Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (16)

VII

Старият красавец от партера се изнасяше на 15 април.

На 16 сутринта госпожица дьо Вез, съпроводена от две прислужнички, от портиерката г-жа Фрюлинг и от един общ работник, дойде да приеме гарсониерата. Красавецът не се ползуваше с добро име в сградата и госпожицата, притиснала до гърдите си двата края на черната си мериносова пелерина, почака да се отворят всички прозорци, преди да прекрачи прага на апартамента. Едва тогава тя влезе във вестибюла, обиколи стаите с бързи ситни крачки и донякъде успокоена от голите стени, по които нямаше нищо подозрително, нареди да се изчисти всичко така основно, сякаш ставаше въпрос да пропъди зли духове.

За голямо учудване на Антоан старата госпожица беше възприела почти без възражение идеята двамата братя да се настанят вън от бащиния дом, макар че такъв план би трябвало да наруши домашните традиции и да бъде в разрез с нейното схващане за семеен дом и възпитание. Той си обясни държането на госпожицата с радостта, която й доставяше връщането на Жак, и с уважението й към решенията на г-н Тибо, особено когато бяха одобрени от абат Векар. Но всъщност нейната готовност имаше друга причина: за нея бе голямо облекчение, че Антоан ще напусне апартамента. Откакто бе прибрала Жиз, горката госпожица живееше във вечен страх от заразни болести. През пролетта тя бе държала детето затворено шест седмици в стаята си, като го изваждаше да вземе въздух само на балкона и дори забави заминаването на цялото семейство за Мезон-Лафит, защото малката Лизбет Фрюлинг, племенницата на портиерката, беше хванала магарешка кашлица, а за да се излезе от къщи, трябваше да се мине край стаята на портиерката. Естествено, Антоан с миризмата на болница, която се носеше около него, с лекарската си чанта и с книгите си й се струваше постоянен източник на зараза. Тя много пъти го бе молила най-настоятелно да не взема никога Жиз на коленете си. Ако някога по невнимание той хвърлеше палтото си на някой стол във вестибюла, вместо да го занесе в стаята си, или пък, пристигайки късно, седнеше на масата, без да си измие ръцете, потисната от страх, тя не можеше вече да яде, макар че Антоан не носеше пардесюто си, когато отиваше при болните, нито напущаше болницата, без да се измие; за по-голяма сигурност тя веднага след десерта завеждаше Жиз в банята, промиваше й носа за дезинфекция и я караше да прави гаргара. Щом Антоан се настанеше в партера, между него и Жизел щеше да се установи защитна зона от два етажа и по този начин се намаляваше, доколкото е възможно, ежедневният риск от зараза. И затова тя вложи извънредно старание да обзаведе дома, където щеше да бъде изолиран „чумавият“. За три дни жилището бе измито, изстъргано, тапицирано, поставени бяха завеси и мебели.

Сега Жак можеше да пристигне.

Щом помислеше за него, енергията й се удвояваше. Тя или започваше още по-усилено да работи, или спираше за малко, загледана мислено в скъпото детско лице. Нежността й към Жиз с нищо не бе намалила обичта й към Жак. Обичаше го, откакто се бе родил, обичаше го дори по-отдавна, защото бе обичала и възпитавала майка му, която той не познаваше и която тя бе заместила още от люлката. Към нейните прострени ръце Жак бе направил първите си стъпки една вечер, препъвайки се по килима на коридора. Четиринайсет години наред тя бе треперила за него, както сега трепереше за Жизел. Толкова любов от нейна страна и такова пълно неразбиране от негова! Този хлапак, когото тя почти никога не изпущаше от очи, оставаше загадка за нея. Имаше дни, когато се отчайваше и си мислеше, че се грижи за някакво чудовище; плачеше, като си спомняше за детството на г-жа Тибо, която беше кротка като ангел. Не се запитваше от кого бе наследил Жак своя буен характер и отдаваше всичко на вмешателството на дявола. Но имаше и дни, когато внезапно сърцето на детето се отваряше и някоя неочаквана, внезапна, крайно благородна постъпка я разнежваше и тя пак плачеше, но от радост. Госпожицата никога не можа да свикне с отсъствието на Жак от къщи. Не разбра защо замина, но искаше връщането му да бъде истински празник. В новата му стая имаше всичко, което той обичаше. Наложи се Антоан да се противопостави на намерението й да изпълни шкафовете с всичките му детски играчки. От своята стая тя бе свалила креслото, което той обичаше и в което винаги сядаше, когато бе сърдит някому. По съвета на Антоан замени старото легло на Жак с едно съвсем ново легло-диван, което денем даваше на стаята вид на кабинет.

