Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (151)

LXXVII

Жени бе взела отчаяно решение да избяга. Някакъв инстинкт й подсказваше, че за да има сили да направи тази стъпка, от която зависеше цялото й бъдеще, в никой случай не трябва да види отново майка си… Нито дори да си даде време да разсъждава!

Тя изтича право в стаята си. Трескаво нахвърля в едно куфарче бельо, няколко черни рокли, а след това със стиснати зъби и пламнали бузи сложи шапката и воала си, без дори да се погледне в огледалото, и напусна апартамента, сякаш някой я гонеше.

„Сега съм сама и свободна — каза си тя с някакво опиянение, примесено със страх, слизайки бързо по стълбите. — Сега наистина нямам никого другиго освен него!“

Когато излезе навън, главата й се замая за миг. Къде да отиде? Жак нямаше да отиде в бюфета преди два часа; а сега едва ли минаваше пладне. Няма значение — заради багажа най-просто би било да отиде веднага на гарата, като вземе трамвая на булевард Сен-Мишел и го смени на булевард Сен-Жермен.

Провървя й; без да чака много, намери място на платформата.

„Да не мисля — казваше си тя. — Да не мисля.“

Не беше трудно да не мисли, защото в претъпканата кола разговорът бе шумен и общ като след злополука.

— Ами браковете, госпожо! Тази сутрин по гишетата за гражданско състояние в кметствата чиновниците не знаят вече накъде да се обърнат — толкова мобилизирани се женят, преди да заминат!

— Ами формалностите?…

— Опростили са всичко. На война като на воина, тъкмо тук подхожда да се каже… Стига да имате два акта за раждане и военна книжка, за пет секунди може да узаконите каквато и да е стара връзка.

— Аз, знаете, намирам, че това е добре: за духа, пък и за всичко…

— О, дух не ни липсва! Когато е нужно, във Франция всички са на висотата на положението.

— Аз пък живея при укрепленията. Щом се развидели, просто обсаждат наборните комисии в предградието. Навлизат масово в армията.

— Не — намеси се един санитарен майор в униформа, — още не може да се постъпва във войската. Хората идват да се осведомят и може би да се запишат предварително…

Трамваят за Бастилията също бе претъпкан. Пътниците, застанали прави, бяха изпълнили и местата между седалките. Все пак Жени успя да седне благодареше на любезността на една възрастна жена, която, виждайки я, че носи багаж, й предложи мястото на момиченцето си.

Шумът на трамвая и глъчката наоколо я приспиваха, но тя нарочно се вслушваше в разговорите, които се водеха над главата й, за да избяга от собствените си мисли.

Преди улица Сен-Жак трамваят трябваше да спре, за да мине един лекоартилерийски полк, който се изкачваше към Сорбоната.

— Изглежда, че целият гарнизон тихомълком е напуснал Париж…

— Чувствува се, че ни командуват. Всичко върви… по военному.

— Да! Както започва, вижда се, че няма да продължи много.

— Аз бях на летуване във Вогезите, в Рибовиле… И знаете ли, когато хората видяха нашите храбри войници от източните области, и особено пехотните стрелци, мога да ви кажа, че се успокоиха!

— И все пак като глупаци отстъпихме десет километра от границата…

— Оставете тия работи! Когато двадесет милиона руски щика се насочват в гърба им, а ние отпред…

— Съдържателят на моя хотел каза, че един пътник, които пристигнал от Люксембург, бил видял как един френски летец връхлетял право върху един германски цепелин и го спукал като сапунен мехур!

— Трябва да се пазим от лъжливи новини — забеляза кондукторът. — Преди малко един пътник разправяше, че тази нощ сме били спечелили решителна победа в Елзас.

— Е, това вече е прекалено, разбира се!… Но мене ми казаха, че са видели германски патрули около Нанси…

— Нанси ли? Хайде де!

— Не сте ли чули, че са вдигнали във въздуха мостовете при Соасон?

— Кой ги е вдигнал? Ние или те?

— Ние, разбира се! В Соасон!

— Може да е бил някой шпионин…

— Трябва да си отваряме очите! Изглежда, че гъмжи от шпиони! Полицията не е достатъчна. Всеки трябва да наблюдава в своя квартал, в къщата си.

— Аз… брат ми е чиновник на Орлеанската гара и, знаете ли, жена му ми каза, че техният съсед от същия етаж криел германско знаме под леглото си.

— Аз пък приемам — каза дълбокомислено един господин с монокъл, — че всеки германец може да вика: „Да живее Германия!“ при условие, разбира се, това да няма характер на предизвикателство… Е, какво, те са си тамошни и не е тяхна вината…

Ново спиране при площад Мобер. Струпана тълпа запречваше улицата. Жени зърна в началото на улица Монж група побеснели хора, които, въоръжени с една греда, разбиваха с трясък витрината на един магазин, на който пишеше: „Млекарница Маги“.

В колата хората се развълнуваха.

— Карайте, момчета!

— Маги е прусак — каза господинът с монокъла. — И дори улански полковник!… Вестник „Аксион Франсез“ отдавна го е изобличил! Само чакаше мобилизацията, за да постигне целта си!

