Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (166)

VII

Клотилд почука на вратата. Като крепеше внимателно подноса в едната ръка, тя почака няколко секунди, после отново почука. Никой не отговори. Ядосана при мисълта, че Антоан е излязъл, без да закуси, тя отвори вратата.

В стаята цареше тъмнина. Антоан лежеше още в леглото. Той я беше чул, но сутрин преди инхалациите нямаше глас, така че предварително се беше отказал от всякакъв опит да издаде звук. Именно това се помъчи да обясни на Клотилд с движения.

Въпреки че мимиката му бе съпроводена с успокоителна усмивка, добрата женица стоеше на вратата стресната, вдигнала изненадано вежди. Като видя, че Антоан не може дума да изрече — а снощи, като пристигна, беше отишъл в кухнята да си побъбрят, — внезапно й мина през ум, че е получил удар и че сигурно е наполовина парализиран. Антоан смътно отгатна мислите й и още по-успокоително се усмихна; после й направи знак да донесе подноса до леглото и вземайки молива и бележника от нощната масичка, надраска:

„Спах отлично. Сутрин винаги ми се загубва гласът.“

 

Тя бавно разчете листчето, загледа Антоан с удивление и след миг заяви без заобикалки:

— Няма нищо, но не очаквах да видя господин Антоан в такова състояние… Добре са ви наредили ония!

Тя отиде да отвори капаците на прозорците. Утринното слънце нахлу в стаята. Небето бе синьо, а отвъд рамката, образувана от дивата лоза, която висеше над дървения балкон, близките борове и зад тях вече зеленеещите се върхове на дърветата в Сенжерменската гора тръпнеха от лекия ветрец.

— Дали ще може господин Антоан поне да яде? — запита тя, приближавайки се до леглото.

После му наля топло мляко в чашата и докато Антоан си надроби малко хляб в него, отстъпи крачка назад и го загледа внимателно, сложила ръце в джобовете на престилката си. Той толкова трудно гълташе залъците, че Клотилд не се сдържа пак да каже:

— Не, съвсем не очаквахме такова нещо! Знаехме, че господин Антоан е обгазен, но си казвахме: „Газът все пак не е като да си ранен…“ Дано да е така! Вярно е, че от болести нищо не разбирам. Когато господин Антоан ни писа, на сестра ми и на мене, да дойдем с госпожица Жиз у госпожа дьо Фонтанен, Адриан веднага рече: „Искам да гледам ранени!“ Пък аз викам: „Всичко, каквото кажат — готвене, чистене, от работа никога не съм се бояла. Но щом е за ранени — не, не ми е по вкуса.“ Та така стана, че госпожите взеха Адриан в болницата, а аз останах във вилата. Не се оплаквам, въпреки че нямам време да се обърна, господин Антоан сам вижда това; за да може сама жена да върши като хората всичката работа тук, денят трябва да има поне двадесет и пет часа. Но на мен повече ми харесва това, отколкото да бъркам в рани.

Антоан я слушаше усмихнат… При положение, че я няма Жиз, не би било неприятно да те гледа тази предана жена… Жалко само, че няма призвание на болногледачка…

За да покаже, че може правилно да оцени какво бреме е тази всекидневна работа, той замислено стисна устни и няколко пъти поклати глава.

— Ама като си помислиш… — поде тя, сякаш съжаляваше за думите си — не е чак толкова тежко, колкото изглежда. Двете госпожи са по цял ден в болницата. Една вечеря трябва да им приготвя. На обед са само господин Даниел и госпожа Жени с малкия, и това е.

