послужил пред Лизбет; някаква свенливост го възпираше да разкаже просто и неукрасено ежедневния си живот там.

— Но защо ми пишеше толкова малко?

Жак премълча истинската причина, която беше, че той искаше да предпази баща си от всяка неприязнена критика. Това впрочем не му пречеше да изказва неодобрението си към всичко, което вършеше г-н Тибо.

— Самотата, виждаш ли, променя човека — обясни той след кратко мълчание. И щом си помисли за това, лицето му сякаш застина. — Човек става безразличен към всичко. И чувствуваш нещо като смътен страх, от който не можеш да се освободиш. Вършиш разни неща, без да мислиш за нищо. С течение на времето не знаеш вече кой си, не знаеш дори дали съществуваш. Това може да те убие… Или да те накара да полудееш — добави той като загледа въпросително приятеля си. Той едва забележимо потръпна и като промени тона, разказа за посещението на Антоан в Круй.

Даниел слушаше, без да го прекъсне. Но щом разбра, че изповедта на Жак се свърши, лицето му се оживи.

— Още не съм ти казал името й — каза бързо той. — Никол. А ти влюбен ли си?

— Страшно — отговори Жак, който за пръв път се замисли за малкото име на Лизбет.

— Мисля, че това име й отива. Ще видиш. Не е кой знае колко хубава, съгласен съм. Но е повече от хубава — свежа, пълна с живот. И едни очи! — Той се поколеба. — А и апетитна, разбираш?

Жак избягваше погледа му. Той също би желал да говори с открито сърце за любовта си; затова беше дошъл. Но още от първите изповеди на Даниел се беше почувствувал неловко. Сега го слушаше с наведени очи, сякаш по принуда, почти със срам.

— Тази сутрин — започна Даниел, който едва сдържаше чувствата си — мама и Жени бяха излезли рано и ние останахме сами на закуска, Никол и аз. Сами в апартамента. Тя не беше още облечена. Беше прелестно. Отидох след нея в стаята на Жени (тя спи там) и знаеш ли, Жак, тази стая, това моминско легло… Стиснах я в прегръдките си. Само за миг. Тя се дърпаше, но се смееше. Ах, каква е гъвкава… След това се изскубна, заключи се в стаята на мама и не искаше да отвори… Глупаво е от моя страна да ти разказвам това — поде той като стана. Поиска да се усмихне, но устните му оставаха свити.

— Ще се ожениш ли за нея? — запита Жак.

— Кой? Аз ли?

На Жак му стана неприятно, като че ли му бяха нанесли обида. С всяка изминала минута Даниел му ставаше все по-чужд. Любопитният и малко подигравателен поглед, който той му хвърли, го вледени съвсем.

— А ти? — запита Даниел, като се приближи. — От писмото ти разбрах, че и ти също…

Жак, който продължаваше да седи с наведени очи, поклати глава. Цялото му държане сякаш искаше да каже: „Не, свършено е, нищо няма да чуеш от мене“. Впрочем без дори да чака отговора му, Даниел тръгна към вратата. Чуха се младежки гласове.

— Ще ми разкажеш после… Ето ги, ела! — Той хвърли поглед към огледалото, вдигна глава и се спусна към коридора.

— Деца — викаше г-жа дьо Фонтанен, — ако искате да закусите…

 

 

Чаят беше сервиран в трапезарията.

Още от вратата Жак видя две момичета, които стояха до масата, и сърцето му се разтуптя. Те не бяха успели да свалят шапките си. Разходката беше заруменила бузите им. Жени пресрещна Даниел и увисна на ръката му. Той като че ли не й обърна внимание и тикайки Жак към Никол, непринудено и весело ги представи един на друг. Жак долови любопитството на Никол и усетя изпитателния поглед на Жени. Той обърна очи към г-жа Фонтанен, която, застанала с Антоан на прага на салона, завършваше започнатия разговор.

— … да се внуши на децата — казваше тя, като се усмихваше тъжно, — че няма нищо по-ценно от живота и че той е невероятно къс.

