Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (165)

VI

Благодарение на кислородната инжекция нощта премина добре, но Антоан почти не беше мигнал. Чак на разсъмване задряма за малко, колкото да се измъчи от един нелеп кошмар. Отърва се от него едва когато се събуди, така облян в пот, че трябваше да си смени пижамата. Като си легна отново и разбра, че вече няма да може да заспи, той започна да си припомня подробно този сън.

„Какво беше?… В него имаше три ясно обособени епизода… Три сцени, но с един и същ декор — вестибюла на моя апартамент…“

Отначало бях сам с Леон; тормозех се до полуда от това, че всяка минута тате може да се върне. Положението беше страшно. Бях се възползувал от отсъствието му, за да заграбя всичко, което той притежаваше, и да обърна цялата къща наопаки. А тате щеше да се върне и да ме хване на местопрестъплението. Ужас ме обхващаше. Крачех назад-напред из вестибюла и се чудех какво да направя, за да се отърва от надвисналата опасност. Но не можех да избягам. Защо? Защото Жиз щеше скоро да се върне… Леон, и той полудял като мен, дебнеше, прилепил ухо на външната врата. Още виждам тъпия израз в очите му, опулени от страх. По едно време той обърна глава и запита:

— Да прескоча ли да предупредя госпожата?

Това беше първата сцена. След това тате изведнъж се появи пред мен, застанал посред вестибюла, в редингот, с черен креп на шапката (също като траурния креп на Шал) заради погребението. Чие погребение? Край него на пода имаше нов куфар (като куфара на човека, с когото пътувах завчера). Леон беше изчезнал. Татко тършуваше из джобовете си, важен и залисан. Той ме забеляза и рече:

— А, ти ли си?… Госпожицата няма ли я? — И след това продължи с покровителствения и тържествен тон, с който говореше при подобни случаи. — Драги мой, искам да ти разправя: посетих живописни страни…

Устата ми беше пресъхнала и аз не можех да изрека нито дума. Чувствувах, че отново съм станал малко момче и треперя, очаквайки заслуженото наказание… Същевременно се питах слисан: „Как така не е забелязал всичките промени по стълбите, като се е качвал нагоре? Липсата на цветните стъкла? Новия килим?“

След това си помислих с ужас: „Ами как да му попреча да влезе в нашата стая, за да не види леглото…“

После нищо не помня. Струва ми се, че тук сънят се прекъсна…

Във всеки случай — това е вече третата сцена — виждам тате отново изправен на същото място, но по пантофи и в старата си домашна дреха. Както обикновено изглеждаше недоволен. Рязко повдигаше козята си брада и протягаше шията си, притисната от краищата на колосаната яка. Тогава той ми каза с тихия си и хладен смях:

— Кажи ми, драги, къде, по дяволите, си ми сложил пенснето?

А пенснето, което търсеше, беше именно онова рогово пенсне, което, спомням си добре, намерих на бюрото си и което заедно с всичките му дрехи и други вещи бях дал на калугерките… Тогава ядът му избухна изведнъж. Той пристъпи към мене и викна:

— А книжата ми? Какво направи с ценните ми книжа?

— Кои ценни книжа, тате? — промълвих аз. Избиха ме едри капки пот; започнах да се бърша и в същото време, спомням си, напрегнах слух в очакване да чуя щракането на асансьора и да видя как влиза Жиз (в престилка на медицинска сестра, тъй като по това време тя се прибираше от клиниката)… И точно в този момент се събудих, целият вир-вода.

Антоан се усмихна, като си спомни колко се беше уплашил, но още не можеше да дойде на себе си.

„Сигурно имам малко температура“ — каза си той.

Всъщност той имаше 37,8°, малко по-ниска, отколкото предишната вечер, но все пак повече, отколкото трябваше да има сутрин.

Два часа по-късно, когато се занимаваше с тоалета си и вземаше лекарствата си, мисълта му пак се върна към този сън.

