Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (147)

LXXIII

— Почини си — бе казал Жак на Жени. — Ще отида да изпратя Антоан на гарата, след това ще намина да се сбогувам с Мурлан: ще отида и в Общата конфедерация, и в „Юманите“. И най-сетне привечер ще се върна да те взема.

Но Жени имаше съвсем други намерения. Беше твърдо решила да не остава сама в апартамента тази сутрин.

— Ами кога ще стягаш багажа си? А нали вчера говореше, че трябва да разтребиш? В никакъв случай няма да бъдеш готова за заминаване довечера — закачаше я той.

Тя се усмихваше със съвсем нова усмивка — плаха и страстна, която замъгляваше погледа й.

— Намислила съм си нещо… Ще отида да видя нашата градинка на улица Лафайет. Вие… ти ще ме намериш там, като се връщаш от Северната гара. Или по-късно.

Съгласиха се тя да го придружи до улица Дьо л’Юниверсите, като минат пеш през Люксембургската градина. След това Жени щеше да отиде да го чака търпеливо пред черквата „Сен-Венсан дьо Пол“. Тя изтича да се облече.

 

 

Антоан бе излязъл от апартамента на Ана в три часа през нощта.

Не бе могъл да устои на копнежа да я види отново. Разрешил си бе тази последна и горчива радост без илюзии, както се удовлетворява последното желание на осъден на смърт. Но ужасното отчаяние, в което бе изпаднала Ана в момента на раздялата, и собственото му съжаление, че е отстъпил на изкушението, го караха да се чувствува изтръпнал и смазан. Когато се върна в къщи, той прекара остатъка от нощта на крак — подреждаше чекмеджета, гореше книжа, слагаше в пликове малки суми, предназначени за различни лица: за господин Шал, за прислужничките, за госпожица дьо Вез и дори за двамата сираци от улица Верньой, събуденото писарче Робер Бонар и брат му. Антоан продължаваше да се занимава с тях от време на време и искаше да им остави малко пари за през първите седмици на войната, когато всичко ще бъде дезорганизирано. След това написа доста дълго писмо на Жиз, с което я съветваше да не напуща Англия; писа също и на Жак на женевския му адрес, защото беше убеден, че след вчерашната сцена той няма да дойде да се сбогува с него. С няколко братски думи се извиняваше, задето го бе обидил, и настойчиво го молеше да му пише.

След това отиде в тоалетната стая, за да облече офицерската си униформа. Щом се натъкми, той се почувствува напълно спокоен, сякаш бе направил решителната крачка.

Слагайки гетрите си, той прехвърли през ума си всичко онова, което имаше намерение да извърши преди заминаването си. Не бе забравил нищо. Тази увереност окончателно го успокои. Изведнъж се сети, че ще му липсват много неща, за да може да изпълнява ефикасно работата си на военен лекар. Без колебание бързо изпразни офицерския си сандък, макар че го бе подредил много старателно, и замени по-голямата част от бельото, личните вещи и книгите, които бе имал слабостта да вземе със себе си, с всичко, което можа да намери в шкафовете си — бинтове, компреси, щипци, спринцовки, упойки и дезинфекционни средства.

Двете прислужнички бяха станали отдавна и сновяха безцелно из коридорите. Леон беше вече напуснал Париж; преди да се яви в полка си, искаше да навести „старите“.

Адриан дойде да съобщи, че закуската е сложена в трапезарията. Очите й бяха зачервени. Тя настойчиво помоли Антоан да мушне в багажа си пърженото пиле, което му донесе завито в хартия.

 

 

Антоан вече ставаше от масата, когато се позвъни. Той леко побледня; на лицето му светна нежна усмивка. Може би е Жак?…

И действително беше Жак. Той се спря на прага. Антоан се приближи непохватно. И двамата стояха със свито от вълнение гърло. Стиснаха си мълчаливо ръка, сякаш нищо не бе станало вчера.

— Страхувах се, че съм закъснял — промълви най-после Жак. — Готово ли е всичко? Щеше вече да тръгваш, нали?

— Да… Седем часът е… Време е.

Той се мъчеше да придаде твърдост на гласа си. С небрежно движение грабна фуражката си и я сложи на главата си. Дали му беше пораснала главата, откакто за последен път бе ходил на военно обучение? Или пък сега косата му бе по-дълга от по-рано? Фуражката стоеше смешно кацнала на върха на главата му. Той се погледна в огледалото на вестибюла и се намръщи. Докато несръчно закопчаваше колана си, погледът му шареше наоколо; Антоан като че ли се сбогуваше с дома си, с цивилния живот, със себе си. Но все пак очите му постоянно се връщаха към смешния образ, отразен в огледалото.

