Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (173)

XIV

Навън мракът тегнеше над града. Тук-таме покрит уличен фенер процеждаше върху тротоара кръг от синкава светлина. Имаше малко минувачи. Изрядко коли се плъзгаха предпазливо, предшествувани от натрапчивия звук на клаксон.

Залитайки, без сам да знае къде отива, Антоан прекоси булевард Малзерб и тръгна по улица Боаси д’Англа. Вървеше безразличен към всичко, притиснат от някакво бреме, задъхан, със страшното чувство, че главата му е празна и кънти; вървеше толкова близо до фасадите, че понякога лакътят му се удряше в стените. Не мислеше за нищо. Не страдаше.

Озова се под дърветата на Шан-з’Елизе. Пред него през стволовете, едва осветен, но ясно очертан сред нощната светлина на пролетното небе, се простираше площад Дьо ла Конкорд, по който пробягваха безшумни коли; те се появяваха като зверове с фосфоресциращи очи и после потъваха в мрачината. Антоан забеляза една пейка и се приближи до нея. Преди да седне, по навик си каза: „Да не настина. — Но веднага след това си помисли. — Какво значение има сега!“ Съкрушителната присъда, която за миг бе доловил в погледа на Филип, изпълваше съзнанието му, и не само съзнанието, но и тялото му, като нещо огромно, като паразит, като всепоглъщащ тумор, който искаше да изтласка всичко останало, за да се разпростре в чудовищни размери и да заеме цялото му същество.

Сгушен, опрял гръб на твърдата облегалка, скръстил ръце, за да притисне онова непознато нещо, вкопчило се в плътта му, което го душеше, Антоан мислено преживя отново прекараната вечер. Образът на Филип, възседнал обратно стола, отново изплува пред очите му.

„Да започнем от самото начало. Кога беше първото ви раняване? Какви последици има?“

И той започна спокойно да обяснява. Но постепенно думите, които се чуваше да казва, ставаха все по-различни и по-различни от онези, които бе произнесъл; сега той излагаше случая си в истинската му светлина, със съвсем нова, обективна яснота. Описваше с цялата им безпощадна действителност последователните кризи, все по-кратките периоди на възстановяване, все по-сериозните влошавания. Редовното, непрекъснато и неизлечимо влошаване ставаше все по-осезателно и очевидно. Струваше му се, че проследява как тревогата — тревога на ясновидец — се изписва все повече по разстроеното лице на стария му приятел и как с всеки изминат миг се изгражда съдбоносната диагноза. Пот изби по челото му; започна да диша тежко и мъчително; извади носната си кърпа и избърса лицето си.

Далеч някъде провлечен звук, подобен на мучене, на който той не обърна внимание, внезапно смути вечерния покой.

Представи си как, изтегнат на шезлонга след прегледа, с мъка изправя рамене и с престорено примирение клати глава: „Нали виждате, Шефе, вече не можем да храним ни най-малка надежда?“ А Филип навеждаше глава, без да отговори.

Той скочи като ужилен от пейката, за да се освободи от тревогата, която го душеше. Тогава, както бе застанал прав и неподвижен, една успокояваща мисъл — сякаш свежа струя, задухала от пропастта — мина през ума му: „Та ние лекарите в края на краищата винаги имаме изход… възможността да не се изчаква… да не страда човек.“

Едва се държеше на краката си. Седна отново.

Иззад дърветата изтичаха две сенки, два женски силуета. И почти веднага всички сирени едновременно започнаха да вият. Светлите точки, които едва мъждукаха тук-таме из площада, внезапно загаснаха.

„Само това ми липсваше!“ — помисли си Антоан, като се ослуша.

Далечен тътен разтърси земята.

Зад него по алеите се чуваха стъпките на тичащи хора; нощта се изпълни с глъчка от тревожни гласове, хора прибягваха на групи и потъваха в мрака. Коли със загасени фарове и непрестанно свирещи клаксони префучаха по авеню Габриел. Едно полицейско отделение мина край него бегом. Той продължаваше да седи на пейката, превил плещи, загледан пред себе си, без нищо да вижда, откъснат от всички човешки дела.

Изминаха няколко минути, без той да съзнава какво става наоколо. Няколко експлозии, заглушени в далечината, а след това няколко гърмежа на оръдия, които следваха на промеждутъци, го изтръгнаха от пълната му отмалялост.

„Дали не стрелят от Мон Валериен?“ — запита се той.

Спомни си какво беше казал Рюмел — скривалището на министерството на марината.

В далечината оръдията продължаваха да реват глухо. Той стана и тръгна към площада, но се спря на край на тротоара. Над Париж бе оживяло едно прекрасно небе. Бликнали от всички краища на хоризонта, светлини снопове шареха по нощния небосвод, удължавайки й кръстосвайки млечнобелите си дири — ту резки и бързи, ту колебливи. Те се вглеждаха като втренчен поглед в хилядите звезди, спираха се внезапно, за да изследват някоя подозрителна точка, и после пак продължаваха да търсят.

Антоан не можеше да се реши да слезе на платното на улицата. Застана като прикован на място, вдигнал слава. И стоя така, докато го заболя вратът.

„Дали да се просна на земята — помисли си той, — да затворя очи… Да взема приспивно средство… Да…“

Продължаваше да стои неподвижен като парализиран от неизразима отмалялост.

