Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (167)

VIII

Жени бе сложила детето в креватчето и както всяка сутрин се обличаше, докато го чакаше да заспи, за да може веднага следобед да поеме задълженията си в пералнята на болницата. Като минаваше пред един от прозорците, тя забеляза през тюлената завеса двамата мъже, които приказваха под чинарите. Тихият глас на Антоан не достигаше до нея; гласът на Даниел уморено прозвучаваше от време на време, без обаче Жени да може да долови думите му.

Със свито сърце тя си припомни тези млади мъже такива, каквито бяха преди: силни, безгрижни, изпълнени с амбиции. Войната бе направила от тях това, което бяха сега… Но те поне бяха тук! Продължаваха да живеят! Състоянието им се подобряваше; Антоан щеше да си възвърне гласа; Даниел щеше да свикне с недъга си; те скоро щяха отново да започнат своя живот… А Жак никога! Той също така можеше да бъде жив някъде в тази светла майска утрин. Тя би оставила всичко, за да отиде при него… Двамата щяха да отгледат сина си… Но всичко беше свършено завинаги!

Гласът на Даниел стихна. Жени отиде до прозореца и видя, че Антоан тръгва към къщата. Още от снощи тя търсеше случай да го види насаме. С един поглед се увери, че Жан-Пол не шава вече, закопча полата си, подреди набързо стаята и отвори вратата към площадката.

Подпирайки се на перилата, Антоан бавно се изкачваше по стъпалата. Когато той вдигна глава и я забеляза, Жени му се усмихна, постави пръст върху устните си и застана пред него.

— Елате да го видите как спи.

Твърде много задъхан, за да може да отговори, той я последва на пръсти. Стаята, облепена със сини тапети, беше много голяма — дълга и тясна. В дъното имаше две еднакви легла, а между тях беше креватчето на детето. „Това трябва да е спалнята на старите Фонтанен“ — помисли Антоан, като се мъчеше да си обясни присъствието на тези две еднакви легла, които — интересна работа — сякаш се използуваха: до всяко от тях имаше нощно шкафче, отрупано с лични предмети. Над леглата, по средата на стената, бе закачен портрет на Жак в естествена големина, който привличаше погледа, като да беше жив: беше модерна картина е маслени бои, която Антоан виждаше за пръв път.

Жан-Пол спеше, целият свит, едното рамо, пъхнато под възглавницата, с разбъркани коси и полуотворени влажни устни; свободната му ръчичка бе протегната върху завивката, но не беше отпусната; свил бе малкото юмруче, като че се готвеше за бой.

Антоан погледна въпросително портрета.

— Донесох това платно от Швейцария — прошепна Жени. Тя погледна на свой ред картината, а след това детето.

— Колко си приличат!

— Ако знаехте Жак на тази възраст!

„Но това съвсем не значи — мислеше си Антоан, — че си приличат душевно… Колко много чужди на Жак черти носи това хлапе в себе си!“ Той довърши мисълта си полугласно:

— Странно, нали? Такова множество от близки и недалечни прадеди, които са допринесли за това мъничко съществуване! Чие влияние ще надвие? Тайна… Всяко раждане е едно неповторимо чудо; всяко същество съвкупност от стари елементи, но представлява един съвсем нов сбор…

Без да се събуди, без да отпусне юмруче, детето внезапно сви ръчичката си към лицето, като че ли искаше да се скрие от тези изпитателни погледи. Жени и Антоан се усмихнаха едновременно.

„Колко странно е също — мислеше си той, докато двамата мълчаливо се отдалечаваха към другия край на стаята, — колко странно е, че от всички възможни съществования, които Жак носеше в себе си, именно това тук създание, единствено Жан-Пол и никой друг, намери свое въплъщение, разцъфна за живот…“

— За какво ви говореше с такова оживление горкият Даниел? — попита тя със сдържан глас.

— За войната… Каквото и да правим, все този кошмар ни преследва.

Лицето на Жени стана строго.

— Вече никога не засягам тази тема пред него.

— Защо?

— Той много често изказва мнения, които ме карат да се срамувам за него… Неща, които Жак никога не би позволил да се говорят пред него.

„Какви ли вестници чете тя? — запита се Антоан. — Може би «Юманите» в памет на Жак?“

Тя внезапно се приближи до него.

