Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (153)

LXXIX

Жак притисна глава до дървената преграда. Тракането на влака, което проникваше в него и се разпространяваше по цялото му тяло, го възбуждаше. Беше сам в едно третокласно купе. Беше горещо като в пещ въпреки отворените прозорци. Плувнал в пот, той се бе тръшнал на края на пейката, който оставаше в сянка… Това, което чуваше, не беше вече шумът на влака, а бръмченето на мотор… Самолет сред небето!… Стотици хиляди бели листчета се пръскат в пространството…

Течението, което гали тялото му, е топло, но потропването на щорите създава илюзия, че вътре нахлува свеж въздух. Срещу него чантата му се люлее при всяко подрусване — чанта от избеляло жълто платно, издута като торба на странник, стара спътница, вярна до последното пътуване… В нея Жак беше нахвърлил бързо книжа и малко бельо, без да избира каквото и да било, с пълно безразличие. Едва бе имал време да хване експреса. Съобразил се беше с инструкциите на Менестрел: напуснал бе Женева за един час, без да остави адрес, без да види някого. Не беше ял нищо от сутринта; не бе имал дори време да си купи цигари на гарата. Няма значение, важното беше, че заминава. И този път действително заминаваше — самотно, безименно заминаване, от което нямаше да се завърне. Ако не беше горещината, мухите, които го дразнеха, този шум — сякаш удари на чук по наковалня, — който блъскаше главата му, той щеше да бъде напълно спокоен. Спокоен и силен. Отминали бяха вече тревогата и отчаянието, които бе изживял през последните дни.

Жак затвори за миг очи, но веднага пак ги отвори.

Нямаше нужда да се съсредоточава, за да изживее мечтата си…

Той се плъзга ниско над гребени на хълмове, слиза към синкавите долини, прехвръква над ливади, гори и градове. Седи в кабинката зад Менестрел. В краката му са натрупани позиви. Пилота дава знак. Самолетът се доближава до земята долу гъмжи от сини шинели, червени панталони, сиво-зелени куртки… Жак се навежда, грабва купчина позиви и ги хвърля. Моторът бръмчи. Самолетът се носи сред слънчевите лъчи. Жак се навежда, изправя се, сее непрекъснато под себе си облак бели пеперуди. Менестрел го гледа през рамо. Той се смее!

Менестрел… Менестрел… това е здравият стожер, около който се рее мисълта за мисията му.

Жак току-що се бе разделил с него. Колко различен беше той тази сутрин от вчерашния Менестрел! Някогашният водач! Изправено тяло, точни и живи движения. Облечен, обут за излизане. Още щом го срещна, той се засмя тържествуващо! „Нарежда се! Имаме късмет. Всичко ще стане много по-лесно, отколкото си мислех. Ние ще можем да отлетим след три дни.“ Ние? Жак, който не бе съвсем сигурен, че го е разбрал добре, бе промълвил смътни думи: „Хора, които са душата на една група… техният живот е много ценен… Би било престъпление да се излагат на риск…“ Но само с един поглед Пилота го бе прекъснал. Бе вдигнал рамене и този жест, който смекчаваше суровия поглед, сякаш казваше: „Вече не ме бива за нищо, вече никому не съм нужен…“ След това се бе изправил и бе казал бързо: „Без много приказки, моето момче… Трябва веднага да заминеш за Базел. По много причини. Тръгвайки от границата, нашият самолет веднага ще се озове над Елзас… Всеки си има своята задача: аз ще приготвя птицата, а ти — позивите. Най-напред да се изготви текстът. Мъчно е, но ти сигурно си мислил за това. След това трябва да се отпечата. Тая работа ще свърши Платнер. Не го ли познаваш? Ето ти бележка за него. Той е книжар на Грайфенгасе. Има печатница и сигурни хора. Там всички говорят еднакво добре и немски, и френски — ще ти преведат позива, ще ти изкарат един милион екземпляра на двата езика за няколко нощи… Нека всичко бъде готово за всеки случай още в събота. Три пълни дни. Не е невъзможно… Не пиши. Нито на мен, нито на никого — писмата се цензурират. Ако има нещо, ще те предупредя чрез някого, когото познаваш. Адресът е тук, в този плик. Заедно с други точни инструкции. И няколко карти. Не, не пипай. Ще ги разгледаш през време на пътуването… Значи, среща близо до границата — аз ще избера мястото и ще определя деня и часа… Съгласен?“ Едва тогава лицето му се бе смекчило и гласът му бе станал малко по-благ: „Така. Имаш влак за Базел в дванадесет и тридесет. — Той бе пристъпил напред и бе сложил двете си ръце на рамената на Жак: — Благодаря ти… Голяма услуга ми правиш…“ Погледът му се бе премрежил. Жак за миг бе помислил, че Менестрел ще го прегърне. Но Пилота бе отдръпнал ръцете си с рязко движение. „Неизбежно щях да приключа с идиотска проява. Но това поне би могло да свърши работа. — И накуцвайки, бе бутнал Жак към вратата. — Ще изпуснеш влака. До скоро виждане!“

