Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (150)

LXXVI

Щом се озова вън от апартамента, наново го обхвана същият смут, който бе почувствувал, когато излизаше от „Етандар“, и който бе събудил у него тъй силно желание да остане сам. Жак се запита за миг какво беше онова неотложно нещо, което трябваше да извърши. Изведнъж думите на Мурлан прокънтяха наново в съзнанието му: „Може би ще бъде достатъчно нещо съвсем дребно… Ако изведнъж между двете армии блесне нещо, настъпи някакво просветление…“

Тази мисъл сякаш го ослепи. „Между двете армии…“ Тя му се налагаше с такава неудържима сила, с такава конкретна яснота, че той се спря посред стълбите, заловил се с ръка за перилата, със замаяна глава и сърце, разтуптяно от смелост и надежда… Един план, който от няколко часа назряваше в подсъзнанието му, блесна най-после в ума му и завладя цялото му същество. Това не беше смътно желание, изкушаващо слабоволен мечтател; онова, което внезапно се бе очертало в съзнанието му, бе точен план, план за определено индивидуално действие; някаква идея-фикс като онези, които тайно възникват в мозъците на анархистите. Сега той знаеше защо заминава за Швейцария и какво ще подготви там. Знаеше с какво реално действие, с какъв самостоятелен решителен акт ще може най-после след толкова дни на бездействие, на безплодна тревога да се бори за вярата си, да препречи пътя на войната! Това беше дело, което несъмнено изискваше пълна саможертва. Разбрал бе това изведнъж; и го бе приел без гордост, без дори да съзнава храбростта си. Водеше го единствено мистичната увереност, че това дело, за което бе готов да даде живота си, представлява днес единственото, последното средство, за да се събуди съзнанието на масите, да се изменят рязко събитията, да се разбият силите, които се бяха съюзили срещу народите, срещу братството и справедливостта.

Напълно бе забравил завръщането на госпожа дьо Фонтанен и необикновеното посещение, което току-що бе направил; забравил бе дори и Жени.

Тя обаче съвсем не го бе забравила… Преди да се върне в стаята на майка си, бе изтичала до балкона, за да го зърне, когато се покаже на тротоара; и вече бе започнала да се безпокои, че толкова се бави. Най-после го видя да излиза от пътната врата. Без да обръща внимание на минувачите и на обозите, които задръстваха платното на улицата, Жак се спусна като бесен към булевард Сен-Мишел. Жени го проследи с очи, докато изчезна, но той не се обърна.

 

 

Останала сама, госпожа дьо Фонтанен опря глава о гърба на креслото и остана няколко минути като вкаменена. Нито една ясна мисъл не се очертаваше в съзнанието й, но впечатленията й се събираха в смътната фраза, която тя унило си повтаряше: „Нищо добро не може да излезе от това…“ Продължаваше да вижда Жак и Жени, изправени един до друг пред нея, подобни на две издънки от един корен. После по някаква неволна асоциация видя строго мебелираната гостна в бащиния си дом; видя Жером като годеник; млад и покоряващ, стегнат в светлия си, обшит с черни галони жакет, той й се усмихваше, застанал под свода на прозореца. С каква увереност и те се устремяваха тогава към бъдещето! Как заедно се бяха опълчили срещу семейството! Как непобедима се чувствуваше тя, когато беше до него!… Изведнъж си припомни някогашния си жар, илюзиите си, увереността, че ще бъде щастлива, убеждението си, че те са първите, които изпитват подобен възторг. Това смешно възвръщане към миналото не само не я караше да изпитва някакво чувство на озлобление или тъга, а, напротив, изпълваше душата й с лъчиста радост, сякаш животът бе удържал своите обещания за щастие.

Тя трепна, когато чу, че дъщеря й се връща. Решителната стъпка на Жени, начинът, по който затвори вратата, напрегнатото й лице, разсеяният, фанатичен поглед, сякаш едновременно и жарещ, и угаснал, всичко това уплаши госпожа дьо Фонтанен.

