Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (149)

LXXV

Госпожа дьо Фонтанен бе прекарала сутринта в смут, какъвто не бе изживявала дори през най-лошите часове на брачния си живот.

За щастие вратата към стаята на Даниел беше затворена; нещастната жена може би щеше да повярва, че е била жертва на кошмар, ако желанието й да си приготви чаша чай не я бе накарало да отиде в кухнята. Там тя зърна двата прибора и затваряйки инстинктивно очи, се бе обърнала кръгом и бе избягала обратно в стаята си.

След минути на униние следваха моментни пристъпи на трескава възбуда. След като свали пътните си дрехи, облече една стара домашна рокля и подреди стаята, вършейки прилежно най-различни незначителни работи, тя се помъчи да си наложи да поседи неподвижно и се настани в дълбокото кресло пред прозореца, между чиито щори проникваше слънчева светлина. Трябваше на всяка цена да си възвърне самообладанието, но малката библия, която можеше да й помогне, беше останала в куфара й. Тя отиде да потърси на етажерката старата библия на баща си: дебел, тежък том в черна подвързия, който пасторът бе изпълнил със знаци и бележки по полетата. Отвори го наслуки и се насили да чете. Но умът й отказваше да се подчини, откъсваше се от текста и въпреки волята й върволица несвързани образи и мисли се редуваха в съзнанието й — мисълта за Даниел се смесваше със спомените за деловите хора, които бе срещала във Виена, за несгодите по време на пътуването, за гарите, изпълнени с войници; но над всички тези безредни представи постоянно изплуваха образите на Жени и Жак, заспали прегърнати в леглото. Шумът от ешелоните, които минаваха по съседните булеварди, разтърсваше стените и кънтеше в главата й като някакъв зловещ акомпанимент на мислите й. За първи път в живота си тя не можеше да се освободи от страха си, от объркването, в което беше изпаднала. Усещаше, че е хваната и увлечена в някаква вихрушка, че някаква страхотна стихия опустошава Европа, съсипва дома й, че духът на злото тържествува в света.

Внезапно дочу, че нещо се раздвижи във вестибюла. Веднага след това долови шум от стъпки в коридора. Лицето й застина. Нямаше сила да стане, само се изправи в креслото. Вратата се отвори и Жени влезе; беше необикновено бледа под траурния си воал, с втренчени очи и повехнало лице.

Видът на майка й, тъй спокойно седнала на обичайното си място, облечена в старата си рокля на цветя, с библия на коленете, изненада и развълнува девойката. Сякаш след дългогодишно отсъствие цялото й минало се изправи изведнъж пред нея. Без да разсъждава, без да мисли за Жак, който се колебаеше дали да я последва, тя изтича към майка си, прегърна я и за да се приближи още повече, се отпусна на килима и притисна чело до коленете й.

— Мамо!…

Нежността и чувството на жалост моментално изтръгнаха госпожа дьо Фонтанен от тревогата й. Сърцето й се изпълни със снизхождение и в същото време тайната, която тя случайно бе открила, й се разкри в друга светлина — не вече като скандал, а като слабост. Тя се наведе към детето си, което бе намерила отново, и тъкмо щеше да вземе Жени в прегръдките си, за да чуе признанията й, да сподели нещастието й, да я разбере, да й помогне, да й посочи пътя — изведнъж дъхът й спря: една сянка бе мръднала на стената в коридора… Жени не беше сама! Жак е там! И той ей сега ще дойде!… Ръката й, обгърнала тила на Жени, се сгърчи. Тя не можеше вече да откъсне поглед от отворената врата. Минаха няколко секунди. От траурния воал се носеше силна горчива миризма… Най-после силуетът на Жак се появи в рамката на вратата. Ужасната картина — леглото и двете примрели от щастие лица — отново затрептя пред очите й.

Със задавен глас, пълен с упрек и ужас, тя промълви:

— Деца мои… бедни мои деца…

Жак бе престъпил прага. Стоеше прав пред нея и я гледаше едновременно плахо и гордо.

— Добър ден, Жак — каза тя отчетливо.