Жак отдавна не се беше движил между чужди хора и беше така възбуден, че се освободи напълно от стеснението си. Никол беше толкова блестяща, с толкова естествена грация, че Жени му се стори дребничка и по-скоро грозна. В този момент Никол се смееше и разговаряше с Даниел, но Жак не можеше да схване думите им. Тя постоянно вдигаше вежди в знак на учудване и радост. Очите й, сиво-синкави като речни камъни, недълбоки, твърде много раздалечени и може би прекалено кръгли, бяха обаче лъчисти и весели и постоянно оживяваха бялото й доста пълничко лице, над което тегнеше руса плитка, навита на венец. Тя се държеше малко наведена напред, сякаш готова винаги да изтича към някой приятел и да подари на всеки срещнат естествената свежест на усмивката си. Жак, който я разглеждаше внимателно, постоянно си спомняше неволно за думата, която Даниел бе употребил и която му се бе сторила така противна — „апетитна“. Щом усети, че той я наблюдава, тя започна да се държи пресилено весело и веднага загуби естествеността си.

Жак не се стараеше никак да прикрива интереса, който някои хора събуждаха у него. Той притежаваше нещо от наивността на детето, което гледа света със зяпнала уста. В такива случаи лицето му ставаше неподвижно и погледът безжизнен. По-рано, преди да се върне от Круй, той не беше такъв; срещаше хората с такова безразличие, че никога не си спомняше за никого. Сега, където и да отидеше, в някой магазин, на улицата, погледът му се впиваше в минувачите. Впрочем той не анализираше това, което виждаше в тях, но без да го съзнава, мисълта му продължаваше да работи. Достатъчно му беше да зърне някоя особеност в лицето или в държането на някого, за да може тези непознати хора, срещнати съвсем случайно, да се превърнат във въображението му в необикновени личности, на които той придаваше индивидуални черти.

Г-жа дьо Фонтанен го откъсна от мислите му, като докосна лакътя му с ръка.

— Седнете до мене да закусите — му рече тя. — Сега сте мой гост. — Тя му подаде чаша и чиния. — Много ми е драго да ви видя тук… Жени, миличка, дай ни от тортата… Брат ви току-що ми разказа за живота, който водите двама в малкия ви апартамент. Толкова съм доволна! Двама братя, които се разбират като истински приятели, просто прекрасно! Даниел и Жени също се разбират добре и това е най-голямата ми радост. Ти се усмихваш на думите ми — каза тя на Даниел, който се приближаваше с Антоан. — Той винаги се подиграва със старата си майка. Сега за наказание ще ме целунеш, и то пред всички.

Даниел се смееше леко смутен. Той се наведе и докосна с устни челото на майка си. И в най-малките му движения имаше грация.

От другата страна на масата Жени следеше сцената; на лицето й се появи нежна усмивка, която очарова Антоан. Тя не можа да устои на изкушението да дойде при брат си и отново да увисне на ръката му. „Ето още една — помисли си Антоан, — която дава повече, отколкото получава.“ Още от първия път, когато влезе в тази къща, този поглед на жена в това детско лице го беше заинтригувал. Той забеляза красивото движение на раменете, с което тя от време на време повдигаше из корсета набъбващите си гърди и след това леко ги отпущаше. Жени по нищо не приличаше на майка си, нито на Даниел; и никой не се учудваше от това: тя сякаш бе родена да живее живот, различен от живота на другите.

Г-жа дьо Фонтанен пиеше чая си на малки глътки, като държеше чашата съвсем близо до засмяното си лице и през парата кимаше приятелски на Жак. Погледът й бе така ясен и нежен, сякаш излъчваше светлина и топлина. Белите й коси обкръжаваха като диадема младото й, широко, открито чело. Очите на Жак се спираха ту върху майката, ту върху сина. В тази минута той обичаше двамата с такава сила, че желаеше горещо те да забележат чувствата му: защото той изпитваше повече от когото и да било нуждата да бъде разбран. Интересът му към хората бе станал така голям, че той се стремеше да заеме място в мислите им, желаеше да слее живота си с техния.

Пред прозореца Никол и Жени започнаха да спорят и Даниел отиде да се намеси в разговора им. Тримата се наведоха над фотографическия апарат да проверят дали е останала още една снимка от филма.

— Ще ми направите удоволствие! — извика изведнъж Даниел с топъл глас (гласът му не беше такъв преди), като втренчи в Никол галещ и повелителен поглед. — О, да, така както сте, с шапка; и моят приятел Тибо ще застане до вас. Жак! — извика той и след това по-тихо добави: — Моля ви се, непременно искам да ви снема заедно.

Жак отиде при тях. Даниел почти насила отведе всички в салона, където според него осветлението било по-добро.

 

 

Г-жа дьо Фонтанен и Антоан останаха в трапезарията.

— Държа да не се заблуждавате относно моето посещение — каза Антоан със свойствената му рязкост, която сякаш правеше думите му да звучат по-искрено. — Ако баща ми се научи, че Жак е тук и че аз съм го довел, сигурно ще го откъсне от моето влияние и всичко ще трябва да започне отново.

