Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (152)

LXXVIII

Сафрио доби недоверчив вид:

— Кой ти каза?

— Портиерката на улица Каруж — отвърна Жак. — Току-що слизам от влака и още не съм видял никого.

— Si, si… Той живее при мене, откакто се върна от Брюксел — призна италианецът. — Крие се… Ясно виждах, че му е болно да се прибере в къщи без Алфреда. Казах му: „Ела при мене, Пилоте.“ И той дойде. Горе е. Живее като в затвор. Лежи по цял ден в леглото и чете вестниците. Оплаква се от ревматизъм… Но това е само предлог. Un pretesto^[1] — добави той, като смигна. — Всъщност не иска да излиза, не иска да разговаря… Не иска да види никого, дори Ришардле! А пък колко се е изменил! Оная негодница му пречупи краката! Никога не бих повярвал… — Той замахна отчаяно. — Свършен човек е.

Жак не отговори. Думите на Сафрио достигаха до него като през мъгла: той още не можеше да излезе от унеса, в който бе живял през безкрайното си осемнадесетчасово пътуване от Париж до Женева. Освен това страдаше от възпаление на венците, което през последните седмици няколко пъти не го бе оставяло да спи и което се бе влошило тази нощ от течението във вагона.

— Гладен ли си? — продължи Сафрио. — Жаден ли си? Не искаш ли нещо? Свий си една цигара. Тютюнът е хубав, от Аоста е.

— Бих искал да го видя.

— Почакай малко: ще се кача да му кажа, че си се върнал. Може би ще иска да те види, а може би не… Но и ти също си се променил! — поде той, втренчвайки ласкав поглед в Жак. — Si, si! Ти не ме слушаш, мислиш за войната… Всички са се променили… Разкажи, какво видя там? Пуснаха ли те да заминеш?… Знаеш ли кое е най-страшното — общата лудост на всички, които са облекли униформа! Техните песни, тяхната furia!… Влаковете с мобилизирани, които с блеснали очи крещят: „Към Берлин!“ А другите: „Към Париж!“

— Тези, които аз видях, не пееха — каза Жак мрачно. После, сякаш внезапно събуден, промълви с трескав глас: — Ужасното не е в това, Сафрио… А Интернационалът… Той не направи нищо. Той извърши предателство… Щом убиха Жорес, всички зарязаха делото! Всички, дори най-добрите. Ренодел, приятелят на Жорес! Гед! Самба! Вайан! Да, Вайан, който все пак е личност! Единственият, който посмя да каже в Камарата: „По-скоро въстание, отколкото война!“ Всички, дори водачите на Общата конфедерация! И това е по-непонятно от всичко друго. А пък те не бяха заразени от парламентаризъм. И решенията на синдикалните конгреси бяха изрични: „Обяви ли се война — веднага обща стачка!“ В навечерието на мобилизацията пролетариатът все още се колебаеше. Можеше да се направи нещо. Но те дори не опитаха. „Нашата свещена земя! Родината! Национално обединение! Защита на социализма срещу пруския империализъм!“ Ето какво намериха да кажат! А на тези, които питаха: „Какво да правим?“ — водачите можаха да отговорят само: „Подчинете се на заповедта в мобилизационното си назначение!“

Очите на Сафрио се бяха налели със сълзи.

— Дори и тук всичко е напълно променено — каза той след кратко мълчание. — Сега другарите говорят тихо… Ще видиш. Всички са се променили… Боят се… Днес федералното правителство е неутрално и ни оставя на мира. Но утре? И тогава, ако се наложи да заминем, къде ще отидем?… Всички се страхуват. Полицията следи за всичко. В клуба няма никого… Ришардле прави нощни събрания в къщи или у Боасони… Донасят вестниците и тези, които знаят езика, превеждат на другите. След това спорят, дразнят се… За нищо! Пък и какво може да се направи?… Само Ришардле върши работа. Той има вяра. Казва, че Интернационалът не може да умре, че ще възкръсне още по-силен. Казва, че Италия трябва сега да заговори. Иска швейцарските и италианските социалисти да се обединят, за да се спаси честта… Защото в Италия, нали знаеш — поде той, като вирна гордо чело, — целият пролетариат ни е верен! Италия е истинската родина на революцията! Всички водачи на групи — Малатеста, Борги, Мусолини, — всички се борят повече от всякога! Не само да попречат на правителството да влезе във войната, но и за да възстановят бързо мира чрез обединението на всички социалисти в Европа — и на германските, и на руските.

