Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (160)

I

— Пиере! Не чуваш ли телефона?

Ординарецът при канцеларията, използувайки утринния час, когато лекарите и болните, заети с визитациите, оставяха партерния етаж свободен, се бе навел над оградата на верандата и вдъхваше аромата на жасмините. Той бързо хвърли цигарата си и изтича да вдигне слушалката.

— Ало.

— Ало, тук пощенската станция в Грас. Телеграма за клиниката в Муские.

— Един момент… — отговори ординарецът и дръпна към себе си бележника и молива. — Слушам.

Телефонистката бе започнала вече да диктува:

„Париж… трети май 1918… седем часа и петнадесет минути… доктор Тибо… Клиника за обгазени. Мусие при Грас… Алп Маритим“… Записахте ли?

— Ма-ри-тим — повтори ординарецът.

— Продължавам: „леля дьо Вез… «В» като Владимир, «Е», «3»… Леля дьо Вез почина… Точка… Погребение в приюта «Поан дю-Жур» неделя десет часа… Точка… Целувки. Точка. Подпис Жиз. Точка“. Това е всичко. Повтарям…

Ординарецът излезе от хола и се отправи към стълбището. Точно в този момент един стар санитар с бяла престилка се показа на вратата на стаята за помощния персонал с поднос в ръка.

— Качваш ли се, Людовик? Занеси тази телеграма в номер петдесет и три.

Стая номер петдесет и три беше празна, леглото бе направено, стаята разтребена. Людовик се доближи до отворения прозорец и огледа градината — доктор Тибо не беше там. Неколцина оздравяващи болни със сини пижами и по чехли, с войнишки или офицерски кепета на глава се разхождаха на слънце и разговаряха; други, излегнати на платнени столове под сянката на редица кипариси, четяха вестници.

Санитарят взе подноса, върху който се изстудяваше купичка с настойка от билки, и влезе в петдесет и седми номер. От две седмици насам „номер петдесет и седми“ не ставаше вече. Облегнат на възглавниците, с потънало в пот лице и изопнати черти, небръснат, той си поемаше въздух мъчително и дрезгавото му дишане се чуваше още от коридора. Людовик наля две лъжици лекарство в купата, подхвана болния за тила, за да му помогне да пие, и изпразни плювалника в умивалника; после след няколко ободрителни думи тръгна да търси доктор Тибо. За да се увери, че го няма на етажа, той открехна вратата на номер четиридесет и девет. Излегнат на тръстиков шезлонг, поставил плювалника до себе си, полковникът играеше бридж с трима офицери. Доктор Тибо не беше между тях.

— Трябва да е на инхалация — каза доктор Бардо, когото Людовик срещна долу на стълбите. — Дайте телеграмата, аз отивам там.

Неколцина болни, седнали и покрили с кърпи глави, се бяха навели над инхалаторите. Малкото горещо и тихо помещение бе така изпълнено с миришеща на ментол и евкалипт пара, че едва можеше да се различи нещо.

— Тибо, телеграма.

Антоан подаде изпод кърпите зачервеното си лице, по което се стичаха капчици. Той избърса очите си, взе с учудване телеграмата от ръцете на Бардо и я прочете.

— Нещо сериозно ли?

Антоан поклати отрицателно глава.

— Една стара роднина… починала — изрече той с дълбок, задушен, безизразен глас.

Мушкайки телеграмата в джоба на пижамата си, той отново изчезна под кърпите.

Бардо го тупна по рамото.

— Имам резултата от химическото изследване. Ела при мене, като свършиш.

Доктор Бардо бе от поколението на Антоан. Познаваха се от Париж, от времето, когато и двамата започваха да следват медицина; после Бардо трябваше да прекъсне учението си, за да се лекува две години в планините. Излекуван, но принуден да се пази и страхувайки се от парижките зими, той бе взел дипломата си във факултета в Монпелие и се бе специализирал по белодробни заболявания. Обявяването на войната го бе заварило като директор на един санаториум в Ландите. През 1916 година професор Сегр, чийто ученик беше той, го бе изискал като сътрудник в болницата за обгазени, която се бе заел да създаде в Южна Франция. Двамата заедно бяха организирали клиниката в Муские, където над шестдесет войници и петнадесетина офицери бяха сега на лечение.

