Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (169)

X

Хубаво изработената от ковано желязо врата на вилата, на която имаше претенциозен монограм „О Т“ с изтрита от времето позлата, беше отворена. Колелата на линейките бяха издълбали бразди по алеята и вече не бе останала и следа от ситния чакъл, който господин Тибо някога нареждаше да изравняват всеки ден. Отворени бяха и повечето прозорци на къщата, където между клоните се забелязваше осветената от слънцето фасада, весело разкрасена с нови щори на червени резки.

— Тук е моето царство като домакин на болницата — каза Жени, когато пристигнаха пред вратата на старите навеси. — Ще ви оставя сега… Прекосете верандата и влезте вдясно, в кабинета. Там ще намерите мама.

Останал сам, той се спря за няколко секунди, за да си поеме дъх. Разпознаваше веднага всеки храст, всеки завой на алеята, върху които спираше поглед. Звуците на пиано, които полъхът на вятъра носеше на вълни, внезапно му напомниха едно някогашно видение: Жиз, с плитка на гърба, кацнала на табуретката, свиреше безкрайно гами под двойния контрол на старата госпожица и на метронома, отмерващ повелително ритъма…

През листака той забеляза голямо оживление — цял панаир — пред вилата: младежи в сиви фланелени халати, нахлупили полицейски кепета, бяха насядали по стъпалата на външното стълбище и беседваха на слънце. Други, насядали около градинските масички, играеха на карти или четяха вестници. Двама войника, без куртки, със сини униформени панталони и навуща, косяха моравата и Антоан разпозна дразнещия съскащ шум на косачката. Малко по-нататък, под бука, пет-шест оздравяващи войници шумно играеха на тоно^[1] и се чуваше как плочките кънтят, когато удряха бронзовата жаба до бъчвата.

Когато непознатият военен лекар се приближи, налягалите по стъпалата мъже се надигнаха, за да поздравят по военному. Антоан се изкачи горе. Цялата веранда беше остъклена и превърната в зимна градина, затворена и влажна като парник. Там почиваха болните, чието състояние не им позволяваше още да излизат. Вляво беше пианото — същото старо пиано от светло орехово дърво, на което Жиз се упражняваше като малка. Седнал пред него, един войник налучкваше с неопитни пръсти припева на „Мадлон“.

Пианото млъкна и много ръце се вдигнаха, за да поздравят военния лекар. Антоан влезе в салона. По това време той беше празен. Приличаше на хол в хотел; столове и фотьойли бяха струпани около четирите маси за игра.

Вратата на кабинета на господин Тибо беше затворена. На едно картонче, забито с кабарчета, прочете: „Канцелария“. Той влезе. Отначало не видя никого. Мебелировката в стаята беше запазена: голямата дъбова маса, фотьойлът, библиотечните шкафове тържествено стояха по определените си открай време места. Но кабинетът беше разделен на две с параван. При шума на отварящата се врата една пишеща машина спря и иззад паравана се подаде главата на млад секретар. Още незърнал новодошлия, той радостно извика:

— Господин докторе!

Антоан се усмихна смутено. Той наистина не позна високото момче, което идваше към него; навярно беше Лулу, по-малкото сираче от улица Верньой, хлапето, което някога бе оперирал от абсцес на ръката. Напускайки Париж в началото на войната, Антоан бе поверил двете деца на Клотилд и Адриан. Той смътно си спомни, че бе научил, че госпожа дьо Фонтанен им е намерила работа в болницата.

— Колко си пораснал! — каза той. — На колко години си сега?

— Двадесети набор, господин докторе.

— И какво правиш тук?

— Започнах като военен куриер. Сега съм деловодител.

— А брат ти?

— Той е в Шапман… Беше ранен, научихте ли се? В ръката. На седемнадесети април, близо до Фим. Знаете ли къде е Фим?… Постъпи в шестнадесета година във войската… Изгуби два пръста… За щастие на лявата ръка…

— Върна ли се на фронта?