Мислейки, че в нежността ще намери единственото ефикасно заклинание, тя боязливо пошушна:

— Целуни ме, миличка…

Жени се изчерви леко. На устните си тя чувствуваше още целувката на Жак. Престори се, че не е чула, понеже точно в този момент сваляше шапката и воала си, за да ги сложи върху леглото. След това, отстъпвайки на умората, тя погледна към шезлонга в дъното на стаята и се изтегна върху него.

Някак неловко и прибързано извика с висок глас:

— Толкова съм щастлива, мамо!

Госпожа дьо Фонтанен бързо устреми очи към дъщеря си. В тези думи, в които звучеше леко предизвикателство, нейното майчино сърце сякаш долови нотка на отчаяние. Това бе достатъчно, за да я убеди, че трябва да изпълни дълга си, един последен дълг, с каквито и рискове да бъде свързан той. Подчинявайки се на някаква вътрешна повеля, която тя смяташе, че идва от висшата сила, госпожа дьо Фонтанен изведнъж се изправи властно и каза:

— Жени, молила ли си се? Молила ли си се истински?… Можеш ли да кажеш: „Всевишният е с мене“?

Още при първите й думи Жени настръхна. Въпросът за вярата беше една мъчителна бездна, която я отделяше от майка й; и само Жени знаеше колко дълбока беше тази бездна.

— Жени. Жени, мое дете — продължи госпожа дьо Фонтанен. — Забрави гордостта си… Да се помолим заедно, да повикаме помощта на този, който знае всичко… Погледни с него в тайните на душата си… Жени! Не чувствуваш ли дълбоко в себе си нещо, което… се противи? — Гласът й затрепери. — Нещо… Някой… който те предупреждава, че може би се мамиш? Че може би лъжеш сама себе си?

Упоритото мълчание на Жени накара майка й да помисли, че тя се съсредоточава за молитва. Но след доста дълго мълчание девойката въздъхна:

— Ти не можеш да разбереш! — Тонът й бе рязък, обезсърчен, враждебен.

— О, да, миличка, разбирам те… Да, разбирам те…

— Не! — възрази Жени.

Във втренчения й поглед се четеше нетърпение и упоритост. Тя вече се наслаждаваше на болезненото опиянение да се чувствува неразбрана, да се смята преследвана. На езика й беше да каже: „Ти нямаш понятие какво представлява една любов като нашата!“ но не можеше да произнесе на глас думата „любов“. Затова се усмихна, но усмивката й приличаше повече на гримаса.

— Добре видях преди малко, че не разбираш… Нищо не разбираш!

— Какво искаш да кажеш, Жени? Намираш, че не съм ви посрещнала добре?

— Да.

— Така ли?

— Да! — отсече Жени, вперила очи в тавана. След това изправи рамене и с глух глас, изпълнен с упрек, изказа мисълта си: — Ако ни беше разбрала, щеше да намериш поне една дума да ни кажеш! Една дума, за да ни покажеш, че споделяш щастието ни!

Госпожа дьо Фонтанен бе извила очи настрана. Най-после тя каза:

— Несправедлива си, Жени… Как можеш да ми отправиш този упрек? Пристигам тази сутрин тук, без да знам нищо… Ти си ме държала настрана, криела си всичко от мене…

Жени я прекъсна, като сви рамене. Този жест не й беше присъщ; майка й никога не я бе виждала да го прави по-рано; това беше жест, възприет от Жак.

— Нищо не съм крила от тебе!… — изрече тя със заинатен, тайнствен и самодоволен тон. — Виждаш ли: обвиняваш, без да знаеш. Преди две седмици и аз самата съвсем не подозирах, че…

— Но аз не съм заминала от две седмици. Днес стават осем дни… Когато заминах, ти не знаеше ли?…

— Не!

Тя лъжеше, защото майка й беше още в Париж през онази вечер, когато бе срещнала Жак на Северната гара. Отметнала глава назад, тя искаше да скрие лицето си; но гласът й я бе издал тъй явно, че и майката, и дъщерята едновременно се изчервиха.