Обгазен с иперит в края на ноември 1917 година, по време на една обиколка на фронта в Шамнан, Антоан бе попаднал тук в началото на зимата, след като безуспешно го бяха лекували в разни болници в тила.

В павилиона, отделен за офицери, Антоан беше единственият лекар, засегнат от газ. Общите им спомени от младежките години естествено сближиха двамата лекари, макар че те бяха доста различни по характер. Бардо беше по-скоро съзерцателен по дух, прилежен, не много предприемчив, със слаба воля; но подобно на Антоан и той имаше страст към медицината и взискателна професионална съвест. Те двамата бързо си дадоха сметка, че говорят един и същ език и между тях се създадоха приятелски връзки. Бардо, на когото професор Сегр оставяше цялата работа, не изпитваше голяма симпатия към помощника си доктор Мазе, бивш военен лекар от колониалните войски, назначен в клиниката в Муские след няколко тежки рани. Затова му бе особено приятно да поверява хрумванията и колебанията си на Антоан, да се съветва с него, да го държи в течение на изследванията си в областта на тази зараждаща се терапевтика, в която имаше още толкова тъмни неща. Разбира се, не можеше и дума да става Антоан да подпомогне Бардо в работата му — той бе сериозно засегнат, загрижен бе твърде много за себе си, положението му често се влошаваше и сложното лечение, което му се налагаше да провежда, му отнемаше прекалено много време. Но това не му пречеше да се интересува постоянно за състоянието на другите болни. Щом някое временно подобрение му възвърнеше малко силите и освободеше ума му от постоянния тормоз, той се явяваше на консултациите на Бардо, участвуваше в опитите му и дори присъствуваше понякога на съвещанията, които Бардо и Мазе правеха в кабинета на професор Сегр. Благодарение на това болничната атмосфера, в която той все пак не водеше изключително живот на болен, а от време на време се чувствуваше и като лекар, му бе по-малко мъчителна. Там той не беше напълно откъснат от това, което от петнадесет години, както в мирно, така и във военно време, бе за него винаги единственият смисъл на съществуването му.

 

 

Щом свърши инхалацията, Антоан завърза едно шалче около врата си, за да се запази от рязката промяна на температурата, и отиде да потърси доктора, който всяка сутрин прекарваше половин час в пристройката, за да контролира лично упражненията по дихателна гимнастика, предписана на някои обгазени.

Изправен сред болните си, Бардо дирижираше тази задъхана и хриплива какофония, съсредоточен и усмихнат. Той надминаваше с половин глава дори най-високите. Преждевременна плешивост бе оголила челото му и го правеше да изглежда още по-висок. Обемът на тялото бе съответен на височината — този бивш гръдоболен беше станал гигант. Погледнато откъм гърба, тялото му от раменете до ханшовете представляваше под опънатата престилка почти квадратна повърхност с внушителни размери.

— Доволен съм — рече той, като поведе веднага Антоан към малката стая, която служеше за съблекалня и където можеха да поговорят сами. — Страхувах се, че… Обаче албуминовата реакция е отрицателна. Това е добър знак.

Той измъкна от маншета си един лист. Антоан го взе и го прегледа набързо.

— Ще ти го върна довечера, след като го препиша.

Още от самото начало на отравянето той водеше в специален бележник твърде пълен клинически дневник за собствения си случай.

— Ти оставаш много дълго на инхалация — смъмри го Бардо. — Това не те ли уморява?

— Не, не — отговори Антоан. — Аз държа много на тези инхалации. — Не му стигаше дъх, но гласът му, макар и слаб, беше ясен. — Когато се събудя сутрин, секрециите, които покриват глътката, са толкова гъсти, че афонията е пълна. Но нали виждаш, тя намалява значително, щом ларинксът се изчисти от парата.