В този момент двете прислужнички, застанали прави една до друга, с отпуснати ръце, се разридаха. Макар че това го раздразни, той им се усмихна и отиде да им стисне ръка.

— Хайде, хайде…

Войнственият му тон обаче звучеше малко фалшиво. Той забеляза това и за да скъси сбогуването, се обърна към Жак:

— Ще ми помогнеш ли да сваля това до долу?

Те хванаха по една дръжка на сандъка и излязоха на площадката. На прага ръбът на сандъка се блъсна в крилото на вратата и направи дълбока рязка върху новия лак. Антоан погледна драскотината, машинално сви устни, но веднага замахна с безразличие. Може би именно в този миг той почувствува най-силно границата между сегашния си живот и бъдещето.

Слязоха двата етажа, без да разменят нито дума. Антоан стъпваше тежко с подкованите си груби обуща; закопчаният му мундир и коравата яка го задушаваха. Когато слязоха долу, той пошепна задъхано:

— Глупава работа, просто не се сетих, че можем да използуваме асансьора!

Той беше предвидил, че няма да намери такси и тъй като шофьорът Виктор беше мобилизиран също тази сутрин за реквизицията на камиони в Пюто, Антоан бе решил да вземе в колата си един стар механик от съседния гараж, който можеше да я върне обратно.

На външната врата, застанала в сянката на свода, портиерката по бяла камизола чакаше да го изпрати.

— Господин Антоан! — пошепна сълзливо тя.

— До скоро виждане! — извика й той бодро.

След това каза на механика да седне отзад, сложи Жак до себе си и хвана кормилото.

Улиците бяха оживени. Поради дезорганизацията на общинските служби пълните кофи със смет стояха навсякъде пред вратите на сградите.

При кейовете на Сена колата трябваше дълго да чака, докато мине върволица от камиони и автомобили, карани от войници. На Пон Роял — ново спиране: посред улицата пешеходци, вдигнали глави нагоре, радостно махаха шапки. Жак се наведе и погледна нагоре: във ведрото небе шест самолета летяха ниско, наредени в триъгълник, и се отправяха към североизток. Трицветните кръгове на крилата им се виждаха ясно.

На улица Риволи един полк от колониалната пехота в бойна униформа маршируваше в крак без музика, със затрогващо мълчание между две редици от любопитни. Тълпата сваляше шапки при минаването на дружинните командири, които яздеха пред войниците си.

На авеню Дьо л’Опера всички балкони бяха украсени със знамена. Колата мина покрай керван от коли на Червения кръст; след това покрай отряд войници в престилки, които вървяха с лопати и търнокопи.

При площада пред операта трябваше отново да спрат. Една артилерийска колона, следвана от десетина бронирани коли, се изкачваше към Бастилията. На покрива на самата опера работници поставяха прожектори, които трябваше да дебнат нощните посещения на германските таубен^[1] над Париж.

По цялата дължина на булевардите любопитни се трупаха въпреки полицейските кордони пред германските и австрийските магазини, които бяха ограбени през нощта. Около „Бохемски кристал“ тротоарът бе обсипан с парчета стъкла и стъклен прах. „Виенската бирария“ сякаш бе издържала обсада — през разбитите витрини се виждаха счупени огледала, изпотрошени маси и канапета.

Жак мълчаливо установяваше тези първи прояви на фанатичен патриотизъм. Наблюдаваше с интерес улицата и лицата на хората. Искаше му се да наруши мълчанието, но нямаше какво да каже на брат си. Впрочем присъствието на механика в дъното на колата можеше да послужи като извинение… Жак мислеше с трескава бързина за хиляди различни неща: за Жени, за миналата нощ, за бъдещото им заминаване, за Женева… А след това? Винаги го гнетеше една и съща мисъл… Менестрел, „говорилнята“… Не, в никой случай няма да се върне към някогашния живот на вечно очакване, на илюзорни заговори, на празни речи… Тогава какво? Да се бори, да действува, да рискува… Но ще може ли, като живее там?…

Изведнъж той трепна. Антоан, който караше бавно — постоянно трябваше да натиска клаксона, защото пешеходците бяха толкова многобройни по платното на улицата, колкото и по тротоарите, — се възползува от едно кратко спиране, отпусна ръка от кормилото и без да каже нищо, без дори да обърне глава, докосна леко коляното на Жак. Но преди още Жак да може да отговори на този нежен жест, Антоан бе вече уловил кормилото и колата отново тръгна.

