Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (159)

LXXXV

Гласове… Далечни думи, долитащи едва-едва през дебела плъстена завеса. И въпреки всичко упорито проникват в него… Някой му говори. Менестрел ли е това?… Менестрел го вика… Той се бори, прави изтощителни усилия, за да се откъсне от този каталептичен сън.

— Кой сте вие? Французин? Швейцарец?

Непоносими болки разкъсват слабините му, бедрата, колената. Железни остриета го приковават за земята. Цялата му уста се е превърнала в голяма рана; подутият му език го задушава. Със затворени очи той изопва врат, люлее глава наляво-надясно, свива рамене, за да се надигне — невъзможно; отпуща се отново със задавен стон върху острите пирони, които пронизват гърба му. Отвратителна миризма на бензин, на опърлен плат изпълва ноздрите и гърлото му. Пяна се показва на устните му. В ъгълчето на устата, която той едва отваря, се показва бучка съсирена кръв, твърда като месото на плод.

— От каква националност сте? С мисия ли бяхте изпратени?

Гласът бръмчи в ушите му и го изтръгва от вцепенението. Блуждаещият му поглед се издига от непрогледните дълбочини, плъзга се между клепачите, за миг се появява на светлината, съзира върха на едно дърво, небето. Побелели от прах гетри… Червени панталони… Войска… Няколко френски пехотинци са се навели над него. Те са го убили и сега той умира…

А позивите? Самолетът?

Жак повдига малко глава. Погледът му се промъква между краката на войниците. Самолетът… На тридесетина метра безформен куп от развалини пуши на слънцето като изгаснала клада — струпани железа, по които висят няколко овъглени дрипи. По-настрана, забито дълбоко в земята, едно разкъсано крило стърчи самотно в тревата като плашило… Позивите!… Той умира, без да е хвърлил нито един от тях! Пакетите са там изгорели, погребани завинаги в пепелта! И никой никога вече… Жак отпуща глава; погледът му се зарейва в ясното небе. Обхваща го безкрайна жал за тези листчета… Но болките са ужасни, нищо друго няма значение… Тези обгаряния, които гризат краката му до мозъка на костите… Да, да умре! По-скоро, по-скоро…

— Е, какво? Отговаряйте! Французин ли сте? Какво правехте в този самолет?

Гласът идва съвсем отблизо; той е задъхан, силен, но не е груб.

Жак отново отваря очи. Едно още младо лице, подпухнало от умора; пенсне, две сини очи под кепето, покрито със син чохъл. Наоколо му други гласове се издигат, кръстосват се, заглъхват.

— Дошъл е вече на себе си, казвам ти.

— Обади ли на капитана?

— Господин лейтенант, може би той има книжа в себе си… Трябва да го претърсим.

— Късмет е имал, отървал се е на косъм!

— Полковият лекар ще дойде, Паскен изтича да го повика…

Офицерът с пенснето е коленичил на земята. Под необръснатото му лице се вижда разкопчан мундир; гърдите му са кръстосани с ремъци.

— Не разбираш ли френски? Bist du Deutsch? Verstehst du?^[1]

Една ръка грубо хваща контузеното му рамо. От гърдите на Жак се изтръгва глухо хъркане. Лейтенантът веднага отдръпва ръката си.

— Боли ли ви? Искате ли да пиете нещо?

Жак премигва в знак на съгласие.

— Във всеки случай разбира френски — прошепва офицерът, като се изправя.

— Господин поручик, сигурно е шпионин…

Жак се опитва да извърне глава към този писклив глас. В този миг войниците се отдръпват и той вижда на три метра до себе си тъмен куп — неузнаваема, обгоряла маса, в която няма нищо човешко освен една ръка, сгърчена върху тревата; и накрая на тази ръка един черен птичи крак, от който Жак не може да откъсне погледа си — деликатна жилеста ръка с полусвити, вдигнати нагоре пръсти… Около Жак гласовете като че ли стихват…

— Ето, господин лейтенант, Паскен води доктора… Паскен е видял всичко. Той тъкмо носеше чорбата на поста… Казва, че самолетът…

Гласът се отдалечава, отдалечава, заглушен от плъстената завеса. В небето върхът на дървото се замъглява. Болката също се отдалечава бавно, разтопява се в някаква отвратителна отпадналост… Позивите… Менестрел… Да умре и той…

Каква е тази тайнствена, неумолима причина, поради която той е останал на дъното на тази лодка, смазан, безпомощен, подмятан от вълните? Менестрел отдавна е скочил във водата, защото бурята в езерото разтърсваше много силно лодката… Слънцето гори като разтопено олово. Жак напразно се мъчи да отбегне хапещите му лъчи. При усилието, което прави, за да отмести рамене, той отваря наполовина очите си и веднага ги затваря, защото златните стрели изгарят зениците му. Той се мъчи. Острите камъчета в дъното на лодката разкъсват месата му. Иска да повика Менестрел, но пламтящи въглени в устата му обгарят езика… Някакъв тласък. Той болезнено го усеща чак до краищата на нервите си. Подхвърлена от внезапна вълна, лодката трябва да се е блъснала о скелето. Жак отваря очи…

— Хей, Чупливия, искаш ли вода?

Жандармерийско кепе… Жандармеристът говори…

Непознато лице, необръснато лице на селски свещеник. Наоколо груби гласове, мазни гласове се смесват. Боли го. Ранен е. Трябва да е жертва на злополука. Да пие… Усеща ръба на тенекиено канче до пламналите си устни.

— Техните пушки нищо не струват, друже. Но картечниците им!… И навсякъде са ги сложили, негодниците им недни!

— Но и ние сигурно имаме картечници. Почакай само да ги изкарат!

Да пие… Макар че е на слънце и е потънал в пот, той зъзне. Зъбите му тракат по канчето. Устата му се е превърнала в рана… Жадно поглъща една глътка и се задавя. Малко вода потича по брадата му. Иска да вдигне ръка, но китките му са заключени в белезници и завързани за коланите на носилката. Иска да пие още, но ръката, която държеше канчето, се е отдръпнала… Изведнъж Жак си спомня всичко. Позивите… Обгорялата и сгърчена ръка на Менестрел, подобна на птичи крак, самолета, огъня… Затваря клепачи, защото слънцето, сълзите, прахът, потта глождят очите му… Да пие… Болки. Безразличен е към всичко освен към болките. Но шумът, който го обкръжава, го кара да отвори отново очи.

Наоколо му войници в развлечени униформи, с разкопчани яки и слепени от пот коси идват и отминават, говорят, викат се, крещят. Той лежи на носилка, сложена в тревата край път, пълен с войници. Скърцащи коли, теглени от катъри, минават безспир покрай него и вдигат гъст прах. На два метра жандармеристи, застанали прави до канавката, пият поред, като вдигат високо на светлината войнишката манерка, без да я докосват с устни. Пирамиди от пушки и купове от раници се редуват по пътя, докъдето поглед стига. Войниците, струпани един до друг, се излежават по склона край пътя, спорят, махат с ръце, пушат. Най-изморените спят на слънце, легнали по гръб и заслонили с ръка лицето си. Съвсем близо до него в канавката лежи дребен войник, разперил ръце на кръст, загледан в небето с широко разтворени очи, и дъвче стрък трева. Да пие, да пие… Боли го. Болки навсякъде — в устата, в краката, в гърба… Трескави тръпки минават по слабините му и изтръгват от него глухи стенания. Но това не са вече острите болки, които раздираха тялото му след падането, след горящия бензин. Трябва да са се погрижили за него, да са превързали раните му. Внезапна мисъл минава през замъгления му ум: сигурно са отрязали и двата му крака… Но какво значение има това сега?… Впрочем мисълта за ампутацията започва да го преследва. Краката му… Вече не ги чувствува… Би искал да знае… Стегнатите ремъци го притискат към носилката. И все пак той успява да надигне глава колкото да види окървавените си ръце и двата си крака, които се подават от разрязания посред бедрото панталон.

