Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (155)

LXXXI

Платнер настани Жак при една стара жена, майка на един партиен деец на име Щумпф, когото партията бе изпратила някъде с мисия. Уговориха се Жак да казва, че се е установил в Базел уж за да работи в книжарницата. Платнер му връчи дори редовен договор. Ако полицията, която бе станала особено дейна, откакто бе обявена войната, се заинтересуваше за него, той можеше да докаже, че работи и има установено местожителство.

Жилището на старата госпожа Щумпф се намираше в предградието Пти-Базел, в бедния квартал на Ерленщрасе — недалеч от Грайфенгасе, където беше магазинът на Платнер; то беше порутена къщурка, подлежаща на събаряне. Стаята на Жак представляваше тесен коридор с по един нисък прозорец в двата края. Единият от тях, който гледаше към двора, нямаше стъкла и през него влизаше неприятен дъх на зайчарник и на гниеща смет. Другият прозорец гледаше към улицата и отвъд нея към складовете за въглища на гара Баден — тоест почти в германска територия. През пролуките на тавана — той бе тъй нисък, че човек можеше да го докосне с ръка — се виждаха напечените от слънцето керемиди на покрива, които денем и нощем излъчваха горещина като в пещ.

Тук, в тази парна баня, Жак се затвори, за да редактира възванието си. Единствената му храна беше чашата кафе и намазаната с гъша мас филия, която баба Щумпф слагаше всяка сутрин пред вратата му. Понякога около пладне горещината ставаше тъй непоносима, че той решаваше да се разходи на чист въздух. Но едва излязъл навън, веднага започваше да съжалява за бърлогата си и побързваше да се върне обратно. Излягаше се на леглото си и там, облян в пот, със затворени очи, нетърпеливо подемаше нишката на мечтите си.

Самолетът е сред небето… Седнал зад Менестрел, той се навежда, граби пълни шепи позиви и ги пръска в пространството… Бученето на мотора се слива с напора на кръвта във вените. Той сам се е превърнал в птица с огромни криле; тези позиви са собственото му сърце, което е изтръгнал, за да го подари на света… „Всички на крак утре при изгрев-слънце!…“

Отделните части на възванието се подреждаха. Малко по малко фразите добиваха определена форма. Той ги знаеше наизуст. Легнал с втренчени в тавана очи, той си ги декламираше безспир. Понякога скачаше от леглото, изтичваше до масата, за да измени някой пасаж, да размести някои думи. После отново се хвърляше в леглото. Едва забелязваше мизерната обстановка, която го обкръжаваше. Живееше сред видения… Виждаше как въстанието постепенно се разпространява… Как в командните постове офицерите се съвещават, секретарите губят ума и дума, връзките с главната квартира се прекъсват… Няма никаква възможност за репресии… Ако искат да спасяват престижа си, правителствата имат само една-единствена възможност — да сключат набързо примирие…

Неговата идея-фикс го гризеше, но същевременно го и поддържаше, както го поддържаше кафето. Вече не можеше да живее без нея, както не можеше да живее без кафе. Когато някакво неизбежно задължение — кратко посещение в книжарницата, а дори и срещите в коридора с госпожа Щумпф — го откъснеше за миг от мечтата му, той изпитваше такова неприятно чувство, че бързо се връщаше към самотата си, както наркоманът се връща към опиума. Тогава спокойствието му се възвръщаше веднага. И той не само се успокояваше, а изпадаше в някаква щастлива, дейна трескавост… От време на време, когато треперенето на ръката му го принуждаваше да остави перото или когато зърнеше в парчето огледало, заковано на стената, лъсналото си от пот лице, хлътналите бузи, хипнотизирания си поглед, за пръв път в живота му минаваше през ум мисълта, че може би е болен. Но това го караше да се усмихва. Какво значение имаше всичко сега?…

