Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (162)

III

— Всички се хванаха. Ще ги подържиш десетина минути, нали?

— Двадесет, ако искаш.

Антоан седеше на един стол в малкия си кабинет на улица Дьо л’Юниверсите, с осем вендузи, залепени на голия му гръб.

— Чакай — каза Жиз. — Да не настинеш.

Тя бе хвърлила пелерината си на гърба на един стол; взе я и зави раменете му.

„Колко е сладка и мила — каза си той, развълнуван, че открива в себе си непокътната старата нежност, която му стопляше сърцето. — Защо я държах на разстояние през последните години? Защо не й пишех? — Изведнъж помисли за розовата си стая в Муские, за шестте гърли, вдигнали крак над огледалото, за общите обеди и вечери, за преданите, но груби грижи на Жозеф. — Колко хубаво би било да остана тук да ме гледа Жиз.“

— Оставям вратите отворени — рече тя. — Ако имаш нужда от нещо, повикай ме. Ще отида да приготвя войнишката чорба.

— Не, стига войнишка чорба! — каза той рязко. — Не, не. Цели четири години много ми стана войнишката чорба!

Тя се усмихна и изтича навън, оставяйки го сам.

Сам с чувството за отново намерено домашно огнище, с мечтата за женска нежност до леглото.

Само миризмата; миризмата го бе грабнала още с влизането, докато преминаваше през вестибюла, за да закачи машинално кепето си на закачалката вляво, където някога оставяше шапката си. И оттогава той постоянно разтваряше ноздри с любопитство, което не можеше да насити, за да поеме този дъх на дома си, тези миризми, забравени и все пак тъй бързо разпознати, неясни, неопределими, неподдаващи се на анализ, които се излъчваха едновременно от боята, от килима, от завесите, от фотьойлите, от книгите и които бяха пропили едва доловимо целия етаж, тази смесица от десет различни мириса — на вълна, на сода-каустик, на тютюн, на кожа, на аптека…

Връщането от гробищата и отбиването до гарата, за да вземе оттам куфара си, му се бяха сторили безкрайни. Бодежите се бяха усилили, все по-често усещаше задух. Слизайки от таксито пред дома си, той се почувствува сериозно неразположен и горчиво се бе упрекнал, че е предприел това пътуване. За щастие носеше със себе си всичко необходимо за лечение и щом пристигна, можа да си направи инжекция с кислород, която успокои задуха му. После по негови указания Жиз му бе сложила вендузи; те вече почваха да действуват, бронхите се отваряха и дишането ставаше по-леко.

Неподвижен, с наведен тил, изпънал гръб, кръстосал на гърба на стола измършавелите си ръце, той се оглеждаше наоколо си с разнежен поглед. Не бе помислил, че ще изпита такова вълнение, когато види отново дома си и се озове в малкия си кабинет. Нищо не се бе променило. С един замах Жиз бе свалила калъфите, бе избутала креслата по местата им, бе отворила капаците и бе спуснала щорите до половина. Нищо не се беше променило и все пак всичко беше така неочаквано — тази стая, в която някога обичаше да стои, му бе едновременно и позната, и чужда, подобно на онези спомени от детинство, които ненадейно изплуват ясни като халюцинация след години на пълно забвение. Той галеше с поглед хубавия килим с тютюнев цвят, кожените кресла, дивана, възглавниците, камината и часовника, стенните лампи, полиците на библиотеката. „Нима наистина съм придавал такова значение на обзавеждането на този апартамент“ — каза си той. Макар че, разбира се, не бе помислял за книгите си нито веднъж от четири години насам, той можеше да назове точното заглавие на всяка една от тях, като че ли я бе държал в ръка предния ден. Всеки мебел, всеки предмет — малката масичка, седефеният нож за разрязване на книги, бронзовата пепелница, украсена с драконова фигурка, кутията за цигари, — всичко му припомняше нещо, някой миг от живота му, времето и мястото, където ги бе купил, признателността на някой пациент, всичките фази на чиято болест той още помнеше, този жест на Ана, онова разсъждение на Халифа, някой спомен за баща му. Защото този кабинет беше някога тоалетната стая на господин Тибо. Достатъчно бе да затвори очи, за да види отново големия умивалник от масивен махагон, шкафа с огледалото, легена от червена мед, събувалката, изправена в ъгъла. Може би щеше да бъде по-малко изненадан, ако бе намерил стаята такава, каквато я знаеше от детските си години, отколкото като я видя в този вид, преобразена от него.

