Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (170)

XI

„Всички говорят за Даниел като за някаква загадка — мислеше Ацтоан, докато прекосяваше площада. — И всеки си тълкува нещата посвоему… А твърде вероятно е въобще да няма никаква загадка!“

Малко уморен — но изненадан и доволен, че все пак не е толкова уморен, колкото очакваше, — той се запъти, без да бърза, към вилата на госпожа дьо Фонтанен. Истинско облекчение бе да се почувствува сам. Пред него чак до гората се простираше голямата алея с липите. Следобедното слънце гаснеше, лъчите му се провираха между стволовете на дърветата и разстилаха по земята дълги пламтящи ивици. От време на време, спомняйки си прашните пътища на Южна Франция, той жадно вдишваше лекия, резлив, пропит с пролетен аромат въздух на Ил дьо Франс.

Но мислите му бяха тъжни. Престоят му в Мезон бе събудил твърде много спомени. Посещението във вила Тибо възкреси много призраци. Те го придружаваха; не можеше да се отърве от тях. Младостта му, някогашното му здраве… Баща му, Жак… За едно денонощие Жак отново му бе станал съвсем близък. Никога досега не бе чувствувал така силно, че изчезването на Жак го бе лишило от едно незаменимо същество — от неговия единствен брат… Не, никога от смъртта на Жак досега той не бе преценил така ясно колко непоправима е тази загуба. Дори се укоряваше, че едва сега изпитва истинска, пълна безнадеждност. Как беше възможно това? Обстоятелствата, войната… Много добре си спомняше момента, когато получи писмото на Рюмел. След това писмо беше безсмислено да храни и най-малката надежда. Бяха му го дали една вечер в двора на лазарета във Вердюн, няколко часа преди неговата дивизия да тръгне за сектора на Епарж. Той очакваше подобна новина; и през тази нощ, сред суетнята на заминаването, няма време да се отдаде на мъката си. Даже и по-късно, през следващите две седмици — непрекъснато местене сред дъжд и кал, трудности да настани службата си в развалините на малките селца на Воевр; това беше изтощителен живот, който не оставяше нито минутка за лични грижи. По-късно, когато ги върнаха назад, той препрочете писмото и отговори на Рюмел; но тогава беше вече свикнал със загубата, без много да е мислил за нея. Днес, озовал се отново в обстановката на домашния живот, скръбта го завладя с нова сила; непоправимото го гнетеше с необикновена острота. Дори тук, по тези алеи, всяка подробност му напомняше за миналото, за игрите. Въпреки разликата във възрастта Жак и той заедно бяха прескачали бялата ограда; бяха се търкаляли по тревата през май, преди сенокоса; бяха разбърквали с пръчка гнездата на насекомите с плоски гърбове, които пъплеха между покритите с мъх корени на липите и които наричаха „войници“, понеже гърбът им беше тъмночервен със странни черни шарки. През такива следобеди те заедно вървяха край тези зидове и огради от жив плет, късаха на минаване кичури зановец или люляк, изминаваха този път с колела, прикрепили на кормилото бански костюм или ракета за тенис. А ей там засенченият от акациите портал му напомняше онази година, когато, още хлапак, ходеше да взема частни уроци у един гимназиален учител, дошъл да летува в Мезон.

Често привечер, през септември, за да не минава сам през парка, госпожицата и Жак идваха да го чакат на този портал. Той отново видя брат си като тригодишно детенце как се изплъзва от ръцете на госпожицата и тича да го посрещне, как увисва на рамото му и му разправя на своя си език дребните случки, станали през неговия ден…

 

 

Той беше още отдаден на спомените си, когато пристигна във вилата. Като отвори малката врата и видя, влизайки в градината, как Жан-Пол изведнъж се откъсна от ръката на чичо Дан, за да се спусне към него, стори му се, че вижда Жак да тича с неговата червенокоса главица и решителни движения. Мъчейки се да скрие вълнението си, той хвана малкия, както правеше някога с брат си, и го вдигна, за да го целуне. Но Жан-Пол, който не понасяше да го насилват, дори и за да получи ласка, се блъскаше и риташе с такава сила, че Антоан, смеейки се и задъхан, трябваше да го пусне на земята.

Даниел наблюдаваше тази сцена, пъхнал ръце в джобовете си.

— Колко е здраво това дяволче! — с почти бащинска гордост каза Антоан. — Как се мята само! Също като риба, току-що извадена от водата!

Даниел се усмихна и в тази усмивка прозираше същата гордост, както и у Антоан. След това той посочи с ръка към небето:

— Хубаво време, нали?… Ето че започва още едно лято…

Малко изморен от боричкането с Жан-Пол, Антоан седна на края на алеята.