Изоставена от два дни и затворена в стаята си, за да пише домашни упражнения, Жизел не можеше да се съсредоточи в уроците си. Просто умираше от желание да види какво става долу. Знаеше, че нейният Жако се връща и че цялата суматоха в къщи беше заради него. За да успокои възбудените си нерви, обикаляше непрекъснато из стаята.

Сутринта на третия ден това мъчение й стана непоносимо. Към обед не можа да устои на изкушението и виждайки, че леля й не се качва при нея, тя се измъкна и се спусна по стълбището, като скачаше през три-четири стъпала наведнъж. Точно в този момент зърна Антоан, който се прибираше, и избухна в смях. Със строгия и невъзмутим израз на лицето си той винаги предизвикваше у нея неудържим смях, който траеше, докато Антоан оставаше сериозен. Госпожицата често мъмреше и двамата за тази игра. Щом обаче останеха сами, те винаги повтаряха тази комедия.

— Защо се смееш? — запита той най-после, като я хвана за китките. Тя се дърпаше и продължаваше да се кикоти. Изведнъж спря да се смее.

— Трябва да престана да се смея така, знаеш ли, иначе няма да мога да се оженя.

— Значи, искаш да се ожениш?

— Да — отвърна тя, като вдигна към него добрите си, кротки като на куче очи. Той гледаше пълничкото й телце на малко диваче и за първи път помисли, че това единайсетгодишно хлапенце ще стане жена и един ден ще се ожени. Той пусна ръцете й.

— Къде тичаше така сама, без шапка, дори без шал? Сега ще обядваме.

— Отивам при леля. Има една задача, която не разбирам… — рече тя, като се глезеше малко. И посочи в тъмното стълбище към тайнствената врата, откъдето падаше лъч светлина. Беше се зачервила и очите й блестяха.

— Искаш ли да влезеш там?

Тя произнесе думата „да“, като само движеше устните си, без да издаде звук.

— Нали ще ти се карат?

Тя се поколеба; погледна дръзко, за да види дали Антоан се шегува, и след това каза важно:

— О, не!… Това не е грях!

Антоан се усмихна. Така госпожицата различаваше доброто от злото. Той се запита какво ли е всъщност влиянието на старата госпожица върху това дете. Хвърли поглед към Жизел и реши, че няма основание да се страхува — това здраво растение ще се развие, където и да било и няма да се поддаде на никакво опекунство.

Жизел не сваляше очи от открехнатата врата.

— Хайде, влизай — рече Антоан. Тя едва се сдържа да не извика от радост и се мушна като мишка в апартамента.

Госпожицата беше сама. Тя бе стъпила на канапето и се повдигаше на пръсти, за да закачи на стената разпятието, което беше дала на Жак за първото му причастие и което трябваше да пази съня на нейното дете. Чувствуваше се весела, щастлива, млада и си тананикаше. Тя разпозна стъпките на Антоан във вестибюла и помисли, че е закъсняла за обед. През това време Жизел обиколи другите стаи. Не можеше да се сдържа от радост и започна да подскача, като пляскаше с ръце.

— Боже господи! — прошепна госпожицата, като скочи на пода.

Беше видяла в огледалото племенницата си, която скачаше като козле с коси, развявани от течението между отворените прозорци. Жизел чуруликаше:

— Да живеят теченията-а-а! Да живеят теченията-а-а!