Бардо обаче настояваше на своето:

— Слушай какво ти казвам, не злоупотребявай с това. Колкото и да е неприятна афонията, тя все пак е по-малкото зло. С продължителните инхалации рискуваш да спреш прекалено рязко кашлицата. — Провлеченото му произношение издаваше южняшкия му произход; то подчертаваше още повече израза на кротост и сериозност, които се излъчваха от погледа му.

Бардо беше седнал и бе накарал и Антоан да седне. Стараеше се да създаде на болните впечатлението, че не бърза, че има много време да ги изслуша и че нищо не го интересува повече от техните оплаквания.

— Съветвам те да почнеш отново да вземаш тези дни някой от тези сиропи за отделяне на храчки — каза той, след като бе разпитал Антоан как е прекарал нощта и предишния ден. Терпин или дрозера, каквото предпочиташ. И то в настойка от пореч… Да, да, бабешко лекарство… Едно обилно изпотяване, преди да заспиш — при условие, че няма да се простудиш, — нищо по-добро от това! — Начинът, по който той натъртваше върху дифтонгите, и напевното разтягане на някои гласни — „сиропи“, „обилно“ — напомняха провличането на лък върху басовите струни на виолончело.

Той обичаше да дава много препоръки. Вярваше религиозно в ефикасността на предписаните от него лечения и никоя несполука не го обезсърчаваше. Най-голямо удоволствие му доставяше да убеждава болните си и особено Антоан, чието превъзходство той чувствуваше, но което не събуждаше в него дребнава завист.

— И после — продължи той, без да сваля очи от пациента си, — ако искаш да намалиш носните секреции, защо не се подложиш за няколко дни на сулфоарсениково лечение?… Нали така? — добави той, като се обърна към доктор Мазе, който тъкмо влизаше.

Мазе не отговори. Той бе отворил един шкаф в дъното на съблекалнята и си слагаше бяла престилка, след като бе свалил зеленикавокафявата платнена куртка, съвсем протъркана и избеляла от пране, но окичена с ордени. Мирис на пот се разнесе из стаята.

— Ако афонията се увеличи, бихме могли винаги да прибегнем отново към стрихнин — продължи Бардо. — Тази зима имах добри резултати с Шапюи.

Мазе се обърна и рече подигравателно:

— Щом това е най-насърчителният пример…

Мазе имаше четвъртита глава, ниско чело, прорязано от дълъг, дълбок белег, и много гъсти посивели коси, късо остригани и гладко причесани. Бялото на очите му лесно се изпълваше с кръв. Черните мустаци рязко се открояваха върху обгорялото му лице на стар колониален офицер.

Антоан погледна Бардо с въпросителен вид.

— Случаят на Тибо за щастие съвсем не е като случая на Шапюи — подхвърли бързешком Бардо. Той беше недоволен и не успяваше да го прикрие. — Горкият Шапюи не върви добре — обясни той, обръщайки се към Антоан. — Зле прекара нощта. Два пъти идваха да ме будят. Интоксикацията на сърцето напредва бързо — пълна екстрасистолична аритмия… Тази сутрин чакам да дойде шефът, за да го заведа при Шапюи.

Закопчавайки престилката си, Мазе се приближи. Те поговориха малко за кардиоваскуларните смущения при обгазените с иперит.

— Те се проявяват различно, според възрастта на болния — твърдеше Бардо.

Шапюи, артилерийски полковник, подложен на лекуване от осем месеца, бе минал петдесетте.

— И според техните минали заболявания — добави Антоан.

Шапюи бе негов съсед по стая. Антоан го бе прислушвал няколко пъти и предполагаше, че преди да бъде засегнат от газ, полковникът трябва да е страдал от скрито стесняване на митралната клапа. Нещо, което нито Сегр, нито Бардо, нито Мазе като че ли не подозираха, и той без малко не им го каза. Напоследък повече, отколкото в миналото, изпитваше злорадство и гордост да хване някого в грешка и да му го каже — дори когато му е приятел. Така той се реваншираше за непълноценността, на която го осъждаше болестта. Но за да говори, трябваше да направи усилие, затова се отказа от намерението си.