— Горкият човек! — пошепна г-жа дьо Фонтанен с такъв тон, че Антоан се усмихна.

— Съжалявате ли го?

— Съжалявам го, че не е могъл да заслужи доверието на синове като вас.

— Нито той е виновен, нито аз. Баща ми е това, което наричат видна и уважавана личност… Аз го уважавам, но какво да се прави. За каквото и да става дума, никога не мислим еднакво, мненията ни са съвършено противоположни. Винаги сме на различни становища.

— Не всички още са получили просветление.

— Ако имате пред вид религията — каза живо Антоан, трябва да ви кажа, че баща ми е крайно религиозен.

Г-жа дьо Фонтанен поклати глава.

— Още апостол Павел е казал, че не тези, които проповядват закона, са праведни пред бога, а тези, които го спазват.

Със свойственото на френските протестанти озлобление — което без съмнение се дължи на вековното потисничество — тя изпитваше инстинктивна и дълбока антипатия към г-н Тибо, като се заблуждаваше, че го съжалява от все сърце. Струваше й се, че забранявайки на Жак да има връзки със сина й и с нея и да посещава дома й, г-н Тибо бе постъпил отвратително и несправедливо; тя смяташе, че тази забрана е продиктувана от най-долни съображения. Спомняйки си с погнуса този затлъстял човек, тя не можеше да му прости, че е подхвърлил на съмнение това, което за нея имаше най-голяма цена — нравствената й издигнатост, протестантската й религия. И тя бе още по-благодарна на Антоан, че е отменил несправедливото решение на баща си.

— А вие — запита тя, обхваната от внезапен страх, — вие продължавате ли да изпълнявате черковните обреди?

Той направи отрицателен знак с глава и тя се почувствува така щастлива, че лицето й светна.

— Аз действително много години се причестявах и изповядвах — започна да обяснява той. Струваше му се, че присъствието на г-жа дьо Фонтанен правеше мисълта му по-ясна. Всъщност той просто беше станал по-разговорчив. Тя умееше така внимателно да слуша, че предразполагаше събеседниците си и ги караше да се издигнат над обикновеното си духовно равнище. — Аз следвах обичаите, без да бъда истински набожен. За мене бог беше нещо като училищен директор, от когото нищо не може да се изплъзне и когото е благоразумно да задоволиш с известни прояви, спазвайки известна дисциплина. Аз се подчинявах, но това ми досаждаше. Бях добър ученик по всичко, по закон божи също. Може ли това да се нарече вяра? Този въпрос почти не ме интересуваше. Когато си дадох труд да мисля по това, вече бях достигнал до едно ниво на научно образование, което оставяше малко място за религиозни вярвания… Аз съм положителен човек — рече той с чувство на гордост. Всъщност изразяваше мисли, хрумнали му в момента, защото почти не бе имал нито случай, нито време да се анализира в такава изгодна за себе си светлина. — Не казвам, че науката обяснява всичко, но тя констатира; за мен това е достатъчно. Аз се интересувам твърде много от това как стават нещата, за да се откажа без съжаление да търся напразно отговор на въпроса защо стават. Впрочем — добави той бързо, като сниши глас, — може би между двата вида обяснения има само разлика в степента. — После се усмихна, сякаш се извиняваше. — Колкото до нравствеността — подхвана той, — какво да ви кажа, и тя също почти не ме интересува… Шокирам ли ви? Виждате ли, аз обичам работата си, обичам живота, енергичен съм, деен и от житейски опит знам, че тази дейност е сама по себе си правило за поведение. Във всеки случай досега никога не съм се колебал как да постъпя при дадено положение.

Г-жа дьо Фонтанен не отговори нищо. В себе си тя сравняваше своята вяра с безверието на Антоан и в този момент благодареше на бог, че никога не напуща сърнето й. От тази помощ тя черпеше безкрайната и радостна увереност, която действително се излъчваше от нея; и тази увереност я изпълваше до такава степен, че макар и непрекъснато да търпеше ударите на съдбата и да беше по-нещастна от повечето хора, които срещаше, тя беше за всички тях извор на смелост, на равновесие и щастие. Сам Антоан изпитваше сега нейното влияние; никога сред познатите на баща си той не беше срещал човек, който да му внушава такова уважение, така да го ободрява и да създава около себе си такава освежаваща и чиста атмосфера. Той почувствува желание да се приближи духовно до нея, дори ако това трябваше да стане в ущърб на истината.

