Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (156)

LXXXII

Всеки ден първата му грижа беше да изпълни едно от поръченията, предадени му от Менестрел: „Ще минаваш всяка сутрин между осем и девет пред номер три на Юнгщрасе. Когато видиш парче червен плат на прозореца, ще потърсиш госпожа Хулц и ще й кажеш: Идвам за стаята, която сте давали под наем.“

В неделя, девети август, минавайки към осем и половина часа покрай ъгъла на Елзесерщрасе и Юнгщрасе, сърцето му спря да бие за миг: на балкона на номер три се сушеше бельо и между покривките и салфетките, широко разстлано, висеше парче червено платно!

В тази част улицата се състоеше от малки къщи, отделени от тротоара с градинки. Щом Жак стъпи на стъпалото на номер три, вратата скръцна. В тъмнината на антрето той различи силуета на руса жена със светла блуза и голи ръце.

— Госпожа Хулц?

Без да отговори, тя бутна външната врата зад него. Жак се озова в тесен вестибюл, доста тъмен, затворен от всички страни.

— Идвам за стаята, която сте давали под наем…

Тя бързо мушна два пръста в блузата си, измъкна нещо и му го подаде; беше мъничък свитък от пелюрена хартия, каквито пренасят пощенските гълъби. Мушкайки го в джоба си, Жак има време да усети топлината на плътта й върху хартията.

— Съжалявам, имате грешка — каза младата жена високо.

Същевременно тя отвори отново вратата към площадката. Жак се опита да срещне погледа й, но тя бе свела клепачи. Той й се поклони и излезе.

Вратата се затвори веднага.

Няколко минути по-късно той и Платнер, наведени над фотографическото легенче, дешифрираха текста на съобщението:

„Сведенията за военните операции в Елзас налагат да се действува незабавно. Определих излитането за понеделник, десети. Тръгване в четири часа сутринта. През нощта срещу понеделник пренесете позивите на височината североизточно от Дитинген. Вижте картата на границата, издадена от френския генерален щаб. Теглете права линия между буквата «Г» на Бург и буквата «Д» на Дитинген. Срещата ще стане по средата на разстоянието между «Г» и «Д», на откритото плато над пътя. Следете за самолета, щом започне да се зазорява. По възможност разпрострете бели чаршафи на земята, за да улесните приземяването. Донесете петдесет литра бензин.“

— Тази нощ… — пошепна Жан, като се обърна към книжаря. Лицето му изразяваше само слисване, нищо друго.

Платнер беше роден за конспиратор. Този инвалид, преждевременно остарял в книжната търговия, имаше богато въображение, способността да взема бързи решения и да командува. Той служеше предано на революционното движение колкото поради убежденията си, толкова и поради вродената си склонност към опасности и приключения.

— Достатъчно разсъждавахме цели два дни — каза той. — Трябва да се придържаме към това, което решихме. Сега ни чака изпълнението. Остави аз да действувам. По-добре ще бъде да се показваш колкото се може по-малко.

— Ами камионетката? Ще дойде ли тази вечер? А шофьорът?… Кой ще обади на Капел? Знаеш, че трябва да бъдем няколко души, за да пренесем бързо позивите до самолета…

— Остави ме аз да действувам — повтори Платнер. — Всичко ще бъде готово, както уговорихме.

Разбира се, ако го оставеха на собствените му сили, Жак би направил всичко необходимо така добре, както и Платнер. Но след като бе прекарал няколко дни в усамотение и бездействие, той се чувствуваше физически изтощен, затова изпита облекчение, когато отстъпи пред деспотизма на книжаря.

Платнер бе предвидил всички подробности. Между партийните дейци от неговата секция имаше един собственик на гараж от полски произход, в когото можеше да има доверие. За да отиде при него, той се качи на велосипеда си, като остави Жак сам в задната стая на магазина, застанал пред малкото легенче, в което още плуваше писмото на Менестрел.

