Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Les Thibault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 11гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik(2010 г.)
Начална корекция
Еми(2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013 г.)

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том I

 

Френска. Второ издание

ИК „Народна култура“, София, 1980

Редактор: Пенка Пройкова

Коректор: Грета Петрова, Радослава Маринович

 

 

Издание:

Роже Мартен дю Гар.

Семейство Тибо. Том II

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК Димитър Благоев, София, ул. „Ракитин“ 2

 

Дадена за набор: ноември 1979 г.

Подписана за печат: май 1980 г.

Излязла от печат: юли 1980 г.

Формат 84×108/32.

Печатни коли 64.

Изд.коли 53,76.

Усл.изд.коли 61,67

История

  1. —Добавяне

X

Един ден тъкмо преди вечеря, преглеждайки пристигналите писма, Антоан се учуди много, като видя, че в един плик, адресиран до него, имаше запечатано писмо за брат му. Почеркът му беше непознат, но понеже Жак беше в стаята, той не поиска да покаже, че се колебае.

— Това е за тебе — каза той.

Жак се приближи бързо с пламнало лице. Антоан, който прелистваше един каталог за книги, му подаде плика, без да го погледне. Когато след малко вдигна глава, видя, че брат му беше мушнал писмото в джоба си. Погледите им се срещнаха; в очите на Жак се четеше дързост.

— Защо ме гледаш така? — рече той. — И аз имам право да получавам писма.

Антоан изгледа брат си, без да продума; обърна му гръб и излезе от стаята.

През време на вечерята той разговаряше с г-н Тибо, без да се обръща към Жак. Както всяка вечер те слязоха заедно, но не си размениха нито дума. Антоан отиде в стаята си. Едва бе седнал пред масата и Жак влезе, без да потропа; приближи се с предизвикателен вид и хвърли на бюрото му разгънатото писмо.

— Щом проверяваш кореспонденцията ми, ето!

Антоан сгъна листа, без да го прочете, и му го подаде. Понеже брат му не го взе, той разтвори пръсти и писмото падна на килима. Жак го вдигна и го мушна в джоба си.

— Тогава няма защо да ми се мръщиш — изсмя се той подигравателно.

Антоан вдигна рамене.

— Освен това, ако искаш да знаеш, всичко ми е дошло до гуша — поде Жак, като изведнъж повиши глас. — Вече не съм дете. Искам… аз имам право… — Внимателният и спокоен поглед на Антоан го раздразни още повече. — Казвам ти, че ми е дошло до гуша — изкрещя той.

— От какво ти е дошло до гуша?

— От всичко! — Лицето му бе станало безизразно: втренчените ядосани очи, клепналите уши и полуотворената уста му придаваха глупав вид. Цял се беше зачервил. — Впрочем това писмо е пристигнало тук по погрешка. Аз бях наредил да ми се пише „до поискване“. Така поне щях да получавам каквито искам писма, без да трябва да давам сметка, комуто и да било.

Антоан продължаваше да го гледа, без да отговаря. Това мълчание му даваше предимство и прикриваше смущението му: никога досега момчето не бе му говорило с такъв тон.

— Първо и първо искам да се срещна с Фонтанен, чуваш ли? И никой няма да ме спре!

За Антоан тези думи бяха като лъч светлина. Разбира се, това е почеркът от сивата тетрадка! И така, Жак си пише с Фонтанен въпреки обещанието си… Дали и г-жа дьо Фонтанен знае за това? Позволява ли тя на момчетата да си пишат тайно?

За първи път Антоан беше принуден да поеме ролята на „родител“. Не много отдавна той сам би могъл да се държи пред баща си така, както Жак се държеше пред него в този момент. Сега ролите бяха разменени.

— Значи си писал на Даниел? — запита той, като се намръщи.

Жак дръзко кимна с глава.

— Без дори да ми споменеш?

— Та какво от това? — възрази момчето.

Антоан без малко не скочи да удари плесница на нахалника. Той стисна юмруци. Насоката, която вземаше спорът, можеше да разруши това, на което най-много държеше.

— Върви си! — отпрати го той с престорено обезсърчен тон. — Тази вечер просто не си даваш сметка какво приказваш.

— Казвам… казвам, че ми дотегна вече! — извика Жак, като тропна с крак. — Не съм дете и искам да се срещам с когото намеря за добре. Омръзна ми да живея така. Искам да видя Фонтанен, защото ми е приятел. Затова му и писах. Знам какво правя. Дадох му среща. Можеш да го кажеш на… на когото щеш. Омръзна ми, омръзна ми, омръзна ми! — Той тропаше с крака, кипящ от омраза и бунт.