— Вечерта след мобилизацията — като сега виждам мястото: пред Камарата, до караулната будка — Жак хвана ръката ми и каза: „Разбирате ли, Жени, от днес ще трябва да класираме хората според това дали приемат, или отричат войната!“

Тя остана за миг неподвижна; думите на Жак още отекваха в ушите й. После сподави една въздишка, вглъби се в себе си и седна пред едно махагоново бюро с отворен капак. С леко движение тя покани Антоан също да седне.

Той продължаваше да стои прав и разглеждаше портрета. Жак беше нарисуван в три четвърти, седнал, с вдигната дръзко глава, със свита върху бедрото ръка. Имаше някакво предизвикателство в тази поза. Но тя беше естествена, Жак обичаше да седи така. Тъмночервеникав кичур падаше върху челото. „По-късно косите на малкия също ще потъмнеят“ — каза си Антоан. Погледът на хлътналите му очи, голямата уста с горчива гънка, издадената напред челюст придаваха на лицето тревожен, почти суров израз. Фонът беше недовършен.

— Този портрет е от юни четиринадесета година — обясни Жени. — Правил го е един англичанин на име Патерсън, който сега, изглежда, се бие в редовете на болшевиките… Ванхееде беше прибрал портрета при себе си в Женева и ми го даде. Нали се сещате, младия Ванхееде, албиносът, приятелят на Жак?… Трябва да съм ви писала за него…

Ровейки се в спомените си, тя започна да описва целия си престой в Швейцария. Личеше, че е щастлива да разговаря с Антоан за неща, които премълчаваше пред всички. Ванхееде я беше завел в хотел „Глобус“; беше й показал стаята на Жак — мансардна стаичка с прозорец към площадката на едно стълбище; беше я завел в кафене „Ландо“, в клуба, беше я представил на останалите живи посетители на „говорилнята“… Именно там бе намерила Стефани, стария сътрудник на Жорес в „Юманите“. (Жак я бе запознал с него в Париж.) Стефани беше успял да отиде в Швейцария и там бе основал един вестник: „Тяхната велика война“. Той беше един от най-дейните в групата на непримиримите социалисти-интернационалисти…

— Ванхееде ме придружи също и до Базел — каза замислено тя.

Наведе се над бюрото, отключи едно чекмедже и внимателно, като от ковчеже за мощи, извади няколко изписани на ръка листове. Поддържа ги няколко минути в ръцете си, преди да ги подаде на Антоан.

Заинтригуван, Антоан ги взе и ги запрелиства. Този почерк…

„И все пак ето, че днес вие сте изправени едни срещу други с пълни пушки, готови да се избивате взаимно, щом ви дадат знак…“

Изведнъж Антоан разбра. В ръцете си той държеше последните страници, които Жак бе надраскал в навечерието на своята смърт. Листовете бяха смачкани, пълни със зачерквания, с петна от печатарско мастило. Това несъмнено бе почеркът на Жак, разкривен до неузнаваемост поради бързането и възбудата — ту бурен и волеви, ту разтреперан като на дете.

„Има ли право френската държава, има ли право германската държава да ви откъсне от вашите семейства, от работата ви, имат ли право те да разполагат с вашата кожа въпреки най-очевидните ви лични интереси, въпреки волята ви, въпреки убежденията ви, въпреки най-човечния, най-чистия и най-здравия човешки инстинкт? Кой им е дал тази чудовищна власт на живот и смърт над вас? Вашето невежество! Вашата пасивност!…“

Антоан вдигна очи.

— Черновата на възванието — промълви с променен глас Жени. — Платнер ми го даде в Базел… Платнер, книжарят, който се бил заел с отпечатването… Те бяха запазили ръкописа и той ми го…

— Кои те?