— Надзърнахте ли във вестниците? — запита Мазе.

Антоан поклати отрицателно глава.

— Изглежда, че наистина са спрели атаката на швабите във Фландрия — заяви Бардо.

— Да, така изглежда — рече Мазе. — Ипр се държи здраво. Англичаните съобщават официално, че фронтът на Изер е удържал.

— Трябва да им е струвало доста скъпо — забеляза Антоан.

Мазе повдигна рамо, което можеше да означава: „Много скъпо дори“ или: „Какво значение има!“. Той се върна при шкафа, порови в джобовете на куртката си и пак отиде при Антоан.

— Точно така. Вижте швейцарския вестник, който ми даде Гоаран. Ще видите, че според комюникетата на централните сили само през април англичаните били загубили повече от двеста хиляди души на фронта на Изер!

— Ако тези цифри бяха известни на общественото мнение в съюзническите страни… — започна Бардо.

Антоан поклати глава и Мазе се разсмя подигравателно и шумно. Той беше вече до вратата и подхвърли през рамо:

— Никое точно сведение никога не достига до общественото мнение. Това е то войната.

Той винаги имаше вид на човек, който счита другите за глупци.

— Знаеш ли за какво мислех тази сутрин — поде Бардо, когато Мазе излезе. — Днес никое правителство вече не изразява настроенията в собствената си страна. Нито у едните, нито у другите някой действително може да знае какво мислят народите — гласът на управляващите заглушава гласа на управляваните… Погледни Франция! Вярваш ли, че на двадесет френски бойци има поне един, който толкова да държи на Елзас и Лотарингия, че да е съгласен да продължи войната още един месец, за да станат наши?

— Няма да намериш и един на петдесет.

— И въпреки това целият свят е убеден, че Клемансо и Поанкаре действително изразяват френското обществено мнение… Войната създаде такава атмосфера на официални лъжи, каквато не е съществувала никога! Навсякъде! Питам се дали народите някога ще могат отново да кажат истинската си дума и дали европейската преса ще може някога да си възвърне…

Влизането на професора го прекъсна.

Сегр отговори по военному на поздрава на двамата лекари. Стисна ръката на Бардо, но не се ръкува с Антоан. Извитата му остра брада, гърбавият му нос, златните очила, дребният ръст и редкият бял кичур коса го правеха да прилича на карикатурите на господин Тиер. Той бе извънредно грижливо облечен и винаги гладко избръснат. Говореше кратко и учтивостта му държеше на разстояние всички, дори сътрудниците му. Живееше усамотен в кабинета си, където бе наредил да му носят и обеда, и вечерята. Работеше много. Използувайки клиничните наблюдения на Бардо и Мазе, той по цели дни пишеше статии върху лекуването на обгазените и ги изпращаше в разни медицински списания. В допир с болните влизаше рядко — само при приемането и в случай на внезапно влошаване на заболяването.

— Да се качим горе.

 

 

Антоан ги гледаше, докато излизаха. „Славен човек е този Бардо — помисли си той. — Имам късмет, че ме лекува той…“

Антоан имаше навик в този час да се връща в стаята си, да изпълни лекарските предписания и да си почива до обед. Често се чувствуваше така уморен от сутрешните манипулации, че задрямваше в креслото; едва когато удареше гонгът за обед, той се сепваше и се събуждаше.

Той последва двамата лекари на известно разстояние. „И все пак — каза си Антоан внезапно, — ако ми е писано да умра тук, приятелството на Бардо няма много-много да ме ползва.“

Той вървеше бавно, за да не се задъхва. Когато не беше предпазлив, изкачването на двата етажа му причиняваше бодежи в гръдния кош, не много болезнени, но му минаваха едва след няколко часа.