— Протестантската религия винаги ме е привличана — заяви той уверено, макар че никога не беше мислил въобще за протестантите, преди да се запознае със семейство дьо Фонтанен. — Реформацията е всъщност революция на религиозна почва. Вашата религия се основава на началата на освобождаването на човешката личност…

Тя го слушаше с растяща симпатия. Той й изглеждаше млад, пламенен, истински рицар. Възхищаваше се от живото му лице, от бръчката на челото, която изразяваше напрегнато внимание; когато той вдигнеше глава, тя се радваше като дете, че е открила онази особеност, която правеше погледа на Антоан да изглежда така съсредоточен: горният му клепач беше толкова къс, че почти изчезваше под извивката на веждата, когато си отваряше широко очите; понякога клепките съвсем се доближаваха до веждите и почти се сливаха с тях. „Човек с такова чело — мислеше си тя — е неспособен на низост…“ Изведнъж й мина през ума, че Антоан олицетворява мъжа, достоен да бъде обичан. Тя беше още развълнувана от чувството на злоба към Жером. „Да свържеш живота си с такъв човек…“ За първи път в живота си тя сравняваше някого с Жером; за първи път действително изпита съжаление и се запита дали някой друг нямаше да й донесе щастие. Но това бе само един порив — страстен, бегъл порив, който я смути изведнъж до дъното на душата и от който тя се засрами. Овладя се веднага, но горчивината, примесена с разкаяние, а може би също и със съжаление, се разсейваше по-бавно.

 

 

Едва когато Жени и Жак влязоха в стаята, тя почувствува, че мисълта й се освободи от влиянието на Антоан. Щом те се показаха на вратата, тя ги повика с приветлив жест, за да не си помислят, че са нежелани. Но още от пръв поглед усети интуитивно, че между тях е станало нещо.

И действително беше така.

Щом направи снимката, Даниел предложи да проверят веднага дали е излязла добре. Още сутринта той беше обещал на Жени и на братовчедка си да ги научи да проявяват снимки и те бяха вече приготвили необходимото в един неизползуван килер на дъното на коридора, който той използуваше за тъмна стаичка. Килерът беше толкова тесен, че повече от двама души едва се събираха в него; затова Даниел нареди така, че Никол да влезе първа, а след това се спусна към Жени и като опря трескавата си ръка на рамото й, пошепна на ухото й:

— Прави компания на Тибо.

Тя му хвърли проницателен и неодобрителен поглед, но изпълни желанието му. Хранеше към брат си такова уважение, че й беше невъзможно да му се противопостави; гласът му бе така заповеднически, погледът — безсрамен и цялото му държане така дръзко, че тя веднага се подчини на волята му.

Докато траеше тази кратка сцена, Жак беше останал пред една витрина в салона. Жени отиде при него и когато се убеди, че той нищо не е забелязал от маневрите на Даниел, му каза намусено:

— А вие не правите ли си снимки?

— Не.

Тя схвана някакво едва доловимо стеснение в този отговор и си даде сметка, че не биваше да задава такъв въпрос; та нали доскоро се е намирал в нещо като тъмнична килия…

По асоциация и колкото да каже нещо, тя подхвана:

— Отдавна не бяхте виждали Даниел, нали?

Той наведе очи.

— Да. Отдавна. Откакто… Има вече повече от година.

Сянка мина по лицето на Жени. Вторият й опит не беше по-успешен от първия. Излизаше, като че ли иска да припомни на Жак бягството им с Даниел в Марсилия. Нека. Тя още не беше му простила тази драма; в нейните очи Жак носеше цялата отговорност за тази авантюра. Отдавна, без да го познава, тя го мразеше. Когато го видя този следобед на чая, неволно си спомни за злото, което й беше причинил; щом разгледа лицето му, реши безусловно, че не й харесва. На първо място го намираше грозен и дори вулгарен заради голямата му глава с неоформени черти, заради челюстта му, заради напуканите устни, заради ушите и червеникавите му коси, които стърчаха над челото. Тя не можеше да прости на Даниел привързаността му към такъв другар и в ревността си почти се зарадва, че единственото същество, което можеше да й оспори част от братската обич, беше така непривлекателно.

Тя беше взела кученцето на колената си и го галеше разсеяно. Жак гледаше в пода; той също мислеше за бягството си и за онази вечер, когато за първи път прекрачи прага на тези къща.

— Намирате ли го променен? — запита тя, за да наруши мълчанието.

— Не — отвърна той, но като помисли за миг, добави: — Впрочем да, все пак се е променил.