 

 

Улица Мобьож беше почерняла от мобилизирани, които жените и родителите им изпращаха. В сбити редици те се изкачваха към гарата.

— Как бързат! — пошепна Жак смаян.

— А много вероятно е — каза подигравателно Антоан, като се изсмя принудено — тия нещастници да чакат до обед и дори повече, строени на някой перон, преди да могат да се качат във влака.

„Искат да пристигнат навреме — мислеше си Жак. — Бързат да започнат войната, като проявят дисциплина! Сигурно не съзнават колко многобройни са! Не съзнават, че биха могли да бъдат господари, ако пожелаят!…“

Дървен парапет, построен набързо през нощта, заобикаляше гарата с висока преграда, охранявана от войници. Площадът бе така задръстен, че не можеше да се мисли да се доближат с кола до гарата. Антоан спря. Жак му помогна да пренесат сандъка през улицата. Взвод пехотинци, с ножове на пушките, пазеха тесния вход; в оградената част на площада допущаха само мобилизирани.

Един сержант преглеждаше военните книжки. Той вдигна очи към нашивките на Антоан, отдаде чест и веднага заповяда на един войник да вземе багажа на „господин дружинния лекар“.

Антоан се обърна към брат си. В погледите и на двамата се четеше един и същ въпрос: „Ще те видя ли пак?“ Сълзи бликнаха едновременно в очите им. Мярнаха им се образи от миналото, от цялата незначителна и неповторима история на семейството им, която им беше обща и само тяхна. В същия миг те разтвориха ръце и несръчно се прегърнаха. Меката шапка на Жак се удари в козирката на Антоан. Не бяха се прегръщали от много, много години — от времето на ранното си детство, споменът за което като светкавица проблесна в съзнанието им.

Но войникът бе вече взел сандъка на рамо и го носеше към гарата. Антоан бързо се отдръпна назад. Вече мислеше само за едно: да върви след войника, да не изгуби от очи багажа си, единственото нещо, което бе още негово в този нов свят. Не гледаше вече брат си. Пипнешком протегна ръка, хвана ръката на Жак и бурно я стисна; след това, препъвайки се малко, се смеси с движещата се тълпа.

Със замъглени от сълзи очи, блъскан от минаващите войници, Жак се отдръпна няколко крачки и се облегна на оградата.

Един по един мобилизираните минаваха безспир зад оградата. Те всички си приличаха. Всички бяха млади. Всички бяха облекли износени дрехи, на които не държаха; всички имаха груби обуща и каскети. Преметнали бяха през рамо еднакви издути торби, еднакви нови чанти, откъдето се подаваха хлябове и гърла на бутилки. На повечето лица бе изписан израз на съсредоточеност и покорство, на някакво потиснато отчаяние и страх. Жак ги гледаше как преминават улицата накосо с военна книжка в ръка, сами, вече отделени от изпращачите. По средата на улицата някои от тях се обръщаха към тротоара, откъдето бяха дошли, понякога махваха с ръка, понякога се усмихваха дръзко за миг към някой мъж или жена, чийто развълнуван поглед бе вперен в тях; после, стиснали зъби, влизаха бързешком на свой ред в капана.

— Не стойте там! Движение!

Часовоят, който с пушка на рамо се разхождаше покрай преградата, младеж с широки ханшове, се пъчеше в бойната си униформа и късата му ръка стискаше здраво приклада на пушката. Имаше едва наболи мустаци и детски очи, които гледаха крадешком; съзнанието за важната задача, която му бе възложена, придаваше строг израз на лицето му.

Жак се подчини и тръгна по платното на улицата. Пред него мина елегантна лимузина, на чието стъкло бе прикрепена платнена лента: „Безплатен транспорт на разположение на мобилизираните“. Шофьорът беше облечен в ливрея. Вътре се бяха натрупали пет-шест младежи с чанти, които крещяха колкото им глас държи като новобранци: „Елзас и Лотарингия! Искаме Елзас!“

На тротоара пред Жак една двойка се разделяше. Мъжът и жената се погледнаха за последен път. Едно четиригодишно момченце си играеше около майката — хванало се за полата й, то подскачаше на един крак и тананикаше. Мъжът се наведе, грабна детето, вдигна го и го целуна; целувката бе така груба, че малкият хлапак се разсърди и започна да се дърпа. Бащата остави детето на земята. Майката стоеше неподвижна и мълчеше. Застанала права, по престилка, с разчорлени коси, с размазани от сълзи бузи, тя гледаше мъжа си с обезумял поглед. Тогава, сякаш страхувайки се, че жена му ще го сграбчи и той няма да може да се откъсне, вместо да я прегърне, мобилизираният отстъпи назад, без да сваля очи от нея; после се обърна изведнъж и се спусна към гарата. Жената не го повика, дори не го проследи с поглед, а рязко се извърна и побягна. Момченцето, което тя влачеше след себе си, се препъваше и едва не падна; най-после жената го взе, вдигна го на рамо и без да се спира, се затича още по-бързо; сигурно искаше да пристигне по-скоро в пустия си дом и там сама, зад затворената врата, да може да се наплаче.