„Да… — каза си Жак. — Те не са помислили, че няма по-бърз начин да се възстанови мирът…“

— Във Франция също ще намерите няколко островчета, които се държат още — пошушна той с безучастен тон, сякаш тези въпроси не го засягаха вече. — Вие би трябвало да поддържате връзка с Федерацията на металиците например. Там все пак има свестни хора. Нали си чувал за Мерем… Там е също Монат и групата около „Ви Увриер“. Тези не са се предали… Ще намерите и други — Мартов… Мурлан с хората от „Етандар“…

— В Германия имаме Либкнехт… Ришардле е установил вече връзка с него.

— Във Виена също… Хосмер… Сигурно ще може да се свържете чрез Митьорг…

— Митьорг ли? — прекъсна го италианецът и стана. Устните му затрепериха. — Митьорг ли? Значи, ти не знаеш?… Той замина.

— Замина ли?

— За Австрия.

— Митьорг!

Сафрио притвори очи. Върху хубавото му римско лице се четеше неприкрита животинска болка.

— Щом се върна от Брюксел, Митьорг каза: „Ще се върна там.“ Всички го убеждавахме: „Ти си луд! Имаш присъда за дезертьорство!“ А той ни отговори: „Именно за това. Дезертьорът не е страхливец. Дезертьорът се връща, когато има война. Трябва да отида!…“ — „Но какво ще правиш там, Митьорг? — викам му. — Да не би да искаш да станеш войник?“ Не бях разбрал какво иска да каже… Тогава той рече: „Не, няма да стана войник. Искам да дам пример. Нека ме застрелят пред всички!…“ И ето на’, още същата вечер замина.

Ридания заглушиха думите на Сафрио.

— Митьорг! — промълви Жак с унесен поглед. След кратка пауза той се обърна към италианеца: — А сега иди му кажи, че съм тук.

Останал сам, той повтори полугласно:

— Митьорг!…

Митьорг все пак бе извършил нещо; бе направил всичко, което е можел да направи… Всичко, за да си докаже, че остава верен на себе си… Избрал бе да извърши постъпка, която да послужи за пример, постъпка, с която бе пожертвувал живота си…

Когато Сафрио слезе обратно, той се смая, виждайки изписана върху лицето на Жак следа от усмивка, която бавно изчезваше.

— Имаш късмет, Тибо! Той иска да те види… Качи се.

Жак тръгна след италианеца по витата стълба, която почваше от дрогерията. На последния етаж Сафрио се дръпна настрана и посочи едно таванско помещение, обковано с дъски.

— Той е там… По-добре е да влезеш сам.

Менестрел обърна глава към отварящата се врата. Лежеше на леглото; лицето му лъщеше и черните му залепнали от пот коси правеха черепа му да изглежда по-малък, а челото по-изпъкнало. В отпуснатата си ръка държеше вестник. Над него през таванския прозорец се виждаше квадрат пламтящо небе. Въздухът беше задушен. Разгънати вестници бяха разхвърляни по плочките, които бяха осеяни с недопушени цигари.

Менестрел не отвърна на усмивката на Жак, чието въодушевление спадна изведнъж, докато отиваше към леглото. С бързо движение, каквото не би могъл да направи болен от ревматизъм човек („Точно un pretesto“ — помисли си Жак), Пилота стана на крака. Носеше на голо авиаторски комбинезон от избеляло синьо платно. През отворената яка се виждаше космата, мършава гръд. Имаше занемарен, почти нечист вид; косата му, прекалено дълга, стърчеше на врата му като патешки пера.

— Защо се върна?

— Какво можех да правя там?

Менестрел се бе облегнал на скрина; скръстил ръце, той гледаше Жак, като мачкаше брадата си. Придобил беше нов тик: лявото му око непрекъснато мигаше.