Станала по-фамилиарна, отколкото преди, като че военните години бяха заличили предишното разстояние, тя му проглуши ушите с приказките си, като говореше напълно свободно за всекиго: „… госпожица Жиз, винаги тъй любезна с нас…“; „госпожа дьо Фонтанен, която всъщност не е никак горделива, но така ни е наплашила с вида си, че никога не знаем как да й говорим…“; „… а госпожа Никол, каквато си е безредна, пък как умее — прави-струва, всички й прислужват…“; „… Госпожа Жени малко говори, но работи здравата, разбира ги тя работите…“. Клотилд постоянно говореше за „малкия“, и то винаги с възхищение и нежност:

— От малкия ще излезе нещо! И ще знае да заповяда за като покойния господин Тибо!… („Вярно, той е внук на тате“ — помисли си Антоан.) На всички ни би се качил на главата, ако речем да го оставим… Господин Антоан не може да си представи какво чудо е: същински живак, иска всичко да пипне. От дума не разбира, никого не слуша. Пак добре, че господин Даниел е постоянно тук да го пази; иначе на мен, с моята работа, това ми е невъзможно. За миг не бива да го изпущаш из очи. За господин Даниел това е хубаво занимание: седи си там по цял ден сам и нищо не прави, само си дъвче дъвката; без това часовете така щяха да му тегнат… — Тя за миг поклати многозначително глава. — Никой не може да ме убеди, че в днешно време има хора, които да се радват, че са куци…

Антоан взе блока си и написа: „А Леон?“

— Ах, горкият Леон?…

Тя почти нямаше какво да му разправи за слугата. (Бяха го пленили край Шарлроа четиринадесет часа след започването на военните действия, на втория ден от пристигането му на фронта; щом научи номера на лагера, Антоан нареди на Клотилд да изпраща всеки месец по един колет с храна. Леон благодареше редовно с по три думи на една картичка. Нищо друго не съобщаваше за себе си.)

— Знае ли господин Антоан, че той писа да му изпратим флейта? Госпожица Жиз му купи една от Париж.

Антоан отдавна вече си бе изпил млякото.

— Трябва да сляза долу, за да помогна на госпожа Жени — каза Клотилд, като взе подноса. — Във вторник тя пере, а пералната машина трудно се върти. А малкият как се цапа само!…

Тя беше стигнала вече до вратата, когато се обърна и го погледна за последен път. Плоското й лице придоби изведнъж замислен вид:

— Мислех си, господин Антоан, какво ли не ни дойде до главата през тези години. Какво ли не видяхме!… Често викам на Адриан: „Да можеше покойният господин Тибо да се върне, та да види всичко, което стана, откакто го няма!“

 

 

Останал сам, Антоан започна бавно да прави тоалета си. Не бързаше за никъде. Възнамеряваше да се заеме най-усърдно с лечението си.

„Да можеше покойният господин Тибо да се върне…“ Думите на Клотилд му припомниха снощния му сън.

„Каква власт упражнява още тате върху всички ни!“ — помисли си той.

 

 

Единадесет часът минаваше, когато той отново отвори прозореца, който беше затворил, за да не го чуват, като прави гласовите си дихателни упражнения.

От градината долетя мъжки глас:

— Жан-Пол, слез оттам и ела при мен.

След това като далечно ехо се чу женски глас, спокоен и свеж:

— Жан-Пол! Защо не слушаш вуйчо си Дан!

Антоан излезе на балкона. Без да разтвори завесата, образувана от дивата лоза, той хвърли поглед навън. Под него се простираше тясната тераса над рова, който отделяше градината от гората. Под сянката на двата чинара — едно време госпожа дьо Фонтанен обичаше да стои там — Даниел се беше изтегнал в един летен стол с книга на коленете. На няколко крачки от него момченце в бледосиньо трико се мъчеше да се изкачи на парапета на терасата с помощта на една кофичка, нарочно обърната до самата стена. На другия край на терасата, през широко отворената и огряна от слънцето врата на къщата, където някога бе живял градинарят, Жени, със запретнати ръкави, приклекнала пред едно казанче, сапунисваше прането.

— Жан-Пол, ела! — повтори Даниел.

Слънчев лъч блесна за миг върху червеникавата разчорлена коса. Детето беше решило да се обърне, но за да не изглежда, че се предава, седна важно на земята, взе лопатката си и напълни кофичката с пясък.

Когато след малко Антоан слезе по стъпалата, Жан-Пол стоеше все на същото място.

— Ела да кажеш добър ден на чичо Антоан — каза Даниел.

