Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (144)

LXX

Париж имаше спокоен, но трагичен вид. Събиращите се още от пладне облаци образуваха мрачен свод, който бе потопил града във вечерен сумрак. Кафенетата, магазините, осветени по-рано от обикновено, хвърляха бледи лъчи през тъмните улици, където навалицата, лишена от превозни средства, се движеше забързана и разтревожена. Входовете на метрото сякаш отблъсваха до самия тротоар вълните от пътници, които бяха принудени въпреки нетърпението си да тъпчат на място половин час по стъпалата, преди да могат да влязат вътре.

Жак и Жени се отказаха от намерението си да вземат метрото и минаха пеш по десния бряг на Сена.

Вестникари бяха застанали по всички ъгли. Хората разграбваха специалните издания на вестниците. Спираха се за миг да ги прегледат с жадни очи. Неволно всички упорито търсеха голямата новина: че всичко е уредено, че управляващите в Европа внезапно са се опомнили, че по общо съгласие са намерили мирно разрешение на спора, че чудовищният кошмар най-после се бе разсеял; че са останали само със страха…

 

 

Както всички учреждения и локали, така и редакцията на „Юманите“ бе опустяла, откакто бе обявена мобилизацията; сякаш всеки бе зает с личните си работи. Входът и стълбището бяха празни. Единственият прислужник, който се мярна по коридора, каза на Жак, че Стефани не е в кабинета си. Дежурен беше Гало, но той работеше за утрешния брой и се бе заключил в стаята си. Жак, следван като сянка от Жени, която бе капнала от умора, не се опита да влезе при него.

— Да отидем до „Прогрес“ — рече той.

В долния салон на кафенето нямаше никого. Дори съдържателят отсъствуваше; на касата бе жена му. Тя като че ли бе плакала и не обърна никакво внимание на клиентите си.

Те се качиха на мецанина.

Само една маса бе заета от няколко партийни дейци, всички млади, които Жак не познаваше. Те замълчаха за миг, когато двойката влезе в салона, но след малко наново подеха спора си.

Жак беше жаден. Той настани Жени близо до вратата и слезе да донесе бутилка бира.

— А какво друго искаш да правиш, глупако? Да чакаш да те откарат жандармите? Да се оставиш да те застрелят като добиче?

Този, който говореше, бе двадесет и пет годишен, червендалест младеж с килнат на тила каскет. Гласът му бе дрезгав. Той изглеждаше сурово един след друг другарите си с черните си очи.

— Освен това да ти кажа ли — поде той нервно, — за нас, за хора като нас, които са следили всичко отблизо, едно нещо е сигурно, и то е решаващо; нашата страна не искаше войната и не може да бъде упрекната в нищо!

— Тъкмо това казват и във всички други страни — прекъсна го най-възрастният от групата, четиридесетгодишен мъж, който носеше униформа на чиновник от метрото.

— Германците не могат да твърдят това! Мирът зависеше от тях. През последните две седмици те имаха десет пъти възможност да препречат пътя на войната!

— И ние също! И ние можехме направо да кажем на русите: „Вървете по дяволите!“

— Това нямаше да промени нищо. Днес добре виждаме, че германците бяха нагласили много мръсно своя номер. Толкова по-зле за тях! Напразно държахме за мира. Най-после не сме баби! Франция е нападната и трябва да се отбранява! А пък Франция — това си ти, това съм аз, това сме всички ние!

С изключение на чиновника от метрото всички останали като че ли се съгласяваха.

Жак обърна отчаян поглед към Жени. Припомни си за Щудлер, който умолително казваше: „Нужно ми е, трябва да вярвам във виновността на Германия!“

Без да изпие бирата, която си бе налял, той направи знак на младото момиче и стана. Но преди да излязат, се приближи до групата.

— Отбранителна война!… Законна самоотбрана, справедлива война!… Но не виждате ли, че вечно ви мамят? И вие ли ще се уловите на въдицата! Няма три часа, откакто е обявена мобилизацията, и ето вече докъде сте стигнали! Беззащитни срещу всичките долни страсти, които печатът се старае да събуди от една седмица, страсти, които генералите много добре ще използуват!… Кой ще се бори с тази лудост, ако не вие, социалистите!

Той не се обръщаше към никого от групата, но ги изглеждаше един след друг с разтреперани устни.

Най-младият от всички, гипсаджия, чието лице и коси бяха побелели от гипс, вдигна към него напудрената си глава.