Жени бързо вдигна глава. Тя, разбира се, не се смееше, но в гримасата, която изкривяваше лицето й, сякаш се четеше отражението на някаква демонична радост; някакъв съвсем нов блясък, дързък блясък — изблик на неприкрит инстинкт, — правеше сините й зеници да блещукат. Тя протегна ръка към Жак, улови го бързо, дръпна го буйно и обръщайки се към майка си, каза:

— Отново го намерих, мамо! И то завинаги!

Тя искаше да вложи нежност в гласа си, но думите й прозвучаха като победен вик, с лека отсянка на предизвикателство, почти на заплаха.

За миг госпожа дьо Фонтанен се взря в нея, а после и в Жак. Направи усилие да се усмихне, но не успя. Слаба въздишка се изтръгна от устните й.

Жени я гледаше. В тази въздишка, в това майчинско лице, тръпнещо от тревога, но и от доброта, тя би могла да прочете обещание за прошка, но със своята болезнена чувствителност Жени видя само тъга и неодобрение. Това я оскърби, дълбоко уязви нежните чувства, които хранеше към майка си. Отдръпна се от нея, бързо скочи на крака и застана до Жак. Изпъчената й стойка, пламъкът в очите й изразяваха безмерна гордост, сляпа, нахална, предизвикателна гордост.

Жак, напротив, гледаше госпожа дьо Фонтанен настойчиво и с обич, сякаш, ако заговореше, би казал: „Разбирам ви… Но и вие трябва да ни разберете…“

Госпожа дьо Фонтанен обгърна двойката със смутен поглед и наведе очи, защото сцената в леглото отново се мярна пред очите й.

Настъпи мълчание.

После, по навик, тя учтиво покани Жак:

— Не стойте прави, деца… Седнете…

Жак донесе един стол за Жени и отзовавайки се на поканата на госпожа дьо Фонтанен, седна от лявата й страна.

Тези няколко обикновени думи сякаш внесоха успокоение. Щом седнаха в кръг, както обикновено, когато имаха гости, напрегнатата атмосфера бързо се разведри и стана почти нормална. Жак успя с почти естествен тон да наруши мълчанието, като започна да разпитва госпожа дьо Фонтанен за подробности по пътуването й до Париж.

— Значи, не си получила последното ми писмо? — попита госпожа дьо Фонтанен, обръщайки се към Жени.

— Нищо, никакво писмо, нищо не съм получавала от теб. Нищо освен картичката ти. Първата. Писана на гарата във Виена в понеделник. — Тя говореше отривисто, със стиснати зъби.

— В понеделник ли? — повтори госпожа дьо Фонтанен. Тя направи усилие да си припомни как се бяха развили събитията и запремига с очи. — Но аз пишех всяка вечер по две писма — едно на теб и едно на Даниел.

При мисълта за сина й сърцето й отново се сви.

— Нито едно от тях не е пристигнало — заяви Жени рязко.

— А Даниел не ти ли е писал?

— Да. Веднъж.

— Къде е той?

— Напуснал е Лювенил. Оттогава — нищо.

Отново последва мълчание, което Жак, чувствувайки се неловко, прекъсна:

— А… кога тръгнахте от Виена, госпожо?

Госпожа дьо Фонтанен се помъчи да си спомни.

— В четвъртък — каза тя най-после. — Да, в четвъртък сутрин. Но пристигнахме в Удине едва през нощта. И заминахме чак на обед за Милано.

— А в четвъртък сутрин знаеше ли се вече в Австрия за бомбардировката и окупирането на Белград?

Госпожа дьо Фонтанен смутено погледна младежа.

— Не зная — призна тя.

През целия си престой във Виена тя бе мислила само как да защити паметта на мъжа си и съвсем не се бе занимавала с развоя на събитията.