През жарките нощи не успяваше до сутринта да затвори очи. Ставаше всеки десет минути, за да намокри една кърпа в каната и да освежи пламналото си тяло. Тогава заставаше за миг пред прозорчето, което гледаше към ада: от складовете се носеше трясък, цяла армия железничари гъмжеше под блясъка на волтовите лампи; по-нататък в тъмнината на складовете гърмяха камиони, вагонетки се блъскаха, светлинки пробягваха във всички посоки; а още по-далеч безкрайни влакове свиреха и маневрираха по лъскавите релси, преди да потънат един след друг в мрака на воюваща Германия. И Жак се усмихваше. Защото той единствен знаеше. Той единствен знаеше, че цялата тази суетня е напразна… Избавлението наближаваше… Възванието бе написано. Капел щеше да го преведе на немски. Платнер щеше да го отпечата в един милион и доста хиляди екземпляра… В Цюрих Менестрел подготвяше самолета… Още няколко дни! „Всички на крак утре при изгрев-слънце…“

 

 

След четиридесет и осем часова трескава работа той най-после се реши да предаде ръкописа си. „Да бъде готов за събота“ — беше казал Менестрел…

Платнер беше в задната стая на книжарницата си сред много пакети хартия, затворил двойната тапицирана врата и всички капаци на прозорците въпреки ранния час. Той беше около петдесетгодишен човек, дребен, грозен и болнав; страдаше от стомах и имаше лош дъх. Гръдният му кош беше издут като на птица; с оплешивелия си череп, с мършавия си врат и с големия гърбав нос той приличаше на лешояд. Увисналият нос като че ли повличаше тялото след себе си, изместваше центъра на тежестта му и създаваше у Платнер постоянно чувство за неравновесие, а неговото смущение сякаш се предаваше на събеседника му. Човек трябваше да е свикнал с грозотата му, за да забележи будния му поглед, сърдечната му усмивка и благия му малко провлачен глас, който лесно се разтреперваше от вълнение; в думите му постоянно трептеше дружелюбна нотка. Но Жак нямаше нужда от нови приятели. Той вече нямаше нужда от никого.

Платнер беше поразен — току-що се бе потвърдила новината, че в райхстага социалдемократическите депутати са гласували военните кредити.

— Това, че френските социалисти гласуваха в Камарата, беше вече страшен удар — призна той с глас, разтреперан от възмущение. — Макар че след убийството на Жорес допущахме, че ще се случи… Но германците да гласуват! Нашата социалдемокрация, великата пролетарска сила в Европа!… Това е най-тежкият удар, който съм получавал през целия си живот като партиен деец!… Отказвах да вярвам на вестниците. Бях готов да си отрежа ръката, че всички социалдемократи ще искат да осъдят публично императорското правителство. Разсмях се, като прочетох съобщението на агенцията! Миришеше ми на лъжа, на машинация. Казвах си: „Утре ще прочетем опровержението!“ И ето. Днес трябва да приемем очевидното. Всичко е напълно вярно, злокобно вярно… Не знам още добре как са се разиграли събитията зад кулисите. Може би всъщност никой никога няма да узнае истината… Райер твърди, че Бетман-Холвег бил повикал Судекум на двадесет и девети, за да иска от него социалдемократите да прекратят опозицията си…

— На двадесет и девети ли? — възкликна Жак. — Но нали на двадесет и девети Хаазе държа реч в Брюксел! Аз бях там! Чух го!

— Възможно е. Райер твърди, че когато германската делегация се върнала в Берлин, централният комитет се бил вече събирал и бил взел решение да се подчини. Кайзерът знаел, че може да обяви мобилизацията и че няма да има нито въстание, нито обща стачка… Сигурно е имало тайно партийно заседание преди гласуването в райхстага и там сигурно са срещнали опозиция. Още не съм изгубил вяра в хора като Либкнехт, като Ледебур, Меринг, като Клара Цеткин и Роза Люксембург! Само че те трябва да са били малцинство и да са отстъпили пред предателите… Но фактът си остава факт — и те са гласували за военните кредити! Тридесет години усилия, тридесет години борби, бавни и трудни завоевания — всичко унищожено с едно гласуване!… За един ден социалдемокрацията загуби завинаги уважението на пролетарския свят… Добре, че поне в Думата руските социалисти са се противопоставили на царизма. Те всички са гласували срещу войната! И в Сърбия също! Видях копие от писмото на Душан Попович — сръбската социалистическа опозиция остава непоколебима! При това Сърбия е единствената страна, където патриотизмът и повикът за защита на отечеството все пак биха могли да имат някакво оправдание!… Дори в Англия съпротивата е упорита, Кер-Харди не се предава. Тук имам последния брой на „Индепендънт Лейбър Парти“. Това все пак е утешително, нали? Не трябва да се отчайваме. Малко по малко ще накараме хората да ни чуят. Не могат да затворят устата на всички ни… Трябва да се държим здраво въпреки всичко и срещу всичко! Интернационалът ще възкръсне! И тогава ще поиска сметка от тези, които са се ползували от неговото доверие и тъй лесно са се подчинили на империалистическата диктатура.