Това, което не казваше и което Антоан не можеше да отгатне, беше, че след заминаването на Лизбет горкото момче чувствуваше такава пустота, така му беше тежко на душата, че се бе поддало на желанието си да повери на някой приятел тайната на своята младост. Жак искаше да довери на Даниел мъката, която го задушаваше. В своята самотна екзалтация той бе изживял мислено часове на всеотдайно приятелство, часове, в които молеше приятеля си да сподели любовта му към Лизбет и искаше от нея да позволи на Даниел също да я обича.

— Казах ти да си вървиш — подхвана Антоан, който се преструваше на безразличен и се наслаждаваше на превъзходството си. — Ще поговорим пак, когато дойдеш на себе си.

— Подлец! — изкрещя Жак, вбесен от хладнокръвното държане на брат си. — Надзирател! — Той изскочи от стаята, като тръшна вратата след себе си.

Антоан стана, завъртя ключа на вратата и се отпусна в едно кресло. Беше побледнял от ярост.

„Надзирател! Глупак такъв! Надзирател! Ще ми го плати… Ако смята, че може да си позволява… мами се жестоко! Цялата ми вечер пропадна, сега съм неспособен за работа… А, той ще ми го плати! Колко спокойно си живеех по-рано… Каква дивотия извърших! И то заради този глупчо… Надзирател! Колкото повече вършиш за тях, толкова повече… Да, глупакът съм аз: заради него пропилявам толкова време, откъсвам се от работата си. Но това свърши вече. Аз си имам свой живот. Имам изпити и заради този глупак няма…“

Не го сдържаше на едно място и той започна да крачи из стаята. Изведнъж си представи, че се намира пред г-жа дьо Фонтанен и лицето му доби вид на човек, загубил илюзиите си: „Направих всичко, което можах, госпожо. Опитах с кротост, с обич. Предоставих му най-голяма свобода и ето резултата. Вярвайте ми, госпожо, има характери, срещу които човек е безсилен. Обществото има само едно средство да се запази от тях: да ги лиши от възможността да вредят на другите. Не без основание изправителните домове се наричат «институти за предпазване на обществото».“ Без да си даде сметка, той бе възприел становището на баща си и си служеше в неговите изрази.

Някакъв шум — като че ли плъх гризеше някъде го накара да обърне глава. Под затворената врата се плъзна една бележка.

„Извинявай за «надзирателя». Вече не съм ядосан. Пусни ме да вляза.“

Антоан неволно се усмихна. Почувствува прилив на нежност и без да мисли повече, отиде към вратата и я отвори. Жак стоеше пред нея с отпуснати ръце; беше още така възбуден, че бе навел глава и стискаше устни, за да не се разсмее. Антоан, който си придаваше раздразнен и сдържан вид, се върна и седна наново на мястото си.

— Имам да работя — каза той сухо — и ти вече достатъчно време ми загуби тази вечер. Какво искаш?

Жак повдигна към него засмени очи и го погледна право в лицето.

— Искам да видя Даниел — заяви той.

Последва кратко мълчание.

— Ти знаеш, че тате е против това — започна Антоан. — Постарах се да ти обясня защо. Нали си спомняш? Тогава ние с тебе се уговорихме, че ти ще приемеш това положение и няма да се опитваш да завържеш нови връзки със семейство дьо Фонтанен. Аз вярвах на думата ти. Виждаш резултата. Ти ме измами, при първия случай наруши споразумението. Сега всичко е свършено — аз никога вече няма да имам доверие в тебе.

Жак хълцаше.