„Странно… — помиели си той. — Преди малко, когато минавах през пътната врата, имах чувството не че се връщам в дома си, а че отивам при тате…“

Той отвори очи и забеляза телефона на ниската масичка до дивана. Младежът, който толкова пъти беше телефонирал там, се изправи пред него — цъфтящ, горд със силата си, властен, винаги бързащ, неуморим, щастлив, че живее и действува. Между този мъж и него имаш четири години война, четири години бунт, размишления. Имаше месеци на страдание, на временно физическо отпадане, преждевременно остаряване, което непрекъснато се натрапваше на съзнанието му. Сломен внезапно, той опря чело на ръцете си. Настоящето отстъпваше пред миналото. Баща му, Жак, госпожицата — всички изчезнаха. Старият семеен живот му се очерта през призмата на младостта и здравето. Какво не би дал, за да си върне това „някога“! Съжалението за това, което вече бе минало, се смесваше с днешната тъга. Той за малко не повика Жиз, за да пропъди самотата. Но още беше способен да се овладява и да гледа действителността в лицето. Всичко беше въпрос на здраве. Най-напред трябваше да си възвърне здравето. Реши да има колкото е възможно по-скоро сериозен разговор с учителя си доктор Филип и да обмисли с него по-бързо лечение. Лекуването, на което беше подложен в Муские, сигурно е доста изтощително, ако продължи много! Не беше естествено да загуби до такава степен силите си! Филип щеше да му помогне да възвърне жизнеността си. Филип… Жиз… Мислите му станаха неясни. Да заведе Жиз в Муские… Да оздравее… Изведнъж той задряма.

 

 

Когато се събуди след няколко минути, Жиз, кацнала на страничната облегалка на едно кресло, го гледаше. Напрегнатото внимание, примесено с малко безпокойство, я караше да се мръщи. Той прочете мисълта по гладкото й лице, което никога не можеше да прикрие нещо.

— Намираш, че съм станал кекав, нали?

— Не. Отслабнал си.

— Загубих девет кила от есента!

— Вече ти поолекна, нали?

— Доста.

— Гласът ти с още малко… глух.

От всички промени, които тя забелязваше у него, най-много я поразяваше слабостта на гласните струни, дрезгавият му глас.

— А, сега е нищо. Но има часове, сутрин например, когато съм съвършено без глас.

Последва мълчание, което тя наруши, като скочи на крака.

— Значи, да ги махаме.

— Ако искаш.

Тя доближи един стол, седна на него, мушна ръка под пелерината, за да не би той да настине, и внимателно отлепи вендузите. Слагаше ги една по една на скута си, след това вдигна краищата на престилката си и ги отнесе, за да ги изплакне.

Той стана, установи, че диша много по-спокойно, разгледа в огледалото кокалестия си гръб с отпечатани по него виолетови кръгчета и се облече.

Жиз привършваше нареждането на масата, когато Антоан отиде при нея.

Той огледа обширната трапезария, двадесетте стола, наредени един до друг, бюфета с мраморната плоча, откъдето Леон сервираше, и заяви:

— Знаеш ли, щом свърши войната, ще продам къщата.

Тя се обърна изненадана, вперила очи в него, с чиния в ръка.

— Ще продадеш къщата ли?

— Не искам да задържа нищо от тези неща. Ще наема някой малък удобен апартамент… Аз…

Той се усмихна. Не знаеше точно какво ще направи, но беше сигурен в едно: противно на това, което бе мислил до тази сутрин, той никога нямаше да започне отново някогашния си начин на живот.

— Телешки пържоли, попарена с масло юфка и ягоди… Одобряваш ли менюто? — попита тя, отказвайки се да разбере защо Антоан е намразил тази обстановка, която бе създал по свой вкус. Тя нямаше голямо въображение и никога не се интересуваше много за бъдещи проекти.

— Много труд си е дала тази малка фея! — каза той, разглеждайки масата.

— Трябват ми още десет минути. Пък и не мога да намеря кърпи.

— Аз ще потърся кърпи.

Стаята за бельото бе задръстена от сгъваемо легло, отворено и неподредено. Във вдлъбнатината на дюшека той зърна малка броеница. На един стол бяха разхвърляни дрехи.

„Защо ли е спала в стаята на дъното?“ — запита се той.

После отвори един шкаф в стената, след него втори, трети. И трите бяха пълни с ново бельо — чаршафи, калъфки за възглавници, хавлии, кърпи за чинии, престилки; те бяха още на дузини, завързани с червени връвчици, както са били донесени от доставчика. Антоан сви рамене: „Колко глупаво е всичко това… Само строго необходимото. Останалото — на разпродажба! — Той взе все пак един куп кърпи и измъкна две от тях. — Аха, сещам се защо! Преспала е тук, защото не е искала да отиде в бившата стая на Жак…“

Той тръгна отново по коридора бавно и разсеяно, като опипваше тук-таме боядисаните с блажна боя стени, открехвайки вратите, през които минаваше, и хвърляйки любопитни погледи вътре, сякаш посещаваше чуждо жилище.