Съвсем объркан от този прием, Жак продължи да говори, каквото му дойдеше на езика:

— Не можете да си представите какво е там, Пилоте… Всички събрания са забранени, няма вече митинги… Цензура — нито един вестник не иска и не може да публикува опозиционни статии… На терасата на едно кафене видях как пребиха един човек, който не беше поздравил знамето достатъчно бързо… Какво да се прави? Позиви из казармите ли? За да те пипнат още първия ден. Какво? Саботаж? Не е за мене работа, нали знаете… Впрочем да вдигнеш във въздуха склад за гранати или влак с бойни припаси, когато има стотици складове и хиляди влакове… Не. Засега нищо не може да се направи там! Нищо!

Менестрел сви рамене. Безжизнена усмивка трепна на устните му.

— И тук също!

— Зависи — възрази Жак, като извърна очи настрана.

Менестрел като че ли не го чу. Той се обърна към скрина, намокри ръката си в легенчето с вода и навлажни челото си. Забелязвайки, че Жак поради липса на свободен стол стоеше прав, той махна натрупаните на табуретката книжа. Оглеждаше се наоколо със замрежен поглед като маниак. Върна се към леглото, седна на края на дюшека с отпуснати ръце и въздъхна.

— Тя ми липсва, знаеш ли… — каза той внезапно. Говореше с ясен, почти безразличен тон, сякаш просто констатираше някакъв факт.

— Не трябваше да постъпят така — пошепна Жак след кратко колебание.

И този път Менестрел като че ли не го чу. Той стана, бутна с крак вестника, отиде до вратата и влачейки крака си като ранено насекомо, започна да се разхожда надлъж из стаята, едновременно възбуден и отпуснат.

„Как е възможно да се измени толкова?“ — помисли си Жак. Не можеше да повярва на очите си. Продължаваше да наблюдава Менестрел, тъй като той сякаш бе забравил за присъствието му. Отслабналото му лице бе изгубило израза си на съсредоточена сила, на вечно будна проницателност. Очите бяха все още подвижни, но без блясък; погледът се бе някак си странно смекчил, и то толкова много, че от време на време отразяваше някакво успокоение, някакъв вътрешен мир. „Не — каза си веднага Жак, — това не е успокоение, а умора… Отрицателен покой, който се дължи на умора.“

— Не трябваше ли? — повтори най-после Менестрел със смътно въпросителен тон. Той понечи да свие рамене, без да прекъсне разходката из стаята. После изведнъж се спря пред Жак: — Ако след всичко това съм изгубил понятие за нещо — то е понятието за отговорност!

„Всичко това!“ Жак сметна, че Менестрел не мислеше само за собствените си грижи, само за Алфреда и Патерсън, но и за Европа, за нейните управници, за дипломатите, за партийните водачи; може би дори за самия себе си, за това, че бе напуснал поста си.

Пилота отиде още веднъж от едната стена до другата, върна се, излегна се пак и пошушна:

— Всъщност кой е отговорен, отговорен за действията си, за себе си? Познаваш ли някой да е отговорен въобще за нещо? Аз никога не съм срещал такъв човек.

Последва дълго мълчание, тежко и потискащо мълчание, което се сливаше с горещината, с безжалостно ярката светлина.

Менестрел лежеше неподвижен, със затворени очи. Легнал, той изглеждаше висок. Ръката му, с пожълтели от тютюна нокти, с полусвити пръсти, сякаш сгърчени върху невидима топка, бе отпусната с дланта нагоре до ръба на дюшека. Китката се показваше из ръкава. Жак гледаше втренчено тази ръка; приличаше му на крак на граблива птица, гледаше китката, която никога не му се бе струвала тъй тънка и крехка, тъй женствена. „Тая негодница му пречупи краката…“ Не, Сафрио не бе преувеличил нищо!… Но все пак тази констатация не обясняваше нещата. Жак отново се сблъскваше с тайната на Пилота. Да се откаже от борбата в момента, когато всичко даваше основание да се надява, че неговият час най-сетне ще удари? Човек с такава закалка!…

„Възможно ли е с такава закалка?“ — запита се Жак.