 

 

Цял час, докато го чака, Жак не направи нито едно движение. Бе поискал от книжаря една генералщабна карта, разгърнал я бе на коленете си и бе намерил Бург и Дитинген. След това всичко се замрежи пред очите му. Тежестта на мислите му го смазваше до такава степен, че почти не му позволяваше да разсъждава. От една седмица насам той живееше с мечтите си, мислейки единствено за целта, която си бе поставил. Само от време на време мислеше за себе си, за съдбата, която го чакаше. И ето че внезапно се бе изправил пред делото, което трябваше да извърши след няколко часа и което ще бъде последното му дело. Повтаряше си като автомат: „Тази нощ… Утре… утре призори… самолетът.“ Но всъщност си мислеше: „Утре всичко ще бъде свършено.“ Той знаеше, че няма да се върне. Знаеше, че Менестрел ще продължи полета, докато изчерпи запаса от бензин. А после… Какво ще стане после? Самолетът ще бъде свален на бойната линия… Може би ще бъде заловен?… Чакаше го военен съд — френски или германски… Във всеки случай заловен на местопрестъплението — това значи екзекуция без съд… Настръхнал от ужас, с безмилостно прояснено съзнание, той стисна за миг челото си с ръце: „Животът е единственото благо. Лудост е да го пожертвуваш. Да го пожертвуваш е престъпление, престъпление срещу природата! Всеки героичен акт е глупав и престъпен!…“

Изведнъж го обзе странно спокойствие. Вълната на ужас бе преминала… Тя сякаш го бе накарала да заобикаля един нос и сега той излизаше на друг бряг, съзерцаваше друг хоризонт… Може би войната ще бъде задушена… Бунт, побратимяване, примирие!… „Но дори и да не успея, какъв пример ще дам! Каквото и да се случи, смъртта ми вече е едно дело… Да се измие честта… Да бъдеш верен… и полезен… Полезен, ето кое е важното! Да изкупиш живота си, безполезността на живота си… Да намериш истинския покой…“

Сега Жак усещаше как цялото му тяло се отпуска, изпитваше чувство на отмора, почти на слабост — някакво меланхолично удовлетворение… Най-после ще свали бремето от гърба си… Най-после ще свърши с този мъчен, измамлив свят, с мъчното, отчайващо същество, което беше сам той… Мислеше за живота без съжаление; и за живота, и за смъртта… Без съжаление, но с животинско, тъпо изумление, което го поглъщаше толкова силно, че не можеше да спре мисълта си на нищо друго… Животът, смъртта…

Платнер го намери на същото място, опрял лакти на коленете си, обхванал глава с ръце. Той машинално стана и каза полугласно: „О, ако социалистите не бяха предали!…“

Платнер бе довел собственика на гаража, посивял мъж със спокойно, решително лице.

— Ето го и Андреев… Камионетката му е готова. Той ще ни закара. Ще турим позивите и бензина на дъното… Капел е предупреден. Ей сега ще дойде… Ще тръгнем, щом се свечери…

Но Жак, когото пристигането на двамата мъже изтръгна от вцепенението му, настояваше за по-голяма сигурност да разузнаят пътя още през деня. Андреев одобри това хрумване.

— Ела, ще те заведа там — предложи той на Жак. — Ще взема малката открита кола. Тогава ще изглежда, че сме излезли на разходка…

— Ами кой ще връзва пакетите? — запита Жак книжаря.

— Почти е свършено… Един час работа… Докато се върнеш, ще бъде свършено.

Жак взе картата и тръгна след Андреев.

Платнер ги чакаше в избата, където той и Капел довършваха пакетирането на позивите.

Възванието бе отпечатано на четири страници — две на френски и две на немски — на специална лека и жилава хартия. Жак искаше тези милион и двеста хиляди позиви да бъдат събрани на пакети от по две хиляди екземпляра и всеки пакет да бъде вързан с тясна ивица хартия, която да може да се скъса с нокът. Общото тегло беше малко над двеста килограма. Съобразявайки се с инструкциите на Жак, Платнер, подпомогнат от Капел, събра пакетите на вързопи по десет — шестдесет вързопа, завързани с връв на клуп, така че лесно можеха да се развържат с една ръка. За да се улесни пренасянето на шестдесетте вързопа, Жак си бе доставил големи платнени чували, подобни на чувалите, които използуват пощенските раздавачи. Целият товар се побра в шест чувала, всеки от по четиридесетина килограма.

В пет часа колата на поляка се върна.

Жак беше неспокоен, трескав.

— Лоша е работата… Пътят през Метцерлен се охранява… Невъзможно! Митничари, постове… Другият, през Лауфен, е добър до Рьошенц. Но там трябва да се мине по коларски път, лош път… Камионетката няма да може… Налага се да се откажем от нея… Трябва да намерим кола… селска кола с кон… Тя може да мине навсякъде и няма да привлича вниманието…

— Кола ли? — отвърна Платнер. — Лесна работа. — Той измъкна бележника от джоба си и потърси в списъците си. — Ела с мене — обърна се той към Андреев. — Вие двамата останете тук, за да напълните и последните чували.