„Странно! — забеляза той. — Всъщност сънят беше съвсем кратък. Всичко на всичко три за миг мярнали се една след друга картини: тревожното чакане с Леон, внезапното появяване на тате с куфара и след това историята с пенснето и ценните книжа… Да, но колко ясно беше всичко наоколо, цялото мое минало, така лично мое, така пълно, в което се коренеше този сън!“

Като усети, че малко му прилошава от дългото стоене пред умивалника, той седна на ръба на ваната и се замисли:

„Миналото, в което някак си плуват сънищата, е несъмнено познато явление и сигурно е било изследвано… Никога не се бях замислял върху това… В моя снощен сън това е съвсем ясно. Толкова ясно, че ако имах волята, би заслужавало да го запиша… Иначе след два дни ще го забравя напълно.“

Той погледна часа. Нямаше бърза работа. Взе дневника си — него не беше забравил да донесе, — в който всяка вечер вписваше своите наблюдения върху болестта си, откъсна няколко бели листа и като се загърна в халата си, който Жиз беше закачила в банята („За всичко се сеща, милата“ — каза си той, усмихвайки се), отиде отново да си легне.

Три четвърти час вече беше писал с увлечение, когато звънецът го прекъсна.

Беше бързо писмо от Шефа. С най-топли думи доктор Филип се извиняваше, че не ще може да приеме Антоан по-рано от другиден вечерта; щял да отсъствува от Париж два дни — заминавал начело на една комисия да инспектира няколко болници в Северна Франция.

Антоан беше много разочарован. За да се ободри, си каза, че все пак може би Филип ще се върне преди заминаването му. Биха могли да вечерят заедно в сряда, а в четвъртък щеше да вземе влака за Грас.

Листчетата бяха разхвърляни по леглото. Те бяха пет на брой, изписани с неговия странен йероглифен почерк; буквите не бяха свързани една с друга — навик, придобит от времето, когато в училище пишеха съчинения на старогръцки. Антоан ги събра и ги препрочете. Първите две предаваха аналитично съня с най-съществените подробности, които бе могъл да си спомни. Останалите съдържаха един доста неясен коментар.

— Това, което разбираме ясно… — промърмори Антоан с досада.

В миналото той отлично умееше да съставя такива изчерпателни бележки; в няколко реда неговият точен ум успяваше да сбие същността на дълги разсъждения.

„Трябва отново да почна да се упражнявам, ако искам да пиша в медицинските списания…“ — каза си той.

Ето какво беше написал:

„Във всеки сън има две неща, които ясно се различават едно от друго.

Първо. Самият сън, епизодът, в който сънуващият участвува в по-голяма или по-малка степен. Действието е обикновено кратко, откъслечно, раздвижено, сякаш актьорите играят на сцената.

Второ. Около този кратък драматичен момент има една определена ситуация, която обуславя този момент и го прави правдоподобен; ситуация, която се отдалечава в периферията, остава извън действието. Но спящият я съзнава съвсем ясно. Според съдържанието на съня сънуващият се чувствува попаднал вече отдавна в тази ситуация, подобно на всичко онова, което собственото ни минало представлява за всеки един от нас, когато сме в будно състояние.

Например в този мой сън забелязвам около трите епизода, съставляващи действието, цяла редица обстоятелства, които, без да са съществена част от съня, се подразбираше, че са включени в него. Освен това, ако се вгледаме добре, установяваме, че тези обстоятелства са два вида, съставят, тъй да се каже, две отделни зони: от една страна, имаме непосредствените обстоятелства, в които сънят сякаш е обвит. От друга страна, втора зона, по-отдалечена по време: сбор от много отдавнашни обстоятелства, образуващи въображаемото минало, без което сънят би бил невъзможен. Това минало, което аз, сънуващият, постоянно съзнавах по време на съня, не изигра никаква роля — то просто съществуваше преди съня, както миналото на действуващите лица предшествува действието, което случайно ги събира на сцената.

Да поясним: под обстоятелствата от първата зона разбирам например това, че знаех колко е часът, въпреки че по време на съня въобще не стана дума за часа. Знаех, че е дванадесет без няколко минути и че чаках Жиз за обед както всеки ден. Знаех, че същата тази заран, в нейно отсъствие и без да мога да я предупредя, бях получил телеграма от тате, с която той ми съобщаваше, че се завръща поради погребението. (Тук нещо остава неясно. Чие погребение? Не беше погребението на госпожицата. Но това погребение беше на някой близък, тъй като всички скърбяхме.) Знаех, че тате тършуваше из джобовете си за дребни пари, за да плати на шофьора, понеже знаех и това, че току-що бе пристигнал с такси, натоварено с багаж. Дори, струва ми се, мога да кажа, че виждах колата, спряла на улицата, като едновременно виждах и тате във вестибюла, и така нататък…