— О, той умее да се оправя! Нагласи се в метеорологическата станция… Там няма опасност… — Лулу гледаше Антоан с любопитство и съчувствие. Най-после промълви: — А вие от газа ли?…

— Да — отвърна Антоан. Той съгледа един малък червен кадифен фотьойл с позлатени пирони, който му напомни детството, и седна уморено на него.

— Лоша работа е газът — заяви Лулу, мръщейки се. — Пък и ми се вижда нечестно… нередно…

— Няма ли я госпожа дьо Фонтанен? — прекъсна го Антоан.

— Тя е горе… Ще й съобщя… Очакваме нова партида: навсякъде поставяме легла.

Антоан остана сам. Сам с баща си. Внушителната личност на господин Тибо още живееше в тази стая. Тя се излъчваше от всеки предмет, дори от мястото, което му бе избрано, от предназначението му за дадена цел — от мастилницата със сребърния капак, от лампата на писалището, от попивката, от изтривалката за писци, от окачения на стената барометър. Не бе достатъчно да се размести някой мебел или да се постави параван, за да се заличат следите на упорита и силна личност като неговата; тя бе пуснала яки корени тук, където в продължение на половин век той властно бе налагал господството си. Стигаше само Антоан да хвърли поглед към дъбовата врата, за да чуе как се отваря и затваря тя по един особен, незабравим начин, едновременно сдържан, потаен и силен. Стигаше само да погледне изтърканата следа по килима, за да види отново баща си в жакета с широки поли, как с полузатворени очи, здраво скръстил на гръб големите си подпухнали ръце, с тежки стъпки се разхожда напред-назад от библиотеката до камината. Стигаше му за миг да погледне репродукцията на „Христос“ на Бона, празния фотьойл с отпечатани в кожата преплетени инициали под него, и незабавно пред очите му изпъкваше огромната фигура на господин Тибо, потънал в креслото си, с отпуснати рамене, вдигнал брада към някой досаден посетител; виждаше го как, преди да заговори, смъква пенснето от носа си, за да го мушне в джоба на жилетката със съсредоточен и уверен жест, сякаш се кръсти.

Шумът от бравата го накара да стане. Влизаше госпожа дьо Фонтанен. Тя беше по престилка както болногледачките, но съвсем побелелите й коси не бяха покрити със забрадка. Лицето й беше отслабнало и бледо.

„Тен на сърдечно болен — машинално помисли Антоан. — Вероятно няма да доживее дълбоки старини.“

Тя стисна двете му ръце, накара го отново да седне и се настани на другия край на голямата маса във фотьойла с инициалите. Очевидно това бе обичайното място на „хугенотката“. („Ако можеше господин Тибо да се върне!…“)

После веднага го заразпитва за здравето му. Той си бе починал, докато я чакаше; усмихна се.

— Ако беше писано да си оставя костите, отдавна да съм умрял… Добре, че съм здрав по природа…

На свой ред той я запита за болницата, за живота, който си бе устроила. Тя веднага се оживи:

— Аз нямам никаква заслуга… Имам прекрасен персонал, който работи под ръководството на Никол. Милото дете, както знаете, си взе всички дипломи. Тя ми върши огромна работа. Да, прекрасен персонал! Съставен изцяло от млади жени и момичета, живеещи в Мезон, така че всички стаи са за болните. А болногледачките ми са доброволки и това ми позволява да се справям с бюджета, въпреки че отпуснатите суми са много скромни. Но много ми помагат. И то още от първия ден. Местните хора се показаха много щедри. Като си помислите само, че всичките ми материали: легла, легени, съдове, бельо — всичко ми беше дадено от съседи! Сега например очакваме нова партида… Никол и Жизел тръгнаха да събират бельо. Уверена съм, че ще намерят всичко, което ми трябва! — Тя вдигна очи към небето и разцъфна в тържествуваща от признателност усмивка, сякаш благодареше на всемогъщия за това, че е населил земята и особено Мезон-Лафит с услужливи хора и състрадателни сърца.