Детето, клекнало край парапета, продължаваше да си играе с лопатката, сякаш нищо не бе чуло. То видя, че Антоан се приближава и като остави лопатката си, още повече наведе глава. Той го хвана през кръста и го вдигна нагоре — детето започна да се върти; после, като разбра, че си играят, се засмя със звънлив глас. Антоан го целуна по косата и го попита шепнешком:

— Кажи ми, лош ли е чичо Антоан?

— Да — извика детето.

Беше се задъхал от направеното усилие. Той остави малкия на земята и отиде при Даниел. Едва бе седнал, когато Жан-Пол дотича при него, покатери се на коленете му и се сгуши в скута му, преструвайки се, че спи.

Даниел не се беше помръднал от стола си. Той беше без връзка, облечен в стар, тъмен панталон и износена фланелена дреха на райета. Изкуственият му крак бе обут в черна висока обувка; на другия крак беше нахлузил чехъл на босо. Беше напълнял. Благородните и правилни черти на лицето се бяха запазили, макар и потънали в тлъстина. С прекалено дългите си коси и синкавата си брада той напомняше някой провинциален трагик, който ходи разпуснат из града, но вечерта на сцената още смайва публиката като римски император.

Антоан, който, откакто бе станал, се занимаваше с бронхита и ларинкса си, забеляза — без да отдава особено значение на това, — че Даниел, след като си подаде ръката, даже не го запита за здравето му. (Наистина предишната вечер те бяха говорили за болестите си и взаимно бяха разкрили мъките си.) От учтивост той се наведе с въпросителен жест към подвързаната книга в голям формат, която Даниел току-що беше затворил и оставил върху чакълената настилка.

— Това ли? — запита Даниел. — „Около света“… Старо списание с пътеписи… от 1877 година. — Той бе взел книгата отново и я прелистваше небрежно. — Пълна е с гравюри… Горе имаме цели годишнини.

Антоан разсеяно галеше косите на малкия, който, изглежда, се бе замечтал нанякъде, широко отворил очи, прилепил глава до гърдите на чичо си.

— Какво ново има тази сутрин? Получихте ли вестниците?

— Не — отговори Даниел.

— Междусъюзническият съвет напоследък, изглежда, е решил да предаде командуването на италианския фронт на Фош.

— Така ли?

— Трябва вече да са го обявили официално.

Жан-Пол сякаш изведнъж бе открил, че му е скучно; той скочи на земята.

— Къде отиваш? — попитаха едновременно вуйчо Дан и чичо Антоан.

— При мама.

Хлапето, като подскочи два пъти на единия си крак, а след това на другия, се спусна радостно към къщата на градинаря. Двамата мъже се спогледаха засмени.

Даниел бе извадил от джоба си един пакет дъвка и предложи на Антоан.

— Не, благодаря.

— Колкото да правя нещо — обясни Даниел. — Вече не пуша.

Той си избра една таблетка, пъхна я цялата в устата си и започна да дъвче.

Антоан се загледа в него и се усмихна:

— Вие ми напомнихте една случка през войната… Във Вилер-Бретоньо… Трябваше да устроим нашия полеви лазарет в един чифлик, в който дълго време бяха живели американски санитарни части. Нашите санитари загубиха цял ден да къртят с чук остатъците от дъвка, които тези отвратителни дъвкачи бяха полепили навсякъде — по цокъла, по вратите, под масите и пейките… Тази гадост става твърда като цимент!… Ако англосаксонската окупация трае още няколко години, май че всички мебели в Артоа и Пикардия ще загубят първоначалните си очертания и ще се превърнат в безформени агломерации на chewing-gum^[1]… — Той се закашля леко и спря да говори за малко. — Както… някои скали в Тихия океан… са станали цели планини от гуано!

Даниел се усмихна и Антоан, който отдавна, както и Жак, беше оценил прелестта на тази усмивка, с удоволствие констатира, че тя не бе загубила чара си и че въпреки затлъстелите черти на лицето горната устна все така се повдигаме нагоре и наляво, бавно и духовито, докато същевременно една лукава искрица едва забележимо блясваше между присвитите клепачи.

Антоан не преставаше да кашля. В такива моменти той правеше един жест на нетърпение и отчаяние.