Когато се върна във вестибюла, спря пред двукрилата врата на приемния си кабинет. Поколеба се дали да влезе. Най-после натисна дръжката на вратата. Прозорците бяха затворени. Избутали бяха пред библиотеката покритите с калъфи мебели. Стаята изглеждаше още по-голяма. През щорите проникваше бледа светлина като в големите провинциални салони, където се влиза само в дни, когато има гости.

Внезапно си спомни последните дни на юли 1914 година, вестниците, които носеше Щудлер, споровете, тревогата… И посещенията на брат си… Не идва ли Жак тук с Жени? Точно в деня на мобилизацията?…

Облегнат на рамката на вратата, наведен напред, той вдъхваше леко въздуха на стаята — миризмата си беше тук, по-запазена, по-упорита дори, отколкото в другите стаи, но малко по-различна, по-ароматна… В средата на кабинета голямото бюро, скрито под един чаршаф, приличаше на детски ковчег.

„Какво ли са натрупали върху бюрото?“

Реши се да влезе и да повдигне платното. Масата не се виждаше под купчината пакети и брошури. Откакто бе започнала войната, тук именно портиерът слагаше купчината проспекти, вестници, списания и многобройните мостри, изпращани от лабораториите.

„На какво мирише това?“ — каза си той. Към познатата миризма тук се примесваше и особен парфюм, тежък, смътно напомнящ някакъв балсам.

Той машинално разкъса плика на няколко медицински списания, за да ги прелисти. И внезапно помисли за Рашел. Защо за нея? Защо не за Ана? Защо помисли именно за Рашел, която никога не бе влизала в тази къща и за която не си бе спомнял от месеци? „Какво ли е станало с нея? Къде ли може да бъде? Някъде из тропиците с нейния Хирш, далеч от Европа, далеч от войната…“ Антон хвърли върху плочата на камината няколко брошури, които искаше да вземе със себе си в Муские. „Лекарите, които са завладели сега тези списания, са все стари, немобилизирани… Каква плячка са докопали! И се възползуват от случая, огребват и дъното за чекмеджетата си, за да напишат някоя статия…“ Хвърли бърз поглед върху съдържанията. От време на време млади лекари намираха време да изпратят от лазаретите си кратки доклади върху някои интересни случаи. Особено хирурзите… „Войната ще послужи поне да се направи напредък в хирургията…“ Той стоеше там, ровейки в купчината, измъквайки оттук-оттам някоя книжка, която подхвърляше върху камината.

„Само да можех да допиша статията си върху дихателните смущения у децата, Себийон сигурно ще я отпечата в списанието си…“

Един пакет, по-различен от другите, привлече вниманието му с пъстрите марки, които го покриваха. Той го взе и веднага го помириса; ароматният дъх, който бе усетил преди малко, внезапно го заинтересува. С разширени ноздри той разчете името на изпращача: „Госпожица Боне. Болницата в Конакри. Френска Гвинея.“ Марките носеха печат „Март 1915 година“. От преди три години. Учуден, той въртеше малкия колет в ръцете си, измервайки теглото му. Някакъв медикамент? Парфюм? Антоан скъса канапа и измъкна от хартията една четвъртита кутия от червеникаво дърво, обкована с пирони от всички страни. „Хм… Мъчно за отваряне…“ Потърси с очи някакъв инструмент. Щеше да се откаже да задоволи любопитството си, когато се сети, че в джоба си има войнишко ножче. Острието изскърца в цепката; той натисна леко и капакът се поддаде. Силен парфюм го удари в лицето — дъх на ориенталско благовоние, на благоуханна смола, на тамян; познат парфюм, който той обаче все още не успяваше да определи. С върха на нокътя предпазливо отмахна пласта стърготини. Показаха се жълтеникави малки топчета, лъскави и прашни. И изведнъж цялото минало изплува пред очите му — тези жълти зърна… Кехлибарената огърлица! Огърлицата на Рашел!

Той я държеше между пръстите си и внимателно я бършеше. Очите му се бяха замъглили. Рашел! Бялата й шия, тилът й… Хавър, заминаването на „Романия“ призори… Но защо му праща тази огърлица? Коя е тази госпожица Боне от Конакри? Март 1915 година… Какво значи всичко това?

Той чу, че някой ходи из коридора и бързо пусна огърлицата в джоба си.

Жиз го търсеше за обед. Тя се спря на прага и помириса въздуха.

— Мирише на нещо странно…

Той отново покри с чаршаф купчината брошури и медикаменти.

— Тука трупат всички фармацевтични специалитети.

— Идваш ли? Готово е.

Той я последва. Мушнал ръка в джоба си, почувствува как студените зърна се затоплят в шепата му. Мислеше за бялата плът и за червените коси на Рашел.