Тя подробно описа направените във вилата изменения и тези, които проектираха да направят. Мисълта, че войната и животът в болницата можеха някога да свършат, сякаш никога и през ум не й бе минала.

— Елате да видите! — каза живо тя.

Действително всичко беше променено. Стаята за билярд беше превърната в лазарет; големият килер с мивката — в кабинет за консултация; банята — в превързочна. Добре затоплената оранжерия беше превърната в обща стая, която спокойно събираше дванадесет легла.

— Да се качим горе.

Стаите, празни по това време, представляваха малки спални. На първия етаж бяха настанени петнадесет болни; на втория — десет и на таванския етаж бяха поставени пет-шест допълнителни легла в случай на голям наплив.

Антоан полюбопитствува да види бившата си стая; но тя беше заключена. Очакваха дезинфекционната служба: в нея доскоро бе лежал един болен от паратиф, когото заранта бяха пренесли в болницата в Сен-Жермен.

Госпожа дьо Фонтанен влизаше от стая в стая, отваряше вратите с авторитета на началник на предприятие, разглеждаше всичко с опитно око, проверяваше мимоходом за чистотата на умивалниците, температурата на радиаторите, та дори и захвърлените на масата книги и списания. От време на време с жест, който се бе превърнал вече в нервен тик, тя вдигаше ръка и поглеждаше часа.

Антоан я следваше малко задъхан. В главата му се въртяха думите на Клотилд: „Ако можеше господин Тибо!…“

На втория етаж, когато госпожа дьо Фонтанен го караше да влезе в една стая с книжни тапети на цветя и с прозорец към върховете на кестените, той спря на прага, обхванат от спомени.

— Стаята на Жак…

Тя го погледна изненадана. И изведнъж очите й се наляха със сълзи. За да прикрие смущението си, отиде да затвори прозореца. После, сякаш това непредвидено напомняне предизвика у нея желанието за по-задушевен разговор, тя каза:

— Сега ще ви заведа в павилиона при конюшните, където съм установила моята главна квартира. Там по-добре ще можем да поговорим.

Слязоха мълчаливо по стълбите. За да не прекосят верандата, те излязоха в градината през задния вход. Четирима войника, седнали на сянка, пребоядисваха няколко железни легла в бяло. Госпожа дьо Фонтанен приближи и каза:

— Бързо, бързо, деца мои… За утре трябва да са сухи… А вие, Робле, слезте оттам! (Един войник, кацнал на навеса до кухнята, привързваше стеблата на повета.) До онзи ден още бяхте на легло, а сега се катерите по стълбите? — Войникът, брадат мъж, който изглеждаше да е от опълчението, се подчини усмихнат. Щом той слезе от стълбата, тя се приближи, откопча две копчета на куртката му и го опипа по ребрата: — Естествено. Превръзката ви се е разхлабила. Идете да я покажете на сестрата! — И като призова Антоан за свидетел, добави: — Това момче няма и три недели, откакто е оперирано!

Те заобиколиха моравата и стигнаха до старите конюшни. Болните, които срещнаха, се обръщаха приятелски към госпожа дьо Фонтанен и повдигаха кепетата си по цивилно му.

— Аз живея там горе — каза тя, като бутна вратата на павилиона.

В приземието работни тезгяхи заемаха яслите на конете, подът беше покрит с най-различни отпадъци.

— Тук е така наречената работилница за всичко — обясни тя и се заизкачва по тясната стълба, водеща към старото жилище на кочияша. — Вече нищо не давам да се поправя навън. Тези добри деца извършват всички поправки: водопроводни, дърводелски, електрически…

Тя го поведе към първата мансарда, където си бе устроила малък личен кабинет. Цялата мебелировка се състоеше от две градински кресла и една маса, отрупана с папки и сметководни книги; една изтрита рогозка бе хвърлена върху постлания с плочки под. Влизайки, Антоан моментално позна своята лампа на масата — газовата лампа, подобна на голям пумпал, покрита с абажур от зелен картон, под която някога през горещите юнски нощи, огласяни от бръмченето на нощни пеперуди, бе подготвял толкова изпити, докато всички в къщи спяха. Стената беше прясно варосана. На нея бяха забодени няколко фотографии: Жером като младеж, изпъчен, опрял едната си ръка върху облегалото на едно тапицирано на ромбове кресло; Даниел с голи прасци по английски моряшки костюм; Жени като малка, със спуснати коси и с един опитомен гълъб в протегнатата длан; и друга една Жени — млада жена в траур със сина си на колене.