Тя забеляза желанието му да бъде искрен и го оцени; за миг той й стана по-малко противен. Схвана ли Жак тази бегла прошка? Той престана да мисли за Даниел. Погледна Жени и се запита каква е тя в действителност. Не би могъл да изрази какво съзираше в нея, но все пак зад това лице, едновременно изразително и затворено, в дъното на тези живи зеници, които не издаваха тайната си, той отгатна нейната нервна неустойчивост и вечния трепет на една чувствителна душа. Мина му през ума колко хубаво би било да я опознае по-добре, да проникне в това затворено сърце… Дори да стане приятел с това дете. Да я обикне?… Той помечта за минута; това бе минута на блаженство — Жак забрави всичките си минали нещастия, струваше му се, че никога вече не може да бъде нещастен. Погледът му блуждаеше из стаята и от време на време се спираше върху Жени; това бе поглед, пълен с интерес и боязливост, който не му позволяваше да забележи колко сдържана е тя, как сякаш стои готова за отбрана. Изведнъж, поради някакъв обрат в мислите си, той видя Лизбет — незначителна, обикновена домашна история, почти без значение. Да се ожени за Лизбет? Това детинско желание му се показа за пръв път в истинската си светлина. Тогава какво? Внезапно в живота му се яви някаква празнота, страшна празнота, която трябваше на всяка цена да бъде запълнена, празнота, която Жени естествено би запълнила, ако…

— … ли учите?

Той се сепна. Тя му говореше.

— Моля?

— В колеж ли учите?

— Не още — отговори той съвсем смутен. — Аз съм много изостанал. Вземам уроци от частни учители, приятели на брат ми. — Без да иска да каже нещо лошо, той добави: — А вие не сте ли изостанала?

В действителност тя беше изостанала с ученето. Този въпрос я оскърби и приятелският му поглед й се стори безочлив. Тя отговори сухо:

— Аз не ходя на училище. Уча в къщи с една учителка.

Отговорът му бе крайно неудачен:

— О да, за момиче това няма значение.

Тя настръхна.

— Мама не мисли така. Нито Даниел — отвърна тя и втренчи в него явно враждебен поглед.

Той схвана нетактичността си, поиска да се поправи и сметна, че казва нещо любезно:

— Едно момиче винаги знае толкова, колкото му е нужно…

Почувствува, че затъва. Не беше вече господар нито на мислите си, нито на думите си. Реши, че изправителният дом го е затъпил. Зачерви се и след това изведнъж го обля гореща вълна, която се изкачи до лицето му и го замая; той не виждаше друг изход от трудното си положение, освен да излее яда си. За да си отмъсти, потърси някаква острота и понеже не можа да измисли нищо, загуби всичкия си здрав смисъл и подхвърли с тон на вулгарна насмешка, както понякога правеше баща му:

— Най-важното нещо не се научава в училище, а то е да имаш добър характер!

Тя успя да запази хладнокръвие. Дори не вдигна рамене. В този момент Пюс се прозя шумно.

— О, колко е лошо! Колко е невъзпитано! — каза Жени с глас, който трепереше от ярост. — О, колко е невъзпитано! — повтори тя още веднъж настойчиво и тържествуващо. След това сложи кученцето на земята, стана и отиде да се облегне на балкона.

Две дълги минути изминаха в непоносимо мълчание. От трапезарията се чуваше ту гласът на г-жа дьо Фонтанен, ту гласът на Антоан. Жак не бе мръднал от стола си. Задушаваше се. Жени му беше обърнала гръб и тананикаше някакво парче от етюда, който бе свирила предния ден на пиано, като тропаше предизвикателно с крак в такта на мелодията. А, ще разкаже всичко на Даниел! Той трябва да скъса всякакви връзки с този простак! Тя го мразеше. Погледна го крадешком — той седеше зачервен и важен. Тя се почувствува още по-самоуверена. Напрегна ума си да измисли нещо, за да го засегне още по-дълбоко.

— Ела тук, Пюс! Аз си отивам.

Идвайки от балкона, тя мина пред него, като че ли той не съществуваше, и без да бърза, се отправи към трапезарията.

Жак се страхуваше, че ако остане на мястото си, след това няма да знае как да излезе от салона. Затова я последва, като вървеше на известно разстояние от нея.

Г-жа дьо Фонтанен беше така мила с него, че раздразнението му изчезна веднага и той се почувствува тъжен.

— Значи, Даниел ви е оставил сами? — каза тя на дъщеря си.

Избягвайки погледа на майка си, Жени отговори:

— Аз го помолих да прояви снимките ми веднага. О, той бързо ще свърши.

