Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (142)

LXVIII

Северната гара бе заета от войници. Дворът и чакалнята бяха пълни с червени панталони и наредени на пирамиди пушки; чуваха се кратки заповеди и тракане на приклади. Но все пак движението на цивилни лица не бе спряно; Жак и Жени безпрепятствено стигнаха до перона.

Около шестдесет души партийни дейци бяха дошли да посрещнат влака.

„Свърши се!“ — повтаряха те, когато се срещнеха. Клатеха нервно глава, стискаха юмруци и разменяха за миг възмутени погледи. Но под тази лесно сдържана буйност вече личеше пасивност и примирение. Сякаш всички мислеха: „Неминуемо беше.“

— Какво ли щеше да каже, какво ли щеше да направи Шефа? — каза старият Раб, след като мълчаливо стисна ръка на Жак.

— Сега единствената ни надежда е в срещата с Мюлер — пошепна Жак. Тонът му бе непреклонен, той упорито продължаваше да вярва, както човек държи на дадена клетва.

По-напред, към края на перона, делегацията на социалистическите депутати образуваше малка отделна група.

Следван от Жени и Раб, Жак се приближаваше до разните групи, без да се присъедини към никоя. Вперил очи в далечината, той каза, сякаш мечтаеше на глас:

— Този човек, който в най-трагичния час идва при нас от Германия, натоварен може би с най-отговорни поръчения, този човек, който пристига от Белгия, е напуснал Берлин завчера, без още нищо да знае… Сигурно от гара на гара е научавал едно след друго за руската мобилизация, за австрийската мобилизация и за „положението на опасност от война“, а тази сутрин и за убийството на Жорес… И когато слезе от влака, ще му съобщят, че Франция мобилизира… И най-после довечера несъмнено ще чуе, че и в неговата страна е обявена обща мобилизация… Това е трагично…

Когато най-после локомотивът излезе от облака пара, който се носеше пред него, тръпка премина през целия перон и всички едновременно се понесоха напред. Но железничарите бдяха. Стана малка блъсканица и веднага се образува кордон. Само на парламентарната делегация бе разрешено да се доближи до влака.

Жак видя как депутатите се струпаха пред вагона, на чието стъпало стояха двама пътници. Той веднага позна Херман Мюлер. Не познаваше другия — още млад, добре сложен мъж, — чието волево лице показваше прямота и сила.

— Кой придружава Мюлер? — попита Жак, обръщайки се към Раб.

— Анри дьо Ман, белгиец. Истински човек, чист. Човек, който разсъждава, който търси… Трябва да си го видял в сряда в Брюксел. Говори немски като френски; сигурно е дошъл да превежда…

Жени докосна лакътя на Жак.

— Вижте, сега пускат да се минава.

Те тръгнаха бързо, за да настигнат официалните лица, обаче потокът пътници бе заприщил изхода.

Когато успяха да минат покрай гишетата, депутатите, чиято мисия бе да отведат германския делегат направо на закритото съвещание в Пале-Бурбон, бяха изчезнали.

В чакалнята хора се бяха струпали пред прясно залепена обява. Жак и Жени се приближиха. Заглавието на афиша, отпечатан с едри букви, гласеше:

РАЗПОРЕДБИ, ОТНАСЯЩИ СЕ ДО ЧУЖДЕНЦИТЕ

Зад тях се чу подигравателен глас:

— Не си губят времето тия приятелчета! Човек би рекъл, че са отпечатали всичко предварително!

Жени се обърна. Човекът, който говореше, беше млад — работник в син комбинезон, с угарка на устните; чифт съвсем нови военни обуща от дебела кожа бяха преметнати през рамото му.

— Ами и ти не си губиш времето — забеляза съседът му, като посочи подкованите обуща.

— За да ритна Вилхелм в задника! — отвърна работникът, като си тръгна. Всички наоколо се разсмяха.