Жозеф пак беше забравил да спусне щорите. Около етажерката, където бяха наредени лекарствата, хвърчаха мухи. Тупалката висеше на един пирон, но Антоан бе твърде уморен, за да ги гони. Без дори да хвърли поглед към прекрасната гледка, която се откриваше от прозореца, той пусна щорите, седна на креслото и затвори за миг очи. После измъкна от джоба си телеграмата и машинално я прочете отново.

Горката старица, и на нея й беше дошло времето… Какво друго можеше да направи, освен да си отиде? Макар че всъщност тя не беше толкова стара… „На шестдесет и нещо, нали разбираш, Антоан, не искам да бъда никому в тежест“ — повтаряше тя, клатейки глава, когато си беше втълпила в ума да отиде да свърши дните си в „Дома на щастливата старост“. Това бе станало наскоро след смъртта на господин Тибо. През декември 1913 или през януари 1914 може би? Май, осемнадесета година, повече от четири години оттогава! Дали е достигнала седемдесет години?… Той виждаше жълтото челце между сивите къдрици, осветено от лампата на тавана, ръчичките от слонова кост, които, трепереха върху покривката, малките очи на изплашена лама… Тя се страхуваше от всичко: шумоленето на някоя мишка в шкафа или далечният грохот на гръмотевицата я плашеше толкова, колкото и открит в Марсилия случай на чума или сеизмични трусове, отбелязани в Сицилия. Затръшването на някоя врата или малко по-рязко издрънкване на звънеца я караха да подскача. „Боже господи!“ — пошепваше тя и скръстваше тревожно малките си ръце под късата пелерина от черна коприна, която тя наричаше „наметка“. А нейният смях… защото тя се смееше често и винаги за дребни неща, със смеха на момиченце — звънлив и чистосърдечен смях… Трябва да е била очарователна на млади години. Човек лесно може да си я представи как играе на серсо в двора на някой пансион — с черна кадифена панделка на врата, с навити плитки под мрежата за коса… Каква ли е била младостта й? Тя не говореше никога за това. А и никой не й задаваше въпроси. Изобщо знаеше ли някой името й? Никой на света не се обръщаше към нея на име. Не се обръщаха към нея дори и с фамилното й име. Наричаха я във връзка с положението, което заемаше, „госпожицата“, както се казва „портиерката“ или „асансьора“… Двадесет години наред тя бе живяла в религиозен страх от тираничния господин Тибо. Въздържана, тиха, неуморима, двадесет години наред тя бе стожерът на семейството, без никой да помисли да й благодари за нейната точност, за вниманието, с което ги обкръжаваше. Цялото й безлично съществуване, предаността, самоотречението, всеотдайността, скромността, дискретната й и сдържана нежност не бяха възнаградени.

„На Жиз сигурно й е много мъчно“ — каза си Антоан.

Не беше много сигурен в това, но искаше да се убеди, че е така, защото му се струваше, че скръбта на Жиз отчасти щеше да поправи една дългогодишна несправедливост.

„Ще трябва да й пиша“ — помисли той с досада. Още след мобилизацията той бе намалил кореспонденцията си до строго необходимия брой писма; а откакто беше болен, почти напълно се бе отказал от писане — от време на време драснеше по някоя картичка на Жиз, на Филип, на Щудлер, на Жуслен.

„По-добре да изпратя дълга съболезнователна телеграма — реши той. — Това ще ми даде няколко дни отсрочка за писмото… Защо ли ми съобщава часа на погребението? Да не би да мисли, че ще отида до Париж!…“