Госпожицата не можа да разбере какво става; не се и опита да разбере. Дори не й мина през ума, че детето е слязло на своя глава — от шейсет и шест години тя бе свикнала да понася безропотно ударите на съдбата. Моментално откопча пелерината си, спусна се към Жиз, зави я набързо и я отведе, без да й отправи и най-малкия упрек. Накара я да се изкачи по стълбите още по-бързо, отколкото бе слязла; не си отдъхна, докато не я сложи в леглото и не й даде да изпие чаша гореща настойка.

Трябва да се каже, че страховете й не бяха напълно лишени от основание. Майката на Жизел беше малгашка^[1] и бе умряла от белодробна туберкулоза, когато детето не беше навършило още и една година. Майор дьо Вез се бе оженил, докато служеше в Таматава; той също умря от някаква бавна болест, която лекарите не можеха точно да определят, но смятаха, че му е била предадена от жена му. Откакто госпожицата, единствената роднина на сирачето, бе наредила да го доведат от Мадагаскар и бе започнала да го гледа, страхът от тези наследствени болести не преставаше да я тормози, макар детето никога да не бе имало дори и сериозна настинка и макар всички лекари и специалисти, които го преглеждаха всяка година, да се учудваха на здравото му телосложение.

 

 

Изборът в Института трябваше да стане след две седмици и сега г-н Тибо, изглежда, държеше Жак да са прибере по-скоро в къщи. Уговорено бе г-н Фем да го доведе в Париж следната неделя.

 

 

В събота вечер Антоан напусна болницата в седем часа, вечеря в един съседен ресторант, за да избегне семейната вечеря, и още в осем часа влезе радостен в новия си дом. Тази вечер щеше да спи там за първи път. Приятно му беше да завърти ключа в ключалката и да хлопне вратата зад себе си. Запали лампите във всички стаи и с малки крачки започна да се разхожда из царството си. За себе си беше запазил стаите към улицата — две големи и една малка. В първата имаше малко мебели: няколко различни кресла, наредени около еднокрака масичка. Тук щеше да бъде чакалнята за пациентите. Във втората, по-голямата стая, той бе свалил мебелите, които имаше в апартамента на баща си: голямата си работна маса, библиотеката, двете кожени кресла и всички предмети, с които бе живял досега. В малката стая, където имаше тоалетна маса и един гардероб, той бе поставил леглото си. Книгите му бяха натрупани на пода във вестибюла до неотворените още куфари. От радиаторите идеше приятна топлина и новите крушки хвърляха ярка светлина навсякъде. Имаше на разположение дълга вечер, през която можеше да се нареди в новия апартамент; за няколко часа всичко трябваше да се разопакова и подреди, за да може жилището да добие окончателния си вид. Горе сигурно вечерята беше към края си — Жиз заспиваше над чинията си, а г-н Тибо говореше тържествено, сякаш държи реч. Колко спокоен се чувствуваше Антоан, как се наслаждаваше на самотата си! Той се виждаше до кръста в огледалото над камината. Приближи се и се погледна не без известно самодоволство. Той имаше особен начин да се гледа в огледало — дръпваше назад рамената си, стискаше челюсти, застанал винаги анфас, като впиваше строг поглед в очите си. Нарочно не забелязваше прекалено дългия си торс, късите си крака и тънките ръце, както и несъответствието между това почти дребно тяло и прекалено голямата глава, която изглеждаше дори още по-голяма поради брадата му. Искаше му се да бъде весел здравеняк с дебел врат и точно така се чувствуваше. Доволен бе от съсредоточения израз на лицето си. Понеже постоянно бръчкаше чело — сякаш за да съсредоточи вниманието си върху всеки момент, който преживяваше, — над веждите му кожата изпъкваше, така че очите му оставаха в сянка и добиваха някакъв твърд блясък, който му харесваше като видим признак на енергичния му характер.

„Да започнем с книгите — каза си той, като свали дрехата си и отвори енергично двете крила на празната библиотека. — Чакай да видим… Тетрадките — долу… Речниците да са под ръка… Терапевтика… така… Тра-ла-ла! Въпреки всичко, ето че постигнах целта си. Партерният етаж… Жак… Кой би повярвал преди три седмици, че това ще стане.“

— Този тип е надарен с не-у-кро-ти-ма воля — подхвана той с тънък глас, като че ли имитираше чужд глас. — Упорита и не-у-кро-ти-ма!