— Изглежда, че тази сутрин само в Белвил той е отровил повече от сто деца с млякото си!

Жени гледаше как хората блъскаха с тарана и чуваше глухите удари срещу желязната ролетка. Най-после ламарината се огъна. Вътре стъклата на витрината се пръснаха на парчета. Тълпата, струпана пред магазина, ликуваше: „Долу Германия! Смърт на предателите!“ На ъгъла на площада група стражари бяха слезли от велосипедите си и наблюдаваха сцената отдалеч, без да се намесват. В края на краищата Франция е нападната и народът сам си отмъщава. Трябва да го оставим на мира.

Най-после трамваят пристигна на гарата.

Дворът бе пълен с хора. Мъкнейки багажа си, Жени се втурна сред тълпата, достигна до бюфета и седна.

 

 

Ярка светлина заливаше залата през широко отворената голяма врата. Скрита в един ъгъл на дъното, тя стискаше една в друга влажните си ръце. Макар че бе още много рано да се надява Жак да пристигне, тя не сваляше очи от входа. Беше горещо и задушно. След друсането в трамвая неудобното кожено канапе й убиваше по цялото тяло. Блесналото слънце я заслепяваше. Тя гледаше срещу светлината хората, които непрестанно влизаха и излизаха. Други минаваха по тротоара, като вървяха бързо и тикаха пред себе си натоварени с багаж колички. Жени откъсна поглед от вратата, за да вземе куфарчето си, което бе оставила до себе си, и го мушна под масата; после отново го сложи на канапето и продължи да дебне влизащите. Суетенето й издаваше трескавото й състояние. Докато пътуваше, тя бе успяла да отвлече вниманието си; сега обаче не можеше да си наложи да не мисли; и задължението да остане може би цял час тук сама във властта на този душевен хаос я изпълваше с непоносима тревога. Стараеше се да мисли за дребни неща, да се занимава с незначителни подробности, но чувствуваше как ужасната мисъл, която до този миг бе успяла да отхвърли, кръжеше над мозъка й като граблива птица и все повече и повече се приближаваше… За да се защити, наложи си за миг да разгледа предметите, които се намираха пред нея, да преброи кифличките в кошчето за хляб, парчетата захар в чинийката. После отново отправи очи към вратата и започна да следи влизащите и излизащите хора. Една жена без шапка, с посивели коси премина прага, зърна първата свободна маса до входа и седна пред нея, като тежко отпусна глава в ръцете си. В същия миг Жени се почувствува грабната от спомена, който досега отблъсваше от себе си и който само бе чакал случай да връхлети върху й… Тя видя пред себе си майка си такава, каквато я бе оставила, отпусната дълбоко в креслото, притиснала ръце до слепоочията. Какво ли правеше сега? Дали се бе сетила да обядва? Жени си я представи в разхвърляната кухня, пред неизмитите чинии, пред двата прибора… И сега на свой ред тя затвори очи и закри лице с ръцете си.

Няколко минути минаха, без да направи никакво движение. „Ти си ревнива!… Ако имаш поне малко сърце…“ Тя повтаряше собствените си думи и не можеше да разбере как се бе решила да ги произнесе, нито как след това беше намерила сила да излезе от къщи.

Когато най-после вдигна глава, лицето и бе спокойно, сурово; от натиска на пръстите бяха останали следи по бузите й. „Какъв смисъл има да разсъждавам — каза си тя, — остава ми да направя само това и нищо друго.“ Поседя така за миг, втренчила поглед, без да вижда нищо, смазана от тежестта на решението си. Вече се колебаеше само за едно: дали да изчака идването на Жак, преда да извърши намисленото, преди да изпълни този повелителен дълг. Защо да го изчака? За да се посъветва с него ли? Нима още хранеше малодушната надежда, че той ще я разубеди? Не, решението й беше безвъзвратно. Тогава не беше ли най-важно да тури край на мъчението на майка си?

Жени разкърши рамене и повика келнера.

— Откъде мога да изпратя бързо писмо?

— Къде е пощата ли? Сигурно е отворена в такъв ден. Погледнете, вижда се оттук, дето е синята лампа…

— Пазете ми багажа. Ей сега ще се върна.

Тя тръгна тичешком.

Действително пощата беше отворена. Цивилни и военни обсаждаха гишетата. Жени поиска лист за бързо писмо и на един дъх написа:

„Миличка мамо, бях луда и никога няма да си простя мъката, която ти причиних. Умолявам те да ме разбереш и да забравиш. Оставам при тебе. Отказвам се от намерението си да замина тази вечер с Жак за Швейцария. Не искам да те оставя сама. За него днес е последен срок, той трябва непременно да замине. А аз ще отида по-късно. С тебе, надявам се. Нали? Не вярвам да ми откажеш да тръгнеш с мене!

Би трябвало да се върна веднага, да изтичам да те прегърна. Но би ми било много тежко да не прекарам с него последните часове преди заминаването му. Тази вечер ще се върна при теб и ще ти обясня всичко, миличка мамо, за да ми простиш.