Жак стана и се приближи до прозореца, за да подиша въздух. Той се загледа навън, но познатият пейзаж на езерото и на Алпите под августовското слънце блестеше за последен път пред очите му, без той да го вижда.

Жени… Още вчера, когато седеше във влака, с който идваше от Париж, непоносима болка прекъсваше дъха му, щом споменът за Жени изплуваше в съзнанието му. Да обхване още веднъж с ръце лицето й със сините зеници, да зарови пръсти в косата й, да види съвсем отблизо как се замъглява погледът й и се разтварят устните й! Веднъж, само веднъж да почувствува до себе си младото й тяло, тъй гъвкаво и топло!… Тогава той скачаше от мястото си, отиваше в коридора, стискаше с юмруци пръчката на прозореца и стоеше там със затворени очи, сгърчен, тръпнещ, излагайки лицето си на режещия вятър, на пушека, на искрите… Сега можеше да мисли за нея, без да страда толкова. Сега тя почиваше в спомените му — мъртва, която страстно бе обичал. Непоправимото носи успокоението в себе си. Откакто целта бе така близо, всичко — довчерашното му съществуване, Париж, сътресенията през последната седмица, — всичко внезапно бе останало така далеч зад него! Той мислеше за любовта си като за детството си, като за минало, което нищо не можеше да възкреси. А от бъдещето му оставаше вече само едно мълниеносно утре…

Той пусна щората, която машинално бе повдигнал. Мушна ръце в джобовете си и веднага ги измъкна влажни. Горещината го вбесяваше; и този прах, този шум, тези мухи! Седна отново, свали яката си и сгушен в ъгъла на пейката, с ръка, увиснала през прозореца, направи усилия да размисли.

Най-важното тепърва трябва да се извърши: да се напише възванието, от което зависи всичко. Необходимо е то да бъде като светкавица в нощта; да достигне до сърцата на хората, готови да се избиват едни други; неговата очевидност трябва да проникне в тях и да увлече всички в един общ устрем!

Отделни думи се въртяха в главата му. Дори цели фрази се образуваха, звучащи като речи на митинг:

„Неприятелски армии… Защо неприятелски?… Французи, германци… Родени случайно в едната или в другата страна… Хора, едни и същи хора! Повечето работници и селяни. Трудещи се! Трудещи се! Защо неприятели? Различни националности? Но нали с едни и същи интереси! Всичко ги свързва! Всичко прави от тях естествени съюзници!…“

Жак измъкна от джоба си бележник и моливче: „Защо да не си отбележа сега за всеки случай това, което ми минава през ума?…“

„Французи, германци. Вие сте братя! Вие сте еднакви! И по еднакъв начин сте станали жертва! Жертва на наложени лъжи! Никой от вас не е напуснал по своя воля жена си, децата си, дома си, фабриката си, магазина си, нивата си, за да служи за мишена на други трудещи се, подобни на него! Всички изпитват един и същи ужас от смъртта. Едно и също отвращение към убийството. Едно и също убеждение, че всеки живот е свещен. Едно и също съзнание, че войната е безсмислица, едно и също желание да се изтръгнат от този кошмар, да се върнат колкото се може по-скоро при жените си, при децата си, при работата си, да си възвърнат отново свободата и мира! И все пак ето че днес вие сте изправени едни срещу други с пълни пушки, готови да се избивате взаимно като глупци, щом ви дадат знак, без да се познавате, без да имате причини да се мразите, без дори да знаете защо ви карат да ставате убийци!“

Влакът забави ход и спря.

Лозана!