Жак го остави да говори. Съгласяваше се с него от приличие. След това, което бе видял в Париж, никое предателство не можеше вече да го учуди.

Взе захвърлените на масата вестници и разсеяно прегледа заглавията: „Сто хиляди германци напредват към Лиеж“… „Англия мобилизира флотата и армията си“… „Великият княз Николай е назначен главнокомандуващ на всички руски сили“… „Италия официално заявява, че ще пази неутралитет“… „Победоносна френска офанзива в Елзас“…

В Елзас… Той захвърли вестниците. Офанзива в Елзас… „Вие разбрахте какво значи война! Чухте пищенето на куршумите!…“ Всичко, което го откъсваше от неговата самотна екзалтация, му беше станало непоносимо.

Гледаше час по-скоро да се измъкне от книжарницата, да излезе навън.

Щом Платнер взе ръкописа в ръка, за да пресметне дължината му, Жак се изплъзна, без да слуша думите на книжаря, който искаше да го задържи.

Базел го примамваше, канеше го да се разходи. Базел и величественият Рейн, площадите и градините; Базел със своите контрасти от сенки и светлини, от суха горещина и свежест, Базел с бликащите си фонтани, където Жак потапяше влажните си ръце… Августовското слънце изгаряше небето. Остра миризма се носеше от асфалта. Жак се изкачваше през една тясна уличка към катедралата. Площадът пред „Мюнстера“ беше пуст — никаква кола, никакъв минувач… Базелският конгрес през 1912 година!… Черквата изглеждаше затворена. Изградена от червен пясъчник — цвета на стара керамика, — тя приличаше на стар ковчег с мощи, направен от печена глина, изоставен на слънцето, величествен, безполезен.

Жак стоеше сам под кестените на терасата, която се издигаше над Рейн, където сянката на черковната абсида и течението на реката поддържаха въздуха свеж. Отдолу, от една школа по плуване, скрита в зеленината, се носеха от време на време весели викове. Той беше сам с дивите гълъби. За миг проследи с очи как те пореха въздуха с криле. Не, преди да пристигне в Базел, той, самотникът, никога не се бе чувствувал така окончателно сам. Наслаждаваше се на достойнството и мощта на тази пълна самота, опияняваше се от нея. Сега не искаше вече да излезе от самотата си, докато всичко не бъде извършено… Внезапно, без никаква причина, той си помисли: „Действувам така само от отчаяние. Действувам така само за да избягам от себе си… Няма да спра войната… Няма да спася никого, никого освен самия себе си… Но ще се спася, като отдам живота си!“ Жак стана, за да отпъди страшната мисъл. Стисна юмруци: „Да победиш срещу всички! И да се освободиш чрез смъртта…“

Над червеникавия зид, отвъд извивката на реката между мостовете, отвъд камбанариите и фабричните комини на Пти-Базел, плодородната и гориста страна, окъпана в омара, беше Германия, днешна Германия, мобилизирана Германия, разтърсена из основи от военната суматоха. Обхвана го желание да отиде на запад до онази точка, където граничната линия се слива с Рейн, където, стоейки на швейцарския бряг, пред себе си ще види на хвърлей камък германския бряг, германското поле.