— И аз мисля като Шатение — каза той с уверен и бодър глас. — Трябва да се явя още на първия ден, значи, утре… Мразя войната, но съм французин. Нашата страна е нападната, има нужда от мене и аз ще отида. Ще отида съкрушен, но ще отида!

— И аз мисля като вас — обади се съседът му. — Заминавам във вторник, на третия ден… аз съм от Барльо-Дюк, старите живеят там… Никак не желая нашето градче да стане германско!

„Девет десети от французите вече мислят така — каза си Жак. — Бързат да оправдаят собствената си страна и да стигнат до заключението, че неприятелят е действувал коварно и предумишлено, за да извинят инстинкта си за самозащита. И дори човек си задава въпрос дали тези млади хора не изпитват някакво смътно задоволство от това, че изведнъж са се почувствували част от една оскърбена нация и че вдишват опияняващия въздух на колективната омраза… Нищо не се е изменило от времето, когато кардинал дьо Рец се е осмелил да напише: Нищо не е по-важно за народите, отколкото да им се внуши, дори когато атакуваме, че имаме намерение само да се отбраняваме.“

— Помислете! — поде Жак с глух глас. — Ако не се съпротивявате днес, утре ще бъде много късно!… Не забравяйте, че от другата страна на границата хората са овладени от същия гняв, че и там се разпространяват същите лъжливи обвинения и там се разпалва същата стара омраза! Всички народи са се превърнали в някакви хлапаци-побойници, които се нахвърлят едни върху други с озверели очи и крещят: „Той започна пръв!“ Не е ли безсмислено това?

— Е, тогава какво? — извика гипсаджията. — Какво искаш да правим ние, мобилизираните?

— Щом мислите, че насилието е несправедливо, щом мислите, че човешкият живот е свещен, щом мислите, че не може нравствеността да осъжда убийството в мирно време и да го възхвалява във време на война — не се оставяйте да ви мобилизират. Не се съгласявайте да воювате! Останете верни на себе си! Останете верни на Интернационала!

Жени, която бе останала сама при входа на салона, изведнъж се приближи и застана съвсем близо до него.

Гипсаджията стана. Той скръсти ръце на гърдите си и бясно изкрещя:

— За да ни изправят пред стената! Ама ха! Приказки… Там поне всеки с късмета си; ако имаш за две пари късмет, може и да оцелееш!

— Но вие чувствувате много добре, че е подло да пожертвувате свободата си — извика Жак, — да прехвърлите вашата лична отговорност на онези, които са по-силни! Вие си казвате: „Не съм съгласен, но не мога нищо да направя.“ Не го правите с леко сърце, но успокоявате съвестта си лесно, като си казвате, че е много трудно да се подчини човек и че поведението ви е достойно за похвала… Но не виждате ли, че сте жертва на престъпна измама?… Забравили ли сте, че правителствата са поставени на власт не за да поробват и да избиват народите, а да им служат, да ги закрилят, да ги направят щастливи?

Един мургав тридесетгодишен мъж, който мълчеше досега, удари с юмрук по масата.

— Не и не! Не си прав!… Днес не си прав!… Бог ми е свидетел, че никога не съм поддържал правителството. И аз съм социалист като тебе. От пет години имам партийна книжка. Но ето аз, социалистът, съм готов да стрелям и да вървя с правителството като всички! — Жак се опита да го прекъсне, но работникът повиши глас: — Това няма нищо общо с убежденията. После ще си уредим сметките с националистите, с капиталистите и с всички важни клечки! Ще им видим сметката, когато им дойде редът, слушай какво ти казвам аз! Но сега не може да се занимаваме с теории! Най-напред трябва да натупаме прусаците! Тези мръсници искат война! Ще я получат! И, казвам ти, ако зависеше от мене, през носа ще им излезе.

Жак бавно вдигна рамене. Нищо не можеше да се направи. Той хвана Жени под ръка и я поведе към стълбата.

— И все пак да живее социалдемокрацията! — извика някой след тях.

Навън те повървяха няколко минути мълчаливо. Глухи гръмотевици предвещаваха буря. Небето бе мастилено черно.