Хиляди спомени… Стаята със светлия чамов под в пансиона на Камерзин… София…

От страх да не го познаят Жак устоя на изкушението да слезе. Открехна малко завеската. Гарата, перона, будките за вестници. Ето там, пред третия коловоз, се бе разхождал една зимна вечер с Антоан, преди да се върне в Париж за смъртта на баща си… Струваше му се, че това пътуване с брат му е станало преди десет години.

В коридора на вагона се разминават хора, които носят куфари и водят деца след себе си. Двама стражари минават и преглеждат влака. Възрастна двойка влиза в купето и сяда. Мъжът, стар работник със загрубели от работа ръце, е облякъл празничните си дрехи за пътуването; той сваля сакото и връзката си, избърсва челото си и запалва пура. Жена му взема дрехата, сгъва я грижливо и я слага на коленете си.

Сгушен в ъгъла, Жак отново грабва бележника си и трескаво започва да драска:

„За по-малко от две седмици — всеобща демонична лудост! Цяла Европа! Печатът, лъжливите новини! Всички народи, упоени от едни и същи лъжи! Това, което до вчера още изглеждаше невъзможно, отвратително, е станало неизбежно, необходимо, справедливо!… Навсякъде все същите тълпи, изкуствено фанатизирани, нажежени до бяло, готови да се нахвърлят едни срещу други, без да знаят защо! Да умреш и да убиваш — това е станало синоним на героизъм, на върховно благородство!… И защо е всичко това? За какво? Кои са отговорните?“

Отговорните… Жак измъква от портфейла си сгънат лист. Ето фразата, която Ванхееде е преписал от една книга за Вилхелм II — извадка от реч, произнесена от кайзера: „Аз съм убеден, че повечето от сблъскванията между нациите са резултат на машинациите и на честолюбието на неколцина министри, които използуват тези престъпни средства единствено с цел да запазят властта си и да увеличат популярността си.“

„Трябва да се намери немският текст — помисли си Жак. — За да може да им се каже: Вижте, сам вашият кайзер го е писал…“ Да се намери текстът. Къде? Как?… Чрез Ванхееде? Невъзможно е да му се пише, Менестрел забрани… Да се намери текстът!… В базелската библиотека? Ами заглавието на книгата? И времето, което ще ми отнеме, докато го намеря… Не… И все пак… Трябва да се намери текстът… — Кръвта нахлува в главата му и го замайва. — Отговорните… Отговорните… — Той започва да се суети, размърдва се. Тези хора го вбесяват. Старата го следи с учудени очи. Тя е седнала срещу него на пейката, която е прекалено висока за нея; обута е с черни високи обуща и бели чорапи; малките й крака се люлеят от друсането на влака… — Отговорните… Да се намери текстът…

Ако старата продължава да го гледа, той ще… Тя изважда от кошницата си резен хляб и джанки; дъвче бавно и плюе кокичките в шепата си; на ръката й блести венчална халка. Жената като че ли не усеща, че на челото й се разхожда муха, също като върху лицето на мъртвец… Непоносимо!

Жак стана.

Как да намери този текст… В Базел? Не, не, напразен труд… Няма време… Знаеше, че няма да може да го намери.

Зажаднял за свежест, той излезе в коридора и се залови с две ръце за прозореца. Тъмни облаци забулваха сега веригата на Алпите. „Ще има буря. Ето защо е така душно…“ Гледано отгоре, езерото блестеше безжизнено и плътно като живак. Напръсканите лозя, които се спущаха до брега, имаха отровно синкав цвят.

„Отговорните… Когато търсим кой е подпалвачът, питаме се най-напред кой има полза от пожара…“

Жак избърса лицето си, взе отново молива си и прав, облегнат на рамката на вратата, се опита да си наложи безразличие към всичко — към старата жена, към задухата, към мухите, към шума, към друсането, към пейзажа, към цялата враждебна вселена. Започна трескаво да пише:

„Една тайнствена сила, държавата, се разпорежда с вас, както чифликчия с добитъка си!… Държавата? Какво е държавата? Френската държава, германската държава — те ли са истинските, упълномощените представители на народа? Те ли са защитниците на интересите на мнозинството! Не! Във Франция, както и в Германия, държавата представлява едно малцинство, което е натоварено да се грижи за делата на сдружения от спекуланти, с чиито пари е създадена властта и които днес са господари на банките, на големите предприятия, на транспорта, на вестниците, на оръжейните фабрики, на всичко! Абсолютни господари на една васална обществена система, която служи на интересите на неколцина за сметка на масите! Видяхме как действува тази система през последните седмици! Видяхме как сложният й механизъм разбива всяка съпротива на миролюбивите хора! И днес тази система ви раздава щикове и ви праща на границата, за да защищавате интереси, които са чужди и дори враждебни на почти всички измежду вас!… Тези, които отиват, за да бъдат избити, имат право да се запитат кого ползува тяхната жертва! Преди да пожертвуват кожата си, те имат право да научат за кого и за какво я жертвуват!…