През квартала Сент-Албан той достигна до предградията. Слънцето се издигаше бавно в неумолимото небе. Кокетни вили, сгушени между огради от добре подстриган жив плет, с беседки и люлки, с морави, поливани от вятърни помпи, с бели маси, застлани с покривки на цветя, свидетелствуваха, че още нищо не бе смутило спокойствието на този край, имунизиран срещу войната сред обхванатата от пламъци Европа. Впрочем в Бирсфелден той беше срещнал батальон швейцарски войници в бойни униформи, които слизаха, пеейки, от Хард.

От дясната му страна по склона се простираше гора. Дълга алея, успоредна на реката, минаваше през гъсталак от млади дръвчета. Една табелка показваше пътя към горския дом. От лявата му страна през стволовете на дърветата се виждаше зелена, обляна от слънце равнина, сред която лъкатушеше Рейн; от дясната му страна беше гъстата гора, залесената стръмна планина. Жак вървеше бавно, без да мисли за нищо. След дните, прекарани в уединение, и разходката по слънце между къщите сянката на гората му действуваше успокоително. В края на една долинка, прилепена до самите дървета, се показваше бяла постройка. „Това трябва да е горският дом“ — каза си той. Стръмна пътека слизаше косо до самия бряг. Близостта на водата правеше въздуха в гъсталака още по-свеж. Изведнъж той се озова на брега на Рейн.

Германия беше там, отделена от него само от тази светла ивица.

Германия беше пуста. Нямаше нито един рибар на пясъка отсреща. Нямаше нито един селянин по осеяните с ябълкови дървета ливади, които се простираха между реката и малкото селце с червени покриви, сгушени около камбанарията в подножието на хълмовете, които закриваха хоризонта.

Но до самата вода Жак различи на самия склон скрита в крайбрежния храсталак колиба, боядисана на трицветни ивици, може би караулка, погранична застава или митнически пост?…

Той не можеше да откъсне вече очи от този пейзаж, изпълнен с тайнствени знаци. Мушнал ръце в джобовете си, застанал на влажната пръст, той гледаше замислено Германия и Европа. Никога досега не се бе чувствувал тъй спокоен, с тъй бистър ум и прояснено съзнание, както в тази минута, когато, изправен сам на брега на историческата река, отваряше широко очи към света и неговата съдба. Ще дойде ден, ще дойде ден!… Сърцата ще бият в унисон, равенството между хората ще се осъществи, човешкото достойнство и справедливост ще възтържествуват… Може би беше нужно човечеството да мине през този етап на омраза и насилие, за да достигне ерата на братството… Но той нямаше да дочака тези дни. Достигнал беше до онзи час в живота си, когато не можеше повече да отлага пълната саможертва. Отдавал ли се бе някога на някого или на нещо, отдавал ли се бе напълно? На някоя мисъл, на някой приятел, на някоя жена?… Не… Не дори напълно и на революционната идея. Не дори на Жени. При всички случаи той бе запазвал за себе си голяма част от собствената си личност. Преминал бе живота си като неспокоен дилетант, който скъпернически избира онези части от себе си, които ще подари. Едва сега той позна самоотречението, в което изгаря цялото същество… Чувството за собствената му жертва го гореше като пламък. Свършено беше времето, когато постоянно бе на границата на отчаянието, когато всеки ден се бореше срещу изкушението да изостави каузата си! Доброволната смърт не е капитулация — тя е разцъфването на една съдба!

Стъпки в храсталака го накараха да обърне глава. Мъж и жена, облечени в черно, събираха съчки. Мъжът имаше косер на колана си, а жената носеше във всяка ръка по една кошница. Те имаха строги лица на швейцарски селяни, с хлътнали уста и загрижен поглед, които сякаш говореха, че животът не е просто приятна разходка. Двамата изгледаха недоверчиво непознатия, когото бяха изненадали полускрит сред храстите да дебне внимателно какво става отвъд.

Сгрешил беше, че се бе доближил толкова до границата. Сигурно покрай реката обикалят митничари, военни патрули… Жак бързо се върна обратно и пресече през гъсталака, за да излезе на големия път.

Същия ден, към края на следобеда, Жак отиде на срещата, която му бе определил Капел.

— Чакай ме вън — му каза студентът. — Сега тъкмо минава втората визитация и шефът го няма. Ще те намеря след десет минути.