Краката му! Цели… Не са ги отрязали! Те са омотани в бинтове и поставени от коленете до глезените в шини, взети сигурно от някой стар амбалажен сандък, защото на една от дъсчиците се чете, ясно написано с черни букви: „Чупливо“… Изтощен, той отпуща глава.

А около него все гласове, гласове… Мъже, войници… Война… Войници, които говорят.

— Един драгун ни каза, че нашият полк се събирал нататък…

— Просто върви след колоната. Ще видиш, като спрем.

— А вие откъде идвате?

— Та откъде да знаем имената на селата! Оттам… А вие?

— И ние също. Да знаеш какво сме изкарали от петък!

— Ами ние!

— Нашето е ясно: откакто почна атаката на седми, в петък — това прави три дни, нали? — не ни се събират и шест часа сън. Така ли е, Майер? И нищо за лапане. В събота вечер раздадоха по мъничко; но откакто си дигнахме парцалите, в тая бъркотия снабдяването хич го няма! Ако не бяхме намерили нещо по селата…

От по-далеч долитаха вбесени гласове:

— Аз ти казвам, че не е свършено!

— А пък аз ти казвам, че ни е спукана работата! Не е ли така, Шабо? Видяха ни сметката! И ако речем да подновим офанзивата, добре ще се наредим!…

Най-болезнена е може би раната в устата му, която му пречи да преглъща, да говори, да пие и почти не му позволява да диша. Жак предпазливо се опитва да раздвижи езика си. Дълбоко в гърлото му е останал още упорит вкус на бензин, на изгорен лак…

— И после, знаеш ли, всяка нощ навън и вечно под тревога… А когато дружината достигна пред Карспах…

Да, езикът му е наранен — подут е, разкъсан е, живо месо… Трябва някое парче да го е ударило в лицето или да си е разбил брадата при падането. Всъщност боли го вътре в устата. Мозъкът му работи: „Прехапал съм си езика със зъби“ — казва си той най-после. Но това умствено усилие го изтощава. Замаян, Жак свежда клепачи. Пламъци играят пред затворените му очи. Острите бодежи в краката му не престават. Той стене слабо и отново се отпуща във внезапно успокоение… забрава…

— Обгаряния навсякъде… Краката му са на каша… Шпионин…

Как отново отваря очи. Все същото — ботуши, гетри.

Жандармеристите са се приближили до носилката. Около тях се е насъбрала тълпа.

— Изглежда, че самолетът…

— Аха, таубе бил, а? Брикар го видял…

— Брика ли?

— Не! Брикар, високият подофицер от пета рота.

— Нищо не е останало от техния таубе.

— Един по-малко!

— Но Чупливия е имал късмет… Ще прескочи трапа може би въпреки счупените крака…

Гласът му е познат, Жак обръща глава: този, който говори и го разглежда, е старият жандармерист с лице на селски свещеник, с бледи очи и оплешивяло чело, същият, който му бе дал да пие.

— Basta! — обажда се друг жандармерист, дребен и черен, с широки хълбоци и глава на корсиканец, чиито очи святкат като огън. — Чувате ли, господин сержант? Маржула казва, че Чупливия щял да прескочи трапа! Но не за дълго!

— Не за дълго — хили се подигравателно сержантът. — Прав е Паоли. Не за дълго!

Той е едър мъж със съвсем нови нашивки на ръкавите. Има гъста черна брада, от която се подават само червените му като кръв скули.

— Тогава защо не му видите сметката още сега? — пита един войник.

Сержантът не отговаря.

— Трябва да го предадем в щаба на армейския корпус — обяснява корсиканецът.

Сержантът недоволно извръща глава.

— Чакаме заповеди — измърморва той с поучителен тон.

— Като нас! От два дена вече чакаме заповеди! — избухва в гръмък смях един пехотен подофицер.

— И чорбата също чакаме.

— Каква каша!

— Изглежда, че дори вече няма връзка между частите… Полковникът…

Едно изсвирване прекъсва разговорите.

— Разваляй пирамидите! Колоната тръгва! Слагай раницата! Ставай ти там! Слагай раницата!

Сега около Жак започва шумна суетня. Колоната продължава пътя си. Той потъва в черна яма. Водата бълника около лодката; една по-силна вълна я повдига, разлюлява я и я отнася…

— Дайте вдясно!

— Какво има?

— Вдясно!…

Разтърсването го кара да отвори очи. Пред него е гърбът на жандармериста, който държи предните дръжки на носилката.

Колоната извива; човешкият поток се отбива встрани, за да заобиколи един мъртъв катър с надут корем и вирнати нагоре крака, изоставен на пътя. Войниците плюят, усещайки миризмата, и се бранят за миг от мухите, които кацат по лицата им. После редиците се образуват отново криво-ляво и подкованите подметки пак се потътрят по каменливата земя.

Колко ли е часът? Слънцето пада отвесно и изгаря лицето му. Болки! Десет-единадесет часът може би? Къде го водят?… Прахът не позволява да се види на повече от няколко метра. Вляво военни коли минават непрекъснато, обвити в облак парлив, задушаващ прах. Целият път пуши, мирише на фъшкии, на мокра вълна, на кожа, на човешка пот. Боли го. И главно, няма вече сила. Няма сила да мисли, да излезе от своето вцепенение. С раздразнено от праха гърло, с изсушени от треска и от жажда венци, с окървавен език, той се чувствува загубен между тези безбройни стъпки, сред този шум на движеща се войска, загубен и сам, откъснат от всичко, от живота и от смъртта… През редките минути на просветление, които се редуват с дълги периоди на безсъзнание и кошмари, той непрекъснато си повтаря: „Кураж… кураж!…“ От време на време войниците вървят тъй близо до носилката, че той вижда само клатушкащите се тела, цевите на пушките и въздуха, който трепти между него и небето. Той е сякаш сред развълнувана гора, която се движи, и затъпелият му поглед е упорито втренчен в издутата раница, която се люлее пред него, или в лъскавото канче, закачено върху обвита в син плат манерка. Мнозина войници са откопчали каишите на раниците си, за да преместят тежестта върху кръста си; раменете им се огъват, лицата им са измърсени от прах и пот; погледите, които той понякога вижда спрени върху себе си, имат блуждаещ израз, едновременно внимателен и разсеян, смущаващ и смътен, от който му се завива свят… Те вървят, вървят напред, рамо до рамо, без да виждат нищо, без да говорят, олюлявайки се, но твърдо решени да следват този път, който ще ги спаси; пътят изхабява силите им, както точилото изтърква ножа. Вдясно висок, сух войник с профил като от старинен медальон, с лента на санитар на ръкава, крачи с бавна стъпка, вдигнал глава, съсредоточен като за молитва. Вляво от носилката върви дребно момче, което стъпва внимателно и накуцва. Безсмисленият поглед на Жак се вперва в крака, който момчето тътри и който на всяка стъпка се огъва малко в коляното. Понякога, когато бъркотията разделя редиците, Жак зърва дървета, огради от жив плет, ливади, цялото заляно от слънце поле… Възможно ли е? Преди малко край пътя той бе видял двора на един чифлик, измазания с кал хамбар, сивата къща със затворени капаци, купчината тор, където кълвяха кокошки; топлата миризма на говежди тор бе достигнала до него… Скован, той се оставяше да го люлеят и очите му бяха почти постоянно затворени. Краката му… устата му… само да можеше да се сети жандармеристът да му даде още веднъж да пие… Колоната постоянно се спираше внезапно и след всяко спиране войниците задъхани трябваше да тичат, за да наваксат разстоянието и да не позволят на колите да се възползуват от празнините и да се вместят между редиците.