Обстоятелства от втората зона. Имам пред вид редицата доста отдавнашни случки, известни на онзи Антоан от съня. Не бих могъл да кажа точно дали през време на съня съм мислил за тези обстоятелства; но споменът за тях съществуваше в мен, както съществуват в нас и спомените ни от действителния живот. И така, аз знаех (всъщност би трябвало да кажа: отдавна знаех, че тате преди много време е напуснал Франция, изпратен някъде на другия край на света от не знам кое си благотворително дружество, за да извърши някакви анкети във връзка с неговата дейност. Инспектиране на изправителни домове в чужбина или нещо от този род.) Едно толкова далечно пътуване, че едва ли можеше да се очаква някога да се завърне. Също така знаех какво е било отношението ни към това заминаване тогава: посрещнали го бяхме като неочакван дар от небето. Знаех, че щом се бях освободил от неговата опека, аз се бях оженил за Жиз; че бяхме станали господари на апартамента и бяхме изнесли всичко, че продадохме старите мебели, че раздадохме на калугерките личните вещи на тате и че съборихме някои вътрешни стени, за да преустроим къщата напълно. (Странното е там, че преобразованията в съня не отговаряха на преобразованията, които бях извършил в действителност. Така например в съня вестибюлът беше пребоядисан в светла охра, но постланият килим беше червен, а не с тютюнев цвят; на мястото на конзолата бе окачен старият дъбов часовник от приемната стая на тате.) И това не е всичко. Няма да има край, ако почна да отбелязвам всичко, което знаех. Например: знаех, съвсем отчетливо си спомням, че нашата стая, на двама ни с Жиз (където впрочем не се разигра никаква сцена в съня), беше бившата стая на тате, а тя беше заприличала на стаята на Ана на авеню Дьо Ваграм. Освен това знаех, че точно тази сутрин Леон не беше имал време да разтреби стаята и голямото ни легло беше все още неоправено; бях ужасен от мисълта, че тате ще отвори вратата на тази стая… Накрая знаех още хиляди други неща от нашия живот и от живота на нашите близки. Например следното, което ми се струва любопитно, тъй като брат ми не участвуваше в този сън: знаех, че Жак, изпаднал в отчаяние от ревност след нашата женитба, е емигрирал в Швейцария и че той…“

Бележките свършваха тук. Антоан нямаше вече никакво желание да продължи. Взе молива си и написа в полето:

„Да се потърси какво е казано по този въпрос от хората, които са се занимавали със съня.“

След това сгъна листовете, стана и сложи да се топли вода за инхалацията.

Малко по-късно, скрил глава под кърпите, с изпотено лице и затворени очи, той вдишваше дълбоко благотворните пари, а умът му не преставаше да се занимава със снощния сън. Изведнъж осъзна, че даже самата тема на този сън говореше до известна степен за гузна съвест, за нечестно чувство на отговорност и дори на виновност, което в будно състояние от гордост той държеше в сянка.

„Наистина — призна си той — нямам основание да се гордея особено с онова, което се случи след смъртта на тате. (Имаше пред вид не само луксозната обстановка, в която живееше, но и връзката си с Ана, нощните скитания, цялото неудържимо подхлъзване към лесния живот.) Без да смятаме загубата на твърде значителна част от състоянието на тате…“ — прибави той.

Разходите по преустрояване на къщата бяха погълнали повече от половината от наличните средства, а, от друга страна, недоволен от умерения доход, който му носеха сигурните вложения на господин Тибо, той бе превърнал останалата част от акциите в руски ценни книжа, спаднали днес до нула.

„Хайде сега — каза си Антоан, — стига с тези безплодни съжаления.“ Така беше свикнал да успокоява съвестта си. Все пак бе запазил дълбоко в себе си — сънят съвсем ясно показваше това — буржоазната представа за „семеен имот“, за спестени пари, които се предават на идното поколение. И макар че не бе длъжен да дава никому сметка, срамуваше се, че за по-малко от една година беше прахосал имущество, което няколко поколения грижливо бяха събирали.

Той си подаде за малко главата, подиша чист въздух, избърса зачервените си очи, след това отново се сви под влажните и горещи кърпи.

Размишленията му тази сутрин за зимата на 1914 година се смесваха с неприятното чувство, което бе изпитал предишната вечер след тръгването на Жиз, когато премина през запустелите си хубави лаборатории и помещението, тържествено кръстено „Архивна служба“, където бяха картотеките с анкетните листове, редиците нови, номерирани и празни папки. Влезе и в „Превързочната“, така добре уредена, но неизползувана нито веднъж. И там, като си спомни за някогашния си скромен кабинет на партера по времето, когато беше деен, полезен млад лекар, той разбра, че след смъртта на баща си беше тръгнал по погрешен път.