Детската болница се намираше в Пти-Базел, на крайбрежната улица. Тясна градинка с обвита в бръшлян ограда заобикаляше триетажното здание, построено на тераси като санаториум, където леглата на децата бяха изложени на слънце. Бели столове бяха наредени под сянката на храстите. Жак седна. Спокойствие, тишина… Тишина, смущавана само от чуруликането на птичките и от далечния шум на болните деца, които Жак съзираше през клоните. Понякога крехко телце се повдигаше над възглавницата при приближаването на болногледачката.

Чуха се бързи стъпки по чакъла. Беше Капел. Без престилка и без очила, тънък и строен, с бухнала риза и памучен панталон, той имаше вид на хлапак. Косата му беше светлоруса, бузите малко хлътнали, кожата — нежна и гладка. Но челото му предизвикваше учудване — прорязано от бръчки, то беше като чело на старец; очите със синкав стоманен отблясък, обкръжени от руси клепки, също така изненадваха със зрелостта си.

Капел беше германски поданик. Следваше медицина в Базел. Дори и не бе помислял да се върне в Германия. Денем работеше с професор Веб в детската болница; вечер, по-точно нощем, работеше за революцията. Често посещаваше книжарницата и Платнер му бе възложил да направи за един следобед немския превод на възванието. Впрочем той не знаеше нищо за плановете на Жак и не зададе никакви въпроси.

Извади от джоба си четири страници, изписани с дребни ъгловати готически букви. Жак грабна листовете, разгледа ги, опипа ги. Пръстите му трепереха. Ще заговори ли? Ще сподели ли с германеца надеждата, която го задушаваше?… Не. Минал е часът на излиянията, на споделените чувства; през тези няколко дни, които още му оставаха, той беше осъден на самотата на силните. Сгъна листовете и само каза:

— Благодаря.

Капел дискретно заговори за други неща. Измъкна от джоба си един вестник.

— Слушай какво пише: „В Академията за духовни науки господин Анри Бергсон, сегашният председател, взе думата, за да поздрави белгийските член-кореспонденти на академията. Той заяви, че борбата срещу Германия е борба на цивилизацията срещу варварството… Бергсон!…“

Изведнъж той се прекъсна, сякаш се вслушваше в някакъв далечен шум.

— Колко глупаво!… С тебе сигурно не се случва! По двадесет пъти на ден, особено нощем, ми се струва, че чувам глухи удари… Гърмежите на оръдията в Елзас…

Жак извърна очи настрана. В Елзас… Да, там вече хекатомбата е започнала… Нова мисъл мина през ума му. В часа, когато толкова невинни жертви бяха обречени да умрат покорни и неизвестни, той изпитваше гордост, че е останал господар на съдбата си, че сам е избрал смъртта си; смърт, която ще бъде едновременно изпълнение на нравствен дълг и последен възмутен протест, последен бунт срещу този свят на нелепости; обмислено дело, което ще носи неговия личен отпечатък и ще придобие истинския смисъл, който той е желал да му даде.

След кратка пауза Капел започна отново:

— В Лайпциг, когато бях малък, живеехме близо до затвора. Една зимна вечер — вън валеше сняг — в квартала се пръсна слух, че палачът е пристигнал в града и че призори ще има екзекуция. Спомням си добре: без да кажа нищо, излязох навън в тъмнината. Беше късно. Снегът беше дебел. Вън нямаше никого. Страшно мълчание на площада. Обиколих съвсем сам затвора няколко пъти. Не можех да се прибера в къщи. Не можех да се отърва от тази мисъл: от другата страна на стената има човек, когото хората са осъдили на смърт… и той го знае… и чака…

Няколко часа по-късно, седнал в дъното на „Кафехале“ сред облак дим от долнокачествени пури, облегнал гръб на хладната стена на кахлената печка, Жак топеше хляб в чаша кафе с мляко и мечтаеше. Окачената на тавана гола крушка, увиснала като паяк на края на нишката си, го заслепяваше, хипнотизираше го и го откъсваше от света.