Пристъп на кашлица накара Антоан да седне още преди да го поканят. Когато вдигна глава, забеляза, че госпожа дьо Фонтанен го наблюдава внимателно, но тя не направи никаква забележка за здравето му.

— Ще се възползувам от вашето посещение, за да доизкарам кърпенето си — изсмя се тя с лека нотка на кокетство. — Вече не ми остава време да направя дори един бод. — Тя избута черната библия, която беше на масата, за да постави там кошничката си с игли и конци, и поглеждайки часовника, седна.

— Поговори ли с вас Даниел? Даде ли ви поне да му видите крака? — попита тя, като сподави една въздишка. (Даниел никога не бе се съгласил да й покаже осакатения си крак.)

— Не, но ми разказа всичките си патила… Посъветвах го да прави някои възстановителни упражнения. С малко постоянство се достига до невероятни резултати… Впрочем той ми призна, че откакто си е взел новата протеза, вече почти не го боли, като ходи.

Тя, изглежда, не го бе чула. Скръстила бе ръце на скута си, вдигнала глава към прозореца; замечтаният й поглед блуждаеше по зеленината на градината.

Внезапно се обърна към него:

— Разказа ли ви какво се случи тук в деня, когато го ранили?

— Тук?… Не…

— Господ бе така добър да ме предупреди — обясни сериозно тя. — В момента, когато Даниел е бил ранен, бях предупредена от светия дух. — Тя вдигна леко глава и млъкна развълнувана. После не без известна съзнателна тържественост — сякаш четеше страници от светото писание или изпълняваше някакъв дълг, като разказваше на хората за това чудо, — тя продължи: — Беше четвъртък. Събудих се призори. Почувствувах присъствието на бога и исках да се помоля. Но ми беше много лошо… Това бе първото ми заболяване от основаването на болницата; оттогава вече не съм боледувала… Исках да стана да отворя прозореца и да извикам някоя от нощните сестри, но не можех да стоя на крака. За щастие, като видели, че не отивам оттатък както обикновено, една от тях дойде. Намерила ме схваната в леглото. При всеки опит да се надигна, отново падах и ми се виеше свят. Бях отмаляла, сякаш кръвта ми бе изтекла от някаква рана. Постоянно мислех за Даниел. Молех се. Но през цялата сутрин състоянието ми се влошаваше. Жени вика няколко пъти лекар. Дадоха ми малко сироп с етер. Почти не можех да говоря. Най-после към единадесет и половина часа, малко след първия обеден звънец, несъзнателно нададох вик и припаднах. Скоро се съвзех и се почувствувах по-добре. Толкова добре, че привечер можах да стана, да сляза в канцеларията и да подпиша ведомостите и пощата. Мина ми. — Тя говореше с равен, малко сдържан глас; спря за малко, преди да продължи. — И така, приятелю, точно този четвъртък призори полкът на Даниел получил заповед за атака. През цялата сутрин милото дете се било геройски, без да го ранят. Но малко след единадесет часа и половина едно парче от граната раздробило бедрото му. Малко след единадесет и половина… Отнесли го в санитарния пост и оттам в лазарета, където няколко часа по-късно ампутирали крака му. Спасиха го… — Тя поклати няколко пъти глава и погледна Антоан. — Естествено аз узнах за всичко това едва десет дни по-късно.