„Жени дори не ме запита дали съм успяла да уредя работите — каза си тя. После, поглеждайки дъщеря си, изведнъж си постави мъчителния въпрос: — Дали тя не е малко разочарована, че съм успяла да се върна?“

Колкото за да каже нещо, Жак продължи да я разпитва за състоянието на духовете във Виена и за манифестациите. Госпожа дьо Фонтанен се мъчеше да му отговаря, залавяйки се като него за тези безлични теми, които отлагаха ужасното обяснение, защото в този момент и тримата все още мислеха, че едно „обяснение“ е неизбежно и предстоящо.

Жак се обръщаше постоянно към Жени, за да я въвлече в разговора. Напразно. Девойката дори не си даваше вид, че слуша. Скованата поза на главата, сгърченото й отслабнало лице, суровият й блуждаещ поглед, особеният начин, по който тази сутрин вдигаше брадичката си, стискайки устни, всичко това показваше не само волята й да се държи настрана, но и скрито, враждебно напрежение. Седнала на ръба на стола, без да се опира на облегалото, с наболяло тяло и настръхнали нерви, тя хвърляше безразлични погледи наоколо си и понякога поглеждаше госпожа дьо Фонтанен, сякаш тя беше фигурантка в някакъв почти нереален декор. Струваше й се, че от сътворението на света майка й бе седяла вечно с библия в ръка в това старо тапицирано в зелено кадифе кресло, винаги обърнато накосо, за да пада повече светлина от прозореца. Това беше някогашен спомен, символ — може би трогателен, но повече дразнещ — на безвъзвратно минало, което с всяка измината минута все повече се откъсваше от нея. То потъваше в мъгла, както изчезват от погледа на заминаващия пътник групата роднини, дошли да се сбогуват с него. Жени вече пътуваше към други брегове. С разтуптяно сърце, сякаш стоеше на кораб, който вдига котва, тя чувствуваше у себе си пулса на нов живот. Ако Жак в този момент я хванеше за ръка и й кажеше: „Ела, напусни всичко това завинаги“, тя би тръгнала с него, без дори да се обърне назад.

В тишината малкият часовник на нощната масичка, поставен до снимката на Жером и Даниел, започна да бие продължително в тишината.

Жак хвърли поглед към него и внезапно обхванат от желание да избяга, се наведе към Жени:

— Единадесет часът… Ще трябва да вървя.

Те си размениха кратък поглед. Жени кимна одобрително и веднага стана от мястото си дори преди него.

Госпожа дьо Фонтанен ги наблюдаваше. Крайно мъчителна мисъл мина през ума й: „Това ли е нейната Жени, тъй пряма, тъй откровена!…“ Не можеше вече да я познае! Намираше, че има гузен вид, вид на човек с „нечиста съвест“… Да, въпреки привидната им самоувереност тя намираше, че в този момент и двамата се преструват. Те се гледаха със суетна, малко смешна тържественост като двама авгури, като двама посветени в някакво тайнство. „Като двама съучастници“ — помисли си госпожа дьо Фонтанен. И действително беше така. Между тях съществуваше опияняващото съучастничество на любовта, на тази любов, която те искаха да бъде абсолютна, тайнствена, небивала, единствена, главно единствена; такава любов, чиято изключителност никой друг освен тях не би могъл да разбере!

Насърчен от съгласието на Жени, Жак се приближи до госпожа дьо Фонтанен, за да се сбогува.

Тя се бе съвсем объркала от прибързаното му тръгване. Нима наистина ще я оставят сама, без да са й казали нищо повече? Нима не е заслужила повече доверие?… Тя се опитваше да бъде благоразумна, да приеме, да преглътне още и това, тази липса на уважение, която я обиждаше. Може би сама трябваше да ги накара да й се доверят? Но сега беше вече твърде късно. Смелостта й се бе изчерпала. Освен това чувствуваше се нервна поради умората си, поради душевното сътресение, което бе изживяла; всичко би пропаднало, ако избухне, ако направи някоя несправедлива забележка. Сигурно щеше да бъде най-добре тази първа среща да завърши без обяснения… И все пак тя не можеше да си наложи да не се сърди на Жени; в момента по-малко й се сърдеше за грешната й страст, отколкото за бунтовното й държане, което беше непонятно, неоправдано и нетърпимо. Не упрекваше Жак в нищо. Напротив, той й беше харесал при днешното си посещение — под плахата му почтителност тя бе почувствувала мълчаливо разбиране; отгатваше, че той е с чиста съвест и в душата му няма място за низости. И после той беше приятел на Даниел. Готова беше, ако такава е божията воля, да го обикне като син.