Той не бе стъпвал в Париж от началото на войната. Какво би могъл да прави там? Тези, които би му доставило удоволствие да види, бяха мобилизирани също като него. Какъв смисъл имаше да се върне в къщи, в празния апартамент, в запустелите лаборатории? Когато му дойдеше ред за отпуска, той винаги отстъпваше правото си на други. На фронта поне беше подчинен на някакъв деен, редовен живот и това му помагаше да не мисли. Един-единствен път — в края на зимата, когато беше в Абевил, преди офанзивата на Сома — се бе съгласил да вземе отпуска и бе отишъл да се уедини в Диеп. Но два дни след пристигането си бе взел влака обратно и се бе върнал в частта си; много му тежеше бездействието в този град, брулен денонощно от влажния вятър, който миришеше на море и бе пълен с ранени английски войници… От мобилизацията досега не бе видял нито Жиз, нито Филип, нито Жени, нито никого. Дори не се бе съгласил Жиз да дойде да го види в Сен-Дизие, когато оздравяваше след първото си раняване. Нежните и кратки писма, които се разменяха през два-три месеца, му бяха достатъчни, за да запази минимален допир със света в тила и с миналото.

Чрез писма бе научил за бременността на Жени, чрез писма бе получил окончателно потвърждение за смъртта на Жак. През зимата на 1915 година Жени, с която той бе разменил вече много писма, и то доста интимни, му бе писала, че желае да отиде в Женева. Споменаваше две причини за това пътуване: първо, искаше да роди сама, далеч от близките си, и, второ — да се възползува от престоя си в Швейцария, за да направи издирвания за смъртта на Жак, смърт, която дотогава бе останала забулена в тайна. В революционните среди, с които Жени беше във връзка, се бе пръснал слух, че Жак е изчезнал през първите дни на август по време на „опасна мисия“. Тогава на Антоан му хрумна да свърже Жени с Рюмел. Дипломатът беше мобилизиран в Париж и беше на поста си в Ке д’Орсе. Без много труд той бе успял да достави на младата жена необходимото разрешение да отпътува. В Женева Жени бе намерила Ванхееде, който я бе подпомогнал в издирванията й, придружил я бе до Базел и я бе представил на Платнер. От книжаря тя бе получила най-после точни подробности за последните дни на Жак, за редактирането на възванието, за срещата със самолета на Менестрел и за отлитането към елзаския фронт сутринта на десети август. Платнер не знаеше нищо повече, но Антоан, осведомен от Жени, насочи Рюмел по тези следи. И по този начин, след много напразни проверки по списъците на пленниците из германските лагери, Рюмел бе успял най-после да открие в архивите на министерството на войната в Париж един доклад, изпратен точно на десети август от щаба на една пехотна дивизия. В него се съобщаваше за оттеглянето на войските от Елзас и се споменаваше за някакъв самолет, който паднал в пламъци във френските линии. Овъглените човешки останки не позволили да се установи самоличността на лицата, но според скелета на апарата било възможно да се твърди, че се касае за невъоръжен самолет, изработен в Швейцария. В доклада се казваше също, че между обгорелите пакети хартия успели да дешифрират късове от един крайно антимилитаристичен позив. Нямаше никакво съмнение: човешките останки са били труповете на Жак и на неговия пилот… Глупав край! Антоан никога не бе могъл да се примири с тази безсмислена смърт. И днес още, след четири години, като се сетеше, изпитваше повече раздразнение, отколкото скръб.

Той стана, откачи тупалката и яростно изби десетина мухи. Поиска да изгони останалите с кърпа, но пристъп на кашлица го прикова на място, прегънат на две, впил ръце в облегалото на креслото. Когато най-после можа да се изправи, той навлажни с терпентин една марля и я подържа малко на гърдите си. След това, облекчен за момент, отиде да вземе две възглавници от леглото и се върна да седне, като държеше гърдите си изправени, за да не пречи на кръвообращението. Започна предпазливо дихателните си упражнения, като щипеше с палеца и показалеца ларинкса си и се мъчеше да издава все по-дълги и ясни звуци.