Антоан мълчеше. Какво би могъл да каже?… Този разказ му напомни менингита на Жени като малка и „чудотворната“ намеса на пастора Грегори. Спомни си също думите, които доктор Филип повтаряше понякога, усмихвайки се: „На хората винаги им се случват точно такива неща, каквито заслужават…“

Госпожа дьо Фонтанен помълча известно време. Взе ръкоделието си. Но преди да започне да шие, посочи с очилата си, които току-що бе извадила от калъфчето, снимката на Жени и на Жан-Пол.

— Още не сте ми казали как намирате малкия?

— Чудесен е!

— Нали? — каза тържествуващо тя. — Даниел ми го води от време на време, в неделя. И всеки път го намирам все по-развит, все по-заякнал! Даниел се оплаква, че детето е трудно, непослушно. Но за чудене ли е, ако малкият има силен характер? Едно момче трябва да бъде енергично, волево… Нали не възразявате! — каза лукаво тя. — Тежи ми, че го виждам толкова рядко. Но той има по-малко нужда от мен, отколкото моите болни… — И като временно отклонен поток, който пак попада в познато русло, тя отново заговори за болницата си.

Антоан мълчаливо се съгласяваше, без желание да отговаря, понеже се боеше да не предизвика пак кашлицата. Откакто си беше сложила очилата, госпожа дьо Фонтанен имаше напълно вид на стара жена.

„Тен на сърдечноболна“ — отново помисли Антоан. Тя седеше много изправена във фотьойла и шиеше, без да бърза, а в позата й имаше едновременно и нещо интимно, и нещо величествено. Докато шиеше, му обясняваше работата на отделните служби и хилядите грижи, създадени от отговорността, която бе поела.

„Всяко зло за добро — помисли Антоан. — Войната ощастливи жени от този тип и на тази възраст по много неочакван начин: даде им възможност да проявяват преданост и да развиват обществена дейност; да изпитват удоволствието да командуват в атмосфера на благодарност…“

Изведнъж госпожа дьо Фонтанен каза, сякаш бе прочела мислите му:

— О, аз не се оплаквам! Колкото и тежка да е понякога моята работа, за мен тя е станала необходимост: не вярвам, че бих могла отново да започна някогашния си живот. Сега изпитвам нуждата да се чувствувам полезна. — Тя се усмихна. — Знаете ли? Ще трябва по-нататък да основете клиника за вашите болни и аз ще я ръководя! — И веднага добави: — С Никол и с Жизел… А може би и с Жени… Защо не?

Той повтори любезно:

— Защо не наистина?

След кратка пауза тя подхвана:

— Жени също ще има нужда от някакво занимание в живота. — Тя изведнъж въздъхна и без да се опита да обясни тайната асоциация на мислите си, каза: — Горкият Жак… Никога няма да забравя последния път, когато го видях…

Тя пак млъкна. Припомни си завръщането си от Виена в деня след мобилизацията. Но тя превъзходно умееше да отпъжда мъчителни спомени. В същото време отметна с ръка падналия върху челото й бял кичур. Все още обаче не се решаваше да заговори на Антоан по някои въпроси, които я вълнуваха.

— Трябва да се осланяме на мъдростта на всевишния — започна тя с любезно поучителен тон, който сякаш казваше: „Не ме прекъсвайте.“ — Трябва да приемем нещата такива, каквито ги е наредил бог. Едно от тези неща беше смъртта на брат ви. — Тя се съсредоточи за момент, преди да произнесе преценката си: — Тази любов бе обречена на най-големи страдания. И за единия, и за другия… Извинете, че ви казвам това.

— Аз мисля точно като вас! — съгласи се живо той. — Ако Жак беше останал жив, животът и на двамата щеше да бъде ад.

Госпожа дьо Фонтанен го обгърна с поглед на задоволство, потвърди с кимване на глава и продължи да шие.

Като помълча, тя пак подхвана:

— Ще излъжа, ако не призная, че всичко това… ми причини много страдание… Деня, в който разбрах, че моята Жени очаква дете…

Антоан често бе мислил по този повод за нея. И когато тя вдигна очи към него, той попремига, за да й покаже, че много добре я разбира.