— Платнер и един млад немец на име Капел, който познавал Жак!… Лекар е… Помогна ми много при раждането… Та те ме заведоха в бордея, където Жак бе живял и където бе написал това… Заведоха ме до платото, откъдето е отлетял самолетът…

Разказвайки всичко това, тя отново преживя престоя си в граничния град, пълен с войници, чужденци, шпиони… Отново виждаше брега на Рейн и се опитваше да го опише на Антоан — охраняваните мостове, старата къщичка на госпожа Щумпф, пристройката, където бе живял Жак, тясното прозорче, от което се откриваше пейзажът със складовете за въглища, пътя, който бе изминала до платото с Ванхееде, Платнер и Капел в клатушкащата се двуколка на Андреев, същата двуколка, която бе откарала Жак на срещата с Менестрел… Тя още чуваше гърления глас на Платнер, който обясняваше: „Тук се катерихме по наклона… Беше нощ… Тук легнахме да спим, чакайки да разсъмне… Там в клисурата се появи самолетът… Кацна си там… Тибо се качи…“

— Какво е правел той, за какво е мислил, докато е чакал на платото? — въздъхна тя. — Казват, че се отдалечил от тях… Отишъл настрана и се изтегнал на земята сам… Навярно е предчувствувал смъртта си. Какви са били последните му мисли? Никога няма да узная.

С поглед, впит в портрета, слушайки младата жена, Антоан също мислеше за това бодърствуване на платото, за пристигането на съдбоносния самолет, за тази толкова безсмислена саможертва. Мислеше за трагичната безполезност на този героизъм и на толкова други. За безполезността на почти всеки героизъм. В главата му нахлуха безброй спомени от войната, всичките възвишени и напразни! „Почти винаги — казваше си той — в основата на всяка такава безразсъдна храброст се крие някакво неправилно съждение: една въображаема вяра в някакви ценности, за които никой хладнокръвно не се е дори запитвал дали заслужават това върховно себеотрицание…“ Той също вярваше с вяра, стигаща до фетишизъм, в човешката сила и твърдост, но по природа се отвращаваше от героизма; четирите години война само засилиха в него това отвращение. Съвсем не искаше да омаловажи делото на брат си. Жак бе умрял, защищавайки убежденията си; към себе си той беше последователен до саможертва. Такъв край можеше да вдъхва само уважение. Но колчем мислеше за идеите на Жак, Антоан винаги се сблъскваше с основното противоречие: как е могъл неговият брат, който с цялата сила на темперамента и ума си ненавиждаше насилието — не беше ли доказал дълбоко залегналата си омраза, когато, без да се колебае, бе пожертвувал живота си, за да се бори срещу насилието, за да проповядва побратимяване и саботиране на войната? — как бе могъл той години наред да се бори за социалната революция, тоест да поддържа най-голямото насилие, теоретично обоснованото, пресметнатото, безпощадното насилие на доктринерите? „Все пак Жак не беше толкова наивен — мислеше си той. — Все пак Жак не хранеше толкова илюзии по отношение на природата на човека, за да се надява, че общата революция, която очакваше, би могла да стане без кървави несправедливости, без хекатомби от безброй изкупителни жертви!“

Антоан откъсна изпитателния си поглед от загадъчното лице на портрета и загледа Жени. Тя продължаваше простичко да разказва и някакво чудно вътрешно вълнение я преобразяваше.

„В края на краищата — каза си той — аз сам не съм направил никога нещо, което да ми дава право да съдя хората, чиято вяра ги тласка към крайни постъпки… Онези хора, които имат смелостта да се опитат да постигнат невъзможното.“

— Най-много ме измъчва мисълта — добави Жени след кратко мълчание, — че той не знаеше, че ще имам дете.

Както говореше, тя взе обратно листовете и ги постави в чекмеджето. Помълча още няколко секунди и после, сякаш продължаваше да мисли на глас — Антоан й беше безкрайно благодарен, че така простичко му се доверява, добави:

— Знаете ли, щастлива съм, че малкият се роди в Базел; там, където баща му е изживял най-напрегнатите часове от живота си…

Всеки път, когато си спомняше за Жак, сините й зеници леко потъмняваха, към слепоочията й нахлуваше лека руменина и цялото й лице придобиваше някакъв особен страстен и сякаш неутолен израз, който бързо угасваше.

„Тази любов е оставила завинаги отпечатък върху нея“ — каза си Антоан.

Това го раздразни и той сам се учуди на раздразнението си.

„Нелепа любов“ — помисли си неволно той.

Между тези две същества, така явно неподходящи едно за друго, любовта не можеше да бъде нищо друго освен недоразумение… Недоразумение, което сигурно не би траяло дълго, но което продължаваше сега в спомените й за Жак и което прозираше във всичко, което тя казваше за него. Той беше убеден, че неизбежно в основата на всяка страстна любов има някакво недоразумение, някаква неблагородна илюзия, някакво заблуждение в преценката — една погрешна представа, която единият си създава за другия и без която влюбените не биха могли да се обичат сляпо.