Сърцето на Жак се сви и той извърна глава настрани. Тръгна безцелно напред, лутайки се наляво-надясно, като ту се отдалечаваше, ту се доближаваше до площада. Неволно се връщаше все към това тъжно място, където толкова измъчени същества идваха тази сутрин като на съдбоносна среща, за да скъсат нишките, които ги свързваха с близките им. Във всички тези очи, изпълнени с мъка и храброст, той търсеше да открие поглед който да отговори на неговия; един-единствен поглед, в който под отчаянието да може да зърне отклик на глухата ярост, която го караше да стиска юмруци в джобовете си и да трепери от безсилен гняв! Но не! Навсякъде, върху всички тези лица, всяко сгърчено посвоему, той виждаше едно и също обезсърчение, едно и също безплодно страдание! Понякога проблясваше огънче на сляп героизъм; но у всички се четеше все същото покорство пред жертвата, все същата несъзнателна или боязлива измяна, все същото поражение. Струваше му се, че малкото свобода, която бе останала на света, бе намерила убежище единствено в него.

Изведнъж тази мисъл го изпълни със сила и гордост. Вярата му беше непокътната, тя го издигаше над човешкото стадо. Дори да беше най-неразбраният, най-изоставеният човек на света, той все пак се чувствуваше силен в своя бунт, той самият бе по-силен от целия този народ, заразен от лъжата и примирен, готов да търпи! Справедливостта и истината бяха на негова страна. На негова страна бяха и разумът, и неизвестните сили на бъдещето. Временното поражение на идеала на миролюбците не можеше да му отнеме нищо от неговото величие, нито да заплаши тържеството му. Никоя сила на света не можеше да попречи днешното заблуждение да не бъде заблуждение, чудовищно заблуждение дори, когато то се приема с благородство и стоицизъм от милиони жертви!

„Никоя сила на света не може да попречи на вярната идея да бъде вярна! — повтаряше си той, опиянен от отчаяние и вяра. — Ще дойде ден, когато въпреки наложеното мълчание, въпреки временните отстъпления истината ще блесне!“

Но как да служи той на тази истина, докато бушува бурята? Искаше да бъде свободен, да избяга. Но какво да прави със свободата си?

Неговата липса на революционна енергия през последните дни му се стори сега като бягство от дълга му. Искаше му се да прехвърли върху любовта си отговорността за тази слабост. Внезапно помисли за Жени и се учуди, че от един час насам я бе така напълно забравил. Почти го беше яд на нея, задето съществува, задето го чака и иска да го откъсне от неговата опияняваща самотност. „Ако тя умреше внезапно…“ — помисли си той. И за миг, отдаден на залутаното си въображение, той изпита смесени чувства — горчива тъга и наново извоювана свобода…

Но все пак бързаше към градинката на черквата „Сен-Венсан дьо Пол“. Усмихваше се вече, развълнуван от любовно нетърпение; не изпитваше никакви угризения на съвестта, защото не отдаваше голямо значение на мигновения си отказ от Жени.

 

 

Нямаше и десет минути, откакто колата на Антоан бе тръгнала от дома на улица Дьо л’Юниверсите, когато един стар файтон с багажник с олющен лак и покрит с прах като музейна карета спря пред входната врата.

Младото момиче, което слезе от колата, хвърли колеблив поглед към перилата на балконите и пребоядисаната фасада на къщата. След това плати на стария файтонджия, взе двата куфара, които бяха на капрата, и бързо влезе под свода.

Портиерката, по камизола, се показа на вратата на стаята.

— Боже господи! Госпожица Жиз! — възкликна тя и уплашено разтвори очи.

Жиз веднага помисли, че някакво нещастие се е случило.

— О, горката госпожица! Няма вече никого тук! Господин Антоан току-що замина.

— Замина ли?

— Замина за полка си.