„Най-добре да се прибера — каза си той. — Да можех само да намеря такси!“

Но сега площадът беше пуст, тъмен, огромен. Можеше да го върне само от време на време, когато се открояваше внезапно под мигащите отблясъци на прожекторите, изплувайки от полумрака с балюстрадите и бледите си статуи, с обелиска и шадраваните си, с мрачните стълбове на високите фенери; сякаш го виждаше насън, подобен на вкаменен от някаква магия град, на останки от някаква изчезнала цивилизация, мъртъв и отдавна погребан под пясъци град.

Антоан направи усилие да надвие апатията си и закрачи изведнъж като сомнамбул през този мъртъв град. Тръгна направо към обелиска, за да пресече на косо ъгъла на Тюйлери и кейовете. Прекосяването на тези лунни пространства под развълнуваното небе му се стори безкрайно. Мина покрай група белгийски войници, които бягаха в пълен безпорядък. След това го надмина една двойка — старец и стара жена. Те тичаха, хванали се несръчно един за друг; носеха се като останки от корабокрушение в нощта. Мъжът му викна:

— Елате да се скриете в метрото!

Антоан се сети да отговори, едва когато те бяха отминали.

Във въздуха бръмчаха хиляди невидими мотори; техният металически шум се сливаше в едно огромно общо бучене. На изток, на север изстрелите не стихваха: защитните линии безспирно храчеха своя картеч; всеки миг нова, по-близка батарея влизаше в действие. Поради подвижното сияние на прожекторите не можеха да се видят пръсканията на шрапнелите. Между изстрелите Антоан внезапно долови пукота на картечница.

„Към Пон Роял“ — каза си той машинално.

Тръгна по кея край парапета. Никаква кола. Нито една светлина. Нямаше жив човек. Под това обхванато от лудост небе земята бе безлюдна. Той беше сам с реката, която светеше на лунната светлина, широка и спокойна, като река на полето.

Антоан се спря за минутка, колкото да си каже: „Очаквах го, много добре знаех, че съм загубен…“ После закрачи отново като автомат.

Трясъкът се бе толкова засилил, че вече не се различаваха отделните шумове. Въпреки това една експлозия изведнъж заглуши всичко. Последваха и други.

„Бомби — помисли си той. — Преминали са баражите.“ Към Лувъра в далечината внезапно се откроиха комини върху розовия фон на бенгалски огън. Той се обърна. Тук-таме червенееха и други сияния от пожарища — над Левалоа, а може би над Пюто…

„Навсякъде взеха да избухват пожари“ — каза си той.

Бе забравил за нещастието си. Пред тази невидима, неопределена заплаха, която витаеше като слепия гняв на някой бог, изкуствена възбуда зашиба кръвта му, някакво злобно опиянение му възвърна силите. Той закрачи по-бързо, стигна до моста, премина Сена и потъна в мрака на улица Дю Бак. Блъсна се в кофа за боклук. Рязкото движение на гърба, което направи, за да запази равновесие, се отрази болезнено на бронхите му. Слезе от тротоара, водейки се по малкия къс небе, попаднало под лъчите на прожекторите. Зад него се чу бръмчене на мотори. Той едва успя да се качи отново на тротоара. Две особени металически блестящи машини профучаха със загасени фарове, последвани от автомобил с флагче.

— Пожарникарите — чу той глас съвсем наблизо.

В свода на една врата се бе прилепил човек. През пет секунди той протягаше врат и подаваше глава, сякаш чакаше да спре проливен дъжд.

Антоан продължи пътя си, без да му отговори. Отново го бе обхванала умора. Пристъпваше тежко, влачейки обзелата го мисъл, като бурлак, който тегли шлеп.

„Знаех си аз… Отдавна го знаех…“

В мъката му нямаше никаква изненада: приличаше на човек, който се огъва под тежко бреме, а не на човек, комуто току-що е бил нанесен удар. Страшната увереност бе намерила у него вече готово място. Погледът на Филип само бе вдигнал една тайна възбрана, бе освободил една ясна мисъл, скрита отдавна в мрака на подсъзнанието.

На ъгъла на улица Дьо л’Юниверсите, на няколко крачки от дома му, го обхвана страх, панически страх от самотата, която го очакваше горе. Антоан се спря като прикован, готов да побегне отново. Несъзнателно бе извърнал очи към осеяното със светлинки небе, премисляйки при кого би могъл да се приюти и да изпроси поглед на състрадание.

— Нямам никого… — промълви той.

И няколко минути, облегнат на стената — докато изстрелите на оръдията, бръмченето на самолетите и тъпите експлозии на бомбите го удряха като чук по главата, — той размисляше върху необяснимия факт: как може да няма нито един приятел! Той винаги се бе проявявал като общителен, услужлив човек; неговите пациенти се бяха привързвали към него; винаги бе симпатичен на другарите си, бе спечелвал доверието на учителите ви; няколко жени го бяха обичали лудо; но нямаше нито един-единствен приятел! И никога не бе имал!… Самият Жак…

„Жак умря, без аз да спечеля приятелството му.“

Изведнъж помисли за Рашел. Ах, колко хубаво щеше да бъде тази вечер да се озове в прегръдките й, да чуе ласкавия й топъл глас да шепне както преди: „Мили…“ Рашел! Къде беше тя? Какво бе станало с нея? Огърлицата й беше там горе… Дощя му се да вземе в ръце тази отломка от миналото, да пипне тези зърна, които толкова бързо ставаха топли като плът, зърна, чийто аромат сякаш му връщаше Рашел…

С мъка се откъсна от стената и залитайки, премина няколкото метра, които го отделяха от входната врата.