Ето, първите отговорници са онова малцинство от експлоататори — едрите финансисти, едрите индустриалци от разните страни, които се конкурират ожесточено и които не се колебаят днес да принесат в жертва стадото, за да затвърдят своите привилегии, за да увеличат още повече своето охолство! Тяхното охолство не само не обогатява масите и не подобрява положението им, но ще послужи, за да зароби още повече онези, които оцелеят!…

Но тези експлоататори не са единствените отговорници. Във всяка страна те са си осигурили поддръжници и помощници в правителствата… Между отговорните стои на второ място онази шепа държавници с мания за величие, които сам кайзерът изобличи…“

„Да се намери текстът — повтаряше си Жак. — Да се намери текстът…“

„… Тази шепа шарлатани, министри, посланици, честолюбиви генерали, които със своите интриги и политически маневри в мрака на дипломатическите канцеларии и на генералните щабове хладнокръвно си играят с живота ви, без да ви питат, без дори да ви уведомят вас, френския народ, германския народ, които сте жертва на техните комбини… Защото това е положението: в демократична Европа на двадесетия век никой народ не е могъл да запази за себе си ръководството на външната политика; и никой от тези парламенти, които вие сте избрали и които би трябвало да ви представляват, никога не знае тайните задължения, които могат за двадесет и четири часа да ви пратят всички на скотобойната!

И зад тези големи виновници стоят, както във Франция, така и в Германия, онези, които повече или по-малко съзнателно са направили войната възможна, било като покровителствуват спекулациите на големите банкери, било като насърчават, водени от партизански страсти, амбициите на държавниците. Това са консервативните партии, работодателските организации, националистическият печат. Това са също така и черквите, духовенството, което почти навсякъде представлява фактически един вид духовна полиция, поставена в служба на имотните класи; черквите, които, изменяйки на своя дълг, са станали навсякъде съюзници и заложници на финансовите сили!“

Жак спря да пише и напразно се опита да прочете листа. Държал бе със сгърчени пръсти парченцето молив и поради треската, неудобното положение и люлеенето на влака почеркът му беше почти неразгадаем.

„Трябва да се пресее това — каза си той. — Лошо е… Пълно е с повторения… Прекалено дълго… За да бъде убедително, трябва да бъде сбито и кратко. Но за да могат те да се замислят, да се опомнят, трябва добре да им се дадат основните данни… Трудна работа!“

Умори се да стои прав. Да седне!… Да остане сам!… Той премина коридора, търсейки празно купе. Всички бяха заети и шумни. Нямаше как — трябваше да се върне на мястото си.

Слънцето, което клонеше към залез, изпълваше вагона с ослепителна златисточервена светлина. Смазан от горещината, мъжът хъркаше, облегнат на лакът, с угаснала пура в устата. Старата, все още държейки дрехата на събраните си колене, си вееше с вестник; раздвиженият въздух развяваше сивите й кичури. Тя избягваше погледа на Жак; но щом той вдигнеше глава, винаги забелязваше, че жената го гледа крадешком, вперила в него тъпия си и строг поглед.

Тогава той скръсти ръце, отвори очи и започна да брои до сто, за да се успокои. Обзет от внезапна умора, скоро заспа.

Изведнъж се сепна и се събуди, смаян, че е заспал. Колко ли беше часът? Влакът забави ход. Къде ли бяха? Неговите спътници стояха прави — мъжът бе облякъл дрехата си и бе запалил недогорялата пура; жената затваряше кошницата… Умът му бе мътен. Опита се да разпознае гарата. Берн? Кога бяха стигнали?

— Grützi^[1] — каза мъжът, минавайки пред него.

Перонът гъмжеше от хора. Всички се нахвърлиха към влака. Бъбриво семейство — майка, баба, две момиченца и прислужница, които говореха немски — нахлу в купето. Мрежите се издуха под струпаните кошници с храна и детски играчки. Жените имаха уморени, боязливи лица. Изнервени от горещината, момиченцата се караха за ъгловите места. Сигурно бяха хора, които войната е заварила, когато са били на летуване, и които се връщаха в родината си; вероятно бащата е заминал за полка си още през първите дни.