— Не говори така, Антоан. Не е право. Ти не знаеш. Вярно е, че сгреших. Не трябваше да пиша, без да ти кажа. Но така постъпих, защото иначе трябваше да ти разкажа нещо друго, а нямах смелост. — Той добави шепнешком: — Лизбет…

— Не става дума за това — прекъсна го веднага Антоан, за да избегне признанието, от което щеше да му стане още по-неудобно, отколкото на брат му. За да накара Жак да смени насоката на разговора, той бързо добави: — Съгласен съм да направя един нов, последен опит: ти ще ми обещаеш…

— Не, Антоан, не мога да ти обещая, че няма да се срещам с Даниел. Ти ми обещай, че ще ме оставиш да се виждам с него. Слушай, Антоан, не се сърди. Кълна се пред бога, че вече никога няма да крия нищо от тебе. Искам да видя Даниел, а не желая да се срещам с него, без ти да знаеш. Впрочем и той също не желае. Бях му писал да ми отговори „до поискване“, но той не се съгласи. Слушай какво ми пише: „Защо «до поискване»? Ние няма какво да крием. Брат ти винаги е бил с нас. Затова пращам писмото до него и той ще ти го предаде“. И накрая ми отказва да се срещнем зад Пантеона, както му предлагах. Виж още какво пише: „Говорих с мама. Най-простото нещо е да дойдеш при първа възможност да прекараш неделята у дома. Мама много обича и теб, и брат ти и ме натовари да ви поканя и двамата“. Както виждаш, той действува почтено. Тате няма представа какъв човек е Даниел; осъжда го, без да знае нещо за него. Аз не му се сърдя много, но ти, Антоан… ти не си като него. Ти познаваш Даниел, разбираш го, виждал си майка му — и нямаш никакви основания да се държиш като тате. Трябва да бъдеш доволен, че имам такъв приятел. Толкова отдавна съм сам! Извинявай, не казвам това за тебе, много добре знаеш. Но ти си едно, а Даниел е друго. И ти имаш приятели на твоята възраст, нали? Знаеш какво е да имаш истински приятел.

„Всъщност не знам…“ — помисли си Антоан, като забеляза щастливия и нежен израз на лицето на Жак, когато произнасяше думата „приятел“. Изведнъж почувствува желание да стане и да целуне брат си. Но в погледа на Жак имаше нещо непреклонно и бойко, което дразнеше честолюбието на Антоан; щеше му се да покори тази упоритост, да я прекърши; и все пак енергията на Жак му допадаше. Той не отговори нищо, протегна крака и се замисли. „В действителност — казваше си той, — аз не съм тесногръд и трябва да призная, че забраната, наложена от баща ми, е съвсем безсмислена. Този Фонтанен може да окаже само добро въздействие върху Жак. Отлична среда, която дори ще ми помогне да се справя със задачата си. Да, разбира се, тя ще ми помогне, дори ще види нещата по-ясно от мен. Бързо ще спечели това дете. Тя е изключителна жена. Но ако тате някой ден научи за това?… Е какво пък? Да не съм дете. Пък и кой е поел отговорност за Жак? Аз. Значи, аз имам право да преценявам в последна сметка какво е полезно за Жак. Считам, че изпълнена буквално, забраната на тате е безсмислена и несправедлива и не я вземам под внимание. Ето това е. На първо място, ако му разреша, Жак ще се привърже още повече към мен. Той ще си каже: «Антоан не е като тате». Второ, сигурен съм, че майката…“ Той си представи как ще отиде втори път при г-жа дьо Фонтанен, как тя ще го посрещне усмихната. „Госпожо, държах лично да ви доведа брат си…“

Той стана, направи няколко крачки и се изправи пред Жак, който стоеше неподвижен, напрегнал цялата си воля и диво решен да се бори и да победи съпротивата на брат си.

— Понеже ме принуждаваш да говоря, ще ти призная, че въпреки заповедите на тате намерението ми винаги е било да те оставя да посещаваш семейство Фонтанен. Дори смятах сам да те заведа у тях… Виждаш ли? Но исках да почакам, докато се успокоиш. Щях да изчакам до края на ваканцията. Но твоето писмо до Даниел изпревари моите планове. Така да бъде. Поемам всичко върху себе си. Нито тате, нито абатът ще узнаят нещо за това. Ще идем заедно в неделя, ако искаш. Виждаш ли — прибави той като помълча малко, с тон на приятелски упрек — колко си се лъгал, колко грешиш, като нямаш доверие в мен. Двайсет пъти съм ти го повтарял, моето момче: пълна искреност между нас, взаимно доверие; иначе край на всичко, за което сме мечтали.

— В неделя? — пошепна Жак. Той съвсем се обърка като видя, че е спечелил без борба. Стори му се, че е жертва на някаква машинация, която не може още да схване. След това се засрами от подозренията си. Всъщност Антоан е най-добрият му приятел. Колко жалко, че е толкова стар! Какво? Значи, идната неделя?… Защо така скоро? Той сега се питаше дали наистина толкова желае да види отново приятеля си.