— А… Е… И… О… Ю…

Погледът му блуждаеше из стаята. Тя беше малка и отвратително банална. Тази сутрин морският вятър размърдваше щорите и отражения играеха върху голите стени, боядисани с блажна розовокеремидена боя чак до цветната фриза с шоколаден цвят, която минаваше вълнообразно под корниза. Над огледалото на тоалетната масичка беше закачена снимка на шест американски гърли с моряшки яки, вероятно изрязани от някое илюстровано списание: виждаха се шест вдигнати крака с балетно извити стъпала. Това беше последната останка от артистичната украса, с която предшественикът на Антоан бе разхубавил номер петдесет и три, преди да умре, украса, която Антоан бе успял да изхвърли с изключение на тези шест бесни гърли, поставени твърде високо, за да може да ги достигне, без да направи неблагоразумно усилие. Той все се канеше да извърши тази последна екзекуция с помощта на Жозеф, прислужника на етажа, но Жозеф беше дребничък, а стълбата стоеше винаги на партерния етаж и Антоан се бе отказал да мисли за това. Върху тясната чамова маса, на която тържествено се мъдреше порцеланов плювалник и където между шишенцата и кутиите с лекарства бяха натрупани стари вестници, списания, картички от фронта, грамофонни плочи, той едва намираше място да отвори всяка вечер бележника си, за да запише медицинските наблюдения, направени през деня. Други шишета с лекарства изпълваха стъклената поличка над умивалника. Между масата и шкафа от небоядисано дърво, където той държеше бельото и вещите си, бе изправен празният му офицерски сандък, на който още се четеше издрасканият надпис: „Доктор Тибо — лекар на втори батальон“. Той служеше за поставка на разваления грамофон. Скоро щяха да станат пет месеца, откакто Антоан, затворен в тази боядисана в розово килия; бе следил колебанията на болестта си, дебнейки напразно някои по-ясни симптоми за оздравяване. Почти пет месеца… Той бе страдал, бе броил минутите, бе ял, пил, кашлял, започвал бе книги, които никога не бе свършвал, бе мечтал за миналото, за бъдещето, приемал бе посещения, бе се шегувал и спорил до задъхване за войната и мира… Омръзнало му бе това легло, това кресло, този умивалник, свидетели на часове на треска, на задушаване, на безсъници.

За щастие позволено му беше доста често да слиза долу и да излиза навън. Тогава той се приютяваше с книга в ръка — не че четеше, но книгата му помагаше отчасти да остане сам — в алеята на кипарисите или под маслиновите дървета, а понякога дори в дъното на зеленчуковата градина, близо до долапа, с който вадеха вода, чието шуртене създаваше впечатление на свежест. Когато му се струваше, че може да стои прав известно време, той отиваше в лабораторията при Бардо и Мазе. Там Антоан веднага чувствуваше, че се намира в собствената си среда. Бардо му даваше една престилка, за да може да участвува в работата му. Отиваше си пребит от умора; но това бяха най-приятните му дни.

Ако можеше един ден да извлече полза от тази наложена му почивка, от тези седмици и месеци, които губеше, докато чакаше да се възстанови здравето му! На няколко пъти бе опитвал да започне сам някаква работа. Но винаги последвалото влошаване на състоянието му го принуждаваше да прекъсне усилията си, преди те да дадат някакъв резултат. Постоянно му се натрапваше една мисъл: да обобщи в дълго проучване наблюденията, които бе натрупал преди войната върху дихателните смущения у децата във връзка с умственото им развитие и способността им към съсредоточаване. Разполагаше с богата документация, така че можеше да извлече от нея една малка книга или поне обширна статия за някое списание. Бързаше да се заеме с тази работа, за да бъде пръв, тъй като темата, както се казва, „се носеше във въздуха“ и Антоан рискуваше да бъде изпреварен от някой друг специалист по детски болести. Но дори здравето да му позволяваше подобно усилие, той не би могъл да се залови за работа, защото папките с анкетните листове бяха в Париж и нямаше никаква възможност да ги получи. Секретарят му, младият Манюел Роа, бе изчезнал заедно с целия си взвод в една атака при Арас още през втория месец на войната; Жуслен беше от две години пленник в един лагер в Силезия, а Халифа, ранен при Вердюн през 1916 година — излекуван, но останал с повреден слух, — се беше специализирал като рентгенолог и напоследък бе придаден към санитарната служба на армията в Близкия Изток.