Изведнъж, без да помръдне, Менестрел изрече:

— Митьорг отиде да срещне смъртта си.

Жак трепна.

„Всеки, когато може“ — помисли си той.

Минаха няколко секунди.

— Сигурно няма да бъде много трудно — пошепна той, — ако човек със смъртта си може да извърши едно дело… съзнателно дело. Последно дело. Полезно дело.

Ръката на Менестрел леко потръпна; костеливото му лице със спуснати клепачи изглеждаше като вкаменено.

Жак изправи рамене. С нетърпелив жест той оправи кичура коса над челото си.

— Ето какво искам аз — рече той.

Гласът му внезапно така затрепери, че Менестрел отвори очи и обърна глава. Жак бе втренчил поглед в таванския прозорец; мъжествените му черти, напрегнати, залени от светлина, изразяваха непоколебима решителност.

— В тила борбата е невъзможна. Поне засега. Нищо, абсолютно нищо не може да се направи срещу правителствата, срещу военното положение и цензурата, срещу печата, срещу цялата тази патриотична лудост!… Но на бойните линии — там е друго! Може да се действува върху човека, когото пращат срещу куршумите! До него трябва да достигнем ние!

Менестрел като че ли понечи да махне с ръка; Жак изтълкува този жест като израз на съмнение; всъщност това бе само нервен тик.

— Оставете ме да се изкажа!… О, знам. Днес те с цветя на пушките пеят „Марсилезата“ и „Wacht am Rhein“… Да. Но утре? Утре същият този мъж, който е тръгнал с песни, ще бъде само нещастник, изправен пред действителността! Изправен пред войната! Изгладнял човек с окървавени крака, капнал от умора, ужасен от първите бомбардировки, от първите атаки, от първите ранени, от първите убити… На него вече може да се говори… На него трябва да му се викне: „Глупак! Още веднъж те използуват! Използуват патриотизма, благородството и храбростта ти! Всички те измамиха! Дори тези, в които ти имаше доверие, дори тези, които ти бе избрал да те защищават! Но сега трябва най-после да разбереш какво искат от тебе! Разбунтувай се! Откажи да се биеш, да жертвуваш кожата си за тях! Откажи да убиваш! Протегни ръка на братята си отсреща, на тези, които са измамени и експлоатирани като теб! Хвърлете пушките си, разбунтувайте се!“ — Жак се задушаваше от вълнение. Остана задъхан няколко секунди, после поде: — Важното е да можем да достигнем до този човек!… Ще ме попитате: „Как?“

Менестрел се бе повдигнал на лакът. Той гледаше Жак с внимание, което дори леката ирония, която се мярна в погледа му, не успяваше да прикрие.

Действително видът му казваше: „Да, как?“

— Със самолет! — извика Жак, без да дочака въпроса му. — Със самолет можем да го достигнем! — продължи той по-бавно и по-тихо. — Трябва да отидем над самите бойни линии, да прелетим над френските и германските войски… Трябва да пръснем над тях хиляди и хиляди позиви, позиви на два езика… Френското и германското командуване могат да попречат на разпространяването на позиви между разквартируваните войски. Но те не могат да направят нищо, абсолютно нищо срещу облак от тънки листчета, които падат от небето на много километри по фронта, които се пръскат над селата, над биваците, навсякъде, където има събрани войници!… Този облак ще проникне навсякъде. Тези листчета ще бъдат прочетени и във Франция, и в Германия… И ще бъдат разбрани!… Ще се предават от ръка в ръка чак до резервните части, ще достигнат до гражданското население… Те ще напомнят на всеки работник, на всеки селянин, на всеки французин и германец какво е той и какво трябва да направи за себе си, какво е войникът срещу него, ще му напомнят, че е чудовищно, безсмислено престъпление някой да желае това взаимно избиване!

Менестрел отвори уста, за да каже нещо, но замълча и отново се изтегна, вперил очи в тавана.