Влакът потегли отново.

Жак се измъкна в коридора, който беше препълнен с пътници, повечето мъже.

Отляво трима младежи, швейцарци, разговаряха високо на френски:

— Вивиани остава министър-председател, но без портфейл…

— Кой е този Думерг, който взема министерството на външните работи?

Вдясно двама пътници — млад студент с чанта под мишница и възрастен мъж с монокъл, вероятно професор — преглеждаха вестниците.

— Видяхте ли? — запита студентът подигравателно, подавайки на спътника си „Журнал дьо Женев“. — Сега пък и папата се намесил! Току-що е издал „Възвание към католиците в света“!

— Е, какво? — отвърна другият. — Може да не ти се харесва, но все пак има милиони католици по земята. Анатема на папата ли?… Ако беше изрична, смела, така че да разтърси хората… И ако бе разгласена, преди да започне това…

— Прочетете възванието — поде студентът. — Може би мислите, че той тържествено осъжда войната, обвинява правителствата, порицава всички воюващи държави и с гръм и мълнии ги отлъчва едновременно? По-полека! Ами благоразумието на Ватикана? Не, не… На тези милиони католици, които утре ще бъдат въоръжени, за да убиват, и които без съмнение тревожно чакат заповедите му, за да успокоят съвестта си, той не казва: „Не убивай! Откажи!“ — нещо, което може би действително щеше да направи войната невъзможна… О, съвсем не! Напротив, мило ги подканва: „Хайде, вървете, деца мои!… Вървете, но не забравяйте да въздигнете душите си към Христа!“

Жак слушаше разсеяно. Спомни си изведнъж за един мобилизиран свещеник, когото бе виждал някъде. Но къде? Да, на Северната гара, когато изпращаше Антоан… Млад свещеник със спортен вид, със светнали очи, с малко сержантско кепе, кокетно нахлупено над ухото — тип на свещеник от християнско спортно дружество, което тренира младежи, — беше нарамил две раници върху запретнатото си расо, а под него се виждаха съвсем нови туристически обуща… Северната гара, Антоан… Антоан, Даниел, Жени… Всички онези, които неволно възкръснаха в спомените му, всички тези мъже и жени, които го обкръжават и са част от един свят, на който той вече не принадлежи — света на живите, за които бъдещето съществува и които ще продължат без него жизнения си път…

Отляво тримата млади швейцарци коментираха с възмущение германския ултиматум, отправен до Белгия.

Жак направи крачка към тях и се ослуша.

— Така беше съобщено: един германски армейски корпус бил преминал тази нощ белгийската граница и напредвал към Лиеж.

Един още млад човек излезе от съседното купе и се присъедини към групата. Беше белгиец. Бързаше да се върне в Намюр, за да постъпи във войската.

— Аз съм социалист — заяви той веднага. — Но именно затова не мога да приема силата да смаже правото!

Той се изразяваше с лекота. Повиши тон. Заклеймяваше тевтонското варварство и възхваляваше западната цивилизация.

Други пътници се приближиха. И те също така бяха възмутени от цинизма на германското правителство.

— Белгийската камара се е събрала на заседание тази сутрин — каза един около петдесетгодишен мъж, който говореше френски със силен немски акцент. — Мислите ли, че социалистите ще гласуват кредитите за националната отбрана?

— Като един човек, господине! — извика белгиецът, поразявайки събеседника си с огнен предизвикателен поглед.

Жак не продумваше нито дума. Знаеше, че белгиецът говори истината. Но с бяс си спомняше държането на белгийските социалисти в Брюксел, техните декларации за абсолютен пацифизъм… Вандервелд… Миналия четвъртък — нямаше и шест дни оттогава.

— В Париж също — каза един от швейцарците. — Камарата се събира днес, за да гласува военните кредити.

— В Париж ще бъде същото! — твърдеше пламенно белгиецът. — Във всички съюзнически страни социалистите ще гласуват кредитите, по това няма никакво съмнение! Справедливостта е на наша страна!… Тази война ни е наложена. В борбата срещу пруския милитаризъм всеки истински социалист трябва да бъде в първите редици! — Говорейки, той не преставаше да измерва с очи човека с германския акцент, който продължаваше да мълчи.