— Ако преди две седмици — подхвана Жени и смущението й се изрази в пресилен смях — ти бе ми заговорила за Жак, аз щях да ти отвърна, че го ненавиждам, че никога няма да се съглася да го видя пак.

Госпожа дьо Фонтанен сложи ръце на страничните облегалки на креслото и живо се наведе напред.

— Значи, за няколко дни само?… Без да си имала време да разсъдиш… — Тя без малко не каза: „Да говориш с мен?“, но само додаде: — Да се посъветваш с Даниел!

— С Даниел ли? — повтори Жени, като се престори на изненадана. — Защо пък с Даниел? — Изпаднала в някакво ожесточение, което сама не би могла да си обясни и оправдае — може би без сама да съзнава, то бе избухнало внезапно като реакция срещу нежния натиск и дребните спотайвани раздразнения в продължение на много години, — тя отново се изсмя дръзко. После, отстъпвайки на непонятното изкушение да засегне майка си в най-уязвимата точка, тя извика: — Сякаш Даниел знае, сякаш може да разбере! Какво би ми казал Даниел? Глупостите, които всеки може да каже! „Разумни“ неща!

— Жени!… — изстена госпожа дьо Фонтанен.

Но Жени не можеше вече да се сдържа:

— Същите неща, които сигурно и ти си мислиш! Кажи ги най-после!… Какво? Че има война?… Или какво? Че ние с Жак не се познаваме достатъчно? Че няма да бъда щастлива?

— Жени! — повтори госпожа дьо Фонтанен.

Тя гледаше слисано дъщеря си. Тази Жени със свъсени вежди, с каменно лице и хаплив глас не приличаше на никой от онези образи, които госпожа дьо Фонтанен бе виждала до себе си цели двадесет години. Сегашната Жени беше жертва на току-що развихрени инстинкти… „Безотговорна“ — помисли си тя с отчаяние, но едновременно и със снизхождение и почти с облекчение.

Неодобрението и дори страданието на майка й вместо да трогнат Жени, подхранваха раздразнението й.

— А ако ми е все едно дали съм нещастна, щом съм с него? Това не засяга Даниел, нали? Това засяга само мене! Не искам съвети от никого! Малко ме интересува какво мислят другите. Няма защо да се съветвам с никого, с никого, щом като имам него!

След този нов удар госпожа дьо Фонтанен побледня. Тя чувствуваше колко съзнателна, преднамерена беше обидата и това я огорчаваше най-много. Духът на злото, духът на мрака се бе загнездил в сърцето на детето й! Тя отправи към бога ужасен зов. Започваше да чувствува, че не може да се опълчи срещу заразата на тази отровена атмосфера, нито да потисне гнева, който я обхващаше. Все пак успя да запази още за миг тон на благоразумна твърдост:

— Ти винаги си имала пълна морална независимост, Жени. Знаеш го много добре. Откакто си достигнала на възраст да можеш да чуваш гласа на съвестта си, никога не съм ти налагала волята си, нито пък съм ти давала някакъв настойчив съвет. И днес също можеш да се считаш за свободна да действуваш, без да вземаш мнението ми. Но аз съм длъжна…

— Моля ти се, мамо!

— … Длъжна съм да ти говоря, дори ако това бъде напразно… длъжна съм да те предпазя от самата тебе… Жени… Дете мое… Обръщам се към най-благородното, което има в тебе… Възможно ли е да си загубила всяко понятие за добро и зло? Отвори очите си, ела на себе си. Ти си жертва на невъобразимо заблуждение… Дошла си дотам, че се отдаваш на страстта си не само без угризение, но сякаш това отдаване е проява на… на сила… на смелост… на благородство… — Тя се задъхваше. Изпитваше мъчителното чувство, че не се справя със задачата си, че е прекалено уморена, че върви по погрешен път, че не казва това, което трябва да каже, и че не го казва с необходимия тон… Може би щеше да замълчи, ако в този момент видът на излегнатата на шезлонга Жени не бе внезапно извикал пред очите й сцената на прегърнатите върху дивана тела.