— Ех, каква беля! Защо всички сме се струпали само на този път!

— Ами същото е навсякъде, драги! По всички пътища има обози. Представяш ли си, цялата дивизия отстъпва.

— Дивизията ли? Целият седми корпус, изглежда, отстъпва.

— Хей ти, къде си тръгнал нататък?

— Да не си полудял?

— Хей, запаснякът!

Един пехотинец преминава пътя косо срещу течението и тръгва на изток — към неприятеля… Безразличен към виковете, той се промъква между колите и войниците. Не е вече млад. Брадата му е посивяла не само от прах. Той е без пушка, без раница, с избелял шинел върху селски панталон от кафяво кадифе. По него са накачени цял грозд неща — паласки, манерка, торба.

— Хей, дядо, къде отиваш?

Той се изплъзва от протегнатите ръце. Лицето му е изопнато, погледът упорит, див, устните му се движат, сякаш разговарят тихо с някакъв призрак.

— Да не се връщаш в къщи, старче?

— На добър час!

— Да ми пратиш пощенска картичка.

Без да обърне глава, без да продума, човекът се спуща напред, покатерва се по куп камъни, преминава канавката, разтваря храстите, които заграждат пасището, и изчезва.

— Гледай! Лодки!

— На пътя ли?

— Какво?

— Една рота пионери се измъква.

— Разделиха колоната.

— Къде?

— Вярно! Гледай! Лодки на колела! Какво ли няма да видим!

— Ей, слушай, Жозеф, сигурно този път сме се отказали да минем Рейн!

— Не спирайте!

— Напред!

Колоната се размърдва и тръгва.

Сто метра по-нататък ново спиране.

— Сега пък какво става?

Този път спирането е по-дълго. Пътят пресича железопътна линия, по която минава безкраен влак от празни вагони, теглен бавно от запъхтян локомотив, нажежен до бяло. Жандармеристите слагат носилката в праха.

— Човек би казал, че работите отиват зле, господин сержант. Откарват вагоните назад! — установява Маржула и се засмива малко.

Сержантът гледа влака и бърше лицето си, без да отговори.

— Ехе — казва подигравателно дребният корсиканец, — Маржула е много весел, господин сержант, откакто тръгнахме назад.

— Маржула не се чувствуваше толкова добре завчера, когато видяхме уланите… — обажда се третият жандармерист, атлет с врат на бик, който седи на куп камъни и дъвче хляб.

Маржула почервенява. Той има голям нос, големи сиви очи, тъжен, неуловим, но волеви поглед, упорито чело, лице на пресметлив селянин. Той се обръща към сержанта, който го гледа мълчаливо:

— Не се срамувам да го кажа, господин сержант: войната не е за мене. Аз не съм корсиканец, никога не съм обичал да се бия.

Сержантът не го слуша. Той се е обърнал надясно. Глухо барабанене се примесва с шума на влака. Край пътя група конници се приближават в тръс.

— Патрул ли е това?

— Не, това е щабът.

— Може би ще дадат нови заповеди?

— Дръпнете се настрана, дявол да го вземе!

Групата се състои от един кирасирски капитан, двама подофицери и двама кавалеристи. Конете се промъкват между колите и пехотинците, заобикалят носилката, преминават пътя, събират се от другата страна и продължават на запад през нивите.

— Имат късмет тия!

— Ами! Изглежда, че кавалерийската дивизия има заповед да се държи, докато я избият, но да не им позволи да ни ударят в гърба.

Около носилката спорят войници. Между реверите на разкопчаните шинели върху голите облени от пот гърди плочките за самоличност, които трябва да установят номера на всеки труп, висят на черен шнур. Колко ли годишни са те? Всички лица са посърнали, измърсени, еднакво състарени.

— Имаш ли още малко вода?

— Нямам, нито капка не остана.

— Казвам ти, че видяхме цепелин през нощта на седми. Летеше над горите…

— Значи, не отстъпваме ли, а? Тогава какво правим?

— Не, един от свръзката чул някакъв генералщабен офицер да обяснява на стария. Не сме отстъпвали.

— Хей, чувате ли, този казва, че не сме отстъпвали.

— Това се казвало стратегическо оттегляне. За да се подготви по-добре контраофанзивата… Чудесен номер… Ще ги притиснем от двете страни като с клещи.

— С какво ще ги притиснем?

— С клещи. Питай сержанта. Знаеш ли какво значи с маши? Оставяме ги да влязат в капана, разбираш, и после — щрак! — стискаме клещите и им виждаме сметката!

— Един таубе!

— Къде?

— Там.

— Къде?

— Точно над купата сено.

— Таубе!

— Движете се!

— Таубе, господин сержант!

— Движете се! Ето фургона… Това е краят на влака.

— По какво познаваш, че лети таубе?

— По какво ли? Обстрелват го, виж.

Около блестяща точка в небето се явяват малки пухчета, които за миг остават като кълба, преди да ги разпръсне вятърът.

— Изравнете редиците! Движете се!

Последните вагони бавно се плъзгат по релсите. Прелезът е свободен.

Блъсканица… О, тези клатушкания!… Кураж… Кураж… Когато съзнанието му се възвръща за миг, Жак чува над главата си задъханото дишане на жандармериста, който държи носилката отзад. После всичко пропада някъде, завива му се свят и той чувствува смъртно гадене. Кураж… Пъстрите редици на войниците минават и се въртят като сини и червени кончета на въртележка. Жак изстенва. Деликатната жилеста ръка на Менестрел почернява и се сгърчва пред очите му, превръща се в изгорен кокоши крак… Позивите! Всички позиви са изгорели, изчезнали… Да умре… Да умре…

 

 

Клаксон на автомобил. Жак повдига клепачи. Колоната се е спряла при първите къщи на едно село. Автомобилът продължава да свири. Той идва отзад. Войниците се струпват край пътя, за да го оставят да мине. Застанал мирно, сержантът отдава чест. Колата е открита, с флагче отпред; пълна е с офицери. На дъното генералско кепе със златни ширити. Жак затваря очи. Картината на военния съд се мярка в съзнанието му. Той стои прав посред съдебната зала пред този генерал със златни ширити на кепето… Господин Фем… Клаксонът свири непрекъснато. Всичко се размътва… Когато отваря отново очи, зърва добре окастрен жив плет, морава, мушкато, вила с щори на черти… Мезон-Лафит… Над желязната градинска врата виси бяло знаме с червен кръст. Пред стъпалата празна санитарна кола, надупчена с куршуми и изпочупени стъкла. Колоната минава. Върви няколко минути и се спира. Носилката тежко се удря о земята. Сега при най-малкото спиране повечето войници, вместо да чакат прави, се тръшват на пътя, на самото място, където са спрели, без да свалят нито раниците, нито пушките си, сякаш искат да останат там завинаги.