Той хвърли към огледалото весел поглед и се завъртя на токове, така че без малко не изпусна купчината брошури, които стигаха до брадата му.

„Хей, полека! Така! Ето че рафтовете се оживяват… Сега всички тия книжа… Да оставим тая вечер фишовете в чекмеджето, както си бяха… Но скоро ще трябва да прегледаме бележките, наблюденията… Събрал съм вече порядъчно количество бележки… Трябва да се възприеме логично и ясно класиране и указателят трябва да бъде постоянно ажур… Както прави Филип. И указателят ще бъде на фишове… Впрочем всички големи лекари…“

С лека, почти танцова стъпка той сновеше между вестибюла и библиотеката. Изведнъж се разсмя момчешки, съвсем неочаквано.

— Доктор Антоан Тибо — произнесе той, като се спря за момент и вдигна глава. — Доктор Тибо… Тибо, познавате го, разбира се, специалиста по детски болести…

Той направи малка крачка встрани, като кимна с глава, и след това продължи тържествено да подрежда книгите си.

„Сега да се заловим с плетения сандък… След две години ще се докопам до златния медал, началник на клиника… после конкурса в болницата… Значи, установявам се тук за три-четири години, не повече. След това ще ми трябва един приличен апартамент като на шефа.“

Той отново подхвана с тънък глас:

— Тибо, един от нашите най-млади лекари в болницата… дясната ръка на Филип…

„Добре, че се сетих веднага да се специализирам по детски болести… Като си помисля за Луизе, за Турон — какви глупаци…“

— Какви глупаци… — повтори той, но явно не мислеше за това, което говори. Ръцете му бяха пълни с най-различни предмети и той объркан търсеше с очи подходящо място за всеки от тях.

„Ако Жак пожелае да стане лекар, аз ще му помогна, ще го ръководя… Двама лекари Тибо?… Защо не? Такава кариера подхожда на семейство Тибо. Трудно е, но какво удовлетворение, стига да имаш желание за борба и малко амбиция! Какво напрежение на вниманието, на паметта, на волята! И никога не достигаш до края! И най-после, когато постигнеш нещо!… Голям лекар!… Като Филип… Да можеш да добиеш този благ, уверен вид… Много учтив, но държи човека на разстояние… Господин професорът… А, да станеш важна личност!… Да те викат на консултации колеги, които най-много ти завиждат!“

„И аз избрах най-трудната специалност. Децата не могат да ти кажат нищо. А когато ти кажат нещо, те заблуждават. Наистина човек е съвсем сам, изправен пред болестта, която трябва да открие… За щастие рентгенът… Един добър лекар днес трябва да бъде и рентгенолог и да може да оперира сам. Щом си взема доктората — стаж по рентгенология. А по-късно до кабинета — рентгенов кабинет… И една сестра… Или по-добре помощник, с бяла престилка… В приемни дни при всеки по-сериозен случай — щрак, една снимка…“

— Имам доверие в Тибо, защото той винаги започва с рентгенов преглед…

Той се усмихна на собствения си глас и смигна към огледалото.

„Е, да, зная, това е амбиция — помисли той, като се засмя цинично. — Абат Векар казва: «Амбицията на семейство Тибо». И баща ми… Както и да е. Но аз… е, да, у мен има амбиция. И защо не? Амбицията е моят лост, лостът на всичките ми сили. Аз си служа с нея. И имам право. Не е ли важно преди всичко да използува човек силите си? А какви са моите сили? — Той се усмихна широко. — Добре ми са известни. Първо, схващам бързо и запомням, всичко се запечатва в паметта ми. После имам голяма работоспособност. «Тибо работи като вол!» Толкова по-добре, нека да говорят така! Те всички биха желали да могат да работят като мене. После, какво друго? Енергия. Да, имам енергия.“

— Из-клю-чи-тел-на енергия — произнесе той бавно, като отново се погледна в огледалото.