— О — каза тя, боейки се, че той погрешно е разбрал това, което искаше да му каже, — не поради… не че детето е незаконородено… Не… Не толкова за това… Измъчваше ме главно мисълта, че тази ужасна авантюра щеше да остави в живота ни това доказателство, тази трайна последица… Говоря ви открито, нали? Рекох си: „Ето, че животът на Жени е съсипан завинаги… Това е наказанието! Fiat.^[2] Но, драги приятелю, аз се излъгах.“ Липсвала ми е вяра. Намеренията на бога са неведоми; неговите пътища — тайни; неговата доброта — безкрайна. Това, което смятах, че трябва да е изпитание, наказание, се оказа тъкмо обратното — божествена благословия… Знак на опрощение… Извор на радост… И защо всъщност бог да наказва? Нима не знае по-добре от нас, че злото не е взело никакво участие в това увлечение? Че сърцата на тези деца бяха чисти и целомъдрени дори в прегрешението?

„Колко странно! — мислеше Антоан. — Би трябвало тя да ме ядосва ужасно… а тъкмо обратното: у нея има нещо, което вдъхва уважение. Нещо повече от уважение дори — симпатия… Може би това се дължи на нейната доброта?… Изобщо добротата е нещо съвсем рядко: истинската, естествената доброта…“

— Съдбата на Жени е прекрасна — продължаваше с напевния си, твърд глас госпожа дьо Фонтанен, без да спира да шие. — Сега тя дълбоко в себе си има едно съкровище, което ще облагороди целия й живот: спомена за един цялостен дар, за един прекрасен миг, който — нещо изключително! — не е бил последван от дни на унижение…

„Има хора — помисли Антоан, — които са си създали веднъж завинаги една задоволителна представа за света… После за тях всичко върви като по вода… Животът им прилича на разходка с лодка в тихо време; трябва само да се оставят водата да ги носи — и така чак до кея…“

— И на нея й остава най-благородната задача: детето…

— Намерих я съвсем променена, съвсем различна — решително я прекъсна Антоан. — Много зряла… Не, не зряла… Много…

Госпожа дьо Фонтанен бе оставила ръкоделието на коленете си и бе свалила очилата.

— Ще ви доверя нещо, драги приятелю: мисля, че Жени е щастлива!… Да… Щастлива, както никога не е била; толкова, колкото й се полага… Защото Жени не е родена за щастие. Още като малка тя беше безкрайно нещастна и никой не можеше да й помогне; страданието просто се беше загнездило в нея. Дори по-лошо: омразата към себе си; тя никога не успяваше да се обикне, да обикне божието създание в себе си. По душа тя никога, уви, не е била религиозна; душата й винаги е била изоставен храм… И ето, виждате чудесата, които бог всеки ден прави в нас, около нас! Всяка болка бива възнаградена; всяко безредие съдействува на все общата хармония… Днес дойде опрощението. Днес — и сърцето не ме лъже, — днес в ролята на вдовица и майка милото дете намери върховното достижимо за нея човешко щастие, намери равновесие и задоволство, доколкото й позволява нейната природа… И сега аз чувствувам у нея…

— Лельо! — извика някой от градината.

Госпожа дьо Фонтанен стана:

— Ето че Никол се е върнала.

— Лельо, господин кметът дойде — продължи гласът от градината. — Иска да говори с вас.

Госпожа дьо Фонтанен беше вече при вратата. Антоан я чу да вика весело от горния край на стълбите:

— Качи се за минутка, мила, ще правиш компания на… на някого, когото познаваш!

 

 

Никол бутна вратата, спря се и смаяна загледа Антоан, сякаш не бе напълно сигурна, че е той.

Сърцето му се сви и той промърмори:

— Намирате ме много разсипан, нали?

Тя се изчерви и като се овладя, започна да се смее.

— Ни най-малко… Просто не очаквах да ви намеря тук.

Те още не се бяха видели! Тя не успя да дойде на вечерята във вилата, защото беше заета с болния от паратиф, когото не искаше да повери на нощната сестра.