— Ще поостанете ли тук? — попита Даниел. — Вече доста време стоя прав, та трябва да отида да легна, за да ми отпочине кракът… Да ви оставя ли малкия?

— С удоволствие.

Аниел се обърна към детето:

— След малко ще се прибереш с чичо Антоан. Нали ще слушаш?

Жан-Пол наведе глава, без да отговори. Той погледна изпод вежди Антоан, колебливо проследи с очи Даниел, който си отиваше, и за миг сякаш искаше да го догони. Но един майски бръмбар, който падна пред него, привлече вниманието му и той веднага забрави за вуйчо си Дан. Клекна и загледа захласнато бръмбара, който се мъчеше безуспешно да се обърне на крачката си.

„За да го накарам да свикне с мен, трябва да се правя, че не му обръщам никакво внимание“ — каза си Антоан. Той си спомни за една игра, която много забавляваше брат му на тази възраст: взе едно дебело парче борова кора, извади ножчето си и без да каже нещо, започна да дялка корабче от него.

Жан-Пол, който скритом го наблюдаваше, след малко се приближи до него.

— На кого е това ножче?

— Мое… Чичо Антоан е войник, затова трябва да има нож, за да си реже хляба, да си реже месото…

Тези обяснения явно не интересуваха Жан-Пол.

— Какво правиш?

— Ами гледай… Не виждаш ли? Правя корабче. Правя корабче за тебе. Когато мама те къпе, ще сложиш корабчето във ваната и то ще остане отгоре над водата, няма да потъне на дъното.

Жан-Пол слушаше, набръчкал чело, защото размишляваше; но също и защото изпитваше известно неприятно чувство, слушайки този слаб и дрезгав глас.

Впрочем той като че ли нищо не бе разбрал от обяснението на Антоан. Може би никога не беше виждал кораб?… Малкият въздъхна тежко и залавяйки се за единствената подробност, която му беше направила впечатление, тъй като тя явно беше неточна, поправи чичо си:

— Само че мене не ме къпе мама, ами вуйчо Дан!

И след това напълно безразличен към художественото произведение на Антоан, той се върна при бръмбара си.

Без да настоява, Антоан хвърли корабчето и остави ножчето до себе си.

Не се мина и минутка, и Жан-Пол пак дойде при него. Антоан пак се опита да го привлече.

— Днес прави ли нещо интересно? Ходи ли да се разхождаш в парка с вуйчо Дан?

Детето като че ли се ровеше дълбоко в паметта си и най-после кимна с глава.

— Послушен ли беше?

Жан-Пол отново кимна утвърдително. Но почти веднага се доближи до Антоан, поколеба се за миг и сериозно му се довери:

— Не съм сигурен.

Антоан не можа да се въздържи да не се усмихне:

— Как така да не си сигурен дали си бил послушен?

— Да, бях послушен! — извика Жан-Пол радостно. Но после, обзет отново от същите скрупули и мръщейки смешно нослето си, повтори, като натъртваше сричките! — Но не съм сигурен.

Той мина зад Антоан, като че ли отиваше нанякъде, и изведнъж се наведе, за да вземе тайно оставеното на земята ножче.

— Не! Това не може! — смъмри го Антоан, като сложи ръката си върху ножчето.

Детето, без да се отдръпне, му хвърли ядовит поглед.

— С това игра не бива! Ще се порежеш — обясни Антоан. Той затвори ножчето и го пъхна в джоба си. Малкият, раздразнен, остана прав в предизвикателна поза. За да се помирят, Антоан приятелски му протегна ръка. Една светкавица блесна в сините зеници на Жан-Пол. Той хвана протегнатата му ръка, сякаш искаше да я целуне, и заби зъбките си в нея.

— Ай!… — извика Антоан. Беше толкова изненадан и слисан, че даже не можа да се разсърди. — Жан-Пол е лош! — каза той, като търкаше ухапания си пръст. — Жан-Пол направи чичо Антоан да го боли.

Хлапето го гледаше с любопитство.

— Много боли? — попита то.

— Много боли.

— Много боли — повтори Жан-Пол с видимо задоволство; и като се завъртя на пети, заподскача по алеята. Тази случка доста обърка Антоан: „Да е просто нужда за отмъщение? Не… Тогава какво е? Най-различни неща има в едно такова действие… Твърде възможно е пред забраната ми, пред невъзможността да я наруши, изведнъж да е кипнало у него безсилието му… Може би се нахвърли върху ръката ми не толкова за да ми причини болка или да ме накаже, а просто защото е изпитвал някаква непреодолима физическа нужда да успокои раздразнението си… Освен това, за да прецени подобна реакция, човек трябва да е в състояние да измери силата на желанието му. Може би желанието да вземе ножчето е било много по-силно, отколкото един възрастен човек въобще може да си представи.“

Той погледна с крайчеца на окото, за да се увери, че Жан-Пол е наблизо. На десетина метра разстояние детето се мъчеше да се изкачи по една малка височинка и не обръщаше внимание на никого.