— Тежък е дългът, който ми остава — рече тя. — Да направя от Жан-Пол това, което Жак би желал да направи от своя син. Понякога всичко това ме плаши… — Тя вдигна глава; в погледа й проблесна гордост. Като че си мислеше: „Аз вярвам в себе си“, но само каза: — Но аз вярвам в малкия!

Антоан беше очарован, че я вижда така мъжествена, така храбра пред лицето на бъдещето. Съдейки по тона на някои писма, беше очаквал да я намери по-колеблива, по-уязвима, по-неподготвена за тази задача. Но с удоволствие установи, че тя бе успяла да се отърси от отчаянието, не беше се предала покорно на нещастието, както правят безброй изстрадали жени, за да възвишат в собствените си очи и в очите на другите цялата си разбита любов. Не, тя бе предизвикала благотворния възстановителен процес; бързо бе възвърнала самообладанието си и сама бе поела своя път. На Антоан му се искаше тя да разбере колко голямо уважение му вдъхваше едно такова поведение.

— В това отношение вие показахте колко здрава е вашата закалка.

Жени го слушаше мълчаливо. После съвсем простичко каза:

— Аз нямам никаква заслуга… Струва ми се, че най-много ми помогна това, че ние с Жак никога не сме имали съвместен живот. Смъртта му не промени нищо в навиците на всекидневното ми съществуване… Да, това ми помогна, поне в началото… След това дойде детето. Дълго преди то да се роди, самата мисъл за него ме крепеше. Животът ми все още имаше цел: да отгледам детето, което Жак ми остави…

Тя отново млъкна. После подхвана:

— Трудна задача… Толкова е мъчно да се справиш с това малко същество. Понякога той ме плаши… — Жени обгърна Антоан с изпитателен, почти недоверчив поглед. — Даниел, разбира се, сигурно ви е говорил за него?

— За Жан-Пол ли? Не, нищо особено.

Той веднага долови, че мненията на брата и сестрата за характера на детето не си схождат, което създаваше разногласие помежду им.

— Даниел твърди, че Жан-Пол изпитва удоволствие да не се подчинява. Това е несправедливо. И не е вярно. Във всеки случай е по-сложно, отколкото ни се струва на нас… Доста съм мислила за това. Вярно е, че инстинктивно детето казва: „Не.“ Но не от лоша воля; това е някаква нужда да се съпротивява. Искам да кажа: нужда да изяви себе си. Някаква нужда сам да си докаже, че съществува… И това е толкова явен израз на някаква вътрешна неудържима сила, че не можеш да му се сърдиш… Този инстинкт съществува у него, както съществува инстинктът за самосъхранение!… Аз в повечето случаи не смея да го наказвам.

Антоан видимо се забавляваше и слушаше с интерес. Той кимна в знак на одобрение, за да насърчи Жени да продължи.

— Разбирате ли ме? — каза тя с уверена и доверчива усмивка. — Това навярно не ви изненадва, тъй като имате работа с много деца… Пред този упорит характер се чувствувам като пред загадка… Да, аз често го гледам как не ми се подчинява с уплаха, смут и изненада — бих казала дори почти с изумление, — точно както го гледам, че расте и се развива, че разбира… Ако е сам в градината и падне, той плаче; но рядко съм го виждала да плаче, ако се удари в присъствието на някого от нас. Необяснимо е защо той отказва да вземе бонбона, който му давам, но ще се върне скришом и ще открадне кутията. Не от лакомство: дори няма да направи опит да я отвори; ще отиде и ще я скрие под възглавницата на някое кресло или ще я пъхне в купчинката пясък. Защо? Просто от желание според мен да прояви на дело своята независимост. Ако му се карам, той мълчи; всичките му мускулчета се изпъват в знак на протест; погледът му се променя и се насочва така остро към мен, че не смея да продължа. Такъв непреклонен поглед… Но в същото време чист, самотен… Поглед, който се налага! Несъмнено погледът на Жак като дете…

Антоан се усмихна.

— Може би и като вашия, Жени!