— Виждате ли… каква ужасна кашлица съм си… намерил… — изрече той с мъка. След това, като си пое дъх, продължи: — Добре ни наредиха ония, както каза Клотилд. При това ние сигурно сме от късметлиите!…

— Вие може би да — промърмори Даниел бързо и тихо.

Последва една минута мълчание. Този път Даниел го наруши:

— Вие ме попитахте дали съм чел вестниците. Не. Чета ги колкото се може по-малко. И без това толкова много мисля за всичко това! За нищо друго не мога да мисля… Да четеш комюникето, когато знаеш, както ние с вас, какво значат думите: „Слаби действия на фронта…“ или пък: „Сполучлива атака при…“ Не, не искам! — Той отметна глава назад, опря се на гърба на плетения стол, затвори очи и продължи полугласно: — Трябва да си влизал в атака, и то да си влизал в атака като пехотинец, за да разбереш… Докато бях кавалерист, не знаех какво е война… При това три пъти съм участвувал в кавалерийска атака… А и тя, кавалерийската, не се поддава на описание… Но не е нищо в сравнение с настъплението на пехотата, когато трябва да изскочиш от окопа в толкова часа и толкова минути и да се хвърлиш напред на нож…

Той потръпна, отвори очи и се загледа пред себе си, като дъвчеше с яд дъвката, и след това продължи:

— В края на краищата колцина сме ние в тила, които знаем какво е война? Колко са онези, които са се върнали?… А и те защо да говорят за войната? Могат, но не искат нищо да кажат. Те знаят много добре, че никои не би ги разбрал.

Даниел млъкна и двамата мъже останаха така няколко минути, без да си разменят дума, без даже да се погледнат. След това Антоан на свой ред започна с колеблив глас, прекъсван от кашлицата:

— Понякога си казвам, че това ще е последната; не, не мога да си представя как след тази може да има други!… Някой път съм сигурен… Но друг път се съмнявам… Вече не знам…

Даниел, умълчан, с блуждаещ поглед, продължаваше да дъвче. Какво ли си мислеше?

Антоан беше замлъкнал… Наистина много трудно му беше да говори по няколко минути. Но той продължаваше да размисля върху тези неща за стотен, а може би и за хиляден път.

„Ужасяващо е — казваше си той, — когато преценим трезво всичко онова, което се противопоставя на омиротворяването между хората… Още колко векове ще минат, преди да може духовната еволюция — ако въобще има духовна еволюция — най-сетне да очисти човечеството от неговата инстинктивна нетолерантност, от неговото вродено преклонение пред грубата сила, от онова фанатично удоволствие, което човешкото животно изпитва, когато тържествува чрез насилието, когато налага чрез насилие собствените си мисли и начин на живот на всички по-слаби, които не чувствуват като него, които не живеят като него?… А освен това имаме политиката и самите правителства… А за властта, която обявява войната, за управниците на власт, които сами решават да има война и карат други да я водят, войната винаги ще бъде едно такова блазнещо и толкова лесно разрешение, щом политиката им фалира… Можем ли да се надяваме, че никога вече правителствата не ще прибягват до война?… Те трябва да бъдат поставени в невъзможност да я обявят, миролюбието трябва да пусне такива корени в общественото съзнание, да вземе такива размери, че да може да се възправи като преграда срещу войнствената политика на държавите. Но да се надяваме на това, е химера… И после ще бъде ли победата на миролюбието сериозна гаранция въобще за мира? Дори един ден миролюбивите партии да са на власт в нашите страни, кой може да ми гарантира, че те няма да се поддадат на съблазънта да воюват заради удоволствието да наложат насилствено идеологията на миролюбието на целия останал свят?…“

 

 

— Жан-Пол! — извика Клотилд весело отвътре.

Тя тръгна към тях, понесла на един поднос паница овесена каша, варени сливи и канче мляко, които сложи на градинската маса.

— Жан-Пол! — извика и Даниел.