— Ти би трябвало да се срамуваш! — промълви тя.

— Моля ти се, мамо! — повтори Жени сурово и заплашително.

— Срамота! — поде нещастната жена, която вече не се владееше. — Ти, Жени! Моето момиченце, моето дете!… Ти си се възползувала от моето отсъствие, за да тръгнеш по крив път!… — Тя внезапно се разкая, че се е увлякла от възмущението си и прекъсвайки се изведнъж, промени насоката на разговора. — Нима такова сериозно решение с толкова много последици може да се вземе само за няколко дни? Решение, което засяга целия ти живот? И не само твоя живот, но и нашия… Живота на брат ти, моя… Най-после цялото ни общо бъдеще зависи от това! Помисли ли за това? Не! Ти си била… Ти имаш…

— Стига, мамо! Стига! Стига!

— Загубила си си ума, действувала си като дете! — подхвърли най-после госпожа дьо Фонтанен като заключение. И фразата, която непрекъснато си бе повтаряла тази сутрин, се изплъзна от устата й: — Нищо добро не може да излезе от това!

Жени чувствуваше как у нея се надига хладен гняв, който я понесе като мъртва вълна. Тя рязко скочи на крака. О, колко строго съдеше тя майка си днес! Неразбиране, душевна сухота, егоизъм!

— Какво искаш да кажеш? — изрече тя бавно, като се приближи до госпожа дьо Фонтанен. — Ако някоя от нас двете не вижда ясно нещата, това си ти! Да! Ти мислиш за твоето бъдеще, а не за моето! Сега откривам нещо: ти винаги си ме обичала само заради себе си, единствено заради себе си! Ти от ревност си против нас! Ти си ревнива! Ревнива! Мислиш само за едно — да можеш егоистично да ме задържиш до себе си!… Но не разчитай на това! Твърде късно е! Съжалявам, че трябва да ти причиня мъка, но по-добре е да го научиш колкото е възможно по-скоро: тази вечер Жак заминава за Швейцария. И аз… и аз отивам с него.

— Тази вечер! За Швейцария? — пошушна госпожа дьо Фонтанен с едва доловим глас.

— Това не е никакво хрумване — бяхме го решили още преди твоето връщане. Това е последният влак, който…

— Ти? Тази вечер?

— Да, след малко!

— Не! Ти няма да направиш това, Жени! Само това не!

— Няма какво да говорим, нищо не може да се измени, мамо! — възрази Жени с жесток глас. — Сега никой не може да ни накара да променим решението си!

— Аз съм против това! Чуваш ли?

В отговор младото момиче вдигна рамене.

— Чуваш ли ме, Жени? Забранявам ти да заминеш!

— Безполезно е да настояваш, мамо… Повтарям ти, че… Впрочем, вместо да ме укоряваш, ти би трябвало… само ако малко имаше сърце…

— Само ако малко имах сърце ли?… — промълви госпожа дьо Фонтанен. Тя забрави всичко останало, за да запомни само тези ужасни думи.

— Да! Ако наистина те бе грижа за моето щастие — изкрещя Жени, загубила всякакво самообладание, — ако ме обичаше заради самата мене, ти днес…

Госпожа дьо Фонтанен не можа да издържи повече. Закри лицето си с ръце, мушна пръсти в ушите си, за да не слуша този глас, който я пронизваше.

„Не създанието решава, а всевишният — помисли си тя, затваряйки очи. — Боже, да бъде волята ти…“

Тя дочу глух шум и боязливо вдигна глава. Жени бе излязла от стаята, затръшвайки вратата. Шапката и воалът й не бяха вече на леглото.

 

 

„Трябва да се молим… да се молим“ — мислеше госпожа дьо Фонтанен.