— Вече са на двеста метра пред селото.

— Май че ще направим почивка в селото — казва сержантът.

Отново суетня.

— Тръгвай!

Колоната потегля, изминава петдесет метра и пак спира.

Тласък. Какво става? Слънцето е още високо и припича. Колко часа, колко дни вървят? Боли го. Кръвоизливът придава отвратителен вкус на слюнката в устата му. Конските мухи, с които са покрити катърите, непрекъснато кацат по брадата и по ръцете му.

Едно селско хлапе със светнали очи се смее и разказва на войниците, които го заобикалят:

— В избата на общината… Те са точно срещу прозорчето… Трима! Трима пленени улани… Глътнали са си езика. Крият се като белки!… Казват, че ловели децата, за да им режат ръцете… Един от тях излезе с двама часовои по малка нужда. Искахме да го изкормим!

Сержантът вика момчето:

— Има ли още вино във вашето село?

— Па как да няма!

— На’, ето ти двадесет су, иди ми купи един литър.

— Няма да се върне, господин сержант — предсказва Маржула неодобрително.

— Тръгваме! Ставай!

Колоната минава още петдесет метра до кръстопътя, където един взвод кавалеристи са слезли от конете си. Отдясно на отсрещния склон в широко, заградено с бели дъски място, където сигурно става пазар на добитък, подофицери са събрали останките от една пехотна рота. Застанал в средата, капитанът държи реч на войниците. После редиците се разбъркват. До една купа сено раздават супа от походна кухня. Канчета дрънкат, викове, караници, бръмчене като в кошер… Момчето се връща задъхано, размахвайки бутилката.

— Ето ви виното — смее се то. — Четиринадесет су казаха. Разбойници такива!

Жак отваря наново очи. Изпотеното шише изглежда ледено. Жак го гледа и мига. Тази бутилка… Да пие, да пие… Жандармеристите са се събрали около началника си, който държи шишето с две ръце, сякаш да се наслади най-напред с длани на студенината му. Той не бърза. Разкрачва се, изпъчва се, повдига шишето на светлината и преди да допре гърлото му до устните си, той се изкашля и плюе. След като е отпил няколко глътки, се усмихва и подава шишето на Маржула, най-стария. Ще се сети ли Маржула за Жак? Не, той пие, след това подава бутилката на съседа си Паоли, чиито ноздри трептят като на кон. Жак бавно спуща клепачи, за да не гледа…

Наоколо му гласове. Той отваря и затваря очи. Драгунски подофицери от взвода, който чака на напречния път, се възползуват от почивката на колоната, за да дойдат да побъбрят с пехотинците.

— Ние сме от леката бригада. На седми ни присъединиха към седми корпус… Трябваше да достигнем до Тан, да завием, да тръгнем по Рейн, за да разрушим мостовете. Но много бързахме. Лошо започнахме, нали разбираш. Искахме да се движим прекалено бързо. Крантите не искаха да вървят, пехотинките бяха съсипани от умора. Трябваше да почнем да отстъпваме.

— Страшна неразбория.

— О, тук не е нищо! Но ние идваме оттам, от Север… Там да видиш! Пътищата са задръстени не само с войски, цялото население се е изпоплашило и бяга.

— Ние пък бяхме авангард — обажда се пехотен сержант със сериозен и топъл глас. — Пристигнахме пред Алткирх привечер.

— На осми ли?

— На осми в събота, завчера…

— И ние бяхме там.

— Пехотата удари добре, няма какво да се каже. Алткирх беше пълен с прусаци. За пет минути пехотинците ги изгониха на нож… През нощта ги преследвахме до Валхайм.

— Ние пък достигнахме чак до Таголсхайм.

— На следния ден никакви войски пред нас. Нищо! Чак до Мюлуз… Вече си мислехме, че ще вървим така до Берлин, но тия подлеци знаели какво правят, като ни оставяли да напредваме. Вчера започнаха да контраатакуват. Сега май кипи там горе.

— Добре, че получихме заповед да се оттеглим! Иначе щяха да ни покосят до един!

Един пехотен сержант и няколко подофицери от колоната са се събрали да слушат. Сержантът има трескави очи, червени скули и отривист глас.

— Ние се бихме тринадесет часа, тринадесет часа наред! Така ли е, Роше? Тринадесет часа… Уланите бяха пред нес в една борова горичка. Има да си го спомням цял живот. Невъзможно беше да ги изместим оттам. Тогава пратиха нашата рота наляво, за да заобиколи горичката. Аз съм счетоводител във фирмата „Зимер“, в Пюто, та можете да си представите!… Пълзяхме по корем цял километър, това ни отне два часа, а може би и три. Мислехме, че никога няма да достигнем до чифлика. Все пак стигнахме. Чифликчията със семейството си беше в избата. Жени, деца плачат, жал да ти стане!… Заключихме ги отвън. Елзасци, вярно, но отде да знае човек… Направихме бойници в стените, качихме се на втория етаж, сложихме дюшеци по прозорците. Имахме само една картечница, но патрони колкото щеш. И на’, изкарахме целия ден! Полковникът казал, че ни бил отписал вече. Ама ние все пак успяхме да се върнем. Невероятно е какво може да направи човек. Само че когато получихме заповед да се върнем, бога ми, не чакахме да ни го кажат повторно. Бяхме двеста, когато тръгнахме от горичката, а като излязохме от чифлика, бяхме останали едва шестдесет души; и от тия шестдесет двадесетина бяха ранени… Но в края на краищата — може и да не ми вярваш — не е толкова страшно… Не е толкова страшно, защото вече не знаеш какво вършиш. Нито войниците, нито офицерите, никой, не знае. Нищо не се вижда… нищо не се разбира… Залягаш, не виждаш дори другарите, които падат. Имаше един близо до мене, кръвта му ме опръска. Извика ми: „Свършено е с мене.“ Още го чувам. Чувам му гласа, но дори не знам кой беше. Мисля, че нямах време да го погледна. Вървиш, вървиш, викаш, стреляш и вече не знаеш къде си. Така ли е, Роше?

— Най-напред — казва Роше, като разглежда свадливо събеседниците си един по един — трябва да си го кажем: сравнени с нас, прусаците не струват и две пари.

— Господин сержант! — вика един жандармерист. — Колоната тръгва.

— Тъй ли? Хайде тогава, напред!

Подофицерите се връщат тичешком по местата си.

— Сгъстете се там, сгъстете се!

— Тръгвай!

— Довиждане и на добър час — вика сержантът, минавайки пред драгуните.