Тя избягваше и погледа на Жак; беше почти сигурна, че той се досеща защо Даниел ги беше оставил. Това неволно съучастничество разпали още повече взаимната им омраза. Той реши, че тя е лъжкиня и порица готовността й да прикрива поведението на брат си. Тя отгатна мислите му, които засегнаха самолюбието й.

Г-жа дьо Фонтанен им се усмихна и направи знак да седнат.

— Колко се е източила моята малка болна! — възкликна Антоан.

Жак мълчеше и гледаше в пода. Той бе изпаднал в пълно отчаяние. Никога няма да стане отново такъв, какъвто беше по-рано. Чувствуваше се болен, болен до мозъка на костите си, слаб и груб едновременно, жертва на поривите си, играчка в ръцете на неумолима съдба.

— Свирите ли? — го запита г-жа дьо Фонтанен.

Той сякаш не разбра какво казва тя. Очите му се напълниха със сълзи и той бързо се наведе, като се престори, че завързва връзките на обувката си. Чу, че Антоан отговори вместо него. Ушите му бръмчаха. Гледаше ли го Жени? Идеше му да потъне в земята.

 

 

Имаше вече десетина минути, откакто Даниел и Никол бяха влезли в тъмната стаичка.

Даниел бе побързал да бутне резето на вратата, да извади филма и да го развие.

— Не се докосвайте вече до вратата — каза той, — защото и най-слабият лъч светлина ще развали целия филм.

Заслепена отначало от тъмнината, Никол скоро започна да вижда до себе си някакви нажежени очертания, които се движеха в червеното сияние на фенера. Малко по малко тя различи две призрачни ръце, дълги, фини, сякаш отрязани до китката, които разклащаха едно малко легенче. Тя не виждаше от Даниел нищо друго, освен тези две откъснати, но живи ръце. Килерът беше толкова тесен, че всяко негово движение й се струваше като докосване. Те сдържаха дъха си; споменът за целувката, която бяха разменили в спалнята й тази сутрин, ги преследваше неотстъпно.

— Дали… се вижда нещо? — пошепна тя.

Той не искаше да отговори веднага; наслаждаваше се на прелестната тревога, която изпълваше тишината. Тъмнината го освобождаваше от всякакви правила за приличие и той се обърна към Никол с разширени ноздри, за да усети дъха на това младо тяло.

— Не, още не се вижда — каза най-после той отсечено.

Отново настъпи мълчание. След малко легенчето, което Никол следеше с поглед, застана неподвижно — двете пламтящи ръце се бяха отдръпнали от светлината на лампата. Безкраен миг. И изведнъж тя почувствува как я обхващат две ръце. Не беше никак изненадана и дори се почувствува облекчена, че безкрайното очакване свърши, но все пак се дръпна назад, след това наляво, надясно, за да избегне устата, която търсеше устните й и която едновременно я и привличаше, и плашеше. Най-после лицата им се срещнаха. Пламналото чело на Даниел докосна нещо гъвкаво, плъзгаво и студено — беше плитката, която Никол навиваше около главата си. Не можа да потисне тръпката си и леко се дръпна. Тя се възползува от това, за да извие главата си назад и да извика:

— Жени!

Той задуши вика й с ръка и притиснал до смазване с цялото си тяло Никол до вратата, мърмореше със стиснати зъби:

— Мълчи, чакай… Никол… мила, обожаема… слушай…

Никол започна да се отбранява по-слабо и той помисли, че му отстъпва. Тя бе мушнала ръка зад гърба си и търсеше резето. Внезапно вратата се поддаде и светлина нахлу в килера. Той я пусна веднага и затвори вратата, но тя успя да види лицето му. Неузнаваемо! Мъртвешки бледо, с очи, присвити и дръпнати настрани като на китаец, с разширени и неизразителни зеници; устата му, която преди малко беше така тънка, бе сега подута, безформена, полуотворена… Жером! Той почти никак не приличаше на баща си, но на неумолимата светлина тя видя лицето на Жером!

— Поздравявам ви — рече най-после той със съскащ глас. — Целият филм отиде по дяволите.

Тя спокойно отговори:

— Добре, ще остана, имам да ви говоря. Но дръпнете резето.

— Не може, Жени ще дойде.

Тя се поколеба.

— Тогава закълнете ми се, че няма да се докоснете до мене.

Искаше му се да скочи върху нея, да я набие с юмруци, да разкъса блузата й. Но същевременно съзнаваше, че е победен.

— Заклевам ви се — рече той.