Детето премина грейналата в слънце тераса, като тичаше с всичка сила. Синият цвят на неговото избеляло от пране трико беше също като цвета на очите му. Антоан още веднъж бе поразен от приликата му с Жак като дете. Снажната Клотилд го вдигна и го настани на един стол, без Жан-Пол да се противи. „Същият кичур коса, същите лунички около свитото носле…“ Той се усмихна, но детето, мислейки, че му се подиграва, извърна глава, намръщи се и крадешком му хвърли злобен поглед. Очите му, както очите на Жак, имаха неуловим поглед, който постоянно се менеше: ту бяха засмени и галещи, ту неспокойни, ту както сега, сурови и диви, стоманеносиви. Но зад всички тези най-различни отсенки погледът оставаше извънредно остър и наблюдателен.

Жени на свой ред прекоси обляната в слънце тераса. Ръкавите й бяха навити, а ръцете подути от водата; престилката й беше наквасена. Тя се усмихна бегло и сърдечно на Антоан.

— Как прекарахте нощта?… Не, пръстите ми са мокри… Добре ли спахте?

— По-добре от обикновено, благодаря.

При вида на тази разцъфнала млада майка, която простичко изпълняваше домакинските си задължения, Антоан изведнъж си спомни сдържаното, недосегаемо и облечено в тъмен прилепнал костюм младо момиче, което Жак беше довел на улица Дьо л’Юниверсите в деня на мобилизацията.

Жени се обърна към Даниел:

— Ще бъдеш ли така любезен да му дадеш кашичката. Още не съм простряла прането. — Тя се приближи до сина си, върза му кърпа на врата и помилва слабичкото като на пиле вратле. — Жан-Пол ще бъде послушно дете и ще изяде кашичката си с вуйчо Дан… А аз сега ще се върна — добави тя, като тръгваше.

— Да, мамо.

Той произнасяше „ма-мо“, като разделяше сричките, също както правеха Жени и Даниел.

Даниел стана от шезлонга и седна до детето. Той не бе престанал да следва мисълта си и когато сестра му се поотдалечи, продължи, сякаш нищо не го бе прекъсвало:

— И още нещо, за което не бива да се говори и което никой в тила не може дори да си представи: за онова чудо, което ставаше винаги, щом влезехме в зоната на огъня; първо, това чувство на върховно освобождение, породено от пълното подчинение на случайността, от невъзможността да избираш, от отказа от всяка лична воля. И после — добави той с глас, който издаваше вълнението му — създаденото там между всички другарство и братство пред заплахата от опасността… То беше толкова истинско, че стигаше само да ни оставят като резервни части, да се върнем четири километра назад, за да се превърнем отново в хора…

Антоан се съгласи мълчаливо. От войната той си спомняше само кал и кръв. Но добре разбираше какво иска да каже Даниел. Той бе познал „чудото“, тази мистична общност на масите под огъня, това пречистване на личността, това внезапно създаване на една колективна и братска душа под тежестта на една и съща неизбежност.

Смутен от присъствието на Антоан, Жан-Пол се остави да го хранят; сръчността, с която Даниел пъхаше пълната лъжица в отворената уста на детето, без да престава да говори, показваше, че не беше новак в ролята на бавачка.

„По-рано щеше да е изключено човек да си представи това, което става тук пред мен… — помисли си Антоан внезапно. — Даниел, сакат, раздърпан, превърнат в детска бавачка… И този малчуган, син на Жени и Жак! И все пак това е така. И аз почти не се учудвам… Всичко е така реално!… Стане ли веднъж нещо, човек дори не се замисля, че би могло да не се случи или че би могло да се случи нещо по-друго… — За миг той потъна в обърканите си мисли. — Ако ме чуеше Гоаран, в никакъв случай нямаше да избягна някоя дисертация в четири части върху свободата на волята“ — забеляза той.

— Хайде, внимавай де! — караше се вуйчо Дан. Откакто сливите заместиха кашата, тъпченето стана по-трудно.

Разсеяно, хлапето следеше шетнята на майка си, която на другия край на терасата окачваше прането на оградата на кокошарника; Даниел често чакаше доста време с вдигната лъжица, докато Жан-Пол се съгласи да си отвори устата. Но не губеше търпение.