Ж“

Жени сгъна листа, без да го препрочете. Ръцете и цялото й тяло трепереха; ледена пот залепваше бельото й. Преди да пусне бързото писмо в кутията, тя се увери, че то ще бъде предадено след един час. След това бавно премина обратно площада и седна пак в ъгъла на бюфета.

Успокоило ли я бе това, което току-що бе извършила? Тя си задаваше този въпрос, без да може да отговори. Чувствуваше се съкрушена от жертвата си, изтощена като след загуба на кръв. Така бе отчаяна, че сега се страхуваше от пристигането на Жак — далеч от него тя се чувствуваше по-силна да сдържи обещанието си. Опита се да обмисли положението: „След няколко дни… След седмица… две най-много…“ Две седмици без него! Ужасът й пред такава раздяла можеше да се сравни само със страха от смъртта…

Когато най-после видя силуета на Жак, очертан в рамката на вратата, тя стана изпъната като струна, бледа, безсилна, с вперени в него очи. Той я забеляза и още от пръв поглед разбра, че е станало нещо сериозно.

С трагично изражение тя отклони всичките му въпроси.

— Не тук… Да излезем.

Той взе куфарчето от ръцете й и я последва.

Тя направи няколко крачки по тротоара сред тълпата, после рязко се спря и вдигайки към него сърцераздирателен поглед, бързо и съвсем тихо каза:

— Не мога да тръгна тази вечер с теб…

Жак полуотвори уста, но не отговори нищо. Наведе се, остави куфарчето на земята и когато се изправи, бе вече успял, почти без сам да съзнава това, да придаде спокоен израз на лицето си. Изуменото му и недоверчиво изражение не отразяваше нищо от първата мълниеносна мисъл, която неволно бе минала през ума му: „Моята мисия… Сега съм свободен!…“

Минаващите пътници и войници ги блъскаха. Жак накара Жени да отстъпи до вдлъбнатината на стената между две колони.

— Не мога да замина… — поде тя с отривист глас. — Не мога да оставя мама… Днес не мога… Ако знаеше… Държах се отвратително с нея…

Тя гледаше земята, не смеейки да срещне погледа му. Той я наблюдаваше и с разтреперани устни и потъмнели очи се навеждаше към нея, сякаш да й помогне да се изкаже.

— Разбираш ли? — пошепна тя. — Не мога вече да замина след всичко.

— Разбирам, разбирам… — отвърна той през зъби.

— Трябва да остана при нея… Поне няколко дни… Ще те намеря в Женева… Скоро… Колкото е възможно по-скоро.

— Да — рече той убедено. — Колкото е възможно по-скоро. — Но в себе си мислеше: „Не. Никога… Всичко е свършено.“

Няколко секунди двамата стояха сковани, мълчаливи, без да се гледат. Тя интуитивно усещаше, че трябва да сподели с него какво бе станало с майка й и нея. Но вече не си спомняше подробностите. Пък и какъв смисъл имаше? Чувствуваше се безпомощна и самотна пред тази лична драма, която не можеше да се разкаже; Жак нямаше никакво участие в нея и никога нямаше да я разбере.

В тази минута и той също се чувствуваше безвъзвратно откъснат от нея, различен от всички други хора. Героизмът, който го опияняваше от два часа насам, го отделяше от всичко, правеше го недостижим за всяко нормално вълнение. Подобно на часовник, спрял при някакво сътресение, мисълта му бе замръзнала на първите думи — освобождаващи думи, — произнесени от Жени: „Не мога да тръгна с тебе.“ Страданието, разочарованието, които се четяха в държането му, не бяха престорени, но бяха повърхностни. Последните вериги бяха скъсани.

Той щеше да замине, и то сам! Всичко се опростяваше…

Тя го гледаше, мислейки, че утре няма да го вижда вече. Поразена беше от силата, излъчваща се от това лице, но твърде развълнувана, за да различи промяната, която ставаше в него, да разбере новите, освободени черти, преобразени от решението му. С поглед, от който бликаше нежност, тя галеше голямата му изразителна уста, челюстта, раменете, кънтящата корава гръд, върху която бе спала… Мъката, че няма да може да прекара идната нощ до него, да усеща топлината му, я обхвана с такава болезнена острота, че тя забрави всичко останало.

— Любов моя…

По пламъчетата, които блеснаха в зениците на Жак, тя разбра колко неблагоразумно бе постъпила, проявявайки нежността си… Споменът, който тези пламъчета събудиха в нея, я накара да потръпне от страх. Искаше и се да спи в прегръдките му, но нищо друго…

Той впиваше помътнелия си поглед в очите на Жени. Почти без да движи устни, промълви:

— Преди да замина… Нашият последен следобед… Искаш ли?

Тя не посмя да му откаже тази последна радост. Зачерви се, обърна настрани лице с нежна и нещастна усмивка.

Жак откъсна очи от нея и погледът му се зарея за миг отвъд заления от слънце площад, по фасадите, където блестяха фирми със златни букви: „Отел дьо Воайажьор“… „Сентрал-Палас“… „Отел дю Депар“…

— Ела — каза той, като я хвана за ръката.