Колоната се люшна напред. Без повече спирания тя влезе в селото и сгъстените й редици изпълниха улицата с тропот, сякаш минаваше стадо. Войниците се движеха по-бавно. Люшкането на носилката беше по-малко мъчително. Жак гледаше. Къщи… Дали тук щеше да свърши мъчението му?…

Местните хора стояха на групи по праговете — възрастни мъже, жени, които държаха деца на ръце, деца, уловени за полите на майките си. От часове, може би от зори, те стояха тук, опрели гръб на стената, протегнали врат, ослепени от прах и слънце, гледайки със загрижени лица безкрайния поток военни коли, които заприщваха улицата: товарни коли, бойни обози, санитарни коли, артилерийски колони, изтощени полкове, цялата прекрасна „прикриваща армия“, която преди няколко дни бяха гледали, изпълнени с чувство за сигурност, да отива към границата и която сега отстъпваше в безпорядък, оставяйки ги на произвола на нахлуващите войски… Задушено от прах, градчето пушеше на слънцето като сграда, която събарят. Бръмчене като от нападнат кошер изпълваше улиците, уличките, дворовете. Войниците нахлуваха в магазините и отнасяха каквото е останало — хляб, колбаси, вино. Площадът пред черквата гъмжеше от войници и спрели обози. Драгуни, водещи конете си за юздата, се бяха струпали отдясно, където имаше малко сянка. Един майор, зачервен, побеснял, се навеждаше над врата на коня и ругаеше някакъв стар полски пъдар, облечен в оперетна униформа. Двете крила на голямата средна черковна врата бяха отворени. В полумрака се виждаха ранени, наредени един до друг върху сламена постелка; около тях се суетяха жени, медицински сестри, военни лекари в бели престилки. Навън, застанал прав в една кола на слънце, един артелчик крещеше, като се мъчеше да надвика глъчката:

— Пета! Почваме да раздаваме…

Колоната напредваше все по-бавно и по-бавно. Зад черквата главната улица се стесняваше, ставаше като коридор. Редиците се сгъстиха, войниците тъпчеха на място и псуваха. Един старец седеше в кресло пред вратата си, обграден с възглавници и сложил ръце върху коленете си. Той запита минаващия сержант:

— Надалеко ли ще отстъпвате?

— Не знам. Чакаме заповеди.

Старецът погледна с ясните си като вода очи към носилката, към жандармеристите и неодобрително поклати глава:

— Виждал съм всичко това през седемдесета година… Но тогава се държахме по-дълго…

Жак срещна съжалителния поглед на стареца. Нежност…

Колоната продължаваше да се движи. Задмина центъра на селището.

— Изглежда, че ще направим почивка при последните къщи — обясни сержантът, който току-що бе говорил с жандармерийския лейтенант.

— Така ще бъде по-добре — отвърна Маржула. — Тогава ще тръгнем първи.

Паважът свърши. Улицата отново стана широк път, без тротоари, с ниски къщи и градинки от двете страни.

— Стой! Оставете да минат колите!

Полковите обози продължаваха да се движат.

— А пък вие — каза сержантът — се опитайте да разберете дали походната кухня не е случайно наблизо… Поогладнял съм… Аз оставам тук с Паоли заради Чупливия…

Сложиха носилката до канавката, близо до коритото за водопой, където войници от всички части идваха да напълнят манерките си. Развълнуваната вода преливаше над каменното корито и образуваше поточета по земята… Жак не можеше да откъсне очи от бликащата вода. В устата си чувствуваше отвратителен вкус на желязо. Слюнката му беше като мокър памук…

— Искаш ли да пиеш, синко?

Чудо! Бяла купичка лъщеше в ръцете на една стара селянка. Наоколо се бяха струпали хора. Войници, цивилни, старци с обгорели от слънцето лица, деца, жени. Купичката се приближи до устните на Жак. Той се разтрепери… Погледът му изразяваше благодарност, като поглед на куче! Мляко!… Пиеше мъчително, глътка по глътка. С края на престилката си старата жена обърса брадата му. Военен лекар с три нашивки, който минаваше покрай тях, се спря.

— Ранен ли е?

— Да, господин докторе. Нищо интересно… Шпионин… шваба…

Старата селянка се изправи като пружина; с рязко движение тя изсипа в праха останалото в купата мляко.

— Шпионин!… Шваба!…

Думите се понесоха от уста на уста. Кръгът около Жак се стесни, стана враждебен, заплашителен. Той беше сам, вързан, беззащитен. Извърна очи. Изведнъж нещо го парна по бузата и той се сепна. Наоколо му се смееха подигравателно. Видя над себе си наведеното тяло на един чирак в син работнически комбинезон. Хлапето се смееше злобно. То държеше между пръстите си горяща угарка.

— Остави го на мира! — изръмжа сержантът.

— Ама нали е шпионин! — възрази хлапакът.

— Шпионин! Ела да видиш. Шпионин…

Хора, излезли от съседните къщи, се струпаха накуп, изпълнени с омраза. Жандармеристите едва ги държаха на разстояние.

— Какво е направил?

— Къде са го хванали?

— Защо не му видят сметката?

Едно момче събра шепа камъчета и ги хвърли по Жак. Други започнаха да му подражават.

— Стига! Оставете ни на мира, дявол да ви вземе — изкрещя сержантът недоволен. — Да го пренесем там в двора — каза той на Паоли, — и да затворим вратата.

Жак усети, че го вдигат и го отнасят. Затвори очи. Ругатните и подигравателните смехове заглъхнаха.

Тишина… къде ли е? Осмели се да хвърли поглед наоколо си. Прибрали са го в двора на един чифлик, за да не го вижда тълпата; той лежи в сянката на навеса, който мирише на топло сено. Близо до него стар кабриолет. Подобни на ръце с отрязани китки, двата ока стърчат във въздуха и върху тях спят кокошки. Сянка и тишина!… Няма никого… Да умре тук…

 

 

Жандармеристите се втурнаха в двора и Жак изведнъж се събуди. Кокошките се разбягаха, като пляскаха с криле и изплашено кудкудякаха.

Какво става? От всички страни подвиквания, тропот от галопиращи коне, обща суматоха. Сержантът набързо навлече мундира и стегна амуницията си.

— Хайде, вдигайте Чупливия, по-бързо!…

По уличката от другата страна на двора минаваше в тръс цяла колона санитарни коли.

— Господин сержант, вдигат дори превързочния пункт.

— Виждам, виждам. Къде е Маржула? По-бързо, Паоли… Какво има още? Сега пък пионери!

В двора влязоха две камионетки, последвани от отряд войници. Те бързешком разтовариха колове и макари с тел.

— Бодливите прегради в този ъгъл… Останалото насам… Бързо!

Разтревожен, сержантът запита подофицера, който командуваше войниците:

— Толкова ли е лошо положението?

— Сигурно е лошо… Пратиха ни да укрепим позицията. Изглежда, че те вече са заели Вогезите… и слизат към Белфор… Казват, че можело да капитулираме, за да избегнем окупацията…

— Хайде де! Значи, за нас войната ще свърши?

— Засега обаче ще направите добре, ако офейкате и вие. Карат и жителите да бягат. След един час селището трябва да бъде опразнено.

Сержантът се обърна към жандармеристите.

— На кого е ред да носи Чупливия? Маржула, сега не е време да се мотаеш! Бързо!

Шум на мотори изпълни двора. Изпразнените камионетки завиваха. Гласът на капитана се издигна над глъчката:

— Съберете всичко, каквото можете да намерите — плугове, брани… дори косачките… Идете да кажете на лейтенанта да не позволява на населението да откарва колите си. Те ще ни трябват, за да барикадираме пътищата…

— Е, хайде, Маржула! — изкрещя сержантът.

— Ей сега, господин сержант…

Четири ръце хванаха носилката. Жак изстена. Жандармеристите бързо излязоха на пътя, където колоната, отново построена, вече тръгваше. Редиците бяха толкова гъсти, че не можеха лесно да се вмъкнат между тях с носилката.

— Блъскай! На всяка цена трябва да си отворим място в колоната.

— Basta! — изръмжа Паоли. — Та ние най-после не можем с дни да мъкнем тоя тип с нас.