На помощ на заплашената родина! Долу германският империализъм! Това беше общият припев. Във всички леви френски вестници, последните, които Жак бе прочел вчера, навсякъде прозираше едно и също решение — всички социалисти се отказваха от опозицията. Вчера съобщаваха, че тук-таме в предградията са станали събрания на някои секции, но само „за да се разисква как да се подпомогнат семействата на мобилизираните“. Войната бе станала факт — факт, приет без протест. Броят на „Гер Сосиал“ беше особено показателен. Гюстав Ерве има нахалството да публикува на първа страница следната фраза: „Жорес, вие сте щастлив, че не присъствувате на крушението на вашата прекрасна мечта… Но аз ви жаля, че си отидохте, без да видите как нашият корав, възторжен и идеалистичен народ с готовност реши да изпълни тежкия си дълг! Вие щяхте да се гордеете с нашите социалистически работници!“ Но най-многозначително беше „Възванието до железничарите“, издадено от Железничарския синдикат, който неотдавна още изявяваше тъй бурно своя антинационализъм: „Пред общата опасност старите омрази се изличават! Социалисти, синдикалисти и революционери, вие ще осуетите долните сметки на Вилхелм и първи ще отговорите на призива, когато прозвучи гласът на републиката!“

„Каква подигравка… — казваше си Жак. — Ето вече във всички страни е постигнато обединение на народните партии, нещо, което по-рано изглеждаше невъзможно. И то постигнато именно чрез войната! А ако това единство бе осъществено срещу войната!… Каква подигравка! Поддръжниците на Интернационала навсякъде единодушно приемат конфликта като националисти! А за да го предотвратят, достатъчно щеше да бъде преди петнадесет дни единодушно да обявят превантивна стачка!“

Единственото, последното ехо на независимост прозвуча в английския вестник „Дейли Нюз“, който Жак успя да намери. Това бе статия с тона на възвание, написана преди ултиматума до Белгия. В нея се порицаваше зараждането на първите войнствени настроения сред британското обществено мнение; заявяваше се твърдо, че е необходимо Англия да се запази от заразата, да запази своята свобода, своята роля на неутрален арбитър и да не се намесва в никой случай, дори ако някоя от неприятелските армии се осмели да насили белгийската граница. Да… Но днес Англия официално съобщаваше, че и тя също благородно влиза в злокобния танц.

Звънливият глас на белгийския социалист се издигна в коридора:

— Сам Жорес пръв би дал пример! Жорес ли, господине? Той би изтичал да се запише доброволец във войската.

„Жорес… — мислеше Жак. — Щеше ли да успее той да възпре отстъпниците? Би ли издържал докрай? — Той внезапно се видя с Жени пред кафенето на улица Монмартр… Мълчаливата тълпа, струпана в нощта… Санитарната кола… — Днес го погребват — помисли си той. — С цветя, с речи, с трицветни знамена и военни музики! Те си присвоиха великия покойник, за да го използуват в името на родината… О, ако действително ковчегът на Жорес днес премине мобилизирания Париж, без да предизвика метежи, значи, че всичко е свършено, значи, че работническият Интернационал е наистина мъртъв и ще бъде погребан с него…“

Да, засега всичко е свършено в хипнотизираните градове; да, в тила всички пружини са счупени. Но на огнената линия нещастниците, които са влезли в допир с войната, чакат само един призив, за да разкъсат дяволската магия. Той беше сигурен в това… Само една искра, и освободителният бунт ще избухне!…

Несвързани фрази закръжиха отново в главата му: „Вие сте млади, живи… Изпращат ви на смърт… Отнемат насила живота ви! И какво ще направят от него? Нови капитали в касите на едрите банкери!…“

Той пипна бележника си в дъното на джоба. Но как да си взема бележки в това движение, в този шум? Впрочем след по-малко от двадесет минути ще бъде в Базел. Трябва да търси Платнер, да се осведоми за квартира, за убежище, където да работи…

Изведнъж взе решение. Добре направи, че поспа. Чувствуваше се енергичен, с бистър ум. Платнер можеше да почака. Глупаво щеше да бъде да остави да отмине тази треска, която го бе обхванала. Вместо да тича из града, реши да се приюти в някой ъгъл на чакалнята и да нахвърли още топли върху хартията фразите, които кипяха, блъскаха се в ума му… В чакалнята… Или пък в бюфета, защото умираше от глад.