„Без всякакво съмнение и Жак би бил способен на подобно желание за отмъщение — казваше си Антоан, — но щеше ли той да се реши чак да ухапе?“

Ровеше се в спомените си, за да си уясни случая. Не можа да удържи на изкушението да оприличи сегашното с миналото, сина с бащата. Познати му бяха зародишните чувства на бунт, на злоба, на предизвикателство, на съсредоточена и самотна гордост, които бе разгадал в погледа на Жан-Пол, защото неведнъж ги беше откривал в очите на брат си. Тази аналогия му се стори тъй поразителна, че той не се поколеба да отиде още по-далеч, докато накрая се убеди, че зад бунтарството на детето се таяха именно същите потиснати добродетели — свенливост, чистота, неоценена нежност, — които Жак до края на живота си прикриваше под буйните си избухвания.

Страхувайки се да не би да се простуди, Антоан се готвеше да става, когато странните акробатически номера, които правеше малкият, привлякоха вниманието му. Могилката, която той се опитваше да превземе с пристъп, беше може би два метра висока; отляво и отдясно наклонът на тази височинка беше лесен за изкачване, но откъм средата наклонът беше стръмен и детето беше избрало именно от тази страна да се изкачва. Антоан го гледаше как няколко пъти наред се засилваше, стигаше до половината от наклона, подхлъзваше се и се търкулваше обратно. Не можеше да се удари лошо, понеже падаше върху килим от борови иглички. Изглеждаше напълно погълнато от заниманието си: само на света с една-единствена цел пред себе си. С всеки опит Жан-Пол стигаше все по-близо до върха, но и всеки път падаше от по-високо. Той потриваше коленната си и пак започваше.

„Енергията на един Тибо — мислеше Антоан самодоволно. — У баща ми — властност, желание да господствува… У Жак — невъздържаност и бунтарство… У мене — упоритост… А сега?… Как ще се прояви силата, която малкият носи в кръвта си?“

Жан-Пол отново се бе впуснал в атака, и то с такава яростна смелост, че за малко не стигна върха на могилата. Но пръстта се изрони под краката му и той щеше още веднъж да се подхлъзне, когато успя да се хване за една туфа трева, задържа се и с едно последно усилие стъпи на върха.

„Обзалагам се, че ще се обърне да погледне дали съм го видял“ — помисли си Антоан.

Той се излъга. Хлапето му беше обърнало гръб и въобще не се занимаваше с него. Постоя на върха малко, стъпило здраво на краката си. След това, навярно доволно от себе си, слезе спокойно отстрани по малкия наклон, без дори да хвърли поглед назад към победения връх; облегна се на едно дърво, изу единия си сандал, изтърси камъчетата и отново най-грижливо се обу. Но тъй като знаеше, че не може да си закопчае каишката, той отиде при Антоан и без да каже дума, протегна крачето си. Антоан се засмя и покорно закопча сандала.

— Сега ще се върнем в къщи. Искаш ли?

— Не.

„Той съвсем посвоему казва «не» — забеляза Антоан. Жени е права: не е толкова желанието да отбегне това, което се иска от него, колкото изобщо някакъв предумишлен отказ… Отказ да отстъпи и най-малката частица от своята независимост по какъвто и да е повод!“

Антоан стана.

— Хайде, Жан-Пол, бъди добро момче. Вуйчо Дан ни чака. Тръгвай!

— Не.

— Ти ще ме водиш — продължи Антоан, търсейки начин да се справи с положението. Той се чувствуваше доста неудобно в ролята на възпитател. — По коя алея да минем? По тази или по онази? — И той се опита да хване малкия за ръка, но Жан-Пол се опъваше, скръстил ръце отзад.

— Аз казвам: не!

— Добре — отвърна Антоан. — Искаш ли да останеш тук самичък? Остани тогава!

Той тръгна решително към къщата, която се виждаше през дърветата, почервеняла от залязващото слънце. Не беше изминал и тридесет крачки, когато чу как Жан-Пол тича да го настигне. Реши да го посрещне весело, сякаш нищо не е било. Но детето го задмина тичешком и без да се обръща, му подхвърли дръзко:

— Аз се връщам, защото аз искам!