— Вижте — каза Жак, — винаги съм смятал, двадесет пъти съм повтарял, че войните не се предизвикват от чувства, че са просто неизбежни сблъсквания на икономически съперничества. А ето, като гледам днес как националистическият бяс се поражда така естествено, така безразборно във всички обществени класи, просто започвам да се питам… дали войните не са по-скоро резултат на някакво тъмно неудържимо избухване на страсти и дали сблъскването на интересите не им служи само за повод, за предлог… — Той замълча, после, следвайки нишката на мисълта си, продължи: — Най-смешното е, че всички се стараят не само да се оправдаят, но и да твърдят гръмогласно, че тяхното подчинение е обмислено и свободно… Да, свободно!… Всички тези нещастници, които до вчера се бореха срещу войната и отстъпваха само крачка по крачка, днес, когато са хванати натясно, държат на всяка цена да покажат, че действуват по своя воля!… Наистина е трагично — подхвана той, след като помълча малко, — че толкова много хора, осведомени, недоверчиви, могат изведнъж да станат така наивни, щом в тях зазвучи патриотичната струна… Трагично и почти неразбираемо!… Може би причината се състои точно в това, че средният човек наивно се отъждествява с отечеството си, с нацията, с държавата… Съществува навик да се казва: „Ние, французите…“, „Ние, германците…“. И понеже всеки индивид чистосърдечно желае мира, за него е невъзможно да приеме, че неговата държава може да желае война. Значи, бихме могли да кажем дори, че колкото повече е привързан към мира един индивид, толкова по-скоро е склонен той да оправдае страната си, да оправдае своята среда; и толкова по-лесно става да го убедиш, че заплахата от война идва от чужбина, че неговото правителство не е виновно, че той като член на обществото е жертва на нападение, че трябва да защищава обществото, за да защити себе си…

Едри капки дъжд прекъснаха думите му. Тъкмо преминаваха площада пред Борсата.

— Да изтичаме — каза Жак, — ще се измокрите.

Едва имаха време да се подслонят под аркадите на улица Де Колон. Бурята, която бе надвиснала над града от обед, избухна най-после с неочаквана, драматична сила. Светкавиците бляскаха една след друга, шибаха настръхналите нерви и непрекъснатите гръмотевици отекваха между сградите с трясък, който напомняше буря в планината. Ескадрон от републиканската гвардия мина в тръс по улица Катр Септамбр. Наведени срещу напора на вятъра, войниците се допираха почти до вратовете на пущащите пара коне, под чиито копита хвърчаха пръски вода; каските им блестяха под оловното небе като в хубава картина с военен сюжет.

— Да влезем там — предложи Жак, като посочи слабо осветеното и вече пълно ресторантче под аркадите. — Ще хапнем нещо, докато чакаме.

Едва намериха две места едно до друго на една мраморна маса, където вече седяха и други клиенти.

Щом седна, Жени се почувствува смазана от умора. Коленете й трепереха; раменете и тилът я боляха. Главата й тежеше непоносимо. Струваше й се, че ще припадне. Само да можеше за няколко минути да затвори очи, да се излегне, да поспи… да поспи до него… Изведнъж споменът за предишната нощ изпълни съзнанието й и й подействува като удар с камшик; силите й се възвърнаха. Жак не бе забелязал нищо. Тя го виждаше в профил — изпотените му слепоочия, тъмния кичур с червеникави отблясъци. Без малко не го хвана за ръка, за да му каже: „Да се приберем. Какво значение има всичко друго?… Притиснете ме до себе си… Притискайте ме силно!“

Около тях се водеше общ разговор. Очите на всички блестяха, хората си подаваха солницата, горчицата, разменяйки братски погледи. Дори и най-глупавите противоречиви новини се съобщаваха с невъзмутима увереност и всички им вярваха.

— Само тази буря да не забави офанзивата — изстена една дама на средна възраст, чието лице на червени петна изразяваше платоничен, но нападателен героизъм.

— През 1870 година — обясняваше пълният господин, който седеше срещу Жени и чийто ревер беше украсен с червената розетка на „Почетния легион“ — военните действия започнаха дълго след обявяването на войната, най-малко петнадесет дни по-късно.

— Изглежда, че няма да има захар — обади се някой.

— И сол — добави героичната дама. Тя се наведе доверително към Жени. — Аз веднага се запасих.

Без да се обръща към някого, господинът с розетката започна да разказва някаква дълга история с тон на възхищение. Гласът му трепереше от вълнение, което като че ли намираше отклик у хората наоколо му: получавайки заповед да се оттегли с войниците си на десет километра от границата, някой си полковник на гарнизон в Източна Франция помислил, че Франция вече отстъпва пред неприятеля; за да не преживее този позор, той извадил револвера си и си пръснал черепа пред целия полк.