Първият удар на гонга, който съобщаваше на болните да се приготвят за обед, го накара да стане. Той запали лампата над умивалника, за да прегледа гърлото си. Преди да почне да се храни, обикновено предварително си капваше по няколко капки, за да намали трудността при гълтането; някои дни то ставаше така мъчително, че трябваше да прибегне към Бардо и неговия електрически каутеризатор.

Докато чакаше втория удар на гонга, той избута креслото си до прозореца и повдигна щорите. Пред него на тераси се простираше обширен обработен склон, който завършваше със скалист гребен; вдясно вълнообразната линия на хълмовете, които се издигаха един зад друг, потънали в слънчев прах, достигаше до тъмносиния хоризонт на морето. Под него беше градината, от която се носеха аромати на цветя и гласове. Той се наведе за миг, за да погледа обичайната разходка на болните по голямата алея, закътана от редицата кипариси. Познаваше всички: Гоаран и неговият приятел Воазене — двамата бяха единствените болни, чиито гласни струни бяха незасегнати и които бъбреха от сутрин до вечер; Дарос, вечно с книга под мишница, Екман, когото наричаха Кенгуруто; полковник Ремон, който всяка сутрин, застанал сред група млади офицери, коментираше комюникето пред разтворената карта. Достатъчно бе само да ги види как се вълнуват и жестикулират, за да си представи какво говорят. От тази гледка той се уморяваше така, както и когато беше между тях.

Гонгът прозвуча отново и цялата градина се оживи като разтревожен мравуняк.

Антоан се изправи и въздъхна.

„Не знам нищо по-малко привлекателно от този злокобен звук на гонг — помисли си той. — Защо да не сложат камбанка като навсякъде?“

Не беше никак гладен. Просто нямаше воля да слезе още веднъж по стълбите на двата етажа, да почувствува пак миризмата на готвено, да понася шумното сервиране, това смесване с тълпата на вечния офицерски стол, нямаше воля да слуша с приятна усмивка ежедневните словоизлияния върху намеренията на Германия, пресмятанията колко още ще трае войната, обяснението на недомлъвките във военните комюникета; и всичко това, подсолено с превърналите се вече в обред закачки, със спомени от фронта, с неприлични историйки — и още по-лошо дори, — с наивни обяснения за външния вид на някои лигавици или за изобилното храчене през нощта…

Сменяйки горнището на пижамата със стара бяла платнена куртка с три нашивки, той измъкна от джоба си телеграмата на Жиз и изведнъж остана неподвижен.

„А какво ще стане, ако отида?“

Не можа да не се усмихне. Знаеше, че няма да го направи и поради тази вътрешна убеденост той даде за миг на въображението си пълна свобода да си играе с този фантастичен проект. Сам по себе си планът не беше неосъществим. Ако вземеше предпазни мерки — да не прекъсва лекуването си и да вземе със себе си инхалатор и целия запас от лекарства, — Антоан не би се изложил на никакъв риск да влоши състоянието си. „Погребение неделя десет часа“… Достатъчно би било да вземе утре, събота, следобедния бърз влак, за да бъде в Париж в неделя сутрин… Сегр сигурно нямаше да му откаже отпуска — нали даде отпуска на Дос въпреки състоянието му… Тази възможност го изкушаваше в известно отношение… Започна да му се струва дори съблазнителна със своята неочакваност…

Изведнъж се видя — както някога преди войната, по времето, когато животът му бе лек и той бе здрав — седнал сам, мълчалив пред добре поднесения обед във вагон-ресторанта…

В Париж би могъл да се посъветва върху болестта си и със стария си учител Филип… И главно можеше да намери папките с анкетните листове, да донесе пълен куфар с бележки и книги; щеше да има какво да работи и най-после щеше да използува за нещо този безкраен период на оздравяване…

Париж! Да се измъкне за три-четири дни! Три-четири дни далеч от офицерския стол!

Защо не в края на краищата?