Жиз не отговори нищо. Ласкавият й поглед, поглед на вярно куче, потъмня. Тя изтърва куфарите си на земята. На дребното й лице на метиска, чийто тен бе станал пепеляв, смайването се появи съвсем естествено, сякаш се изписа по очертани вече гънки. Тя бе прекарала ваканцията си заедно с пансионерките от манастира в един английски курорт на морето и съвсем повърхностно бе следила събитията в Европа. Едва предния ден, когато вестниците бяха съобщили за предстоящата френска мобилизация, се бе изплашила и без да слуша никакви съвети, без дори да се върне в Лондон, бе заминала за Дувър и бе взела първия параход за Франция.

— Всички господа са мобилизирани, разбира се — обясняваше портиерката. — Леон замина снощи. Виктор също. Горе останаха само Адриан и Клотилд.

Лицето на Жиз светна. Адриан и Клотилд!… Слава богу! Всичко не беше загубено. Тези две прислужнички, които бяха я отгледали, това беше в края на краищата нейното семейство, това, което оставаше от семейството й… Тя се изправи смело и тръгвайки след портиерката, която бе взела куфарите й, се отправи към асансьора.

— Значи, са променили всичко? — пошепна тя.

Това бяло стълбище, тези перила… Образи и спомени се редуваха в замъгления й от безсъние ум. В този променен декор, където напразно търсеше следи от миналото, тя се чувствуваше по-чужда, отколкото би била в съвършено непозната, сграда.

 

 

Половин час по-късно, по пеньоар от кретон на цветя и обута в домашни пантофи, Жиз седеше с двете прислужнички в обширната трапезария на Антоан пред чаша димящ шоколад и препечени филии, намазани с масло, които й напомняха за детските й години. Облегната на масата, тя бъркаше шоколада с лъжичката си и по детски се наслаждаваше на настоящия миг. Никога не беше имала особено подвижен ум и животът й в Англия, в този манастирски пансион, където всяка дейност беше ограничена от разни правила, не разви у нея желание за инициатива.

Когато седеше така небрежно с превити рамене, натежали гърди и отпуснато лице, тя изведнъж загубваше всичкия чар на младостта си. Вече не беше „негърче“, екзотична дивачка, а просто тъмнокожа робиня, с натежало тяло, с дебели устни, с големи неизразителни очи, прегърбена под ударите на съдбата, които тя приемаше с примирението, присъщо на поробените раси.

Жиз сякаш бе изпратена от провидението, за да разсее смута, в който бяха изпаднали двете сестри. Седнали от двете страни на девойката, те се надпреварваха да бъбрят, като ту плачеха, ту се смееха. Даваха й подробни сведения за леля й, госпожица дьо Вез, на която, за утешение на съвестта си, всяка втора неделя носеха банани и карамели в „Дома на щастливата старост“. Клотилд не скри, че старата госпожица вече била „поизветряла“; че се интересувала само от дребните случки в приюта; че понякога посрещала двете посетителки не много любезно, сякаш й били досадни и чужди, а намеренията им — съмнителни; че обикновено ги отпращала, преди да дойде време да затворят приемната, само за да не изпусне играта на безиг.

Жиз слушаше с подути от сълзи клепачи.

— Ще отида да я навестя, преди да замина обратно — въздъхна тя.

— Преди да заминете ли? — възкликнаха двете прислужнички.

Те бяха твърдо решили да разубедят Жиз да не се връща в Англия. Господин Антоан им бил оставил пари, които щели да им стигнат за много месеци. Адриан вече си представяше и описваше с радост как трите ще живеят заедно. Тя смая младото момиче с плановете си. Беше изрязала от някакъв сутрешен вестник един „Апел към френските жени, които желаят да допринесат за защитата на отечеството“. Възможности да се отдаде на някакво дело, да бъде полезна, нямало да й липсват! Домове за децата на мобилизираните, служби за раздаване на мляко на кърмачета, изработка на превързочни материали, работа по ушиване на униформи и т.н. Всеки бил длъжен да направи нещо за националната отбрана! Мъчното било да избереш какво именно.

Жиз, изкушена, се усмихваше. Нищо не я принуждаваше да се върне обратно. Във Франция тя действително можеше да бъде полезна…

Нито на портиерката, нито на двете прислужнички бе минало през ум да споменат името на Жак. Жиз смяташе, че той е в Швейцария и дори не помисли да разпитва за него. Едва на третия ден научи случайно от разбъбрилата се Клотилд, че Жак е бил в Париж в деня, когато тя бе пристигнала. Но и да бяха й казали по-рано, как щеше да го намери? Никой не знаеше адреса му. И дали въобще би се опитала да го потърси?