Тя не успяваше да изпъди образа на Жени такава, каквато я бе видяла преди малко — извън себе си, нахално изправена…

„Боже — молеше се тя, — помогни ми, дай ми сили!… Нищо не е непоправимо… Никога не трябва да се отчайваме от твоите създания.“ — Два пъти поред тя бавно повтори евангелските думи: — „Не трябва да гледаме видимите неща, а невидимите. Защото видимите са преходни, а невидимите — вечни.“

Най-после след моментното затъпяване способността й да разсъждава се възвърна. Съсипана, с отпуснати рамене и сключени ръце, тя продължаваше да седи неподвижно, потънала във фотьойла. Но умът й работеше ясно. Тя търпеливо правеше усилия да намери някаква вина в себе си. Както винаги в часове на изпитание се стараеше да анализира мъката си, да очертае контурите й, да я превърне, тъй да се каже, в нещо определено, което да може да откъсне и да поднесе на бога. „Всичко, което не е дадено, е загубено…“

Не беше заминаването на Жени за Швейцария, което я вълнуваше най-много. Впрочем тя не можеше да повярва напълно, че дъщеря й ще замине. Това, което криво или право най-много я болеше, бе, че са я измамили. От това се беше разтворила истинска, дълбока рана. Тя наивно бе вярвала, че нежността й, разбирането й, свободата, която бе предоставила на Жени още от детските й години, са създали между нея и дъщеря й навик да се доверяват една на друга; че Жени никога не би взела важно решение, без да я предупреди, без да измоли нейното съгласие. А ето че в най-решителния момент на живота си Жени се е крила от нея. Използувайки отсъствието й, тя е действувала тайно, като момиче, държано и възпитавано с най-голяма строгост, което се е разбунтувало и най-после се е освободило от непонятната, тесногръда, нетърпеливо понасяна опека. Естествено въпреки мъчителната сцена, която се бе разиграла, госпожа дьо Фонтанен не се съмняваше, че дъщеря й я обича, нито пък мислеше, че нейната майчинска обич към Жени е намаляла. Не само че доверието й в Жени бе засегнато. Когато една вяра като нейната към Жени бъде грубо измамена, тя остава осакатена завинаги. Да изпитва същата нежност към нея — да. Но същото доверие? Не, никога вече.

Тази мисъл я отчая. Тя взе библията си и я отвори наслуки. Не й бе много трудно да съсредоточи вниманието си в текста. Малко по малко спокойствието й се възвръщаше. Странно, неочаквано, почти смущаващо спокойствие. Изведнъж, анализирайки се още по-внимателно, й се стори, че е доловила страшната тайна на това спокойствие: без сама да съзнава това, ново чувство се бе зародило в нея и вече бавно и сигурно растеше… Чувство, което й бе познато, защото го бе изпитвала по най-жестокото време на живота си, когато, нямайки вече сили да страда напразно, тя бе решила да отдели съдбата си от съдбата на Жером. Дали това въобще беше чувство? Не, а по-скоро някаква инстинктивна реакция, някаква самозащита на организма. „Лек, който мъдрата природа извлича от самите нас, за да направи поносими някои болки…“ — помисли си тя. Сложи настрана книгата и се опита да си уясни характера на това, което изпитваше, да му даде някакво име. Примирение? Откъсване?… Може би нямаше дума, с която да се означи тази смесица от две толкова противоречиви чувства — нежност и безразличие? Безразличие! Жестоката дума я накара да потръпне. Мисълта, че майчинска обич като нейната, която толкова години бе изпълвала сърцето й, може един ден под натиска на събитията да се примеси с безразличие — макар че в тази минута подобна мисъл не бе лишена от някаква слабост, — щеше да се превърне занапред в ново изпитание за нея. Тя затвори очи. Не искаше да мисли повече.

„Да бъде волята ти“ — пошушна госпожа дьо Фонтанен още веднъж.

Но скръбта я прекърши. Тя отново захлупи лице върху ръцете си и заплака.