Изстиналият инхалатор едва изпущаше пара. Той хвърли надалеч наквасените кърпи, избърса лицето си и се върна в стаята си.

— А-а… Е-е… А-а… О-о… — произнасяше той, застанал прав пред огледалото, за да изпита гласа си, който макар и все още дрезгав, бе придобил вече тембър. Антоан чувствуваше ларинкса си временно изчистен.

„Двадесет минути дихателни упражнения… След това десет минути почивка. После ще се облека, ще си приготвя куфара и понеже не мога да се видя днес с Филип, ще взема първия влак за Мезон.“

 

 

Когато, седнал в колата, която го отвеждаше към гарата, мина край цветните лехи на Тюйлери, гледайки блесналите под майското слънце бели статуи, поставени сред тревата, и омекотените от леките синкави изпарения очертания на Арк дю Карусел, той изведнъж си спомни за онази пролетна утрин, когато си бяха дали среща с Ана в двора на Лувъра; внезапно му хрумна една мисъл.

— Откарайте ме до входа на Булонската гора — извика той на шофьора — и после минете по улица Спонтини.

Когато наближиха дома Батенкур, той каза на шофьора да кара по-бавно и се надвеси през прозорчето. Всички капаци на прозорците бяха затворени, а желязната порта — заключена. Над помещението на портиера беше закачен следният надпис:

ПРОДАВА СЕ ХУБАВ ДОМ

Вътрешен двор — гараж — градина

(Обща площ 625 кв. м)

Под „Продава се“ на ръка бяха добавили: „Дава се под наем“.

Колата се движеше бавно край градинската стена. Антоан не изпитваше никакви чувства. Съвсем нищо: нито вълнение, нито съжаление. Сам се питаше защо бе дошъл да направи това поклонение.

— Обратно… Карайте сега на гара Сен-Лазар — извика той на шофьора.

„Да — каза си той веднага след това, като че ли нищо не беше прекъснало тазсутрешните му размишления, — хубаво съм се самоизлъгал, като съм си въобразявал, че трябва на всяка цена по-добре да организирам живота си на лекар… Вместо да тласнат напред работата ми, всички тези материални улеснения само я парализираха. Целият този чудесен механизъм работеше напразно. Всичко беше приготвено за постижения от голям мащаб. А всъщност аз вече нищо не работех…“

Спомни си изведнъж отношението на брат си към бащиното наследство и отвращението му към парите, което Антоан тогава смяташе за толкова глупаво.

„Прав е бил! Колко по-добре бихме се разбирали сега… Отравяне от пари… Особено от наследени пари. Пари, които не са спечелени с труд… Ако не беше войната, свършено бе с мен. Никога нямаше да се прочистя от тази отрова. Бях стигнал дотам да вярвам, че всичко се купува… Вече си присвоявах като естествена привилегия на богатия правото да работя малко и да карам другите да работят. Сигурно най-безцеремонно щях да си присвоя заслугата за първото откритие, направено от Жуслен или Щудлер в моите лаборатории… Използвач — ето какъв се готвех да стана. Изпитах удоволствието да властвувам чрез парите… Изпитах удоволствието да ме почитат заради парите… И не бях далеч от мисълта да започна да считам тази почит като напълно естествена и да мисля, че парите ми дават някакво превъзходство… Колко грозно!… Ами фалшивите, неясни отношения, които парите създават между богаташа и останалите хора! Ето една от най-прикритите злини на парите! Бях започнал вече да се съмнявам във всички и във всичко. За най-добрите си приятели взех да мисля: «Защо ми разправя той това! Чековата ми книжка ли го интересува?» Грозна работа! Грозна.“

Разравяйки тази утайка, Антоан изпитваше такава горчивина, че пристигането на гарата му се стори като някакво избавление. Втурна се сред тълпата, изпълваща залата, без да обръща внимание на задуха си, щастлив, че беше намерил нещо, което да разсее мислите му, и така да избяга от самия себе си.

— Един билет… Не: трета класа, военен, за Мезон-Лафит… В колко часа е влакът?

Рядко се качваше в третокласен вагон. Днес това му доставяше някакво горчиво удоволствие.