Тласъци… тласъци… всичките му болки се възвърнаха…

Цялото село беше в паника. От дворовете на къщите се чуваха викове, подвиквания, вайкания. Селяните бързешком впрягаха двуколките си. Жените трупаха безредно бохчи, сандъци, люлки, кошници с провизии. Много семейства бягаха пеша, размесени с войниците, като бутаха пред себе си ръчни колички, детски колички, пълни с най-различни неща. Лявата страна на пътя беше заета от обози с бойни припаси. Едри першерони, впрегнати в тежки коли, преминаваха в тръс с адски шум. От всички улички прииждаха коли, теглени от магарета или коне.

Върху натрупаните в тях мебели, сандъци и дюшеци бяха насядали стари жени и деца. Селските коли се промъкваха между военните обози, които вървяха ходом и заемаха средата на шосето. Пехотинците, изтикани отдясно, вървяха, както можеха — по тревата край пътя и в самата канавка. Слънцето припичаше. Превили гръб, килнали назад кепетата, с кърпичка на врата, натоварени като добичета — някои дори със снопове съчки върху раниците, — те вървяха с тежка и бърза крачка и мълчаха. Загубили бяха полка си. Не знаеха нито откъде идат, нито накъде отиват. Но това нямаше значение за тях — след осем дена война вече не се мъчеха да разбират нищо. Знаеха само, че „се измъкват“; и вървяха един след друг… Умората, страхът и задоволството, че бягат, придаваше някаква суровост на лицата им. Не се познаваха, не си говореха. Когато се блъснеха един в друг, разменяха псувни или ядовити думи…

Жак отваряше и затваряше очи при всяко блъскане. Болките в краката като че ли бяха намалели малко през краткия престой в сянката на навеса, но в пламналата му уста острите бодежи не спираха… Около него се клатеха тела, пушки. Прахът и задухата от това човешко стадо го задушаваха. Това развълнувано море от човешки тела, които се люшкаха безредно, предизвикваше в празния му стомах гадене като от морска болест. Той се мъчеше да не мисли. Чувствуваше се като вещ, изоставен от всички, дори от самия себе си.

Колоната продължаваше да върви. Пътят се стесняваше между два бряга. Всяка минута ставаше задръстване и колоната спираше и всеки път, когато слагаха носилката, тя силно се удряше в земята; тогава Жак отваряше очи и изстенваше.

— Basta! — измърмори дребният корсиканец. — Ако вървим така, шефе, прусаците лесно ще ни…

— Хайде — извика сержантът ядосан, — нали виждате, че тръгваме!

Потеглиха наново. Изминаха криво-ляво петдесетина метра и пак спряха. Намираха се на някакъв кръстопът, където рота пехотинци чакаха струпани накуп с пушки на ремък. Застанали прави на склона край пътя, офицерите бяха заобиколили капитана и се съвещаваха, гледайки картите си. Сержантът запита един подофицер, който се бе приближил от любопитство до носилката:

— Накъде отивате вие?

— Не знам… Капитанът чака заповеди.

— Лошо върви, а?

— Да, доста лошо… Забелязали били улани на север.

Един офицер излезе на края на склона и извика:

— Пушки на рамо! По четирима след мен!

Оставяйки наляво задръстения път, той поведе войниците си през ливадите, успоредно на пътя.

— Не е глупав този капитан, господин сержант! Сигурно ще пристигне преди нас!

Сержантът дъвчеше мустака си и не отговаряше. Колоната продължаваше да стои на същото място. Изглежда, че нещо сериозно й препречваше пътя. Дори артилерийските обози вляво не мърдаха. Взвод велосипедисти, които тикаха колелата си на ръка, се опитваха да се промъкнат между колите; но и те също затънаха сред тази хаотично струпана маса.

Минаха двадесет минути. Колоната не беше напреднала и десет метра. Вдясно пехотни части отстъпваха на запад право през полето, без да се интересуват за пътищата. Сержантът, нервен, направи знак на жандармеристите. Те събраха глави над носилката и започнаха да се съвещават тихо.

— Дявол да го вземе, в края на краищата не можем да останем тук цял ден и да се правим на храбри… Нека да накарат колоната да тръгне, ако искат да вървим с тях… Аз имам особена мисия, не е ли така? Трябва да предадем този хубавец в жандармерийския щаб на корпуса тази вечер… Поемам всичко върху себе си. Вървете след мен. Хайде!

Без да губят нито секунда, жандармеристите изпълниха заповедта му. Блъскайки войниците, които ги заобикаляха, те грабнаха носилката, преминаха канавката, изкачиха се по склона и тръгнаха през полето, изоставяйки пътя и спрелите обози.

Прескачането на канавката и изкачването изтръгнаха от Жак дълго дрезгаво стенание. Той изви врат, помъчи се да отвори отеклите си устни… Ново разтърсване… още едно разтърсване…

Небето и дърветата се олюляват… Самолетът пламти. Двата му крака са запалени факли; смърт, жестока смърт го грабва за краката, за бедрата, изкачва се до сърцето му…

Той загуби съзнание.

Изведнъж, рязко разтърсен, дойде отново на себе си. Къде ли се намира? Носилката е сложена на тревата. От колко време ли е тук? Струва му се, че това бягство трае вече дни наред… Светлината се е променила, слънцето е по-ниско, денят преваля… Да умре… Ужасните болки го вцепеняват като упоително лекарство. Струва му се, че е погребан под земята, дълбоко под земята, където ударите, звуковете, гласовете достигат само заглушени, някъде отдалеч. Спал ли е? Или е сънувал? Сякаш още вижда акациева горичка, където пасе бяла коза, мочурлива ливада, където ботушите на жандармеристите затъват и го опръскват с кал…

Жак отвори широко очи и се опита да види нещо. Маржула, Паоли и сержантът бяха приклекнали на едно коляно. Пред тях на няколко метра мърдаше огромна маса — цялата пехотна рота беше залегнала и раниците, които сякаш се допираха една до друга, образуваха огромна броня, която тръпнеше сред тревата.

Капитанът, застанал прав зад войниците, разглеждаше хоризонта с бинокъл. От лявата страна се издигаше малък хълм — наклонена ливада, върху която една дружина със сини куртки и червени панталони бе залегнала, разгъната като ветрило, подобна на колода карти, захвърлена върху зелена покривка…

— Какво чакат, шефе?

— Заповеди.

— Ако се наложи да тичаме — запита Маржула, — какво да правим с Чупливия?

Капитанът се приближи до сержанта и му подаде бинокъла. Внезапно отдясно се чу конски тропот — взвод кавалеристи начело с драгунски подофицер, изправен на стремената, с развята грива на каската. Подофицерът се спря при капитана. Чертите му бяха детски, лицето възбудено, радостно. Облечената му в ръкавица ръка посочи надясно…

— Там са… Зад хълма… на три километра… Сигурно дивизията, изпратена като подкрепление, вече е започнала боя!

Той говореше високо. Жак го виждаше. Образът на Даниел, с каска на глава, мина през замъгленото му съзнание… Чу се металическо щракане — без да чакат заповед, войниците от последната редица, които бяха чули думите на кавалерийския подофицер, сложиха щитовете на пушките. По-предните редици направиха същото и от земята израсна нива от блестящи стъбла. Всички глави се надигнаха, всички погледи се обърнаха към злокобния хълм, където небето беше позлатено, спокойно, чисто… Подофицерът махна с ръка, събра кавалеристите, чиито коне тъпчеха тлъстата трева, и взводът тръгна в тръс. Капитанът извика:

— Кажете да ни изпратят заповеди! — После той се обърна към сержанта и добави: — Къде се е видяло подобно нещо! Вляво няма връзка! Вдясно няма връзка! Как искат да се оправим в тая неразбория?