Платнер настояваше да го задържи на вечеря, но под предлог, че е уморен, Жак се измъкна, след като набързо коригира шпалтите на възванието. Той изпитваше симпатия към книжаря и се упрекваше, че не може да отговори на любезността му. Но революционните приказки, пълни с шаблонни повторения, настойчивите погледи на Платнер, подобната му на птичи крак ръка, с която той постоянно докосваше ръката на събеседника си, и особеният начин, по който внезапно се навеждаше и провесил нос над издутия си гръден кош, завършваше шепнешком фразите си, като заговорник, който съобщава тайна, вбесяваха Жак и нервите му не издържаха.

Тук той се чувствуваше добре. Кафенето беше мрачно, бедно, с големи, голи маси, чиято боя бе толкова изтрита, че дървото бе добило цвета и вида на среда от ръжен хляб. Беше евтино заведение, където поднасяха кренвирши със зеле, големи чинии супа и дебели резени от големи пити хляб. Тук той не намери самота, но поне бе отделен от хората; бе сам в безименната смесица на човешкото стадо.

Защото „Кафехале“ беше постоянно пълно. Странни посетители! Тук се разминаваха най-различни видове самотници, неженени хора, скитници, хора без семейства. Имаше студенти, шумни и редовни клиенти, които познаваха по име прислужничките и коментираха вечерните новини, спореха едно след друго за Кант, за войната, за бактериологията, за машинизацията и за проституцията. Имаше и продавачи, чиновници, прилично облечени, мълчаливи, отделени един от друг с някаква полубуржоазна сдържаност, която им тежеше, но която не знаеха как да превъзмогнат. Имаше и хилави същества, които човек мъчно можеше да постави в някаква категория — безработни, току-що изписани от болницата хора, около които още се носеше дъх на йодоформ, недъгави като онзи слепец, седнал до вратата, който държеше върху стиснатите си колене акордьорска чанта. На кръгла маса пред тезгяха вечеряха три жени от „Армията на спасението“, които ядяха само зеленчуци и шепнешком си правеха нравоучителни изповеди, свели глави под завързаните си с панделки високи шапки. Имаше също и случайни клиенти, изхвърлени от живота нещастници, попаднали тук кой знае по каква превратност на съдбата, отломки на мизерия, престъпления и несполуки. Те бяха доволни, че са се приютили поне тук; превили гръб под някакво тежко минало, не смееха много да вдигат очи и дълго мачкаха хляба си в супата, преди да започнат да ядат. Един от тях седна тъкмо срещу Жак. За миг погледите им се кръстосаха. В погледа на непознатия Жак зърна бегла светлинка, която бе сякаш тайният знак на всички преследвани от закона — интимен тайнствен допир само с краищата на зрителните антени; леко загатване, бързо като светкавица и винаги същото: „А ти кой си? И ти ли си от онези, които не могат да се пригодят, непокорен, преследван?“

Млада жена се яви на прага и направи няколко стъпки в залата. Фигурата й беше стройна, походката — лека. Носеше черен костюм. Очите й търсеха някого, когото тя не можеше да види. Жак наведе глава. Внезапно сърцето му се сви. Той рязко стана, за да избяга навън.

Жени… Къде ли е тя сега? Какво ли прави без него, без други новини освен лаконичната карта, изпратена от френската граница? Той често мислеше за нея във внезапни кратки пориви, страстни и тъжни едновременно. Всяка нощ през дългите безсъници конвулсивно я притискаше в прегръдките си… Мисълта, че тя може би има нужда от него, мисълта за несигурното й бъдеще му беше непоносима. Но той рядко мислеше за това. Изкушението да спаси живота си заради нея не бе го докосвало никога. Да пожертвува любовта си, не му се струваше измяна. Колкото по-силно чувствуваше, че е верен на себе си, на човека, когото Жени бе обичала, толкова повече чувствуваше, че остава верен на любовта си.

Вън на улицата — нощ, самота. Той почти тичаше, без да знае къде отива. Глуха мъжествена песен съпътствуваше стъпките му. Избягал бе от Жени. Беше извън досега й. В него бе останала само пламенната, прочистваща душата екзалтация на героите.