В края на масата един работник ядеше мълчаливо. Неговият недоверчив поглед срещна погледа на Жак.

— Вие си правите шеги — обади се работникът с яростен глас. — Но тази вечер ние не можахме да си получим седмичната заплата в работилницата!

— Че защо? — запита благосклонно господинът.

— Господарят твърди, че парите му били вложени в банката, а тя била затворила… Можете да си представите каква врява се вдигна. Но нищо не можеше да се направи. „Елате в понеделник“ — извика той…

— Да, разбира се, в понеделник ще ви платят на всички — заяви героичната дама.

— В понеделник ли? Ами мнозина са мобилизирани още от утре! Давате ли си сметка какво значи това? Да заминеш и да оставиш жената и децата без пукната пара!

— Не се безпокойте — каза авторитетно господинът с розетката. — Правителството е предвидило това, както и всичко останало. Ще се раздават помощи в кметствата. Заминете спокойно. Вашите семейства са под закрилата на държавата и нищо няма да им липсва.

— Значи, така било? — пошепна работникът разколебан. — Защо тогава не го кажат?

Възрастният съсед на Жак, който бе имал късмет да купи специалното издание на един вечерен вестник, намекна за прокламацията на Поанкаре, отправена към френския народ.

Много ръце се протегнаха към него.

— Покажете я, покажете я.

Господинът обаче не искаше да даде вестника си.

— Четете! — заповяда тогава господинът с розетката.

Човекът с вестника, дребен старец с хитро лице, намести очилата си.

— Приподписана е от всички министри — обяви той надуто и започна с фалцетен глас: — „Съзнавайки отговорността си и чувствувайки, че не би изпълнило дълга си, ако останеше пасивно, правителството издаде декрет, който се налага от създалото се положение. — Господинът спря за малко. — Мобилизацията не значи война…“

— Чувате ли, Жак? — пошепна Жени с глас, в който трептеше надежда.

Жак вдигна рамене.

— Най-напред… трябва да се вкарат плъховете в капана… но щом влязат, няма да ги изпуснем вече!

— „При сегашните обстоятелства — продължаваше човекът с очилата — мобилизацията, напротив, се явява като средство да си осигурим мир с чест…“

Настъпи пълно мълчание; дори от съседните маси никой не приказваше.

— По-високо! — извика някой от дъното на ресторанта. Този, който четеше прокламацията, стана, за да продължи. От време на време гласът му му изневеряваше. Очевидно човечецът си представяше, че в този момент той сам се обръща към народа.

— „… мир с чест… — повтори той тържествено. — А правителството разчита на хладнокръвието на нашата благородна нация, разчита, че тя няма да се поддаде на неоснователно вълнение.“

— Браво! — извика дамата с червените петна по лицето.

— „Неоснователно!“ — пошепна Жак.

— „То разчита на патриотизма на всички французи и знае, че измежду тях няма нито един, който да не е готов да изпълни дълга си. В настоящия час вече няма партии. Има само безсмъртната Франция, миролюбива и решителна Франция. Има Франция на правото и на справедливостта, Франция, цяла обединена и спокойна, зорка и достойна.“

Последва мълчание, което трая цяла минута. След това разговорите продължиха, оживени от вълнуващия тон на декларацията. Героизмът на дамата не беше отделен случай. Господинът, който седеше срещу Жени, бе станал червен като розетката си. В края на масата работникът, който бе останал без заплата, седеше с насълзени очи. Всеки с някаква наслада се отдаваше на общото опиянение, всеки се чувствуваше възбуден, издигнат над самия себе си, опиянен от нещо висше, готов на мъченическа саможертва.

Жак мълчеше. Мислеше за възванията, подобни на призива на Поанкаре, които сигурно са били подписани в същия час от кайзера и от царя; мислеше за тези магически думи, които навсякъде имаха една и съща сила и които несъмнено навсякъде развихряха една и съща чудовищна лудост…

Той видя, че Жени бутна настрана чинията със супа, до която едва се бе докоснала. Направи й знак и стана.

Вън дъждът бе престанал. Балконите се оцеждаха. От двете страни на улицата кални вадички се изтичаха с бълбукане в каналите. Блесналите мокри тротоари се бяха отново изпълнили с безредно бързащи хора.

— Сега да отидем при Камарата на депутатите — каза Жак, като поведе Жени с трескава крачка. — Да разберем какво правят там с Мюлер…

Той не би могъл да каже, че се е отчаял напълно, колкото и безумна да изглеждаше сега всяка надежда.