Той се отправи към войниците си.

— Но, господин началник, не трябва да оставаме тук… — промълви Маржула.

— Хей — каза Паоли, — ето че онези там се размърдват!

И действително редица след редица, с последователни пробягвания, дружината, която се бе разгърнала на пасището, достигна до върха на хълма и една след друга редиците войници изчезнаха от другата страна на склона.

— Напред! — извика капитанът.

— И ние също ще вървим напред — каза сержантът.

Носилката се повдигна и се разтърси. Жак изстена.

Никой не го слушаше, никой не го чуваше. О, да го оставят… да го оставят да умре тук… Той затвори очи. О, тези тласъци… На всеки петдесет метра носилката се удряше тежко в земята; жандармеристите, коленичили, отдъхваха за минута и тръгваха отново. Вляво и вдясно войници се изкачваха, прибягвайки, по склона. Жандармеристите най-после пристигнаха на няколко метра от билото. Капитанът беше там.

— От другата страна, в дъното на дерето — обясни им той, — трябва да има горичка и път. Сигурно ще можем да минем през гората на югозапад. Но трябва да вървим бързо… Щом минем хребета, ще ни виждат…

И последната група пехотинци отмина на свой ред.

— Напред!

— Да вървим след тях! — извика сержантът.

Носилката се вдигна още веднъж от земята и достигна хребета. Ливада, изпъстрена с храсти, се спущаше към обрасла клисура; отвъд нея започваха гори, които достигаха до хоризонта.

— Трябва да се спуснем направо за по-пряко. Напред!

Внезапно дълго изсвирване процепи въздуха — нещо скърцаше като свредел и се усилваше, усилваше… Отново тежко тръшнаха носилката в тревата. Жандармеристите залегнаха между войниците. Всеки имаше само една мисъл: да се изравни колкото се може повече със земята, да потъне в нея, както калканите се заравят в пясъка при отлив. Силна и глуха експлозия се чу в гората, от другата страна на дерето. По всички лица бе изписан панически страх.

— Засякоха ни.

— Вървете напред!

— Ще ни избият в тая гора.

— В дола! В дола!

Войниците се надигнаха изведнъж. Скачаха надолу, като използуваха и най-малкото храстче, и най-малката неравност на терена, за да се прилепят до земята, преди да изтичат отново напред. Жандармеристите ги следваха, люшкайки почти разглобената носилка. Най-после достигнаха окрайнината на гората. Жак беше вече просто маса, само изранена, бездвижна плът. През време на слизането цялата тежест на тялото се стоварваше на счупените крака. Каишите се врязваха в ръцете и бедрата му. Вече не усещаше нищо. В момента, когато носилката се заби като куршум между първите борове на гората, той отвори за миг очи. Клоните го шибаха, мушкаха тялото му, издраха лицето и ръцете му. След това изведнъж настъпи успокоение. Струваше му се, че животът изтича от него, както изтичаше кръвта му, топла и леплива… Зави му се свят. Падна в някаква бездна… Самолетът, позивите…

Снаряд изсвири, приближи се, отмина… Жак отвори очи, затвори ги. Бръмчене на човешки гласове… Сянка, покой…

Носилката лежеше под дърветата върху пласт борови игли. Наоколо цареше смътно оживление… Струпани човек до човек, тъй близо един до друг, сякаш са се слели в една сбита маса, пехотинците стояха прави. Пушките и раниците, които се закачваха за клоните, спъваха движенията и те тъпчеха на място; не можеха нито да вървят напред, нито да се обърнат.

— Не се блъскайте!

— Какво чакаме?

— Изпратили са патрули напред.

— Нали трябва да се види дали гората е сигурна!

Офицери и сержанти тичаха назад-напред и безуспешно се мъчеха да съберат хората си.

— Тишина!

— Шести взвод при мен!

— Втори взвод тук!

Срещу носилката войник се бе облегнал на един бор; изведнъж сънят го сграбчи като смърт. Беше млад, бузите му бяха хлътнали, лицето — сивкаво; вдървената му ръка машинално стискаше пушката до хълбока, сякаш стоеше с пушка при нозе.

— Изглежда, че трети батальон е изпратен да пази фланга.

— Оттук, моите момчета, оттук! — викаше един ефрейтор, набит селянин, който влизаше в гората, водейки своето отделение зад себе си като кокошка пиленцата си.

Един лейтенант прекрачи през носилката. Той имаше дръзкия и наплашен вид на командир, когото вече никой не слуша и който е готов на всичко, за да спаси авторитета си.

— Подофицери, накарайте ги да млъкнат! Ще се подчинявате ли, вашата кожа! Първи взвод, строй се!

Начумерени, войниците се опитаха да се размърдат; те всъщност само това и искаха да намерят командирите си, другарите си, да почувствуват отново, че имат началници, че някой се грижи за тях. Някои обаче се смееха, глупаво успокоени, понеже са се приютили под дърветата; като че ли войната бе останала някъде там на откритото, извън гората. От време на време някой войник за свръзка, запотен, задъхан, побеснял, че никога не намира този, когото търси, си пробиваше път с псувни и изчезваше между храстите и войниците, след като изкрещяваше със свиреп вид номера на някой полк или името на някой полковник. Ново изсвирване, по-глухо, по-сухо, се чу над дърветата. Внезапна тишина. Всички свиха рамене и опряха тил о раниците. Този път гранатата експлодира отдясно.

— Седемдесет и пет милиметрово.

— Не, седемдесет и седем милиметрово!

Събрани около носилката, която ги задържаше тук, жандармеристите представляваха неподвижно островче, срещу което се разбиваха човешките вълни.

В края на гората внезапно екна глас:

— Мерник хиляда и осемстотин! Хребета… Черната горичка… Слушай моята команда! Огън!

Гъст залп разтърси въздуха. В гората настъпи мълчание. Изтрещя втори залп. Последваха единични изстрели, които ставаха все по-многобройни. Всички онези, които бяха близо до окрайнината на гората, се обърнаха към ливадата и без да са получили заповед, доволни, че могат да направят нещо, вдигнаха пушки и започнаха да стрелят на посоки през клоните. Младият войник, който преди малко спеше до дървото, сега беше коленичил до долния край на носилката и стреляше непрекъснато и прилежно, подпрял пушката на един чаталест клон. Всеки гърмеж шибаше Жак като камшик, но той вече нямаше сили да отвори очи.

Изведнъж отдясно се чу тропот на галопиращи коне. Група офицери, двама майори и един полковник, навлязоха под дърветата и счупени съчки запращяха под копитата на конете. През трясъка на стрелбата се чу писклив глас:

— Кой даде заповед? Вие сте луди! По какво стрелят? Да не искате да засекат цялата бригада?

— Прекрати огъня! Строй се! — ревяха подофицерите от всички страни.

— Изведнъж шумът стихна. Подчинявайки се на някакъв общ устрем, всички тези струпани хора, които се бяха така размесили, сякаш никога нямаше да могат да излязат от гората, успяха да се освободят и да се обърнат в същата посока. Притискаха се един до друг, сблъскваха се, тласкаха се мълчаливо и скоро, подобно на ято прелетни птици, тръгнаха бавно на юг зад групата офицери. Дрънкането на баките, на канчетата, на тенджерите и глухите стъпки на тежки обуща върху меката, застлана с игли земя изпълниха гората с шума на минаващо стадо. Смолист прах се издигна като червеникав облак между боровете.