„Това е като потенциал… Един добре напълнен акумулатор, винаги готов, който ми позволява да направя и най-голямото усилие. Но какво струват всички тези сили, ако нямаш лост, за да го поставиш в действие, господин абат?“ — Той държеше в ръка проста никелирана кутия, която блестеше на светлината на лампата. Не знаеше къде да я сложи и най-после я постави на библиотеката.

— Толкова по-добре — произнесе той с пълен глас, с насмешливия нормандски акцент, с който понякога говореше баща му. — Тра-ла-ла, да живее амбицията, господин абат!

Сандъкът се изпразваше. Антоан извади от дъното две малки плюшени рамки и ги погледна разсеяно. Бяха снимки на дядо му и майка му — хубав старец, прав, снет анфас, опрял ръка на еднокрака масичка, отрупана с книги; млада жена с изящни черти, с безизразни кротки очи, с блуза с четвъртито деколте и с букли до раменете. Той бе така свикнал с този образ на майка си, че винаги си я представяше такава, макар че този портрет беше от времето на годежа на г-жа Тибо и той никога не бе виждал майка си с такава прическа. Антоан беше деветгодишен, когато се роди Жак и се помина майка му. Спомняше си добре дядо си Кутюрие, икономист и приятел на Мак-Маон, който почти щеше да бъде назначен за префект на департамента Сена при падането на Тиер и който беше няколко години декан на Института; Антоан не беше забравил приятното лице, вратовръзките му от бял муселин, кутията с бръсначи със седефени дръжки, пъхната в калъфка от шагренова кожа.

Той постави двете рамки на камината между разни минерали и вкаменелости. Оставаше да подреди бюрото си, затрупано с книжа и най-различни предмети. Залови се весело за работа. Стаята бързо се преобразяваше. Когато свърши, хвърли доволен поглед наоколо си. „Колкото до бельото и до дрехите, това е работа на леля Фрюлинг“ — помисли той; мързеше го да се занимава с такива неща. За да избегне напълно опекунството на госпожицата, беше наредил портиерката да се занимава с домакинството и да почиства апартамента. Взе цигара и се излегна в едно от кожените кресла. Рядко му се случваше да има цяла вечер пред себе си без никаква работа, цяла вечер, която можеше да прекара сам, и той дори изпитваше някакво стеснение от това. Беше още рано. Какво да прави? Да си остане ли в къщи? Да мечтае и да пуши. Имаше да напише няколко писма, но по дяволите!

„Чакай — помисли той изведнъж, като стана, — исках да погледна в Емон да видя какво има за детския диабет… — Взе един дебел неподвързан том и го запрелиства на коленете си. — Да… трябваше да знам това, разбира се — рече той, като се намръщи. — Излъгал съм се… Ако не беше Филип, горкото дете беше загубено, и то по моя вина… Всъщност не по моя вина, но все пак… — Той затвори книгата и я хвърли на масата. — Как сухо говори шефът в такива случаи! Той е толкова суетен и така ревниво пази положението си! «Режимът, който сте предписали, можеше само да влоши състоянието му, драги Тибо!» И това пред лекарите, пред сестрите! Не беше честно!“

Мушна ръце в джобовете си и направи няколко крачки. „Трябваше да му кажа: «Най-напред, ако вие си изпълнявахте дълга…» Точно така. Той щеше да ми отговори: «Господин Тибо, смятам, че колкото до това никой…» Но аз щях да му запуша устата: «Извинявайте, ако вие идвахте навреме сутрин и ако оставахте до края на визитацията, вместо да се измъквате в единайсет и половина и да приемате в кабинета си пациенти, които плащат, нямаше да е нужно аз да върша вашата работа и тогава едва ли щях да правя грешки!» Бум! Пред всички! Щеше да ми се муси петнайсет дена, но аз пет пари не давам за това! Ама работа!“

Лицето му беше добило изведнъж зъл израз. Той вдигна рамене и започна разсеяно да навива часовника, но по тялото му мина внезапна тръпка; облече дрехата си и се настани отново на стола, на който седеше по-рано. Радостното възбуждение, в което се намираше преди малко, беше изчезнало; студена тежест легна на сърцето му. „Какъв глупак!“ — пошепна той със злобна усмивка. Кръстоса нервно крака и запали цигара, но повтаряйки думата „глупак“, мислеше за безпогрешното око, за опитността, за изненадващия инстинкт на д-р Филип; в този момент се чувствуваше смазан от гения на шефа си.