— Тогава слушайте какво ще ви кажа, Даниел… Аз… аз… ви позволих много, прекалено много. Имам вина за сутринта. Но сега казвам не. Не съм избягала от къщи, за да стигна до тези неща. — Тя изговори последните думи бързо, по-скоро за себе си, отколкото за него. След това се обърна отново към Даниел: — Ето, поверих ви тайната си: аз избягах от мама. О, не може да се каже нищо срещу нея, тя е само много нещастна… и лесно се увлича. Не мога да ви обяснявам повече. — Тя замълча. Омразният образ на Жером беше все пред очите й. Синът сигурно би направил с нея това, което тя си мислеше, че Жером е направил с майка й. — Вие не ме познавате добре — подхвана тя бързо, защото мълчанието на Даниел я плашеше. — Впрочем вината е моя, знам. Аз не се показах пред вас такава, каквато съм в действителност. С Жени, да, бях естествена. С вас се отпуснах и вие си помислихте… Но всъщност не съм такава. Не искам! Не искам живот… който да почне така. Затова ли съм дошла при жена като леля Терез? Не! Аз искам… Можете да се подиграете с мене, но все ми е едно… Искам да мога един ден… Да заслужа уважението на мъжа, който ще ме обича истински, завинаги… уважението на сериозен мъж…

— Но аз съм сериозен — се осмели да каже най-после Даниел с жалка усмивка, която тя отгатна по тона му. Веднага разбра, че опасността е минала.

— О, не — каза тя почти весело. — Не се сърдете на това, което ще ви кажа, Даниел: вие не ме обичате.

— О!

— Не, разбира се. Вие не ме обичате и търсите нещо съвсем друго. И аз също не ви… Вижте, ще бъда откровена: мисля, че никога не бих могла да обичам човек като вас.

— Като мене?

— Искам да кажа човек като другите… Искам да обикна някого, да, по-късно… Но тогава това ще бъде някой… някой чист човек, който би дошъл при мен другояче… да търси в мен друго нещо… Не знам как да ви обясня това… С една дума, човек, съвсем различен от вас.

— Благодаря!

Всяко желание бе изчезнало у него. Той мислеше само как да не стане смешен.

— Хайде — подхвана тя, — да се помирим и да не мислим вече за това.

Тя открехна вратата и този път той не я спря.

— Приятели ли сме? — запита Никол, като му протегна ръка. Той не отговори. Гледаше зъбите, очите, кожата й, лицето й, което бе свежо като плод, и се усмихна принудено, като премигваше. Тя взе ръката му и я стисна.

— Не опропастявайте живота ми — прошепна тя с гальовен глас и вдигайки вежда, добави шеговито: — Един филм е достатъчен за днес.

Даниел се разсмя, за да й покаже, че не се сърди. Но на нея все пак не й се искаше той да погледне толкова леко на случката, затова се почувствува малко тъжна. В края на краищата обаче беше доста горда от победата и доволна от това, че той ще има добро мнение за нея.

— Е, какво стана? — извика Жени, щом те влязоха в трапезарията.

— Нищо не излезе — отговори сухо Даниел.

Жак злорадствуваше. Никол се усмихна хитро.

— Абсолютно нищо не излезе — потвърди тя.

Но виждайки, че Жени извръща настрани сгърченото си лице и сълзи замъгляват очите й, тя изтича при нея и я целуна.

 

 

Откакто Даниел влезе в стаята, Жак престана да мисли за себе си. Цялото му внимание бе привлечено от приятеля му, чието лице бе придобило нов израз: мъчително бе да се гледа противоречието между горната и долната част на лицето, несъответствието между забуления, загрижен и блуждаещ поглед и циничната усмивка, която повдигаше горната му устна и изкривяваше цялото му лице наляво.

Очите им се срещнаха. Даниел се намръщи леко и се премести на друг стол.

Това недоверие обиди Жак по-дълбоко от всичко друго. Откакто бе влязъл в тази къща, Даниел постоянно го разочароваше и той най-после си даде сметка за това. Нито за минута между тях не се бе установила истинска близост. Той дори не бе успял да открие на приятеля си името на Лизбет! За момент повярва, че страда, защото надеждите му останаха измамени; всъщност той страдаше, без да си дава сметка за това, защото за пръв път се бе осмелил да преценява критически обичта си към Даниел и по този начин бе разрушил чувствата си към него. Като всички деца, той живееше само с настоящето, защото миналото бързо изчезваше в забрава, а бъдещето събуждаше в него само нетърпение. А днес настоящето постоянно имаше нетърпимо горчив вкус и следобедът завършваше с безгранично отчаяние. И когато Антоан му направи знак, че е време да си ходят, той изпита чувство на облекчение.