Жак не мръдваше. Не можеше да откъсне очи от обявата. Сгърчените му пръсти стискаха лакътя на Жени. Със свободната си ръка той й посочи един пасаж, отпечатан с тлъсти букви:

„Чужденците, без разлика на поданство, могат да напуснат укрепения парижки лагер преди края на първия ден на мобилизацията. При заминаването си те трябва да удостоверят самоличността си в комисариата на гарата.“

Разни мисли се гонеха в главата на Жак. „Чужденците…“ В пакета, оставен у Жени, имаше фалшиви лични документи, които му бяха дадени за мисията му в Берлин… Французинът Жак Тибо, дори ако представеше свидетелството си за отлагане, сигурно трудно би могъл да замине за Швейцария, но кой ще спре женевския студент Еберле да се прибере в страната си в законния срок?… „Преди края на последния ден на мобилизацията…“ Неделя… значи, утре…

„Да замина преди утре вечер — каза си той внезапно. — Ами тя?“

Той бе обгърнал с ръка раменете на Жени и леко я буташе, докато излязат от тълпата.

— Слушайте — каза той с отривист глас. — Непременно трябва да намина у брат си.

Жени бе прочела внимателно пасажа, отпечатан с едри букви: „Чужденците“ и т.н. Защо Жак изведнъж придоби този смутен вид? Защо я водеше така бързо? Защо искаше да отиде при Антоан?

И той сам не би могъл да обясни. Когато стигнаха на улица Комартен и камбаните започнаха да бият, първата му мисъл бе за Антоан. И сега, разтревожен от обявата, той изпита инстинктивна нужда да види брат си.

Жени не смееше да му зададе никакъв въпрос. Този квартал около Северната и Източната гара, където тя идваше тъй рядко, бе свързан за нея със спомена за бягството от Жак онази вечер, когато бе заминал Даниел; и този отново съживен спомен я потискаше.

За един час целият вид на града се бе променил. По улиците имаше толкова пешеходци, колкото и преди, ако не и повече; но хората вече не скитаха безцелно. Всички бързаха, всеки мислеше за собствените си грижи. Сякаш всеки един от тези минувачи си бе спомнил, че има да разрешава трудни и неотложни въпроси, че трябва да урежда някакви работи, да намери заместник, който да поеме работата му, да навести приятели и роднини, да се опита набързо да се помири или да скъса окончателно с някого. Вперили очи в земята, смълчани, със загрижени лица, всички потичваха и за да вървят по-бързо, слизаха по платното на улицата, където колите бяха станали по-редки. Имаше много малко таксита; очевидно почти всички шофьори бяха гарирали колите си, за да бъдат свободни. Не се виждаха и автобуси — целият градски транспорт бе вече реквизиран.

Жени трудно следваше Жак, но се стараеше да не го показва. Той вървеше с напрегнат израз на лицето, издал челюст напред, подобен на всички други: и бързаше, сякаш някой го гони. Без да може да отгатне мислите му, тя чувствуваше, че в него става някаква душевна борба.

Действително, когато прочете афиша, у него внезапно кристализираха намерения, които само смътно се бяха мяркали в подсъзнанието му. Силуетът на Менестрел изплува пред очите му. Отново видя хотелската стая в Брюксел, Пилота в синя пижама, застанал прав, с помътени очи… огнището, пълно с изгорели хартии… Не бе получавал никакво известие от четвъртък насам. Много пъти се бе питал: „Какво ли прави Менестрел там? Сигурно работи под пълна пара за подготовка на революцията… Чужденците могат да напуснат Париж…“ В Женева той ще намери около Пилота среда на дейни хора, среда чиста и независима. Мислеше за Ришардле, за Митьорг, за цялата непокътната група, изолирана там, в центъра на въоръжена Европа. Да избяга в Швейцария?… Изкушението беше голямо. И все пак се колебаеше. Заради Жени ли? Да… Но Жени не беше истинската причина за нерешителността му. Дали му беше съвестно да дезертира? Ни най-малко! Напротив, първият му дълг бе да откаже да защищава като войник всичко онова, което никога не бе преставал да осъжда и срещу което искаше да се бори… Непоносима му бе мисълта да отиде да живее в безопасност. В безопасност, докато другите… Не! Той можеше да се помири със себе си само ако се изложи на риск, на лична опасност, равна на опасността, която заплашва хилядите мобилизирани. Тогава какво? Да се откаже от намерението си да потърси убежище в неутрална страна? Да остане във Франция? Да се бори срещу войната, срещу армията в страна, където е обявено военно положение, където всяка пропаганда за мир ще бъде безмилостно смазана, където той ще бъде измежду заподозрените, ще бъде наблюдаван, а може би и задържан? Това е безсмислено!… Тогава? Да се измъкне в Швейцария… Но какво ще прави там?