Никол изглеждаше подмладена. Млечният блясък на тена й не се бе променил дори от безсънната нощ, сините й очи бяха запазили своята несравнима прозрачност.

Антоан я попита дали има новини от мъжа си, когото бе срещал два пъти през време на войната.

— Засега неговата походна операционна е на шампанския фронт — каза тя, продължавайки да шари наоколо с блестящия си поглед, в който се смесваха, без да може да се разграничат напълно, моминска невинност и чувствена кокетност на жена. — Много е зает… Но все още намира време да пише по списанията… Тази седмица получих една статия за преписване на машина… Върху прилагането на турникета или нещо подобно…

Слънчев лъч се плъзгаше по закръгленото й рамо, което се очертаваше под престилката, играеше при всяко нейно движение в гънките на забрадката й, позлатяваше кадифената кожа на разголените й ръце и озаряваше зъбите й, когато тя се усмихваше.

„Колко ли желания възбужда сред тези млади оздравяващи войници“ — помисли си бързо Антоан.

— Съжалявам много, че не можах да се прибера снощи във вилата — каза тя. — Как мина вечерта? Даниел беше ли любезен? Успяхте ли малко да го опитомите?

— Ами да. Защо?

— Той е толкова мрачен, намусен…

Антоан направи един съчувствен жест.

— Той е за съжаление, знаете ли?

— Би трябвало да го измъкнете от това състояние — продължи Никол. — Да го накарате отново да почне да рисува. — Тонът й беше сериозен, като че ли ставаше въпрос за много важна проблема, и тя беше чакала само посещението на Антоан, за да я разреши. — Животът, който води сега, не може да продължи дълго. Той затъпява. Ще стане…

Антоан се усмихна:

— Не съм забелязал такова нещо.

— Така е… Питайте Жени… Станал е невъзможен… Или се качва в стаята си, щом дойдем — не му се събира с хора ли, сърди ли се, кой го знае, — или остава при нас, без да отвори уста; и тогава в салона всичко замръзва, като че ли температурата рязко спада!… Присъствието му смущава всички… Уверявам ви, че ще му направите неоценима услуга, ако го убедите, че трябва да работи, да се върне в Париж, да общува пак с хора, отново да заживее!

Антоан само поклати глава и промълви:

— Той е за съжаление…

Някакво инстинктивно недоверие го караше да бъде нащрек. Без да може да обясни защо, той имаше впечатлението, че младата жена се вълнува от скрити мисли, които не изразява.

Не беше на грешен път. Никол си бе създала мнение за Даниел една вечер през миналата зима. Беше късно, Жени и Жиз се бяха качили горе да спят и Никол, за да свърши нещо, което си бе наумила, бе останала сама в салона с братовчед си, който седеше пред камината. Изведнъж той й каза: „Чакай, Никол, не мърдай!“ И започна да рисува профила й върху някакво списание. Тя с готовност бе изпълнила тази неочаквана прищявка. Но след известно време, сякаш подтикната от някакво смътно предчувствие рязко обърна глава. Даниел не рисуваше вече: той я поглъщаше с очи, с отвратителен поглед, пълен с желание, с някакъв мрачен бяс, със срам и може би с омраза… Той веднага наведе глава, смачка яростно списанието и го хвърли в огъня. После, без да каже дума, напусна стаята.

„Такава, значи, била работата — каза си Никол поразена. — Той още ме обича.“

Тя не бе забравила нищо от далечното време, когато живееше при леля си в Париж и Даниел, още юноша, я преследваше като луд по всички ъгли на апартамента. Тази бясна и напразна любов, която тя смяташе, че отдавна е преминала, навярно се бе събудила отново по време на съжителството им във вилата… Оттогава всичко бе ясно за Никол: неспокойният му и въздържан вид, сръдните, упорството му да не напуска Мезон и да води тези отшелнически, бездеен и целомъдрен живот, който беше в разрез с навиците му, а темперамента му — всичко това тя си обясняваше с любовта му.