„А аз, аз? — запита се той, сякаш се задушаваше. — Ще мога ли аз да виждам някога ясно като него? Ще добия ли някога тази почти непогрешима проницателност, която създава великите лекари? Памет, старание, упоритост — да… Но притежавам ли нещо друго, нещо повече от тези качества, които все още не създават големия лекар? Не за първи път ми се опира една диагноза… и то лесна диагноза; да, диагнозата беше лесна; всъщност класически случай, много ясно характеризиран… А — каза си той, като рязко сви ръка, — това току-тъй не се научава — трябва да работиш и да учиш, да учиш, да учиш! — Той побледня. А утре пристига Жак — мина през ума му. — Утре вечер Жак ще бъде тук, в съседната стая, и аз ще трябва…“

Той подскочи от стола си. Изведнъж планът, който бе създал да живее с брат си, му се разкри в истинска светлина: това е най-непоправимата глупост, която някога беше извършвал! Той не мислеше вече за отговорността, която бе поел; мислеше само за веригите, които сам си бе сложил на краката и които, каквото и да направеше, щяха да спъват в бъдеще развитието му. Не можеше да си обясни каква заблуда го беше накарала да се нагърби да спасява брат си. Има ли той време за губене? Може ли да отдели дори един час седмично, да се откъсне от работата си? Глупак! Сам си беше закачил този камък на врата! И нямаше вече възможност да се върне назад.

Той машинално премина през вестибюла, отвори вратата на приготвената за Жак стая и остана неподвижно на прага, сякаш се мъчеше да различи нещо в тъмнината. Обхвана го отчаяние. „Боже господи, къде да избягам, за да ме оставят на мира, за да работя, за да мога да мисля само за себе си? Вечни отстъпки! Семейството, приятелите, Жак! Всички са се наговорили да ми пречат да работя, да ме накарат да опропастя живота си!“ Кръвта се беше качила в главата му и гърлото му беше пресъхнало. Изтича до кухнята, изпи две чаши ледена вода и се върна в кабинета си.

Беше съвсем обезсърчен. Започна да се съблича. Изведнъж всичко в тази стая, с която не бе още свикнал и където познатите му предмети изглеждаха някак особени, му се стори враждебно. Мина цял час, докато се приготви да си легне, и още толкова време, докато заспи. Не беше свикнал да чува така отблизо шума на улицата. Всеки минувач, чиито стъпки кънтяха по тротоара, го караше да се сепва. Мислеше за съвсем незначителни неща: да даде будилника си на поправка; колко трудно бе намерил кола миналата нощ, когато си тръгна от дома на Филип, където бе прекарал вечерта… От време на време мисълта за връщането на Жак го пробождаше болезнено и той се въртеше, изпълнен с отчаяние, в тясното легло.

„В края на краищата най-напред трябва да се погрижа да уредя собствения си живот — казваше си той гневно. — Да се оправят сами. Щом вече е решено, ще го взема тук. Ще организирам работата му, добре, след това, драги, прави, каквото щеш. Съгласих се да се заема с него, вярно. Но дотук спираме. Той не трябва да ми пречи да успея в живота. Аз имам да мисля за себе си! Колкото до останалото!…“ — От обичта му към детето нямаше вече ни следа. Спомни си за посещението в Круй. Видя брат си отслабнал, изтощен от уединението, в което живееше. Може би е туберкулозен? Ако е така, ще накара баща си да изпрати Жак в някой добър санаториум — не в Швейцария, по-скоро в Оверн или в Пиренеите. Тогава Антоан ще остане сам, господар на времето си, свободен да работи, както си иска… Той дори се изненада от една своя мисъл: „Ще взема стаята му и ще я обърна на малка трапезария…“.