Тя му се сърдеше тъй малко, че в момента, когато се ръкуваше с него, бе готова да го дръпне към себе си, както правеше с Даниел, и да му каже: „Дайте да ви целуна, мое дете.“ За нещастие в този миг вдигна очи към Жени. Девойката стоеше права, обърната към тях, и нейният пронизващ поглед, пълен със скрита враждебност, бе втренчен в майка й; и този поглед сякаш казваше: „Да, наблюдавам те, гледам какво ще направиш, искам да видя дали най-после ще се досетиш за майчинския жест, който очаквам от тебе, откакто доведох Жак тук!“ Тогава раздразнението, което тлееше в сърцето на госпожа дьо Фонтанен, избухна, гордостта й се събуди. Тя се отказа да направи под принудата на тази мълчалива заплаха това, което се готвеше да извърши по свой почин.

Тя не прегърна Жак, а се задоволи да му протегне ръка, но той усети треперенето на ръката й, вълнението, скритото съгласие, нежността, която нещастната жена влагаше в това обикновено ръкостискане.

Всичко това трая само миг. Но докато Жак се отдалечаваше, последван от Жени, госпожа дьо Фонтанен интуитивно разбра жестоката истина: че през този миг цялото щастие, което й даваха отношенията й с Жени, бе проиграно, свършено и че връзката между нея и дъщеря й се бе скъсала завинаги. Тя се уплаши.

— Жени… И ти ли излизаш?

— Не — отвърна девойката, без да се обърне.

В коридора Жени хвана Жак за ръка и мълчаливо го отведе бързо във вестибюла.

Там те се разделиха. Погледите им се срещнаха. В очите и на двамата прозираше едно и също объркване.

— Но все пак ти ще заминеш с мене, нали? — прошепна Жак.

Тя се стресна.

— Какво! — възкликна тя обидено, сякаш той се бе усъмнил в нея.

— Как ще й кажеш?… — запита той след кратка пауза.

Тя стоеше изправена пред него с вдигната ръка, облегнала длан на вратата на дълбокия шкаф.

— О — отвърна Жени, като тръсна енергично глава, — сега ми е все едно!

Изненадан, той я изгледа. Погледът му се плъзна по сгърчената върху тъмното дърво ръка, чиито мускулчета потръпваха под бялата кожа; той допря устни до пръстите й.

— Би ли я взел с нас? — запита тя внезапно.

— Кого? Майка ти ли? — Той се поколеба за по-малко от миг. — Да, ако мислиш, че… Разбира се… Защо? Смяташ ли, че тя ще пожелае да замине с нас?

— Не знам — отговори тя бързо. — Не, не смятам… Но най-после човек трябва всичко да предвиди… — Тя замълча и леко се усмихна. После добави: — Благодаря ти. Къде ще те намеря?

— Не искаш ли да дойда да те взема оттук?

— Не.

— Ами багажът ти?

— Няма да е тежък.

— Ще можеш ли да го занесеш сама до трамвая?

— Да.

— А моите книжа? Пакетът, който оставих в стаята ти онзи ден…

— Ще го туря при моите неща.

— Е, добре тогава, ще ме намериш на гарата… В колко часа?

Тя се замисли.

— В два. Два и половина най-късно.

— Ще те чакам в бюфета, искаш ли? Ще можем да оставим багажа ти там до часа на нашия влак.

Жени се доближи до него, обхвана лицето му с двете си ръце. „Любов моя“ — помисли си тя. И бавно впи страстния си поглед в очите на Жак, докато устните им се сляха.

И този път Жени първа се отдръпна.

— Върви — каза тя. В гласа, както и по лицето й личеше крайна нервна възбуда, примесена с дълбока умора. — Аз ще се върна при мама, ще й говоря, ще й кажа всичко.