— О, Пилоте, представете си въздействието на тези позиви! Какъв призив към бунт!… Въздействието може да бъде съкрушително! Стига само в една точка на бойната линия неприятелските войски да започнат да се побратимяват, и огънят веднага ще се разпространи като пламнала суха трева! Неподчинение!… Обезсърчение на командирите. Още същия ден, в който извърша полета, и френското, и германското командуване ще бъдат парализирани… Всяка операция ще стане невъзможна в сектора, над който прелетя!… И какъв пример! Каква пропагандна сила! Този магически самолет… Този вестител на мира… Днес ние още можем да спечелим победата, която Интернационалът не успя да спечели преди мобилизацията. Ние провалихме единството на пролетариата, изпуснахме общата стачка, но сега можем да спечелим с побратимяването на бойците!

Устните на Пилота се изкривиха в бегла усмивка. Жак направи крачка към него. Той също се усмихваше, изпълнен с непоколебима увереност. Без да изгуби спокойствието си, без да повиши глас, той поде:

— Всичко това е напълно осъществимо. Но имам нужда от помощ, имам нужда от вас, Пилоте. Само вие със старите си връзки можете да ми доставите самолет. Вие също можете за няколко дни да ме научите да управлявам — достатъчно, за да прелетя няколко часа в дадена посока. Бойното поле може да се достигне оттук без приземяване. От Северна Швейцария е много лесно да се прелети до френските и германските войски, струпани в Елзас… Не, не, всичко съм обмислил. Трудностите и рисковете… Ако вие желаете, ако ми помогнете, трудностите могат да бъдат превъзмогнати. Колкото до риска — защото има само един риск, — това вече е моя работа! — Жак внезапно се изчерви и млъкна.

Само с един поглед Менестрел се увери, че Жак бе казал всичко, което искаше да каже. Той бавно се изправи и седна на ръба на леглото. Избягваше да гледа Жак. Остана няколко минути наведен, с отпуснати крака, търкайки леко коленете си с длани. После, без да промени позата си, каза:

— Значи, ти мислиш, че един дезертьор от френската армия може да се научи да лети в Швейцария току-така, без това да се стори някому подозрително? И вярваш, че за няколко дни ще знаеш да излиташ сам, да четеш карта, да разпознаваш места и да летиш съвсем сам няколко часа? — Гласът му беше равен, леко подигравателен, но лицето му бе непроницаемо. Той вдигна ръка и за миг загледа разсеяно черпите си нокти. — А сега — добави той почти сухо — би ли ме оставил сам…

Объркан, Жак продължаваше да стои посред мансардната стая. Преди да излезе, той се опита да срещне погледа на Пилота, питайки се дали добре го е разбрал, дали наистина трябва да си отиде, и то без да е чул нито една одобрителна дума, нито един съвет, без да е видял нито една насърчителна усмивка.

— Довиждане — произнесе отчетливо Менестрел, без да вдигне очи.

— Довиждане — пошепна Жак, отправяйки се към вратата.

Но точно когато престъпваше прага, у него се надигна някакъв бунт и той рязко се обърна кръгом. В очите на Пилота, вперени в него, гореше предишният огън; погледът беше втренчен, сякаш учуден, но все така неразгадаем.

— Ела при мене утре — каза тогава Менестрел бързо! И гласът му си бе възвърнал предишния тембър, твърдостта си, бързината. — Утре преди обед. В единадесет часа… И се крий, чуваш ли? Не се показвай. Пред никого. Никой не трябва да знае, че си се върнал. — Внезапно лицето му се озари от най-смайваща и най-нежна усмивка. — До утре, моето момче.

„Да — каза си той, щом Жак затвори вратата зад себе си. — Защо не в края на краищата?…“

Не че вярваше в ефикасността на този чудат план. Побратимяване на неприятелските армии! Може би беше възможно, но по-късно, след месеци страдания и кръвопролития… Но все пак всичко, което можеше да убие духа, да посее зародишите на бунта, е добро…

„Много добре го разбирам това момче: желае да получи своя дял от героизма, за да свърши…“

Той стана, дръпна резето и направи няколко крачки из стаята.

„Удобен случай — каза си той, като се върна до леглото. — Може би това е щастлива случайност… Някакво разрешение!…“