— Ами ние, шефе?

Сержантът бе вече взел решение:

— Трябва да вървим след тях.

— С Чупливия ли?

— Ами как иначе!… Хайде след мен, напред!

И без да чака повече, сякаш се спуща в атака, той навлезе в течението, последван веднага от двамата жандармеристи. Другите двама бързо вдигнаха носилката.

— Готов ли си, Маржула? — пошепна Паоли.

Те се опитаха да се влеят в потока, но човешките вълни бяха още тъй плътни, че при всеки опит безжалостно отблъсваха носилката настрани.

— Трябва да почакаме да поотминат малко — посъветва Маржула другаря си.

— Basta! — каза корсиканецът, пущайки изведнъж долния край на носилката. — Трябва да настигна шефа, за да му кажа да почака…

— Хей, Паоли, да не ме изоставиш тук — извика старият жандармерист и на свой ред пусна дръжките на носилката.

Но Паоли вече не го чуваше. Гъвкав като змиорка, той се промъкна в тълпата; синьото му кепе и изгорелият му къс врат бързо изчезнаха.

— Дявол да го вземе! — каза Маржула. Той се наведе над Жак, както когато му даваше да пие. — Ти хубаво искаше да ни наредиш, мръсник с мръсник!

Яростно пламъче блесна в очите му.

Но Жак не го чуваше; той бе загубил съзнание.

Жандармеристът разтвори клоните и се опита да хване някой пехотинец за рамото.

— Помогни ми да нося това.

— Не съм санитар — отвърна войникът, като се изскубна с рязко движение. Жандармеристът спря поглед на един едър рус войник с добродушен израз.

— Помогни малко, драги.

— Имаш много здраве!

— Какво да правя с този хубостник? — пошепна Маржула. Той извади кърпата си и машинално обърса лицето си.

Изведнъж тълпата стана по-малко гъста. Ако Паоли се върне, сигурно биха могли да тръгнат.

— Господин капитан — промълви Маржула.

Офицерът отмина, като водеше коня си за юздата и гледаше напред, без дори да обърне глава… Тези, които се точеха сега, бяха изостаналите. Те бързаха безредно, навели глави, капнали от умора, влачейки краката си, разтревожени, че са най-отзад. Безполезно беше да опитва — никой нямаше да иска да се натовари с тази носилка…

Изведнъж извън гората, откъм ливадата, се чуха гласове, шум на тичащи хора… Маржула се обърна пребледнял. Инстинктивно пръстите му отвориха кобура и хванаха дръжката на револвера. Не! Французи бяха, викаха:

— Оттук, оттук!…

Един ранен изскочи между боровете. Той тичаше като сомнамбул с превързано чело и безкръвно лице. След него десетина пехотинци се втурнаха в гъсталака. Не носеха нито раници, нито оръжие; и те също бяха леко ранени — превързани ръце, превързани китки, колена.

— Ей, приятелю, оттук ли, кажи? Може ли да се измъкнем оттук?… Не са далеч вече, знаеш ли?

— Не са… далеч! — заекна Маржула.

Клоните отново се разтвориха. Показа се военен лекар, който пристъпваше заднишком. Той отваряше път на двама санитари, които, сключили ръце като столче, носеха гологлав пълен човек с мъртвешки цвят на лицето и затворени очи; офицерският мундир беше разкопчан — четири нашивки. Коремът се издуваше под опръсканата с кръв риза.

— Полека… полека…

Лекарят забеляза жандармериста и Жак, който лежеше в краката му. Той живо се обърна.

— Носилка! Какъв е този? Цивилно лице ли? Ранен?

Застанал мирно, Маржула смотолеви:

— Шпионин, господин доктор…

— Шпионин ли? Само това ни липсваше!… Носилката ми трябва за полковия лекар. Хайде, махай го!

Жандармеристът покорно започна да разкопчава ремъците. Жак потръпна, мръдна ръка, отвори очи… Кепе на военен лекар. Антоан?… Правеше свръхчовешки усилия да разбере, да си спомни. Сега ще го освободят, ще му дадат да пие… Но какво правят? Носилката се повдига. Ай!… Не тъй силно! Краката!… Жестока болка — въпреки шините счупените пищялки се забиваха в мускулите, нажежени до бяло остриета го горяха до мозъка на костите… Никой не видя извитите му от болка устни, нито разширените му от ужас очи… Изсипан направо от носилката като от ръчна количка, той се строполи настрани с дрезгав стон. Внезапен студ, който идваше от краката, се изкачи със смъртна бавност до сърцето му…

Жандармеристът не протестира. Той се озърташе уплашено наоколо си. Лекарят разглеждаше картата си, докато санитарите набързо слагаха на носилката ранения офицер със затворените очи, чиято риза беше станала цяла червена.

— Близо са, нали, господин докторе? — пошепна Маржула.

Изведнъж остър провлечен вой раздра въздуха, последван от страшна, съвсем близка експлозия, която разтърси мозъка му. Почти веднага изтрещя залп откъм ливадата.

— Напред! — извика лекарят. — Ще попаднем между два огъня… Свършено е с нас, ако останем тук.

И Маржула като другите се бе прилепил до земята в момента на експлозията. С усилие се изправи на крака. Забеляза носилката, която отнасяха, и изчезващите в гората ранени.

— А сега? Ами аз? Ами Чупливия?… — изрева той със задавен от тревога глас.

Старият подофицер с превързана ръка, който вървеше последен, се обърна, без да спре.

— Ами аз? — повтори Маржула умолително. — Остани!… Какво да правя с тоя хубостник?

Подофицерът с изгоряло от слънце лице — ветеран от колониалните войски — сложи здравата си ръка на устата като фуния и извика:

— Хубава стока е твоят шпионин! Виж му сметката, глупако! И си обирай крушите, ако не искаш да те хванат като плъх!

— Ах, майка му стара! — изскимтя жандармеристът.

Сега той е сам, сам с този полужив труп, обърнат настрана със затворени очи. Наоколо му необикновено, тържествено мълчание… „Близо са… Виж му сметката…“ С изплашени очи той мушка, ръка в кобура, мига с очи. Страхът, че ще го пленят, се бори със страха да убие. Никога не е убивал; дори животно… Ако в този миг раненият бе отворил още веднъж очи, ако Маржула срещнеше погледа на жив човек… Но този мъртвоблед профил, който изглеждаше безжизнен, това слепоочие, обърнато към него, което сякаш само се предлагаше…

Маржула престана да го гледа. Той присви очи, стисна челюсти и протегна ръка. Дулото, опря в нещо. Косата, ухото?… За да си даде кураж, а също и да се оправдае пред себе си, той извика със стиснати зъби:

— Смет!

Викът и гърмежът се сляха.

Сега беше свободен! Жандармеристът се изправи и без да се обърне, скочи в гъсталака. Клоните шибаха лицето му, сухи съчки пращяха под ботушите му. Отстъпващите войници бяха очертали път през храсталака. Другарите бяха наблизо… Спасен е! Той бягаше. Бягаше от опасността, от самотата, от убийството, което извърши… Сдържаше дъха си, за да тича по-бързо; и при всеки скок, за да се освободи от омразата и страха си, повтаряше със стиснати зъби:

— Смет!… Смет!… Смет!…