Даниел, който забеляза жеста на Антоан, побърза да отиде при Жак.

— Нали не си отивате още?

— О, да, ще си ходим вече.

— Толкова рано! — възкликна Даниел и с тих глас добави: — Съвсем малко се видяхме.

И той също бе имал само разочарования този ден. Изпитваше угризения на съвестта заради държането си към Жак и особено го болеше за загубеното приятелство.

— Извинявай — каза той изведнъж, като дръпна приятеля си към прозореца. Имаше такъв смирен и добър вид, че Жак забрави всичките си разочарования и почувствува как в сърцето му отново бликна старата нежност към Даниел. — Днес така лошо съвпадна всичко… Кога ще те видя пак? — продължи той с настойчив тон. — Трябва да се видим сами, за дълго време. Ние вече не се познаваме добре. И нищо чудно! Помисля си само, цяла година е минала оттогава! Но трябва да наваксаме загубеното време!

Той внезапно се запита какво ли ще стане с това приятелство, което от толкова дълго време се подхранваше само от някаква мистична вярност, която днес се беше оказала толкова нетрайна. О, не бива да се остави да умре това приятелство! Жак му се виждаше още дете в известно отношение; но неговата обич оставаше непокътната и може би дори и по-силна, понеже той се чувствуваше по-голям.

— Ние сме си в къщи винаги неделен ден — казваше в този момент г-жа дьо Фонтанен на Антоан. — Ще тръгнем от Париж едва след раздаването на наградите. — Очите й светнаха. — Даниел получи много награди — прошепна тя, без да прикрива гордостта си. — Елате — добави тя внезапно, като видя, че синът й е обърнат с гръб към нея и не може да я чуе, — елате да ви покажа моите съкровища. — Тя се спусна весело към стаята си и Антоан я последва. В чекмеджето на бюрото й бяха наредени двадесетина лаврови венци от боядисан картон. Тя веднага затвори чекмеджето и се разсмя, малко засрамена, че се е отдала като дете на радостта си. — Не казвайте на Даниел — каза тя, — той не знае, че ги пазя.

Завърнаха се мълчаливо във вестибюла.

— Хайде, Жак — извика Антоан.

— Днешното посещение няма да го броим — каза г-жа дьо Фонтанен, като протегна на Жак двете си ръце. Тя го гледаше настойчиво, сякаш беше отгатнала всичко. — Тук вие сте при приятели, драги Жак. Винаги когато искате да дойдете, ще бъдете добре дошъл. И големият брат също, разбира се — допълни тя, като се обърна към Антоан с грациозно движение.

Жак потърси Жени с очи, но тя и братовчедка й бяха изчезвали. Той се наведе към кученцето и го целуна по копринената главичка.

Г-жа дьо Фонтанен се върна в трапезарията, за да разтреби масата, Даниел, който вървеше замислен след нея, се облегна на рамката на вратата и мълчаливо запали цигара. Той мислеше за това, което му бе казала Никол: защо бяха скрили от него, че братовчедка му е избягала от къщи и е дошла да търси убежище в техния дом? Убежище от какво?

Г-жа дьо Фонтанен влизаше и излизаше с тази лекота на движенията, която й даваше вид на млада жена. Тя мислеше за разговора си с Антоан, за всичко, което бе научила от него, за учението му, за плановете му за бъдещето, за баща му. „Честно сърце — казваше си тя — и какво хубаво чело… — Потърси по-точно прилагателно и с порив на радост добави: — Съзерцателно чело.“ Спомни си за мисълта, която бе минала през главата й: не бе ли извършила грях, макар и за миг, макар и само в мислите си? Чу отново думите на Грегори.

Изведнъж, без да съзнава ясно причината за това, тя почувствува как гърдите й се изпълват с такава радост, че прекара ръка по лицето си, сякаш да докосне с пръсти щастието, което изпитваше. Отиде към сина си, сложи весело ръце на раменете му, погледна го дълбоко в очите, целуна го, без да каже дума, и веднага излезе от стаята. Даниел остана изненадан.

Тя отиде право на бюрото си и с едрия си детски почерк написа с малко разтреперана ръка:

„Драги Джеймс,

Бях прекалено горда пред вас. Кой от нас има право да съди? Благодаря на бога, че ме просветли още веднъж. Кажете на Жером, че се отказвам от намерението да искам развод. Кажете му…“

Думите играеха пред насълзените й очи.