Той изглеждаше тъй сигурен в себе си, че Жак се съгласи да не тръгне с тях.

— Нямам нужда от тебе, за да завържа последните вързопи — каза германецът на Жак, щом останаха сами. — Почини си, опитай се да поспиш малко… Не искаш ли? — Той се приближи и хвана китката му. — Имаш треска — каза той след миг. — Искаш ли хинин? — Понеже Жак отказа с вдигане на рамене, Капел добави: — Тогава не стой в тази дупка, тук няма въздух и мирише на лепило… Иди се разходи малко!

 

 

Грайфенщрасе гъмжеше от хора, излезли на разходка със семействата си и облечени в неделните си дрехи. Жак се смеси с тълпата и достигна до моста. Там той се поколеба, обърна се наляво и слезе към кея. „Имам късмет… хубав следобед… — Той сви рамене и успя да се усмихне. — Да не мисля, да се стегна… Само дано да намерят кола… Дано всичко се уреди добре…“

Тротоарът, който вървеше покрай брега, беше почти пуст; той се издигаше високо над раздвижената водна повърхност, която залезът превръщаше в разтопено злато. В долната част на склона, край пътеката, младежи, току-що излезли от водата, използуваха последните лъчи на слънцето. Жак се спря за миг. Въздухът беше тъй мек, че чак му прималяваше. Голите тела в тревата имаха толкова нежен отблясък… Сълзи бликнаха от очите му. Той продължи разходката си. Мезон-Лафит! Бреговете на Сена, къпането в реката лете с Даниел…

През какви пътища, през какви криволици бе довела съдбата някогашното дете до последната му вечер? Случайно ли? Не. Разбира се, не!… Всичките му действия произтичаха едно от друго. Жак чувствуваше това, винаги смътно го бе чувствувал. Целият му живот беше само дълга конвулсия, дълго подчинение на някакво тайнствено предопределение, на някаква съдбоносна редица от причини. И сега идваше осъществяването на съдбата му, апотеозът. Смъртта му сияеше пред него, подобна на този прекрасен слънчев залез. Той беше минал отвъд страха, подчиняваше се на един зов без суетна смелост, с мъжествена, опияняваща, ободряваща тъга. Смъртта, към която отиваше съзнателно, беше подходящият край на този живот. Тя беше неизбежното условие на този последен жест на вярност към себе си… на вярност към инстинкта за бунт… Още от детството си той казваше: „не“! Никога не бе имал друг начин да изяви себе си. Той не казваше „не“ на живота, а на света!… Ето последния му отказ, последното му „не“ на това, което хората са направили от живота…

Без да си дава сметка накъде върви, той достигна под моста Ветщайн. Горе минаваха коли, трамваи, там бяха живите хора. На отсрещния склон малка градинка се откриваше като убежище на тишина, зеленина и свежест. Той седна на една пейка. Малки алеи се извиваха около тревните лехи и туфите чимшир. Гълъби гугукаха по ниските клони на един едър кедър. Жена с морава престилка, още млада, с моминско тяло, но с повехнало лице, бе седнала от другата страна на алеята. Пред нея в детска количка спеше новородено — недоносче с рядка коса и восъчен цвят на лицето. Жената отхапваше лакомо от резена хляб, който държеше в ръка, и гледаше надалеч към реката; със свободната си ръка, тънка като на дете, разсеяно люлееше разнебитената, скърцаща количка. Моравата престилка бе избеляла, но чиста; хлябът бе намазан с масло; изразът на лицето й бе спокоен, почти доволен; нищо не показваше крайна бедност, но все пак Жак съзря в нея цялата мизерия на века. Гледката му бе непоносима; той стана и бързо се отдалечи.

Платнер току-що се бе върнал в книжарницата.

Очите му блестяха и той изпъчи гърди:

— Намерих това, което ми трябва! Кола с чергило. Няма да се вижда какво е натоварено в нея. И една здрава впрегатна кобила. Андреев ще кара, той е бил ратай в Полша… Ще ни отнеме повече време, но така ще бъдем сигурни, че ще минем навсякъде.