— Да ви кажа ли мнението си? — продължи Никол, без да й минава през ума, че нейната настойчивост изглеждаше твърде подозрителна на Антоан. — Даниел е за съжаление, вие имате право. Но той страда не само от недъга си. Не… Разбирате ли, жените имат интуиция… Той, изглежда, страда и от нещо друго освен от това… Нещо интимно, което го разяжда… Някаква нещастна любов може би… Някаква безнадеждна страст…

Изведнъж Никол се уплаши, че се е издала и леко се изчерви. Антоан не я гледаше. Образът на Даниел, изтегнат под сянката на чинарите, с дъвка в уста, с ръце на тила и с блуждаещ поглед, премина пред очите му.

— Възможно е — каза той наивно.

Успокоена, че той не е забелязал нищо, тя започна да се смее.

— Пък и вие, както и аз, си спомняте как живееше Даниел в Париж преди войната!…

Тя не довърши; по стълбите се чуха стъпките на леля й.

Госпожа дьо Фонтанен носеше пакет с книжа.

— Извинете, връщам се, но веднага пак излизам… — Тя вдигна купа с писма и книжа, които току-що й бяха дали. — Съсипани сме от ежедневните отчети, които трябва да изпращаме на властите в няколко екземпляра. Следобедната поща ми отнема всеки ден два часа!

— Аз си тръгвам — каза Антоан и стана.

— Пак елате. Ще останете ли за известно време при нас?

— А, не… Утре заминавам.

— Утре ли?… — запита Никол.

— В петък трябва да се върна в Муские.

Тримата слязоха по разклатената стълба. Госпожа дьо Фонтанен погледна часовника си.

— Все пак ще ви придружа до портата…

— Аз ще трябва да бягам сега — извика Никол. — До довечера.

 

 

Едва се бе отдалечила младата жена, и госпожа дьо Фонтанен, без да спира, попита със загрижен глас:

— Никол ви говори за Даниел, нали? Бедното дете… Много често мисля за него всеки ден. Моля се за него… Толкова тежък е кръстът, който той носи!

— Поне сте сигурни, че няма да го пратят на фронта, госпожо. Все пак в днешно време тази сигурност не е за пренебрегване!

Тя като че ли не желаеше да го разбере. Гледаше нещата в друга светлина.

Двамата мълчаливо направиха няколко крачки.

— По цял ден сам… — подхвана тя. — Сам със своя недъг! Сам с огорчението, което никому не доверява! Дори и на мен!

Антоан спря сред алеята с искрено учудване.

— Разбирам добре какво чувствува, милото дете — продължи госпожа дьо Фонтанен със същия уверен и изпълнен с болка тон. — С неговата буйна, благородна природа… Да се чувствува още здрав, изпълнен със смелост! И да вижда как врагът нахлува в родината, да я вижда заплашена… без да може да направи нищо повече за нея!

— И вие мислите, че от това?… — подхвърли Антоан.

Толкова неочаквано беше това обяснение, че той не можа да скрие удивлението си.

Тя изпъчи гърди и една многозначителна усмивка, примесена с малко гордост, се плъзна по устните й.

— О, Даниел! Всичко е съвсем просто, уви, и непоправимо… Мъчи го мисълта, че не може вече да изпълнява дълга си. — И тъй като Антоан все още изглеждаше не съвсем убеден, тя добави със строго и упорито лице: — Вижте какво, това, което ви казвам, е напълно вярно; Даниел не иска да идва в болницата не защото, както казва той, пътят го изморявал. Не! А просто защото не може да търпи да бъде сред момчетата, след всички тези войници на неговата възраст, които като него са били ранени, но скоро ще могат да отидат пак да се бият.

Антоан не отговори нищо. Те стигнаха мълком до вратата; Госпожа дьо Фонтанен се спря:

— Един господ знае кога ще се видим отново — каза тя, като го гледаше развълнувано. Пое протегнатата му ръка, задържа я за миг в ръцете си и каза: — Желая ви успех, приятелю.