Тя махна с ръка, отхвърляйки това предположение, и веднага продължи:

— Трябва да кажа, че колкото се съпротивява на всяка принуда, толкова за сметка на това отстъпва при най-малката проява на нежност… Когато се е нацупил за нещо, успея ли да го привлека в прегръдките си, всичко се оправя; той скрива личицето си във врата ми, целува ме, смее се, като че ли нещо твърдо в него омеква и той изведнъж се стопява… Като че ли внезапно се е освободил от своя „демон“!

— С Жиз навярно е още по-непослушен?

— С нея е съвсем различно — каза тя с внезапна твърдост. — Леля Жи е неговата страст: дойде ли тя, нищо друго вече няма значение.

— Успява ли тя да му се наложи?

— Още по-малко, отколкото аз или Даниел! Той не може без нея, но я кара да се подчинява на всичките му прищевки! И услугите, които иска от нея, са обикновено такива, каквито от гордост не би поискал от никого друг: например да му разкопчае панталонките или да му подаде някой предмет, който сам не може да достигне. И ако аз не съм там, никога няма да й благодари! Да го чуете само как я командува! Човек би помислил… — Тя спря за секунда, преди да довърши мисълта си. — Не е много любезно това, което ще кажа за Жиз, но мисля, че е вярно: Жан-Пол сякаш е надушил у нея родената робиня…

Заинтригуван от последните думи, Антоан я загледа въпросително. Но Жени избягна погледа му и тъй като в този момент зазвъня камбанката за обед, тя стана.

Тръгнаха заедно към вратата. Жени, изглежда, искаше да каже още нещо. Тя сложи ръка върху дръжката, после я отдръпна.

— Олекна ми малко — промълви тя. — Откак съм се завърнала от Швейцария, с никого не съм говорила за Жак…

— А защо не говорите с Жиз? — подхвърли Антоан, като си спомни откровената изповед и оплакванията на младото момиче.

Права, със сведени очи, подпряла рамо на вратата, Жени като че ли не чу.

— С Жиз ли? — повтори тя най-сетне, като че ли думите едва след няколко секунди бяха достигнали до нея.

— Жиз е единствената, която би ви разбрала. Тя обичаше Жак. Тя също много скърби…

Свела очи, Жени поклати глава, сякаш искаше да се измъкнат без да даде никакво обяснение. Сетне погледна Антоан и с неочаквана грубост каза:

— Жиз ли? Тя си има броеницата. Така пръстите й са заети и това й помага да не мисли! — Жени отново наведе глава. След кратко мълчание добави: — Понякога й завиждам! — Но тонът и подобният на смях сподавен гърлен звук рязко опровергаваха думите й. Изведнъж тя като че ли се разкая за това, което бе казала. — Знаете ли, Антоан, Жиз ми стана истинска приятелка! — промълви тя по-меко и искрено. — Когато се замисля за нашето бъдеще, виждам, че в него тя заема важно място. Мисълта, че тя завинаги ще остане при нас, е за мен нещо като утеха…

Антоан очакваше да чуе едно „но“, което дойде след кратко колебание:

— Но Жиз си е Жиз, нали? Всеки с характера си… Жиз има безброй ценни качества. Жиз също има и своите недостатъци… — След ново колебание тя заяви: — Жиз например не е искрена.

— Жиз? С нейния откровен поглед?

Първият порив на Антоан беше да протестира. Но като размисли, той разбра какво имаше пред вид Жени.

Без да бъде фалшива, Жиз всъщност обичаше да запазва в тайна някои свои мисли; тя избягваше да изказва своите предпочитания или антипатии; боеше се от обясненията; знаеше да премълчава спотаена злоба, усмихваше се непринудено, умееше да бъде услужлива с хора, които обичаше най-малко. От боязливост ли? От свенливост? Или от прикритост? Или по-скоро поради някакво инстинктивно двуличие?… „Родена робиня…“

Антоан почти веднага се поправи:

— Да, да, разбирам.

— Тогава ви е ясно защо, въпреки че много я обичам, въпреки ежедневната ни близост… Всъщност въпреки всичко… има теми, на които, не мога да говоря с нея… — Тя се изправи. — Изключено е!

След това с бързо движение, като че ли за да сложи край на разговора, Жени отвори вратата и каза:

— Заповядайте на масата!