Щом простря дрехите, Жени побърза да отмени брат си. Антоан отново я видя да преминава огряното от слънце пространство; беше свалила престилката и вървешком смъкваше ръкавите си. Искаше да замести Даниел, но той запротестира:

— Остави, ние свършихме вече.

— А млякото? — каза весело тя. — Бързо! Какво ще каже чичо Антоан, ако Жан-Пол не си изпие млякото?

Детето, което бе вдигнало лакът и отблъсваше канчето, се спря и погледна чичо Антоан решително и предизвикателно. То очакваше някаква заплаха. Объркано от съучастническата усмивка и намигането, с което го стрелна Антоан, то за миг се поколеба; след това по муцунката му засия лукава усмивка и без да изпусне Антоан из очи, сякаш искаше той да е свидетел на послушанието му, на един дъх изпразни канчето.

— А сега Жан-Пол ще иде да спинка, за да може мама да обядва спокойно с чичо Антоан и вуйчо Дан — подхвана Жени, като развърза кърпата на детето и му помогна да слезе от стола.

 

 

Двамата мъже останаха сами.

Даниел се разтъпка на място, олющи една корица от стеблото на чинара и я огледа разсеяно, преди да я натроши между пръстите си. После измъкна от джоба си нова таблетка дъвка и пак започна да дъвче. Най-сетне се върна на шезлонга и се изтегна.

Антоан мълчеше. Мислеше за Даниел, за войната, за атаките; мислеше за мистичното побратимяване на предните линии. Ами малкият Любен в Муские — малкият Любен, който толкова често му напомняше някогашния му сътрудник младия Манюел Роа, — нима един ден на обед той не твърдеше с разтреперан глас и пълен с носталгия поглед, че кой каквото ще да казва, но войната също има своята „красота“? По дяволите, той беше двадесетгодишно хлапе, внезапно преминало от чиновете на Сорбоната в казармата, от футболния отбор в окопите; дошло на фронта, преди още да е започнало живота, без да е оставило нещо след себе си. Той се отдаваше с някакво весело опиянение на този опасен спорт. „Красотата на войната — мислеше си Антоан. — Има ли това някаква стойност пред всичките ужаси, които видях?“

Ненадейно в паметта му изплува забравен спомен. Една нощ — в началото на септември 1914 година, по време на една продължителна битка, която Антоан все още наричаше в себе си „атаките при Провен“ и която за всички беше битката при Марна — той трябваше набързо да премести своя лазарет под страшен артилерийски огън. След като успешно евакуира ранените, пълзейки в един ров, следван от санитарите, той успя да се отдалечи от обстрелваното място и се добра до една полуразрушена къща без покрив, чиито плътни стени и сводесто мазе можеха да послужат за временно скривалище. В този момент неприятелските оръдия удължиха стрелбата. Снарядите започнаха да падат все по-близо. Той накара хората си бързо да слязат в избата и сам затвори капака над тях. Остана двадесетина минути сам в долния етаж, облегнат на входната врата, в очакване да премине бурята. Тогава се случи нещо необикновено: силен взрив на тридесет-четиридесет метра от него бързо го накара да отстъпи към дъното на стаята под облак срутваща се мазилка; и там той се сблъска с хората си, застанали прави един до друг в мрачината. Как бяха попаднали тук? Виждайки, че началникът им не желае да се скрие при тях, те бяха повдигнали капака на зимника и един след друг, без да се наговорят, мълчаливо бяха дошли да се наредят зад него.

„Беше много мръсен момент — помисли Антоан. — Но това простичко доказателство на солидарност, на вярност ми достави такива радостни минути, които никога не ще забравя… Ако онази нощ някой като Любен ми бе казал: «Войната също има своята красота», може би щях да отговоря: «Да»…“

Антоан бързо се съвзе и изрече:

— Не!

Даниел извърна изненадано глава. Без да забележи, Антоан бе говорил полугласно. Той леко се усмихна.

— Искам да кажа… — започна той. Усмихваше се, сякаш да се извини. После отказа да се обясни и млъкна.

На първия етаж се чуваше плачът на Жан-Пол, който не искаше да си легне.