— Да съществуваш, не е нищо — изрече той с настървение. Понеже Жени го гледаше смаяна, той добави: — Да съществуваш, да мислиш и да вярваш — това не е нищо! Това не е нищо, щом не можеш да превърнеш живота, мисълта и убежденията си в дело.

— В дело ли?

Тя помисли, че не е чула добре. Впрочем как би могла да разбере какво иска да каже той!

— Виждате ли — поде Жак със същата рязкост, сякаш говореше на себе си, — казвам си, че тази война сигурно за дълго ще разбие осъществяването на международния идеал! За много дълго… За поколения може би… Ето, ако едно деяние би могло да спаси идеала от това временно поражение, аз бих го извършил! Бих дори извършил някаква отчаяна постъпка!… Но каква? — добави той полугласно.

Жени се спря изведнъж.

— Жак! Вие мислите да заминете!

Той я загледа.

— За Женева ли? — додаде тя.

Жак направи жест, който можеше да означава потвърждение.

Две противоположни чувства — радост и отчаяние — разкъсваха сърцето й: „Ако достигне до Швейцария, той е спасен!… Но без него какво ще стане с мен?“

— Ако въобще се реша да замина — обясни той, — да, действително ще замина за Женева. Най-напред, защото там още може да се опита нещо… И освен това, защото имам фалшиви документи, които ще ми позволят лесно да се върна в Швейцария. Нали прочетохте афиша?

— Заминете! Заминете още утре! — прекъсна го тя поривисто.

Твърдостта на гласа й го порази.

— Утре ли?

У нея неволно проблесна лъч на надежда, защото тонът му сякаш казваше: „Не, може би скоро, но не утре.“

Жак бе тръгнал отново. Тя се залови за него с отмалели крака.

— Бих тръгнал утре — прошепна той най-после, — ако… ако и вие тръгнете с мен.

Тя потръпна от щастие. Всичките й страхове се изпариха като по чудо. Той ще замине, спасен е! И ще замине с нея. Те няма да се разделят!

Жак помисли, че тя се колебае.

— Нали сте свободна? — рече той. — Щом майка ви е останала във Виена…

Вместо отговор Жени се притисна още по-силно до него. Биенето на сърцето й отекваше чак в слепите й очи и я замайваше. Тя му принадлежеше — телом и духом. Вече никога няма да се разделят двамата. Тя ще го пази. Ще се бори срещу опасностите, които го заплашват.

 

 

Сега те вече заговориха за заминаването като за нещо отдавна решено. Жак бе забравил точно в колко часа заминава нощният влак за Швейцария, но щеше да намери разписание у Антоан. Трябваше също да разберат дали Жени наистина може да пътува без паспорт; сигурно нямаше да има толкова формалности, що се отнася до Жени. Пари за билети? Като събраха парите, с които разполагаха, оказа се, че имат предостатъчно. В Женева Жак щеше да се справи… Все пак всичко зависеше още от изхода на преговорите с германския делегат. Кой знае? А ако внезапно решат да се направи опит за въстание и в двете страни?…

Без сами да разберат как, те пристигнаха до градината на Тюйлери. Жени, цяла в пот, изведнъж се почувствува капнала от умора. Тя боязливо му посочи отдалеч една пейка между цветята. Седнаха. Бяха сами. Задухът като пред буря, който от обед тежеше върху града, сякаш задържаше до земята аромата на цветните лехи.

„От Швейцария ще мога да си пиша с мама — казваше си Жени. — А и тя би могла да дойде при нас; Швейцария е неутрална страна.“

Тя вече си представяше живота в Женева с майка си и с Жак, вън от всяка опасност.

Жак, гнетен от същата мисъл, си повтаряше наум: „Да заминем, да… Но какво ще правя там?“ Напразно, възлагаше надежди на Менестрел и се мъчеше да се убеди, че Женева е последното незасегнато огнище на революцията. Припомняше си „говорилнята“ и не можеше да се освободи от съмнението, че там едва ли би могъл да върши полезна революционна работа.

Той стана. Не го сдържаше на едно място.

— Елате сега. Ще си починете у дома.

Тя се сепна.

— Да, разбира се, елате — каза той, като се усмихваше.

— Аз? При брат ви? С вас?

— Какво значение има всичко това сега? По-добре е Антоан да знае.

Жак изглеждаше така сигурен в себе си, изпълнен с такава решителност, че тя, останала без воля, покорно го последва.