Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (14)

V

Рано сутринта на следния ден Антоан, който не бе мигнал цяла нощ, чакаше в притвора на архиепископията да се свърши литургията. Искаше да уведоми абат Векар за случилото се, за да може той да се застъпи за Жак; Антоан не виждаше други изгледи за успех.

Разговорът трая дълго. Абатът предложи на Антоан стол и седна до него като за изповед. Слушаше го съсредоточено, облегнат на стола, наклонил глава наляво, както бе обичаят му. Не го прекъсна нито веднъж. Безцветното му лице с дълъг нос не бе много изразително; от време на време обаче той хвърляше благ и настойчив поглед към Антоан, сякаш търсеше да проникне отвъд думите му. Макар че виждаше Антоан по-рядко, отколкото другите членове на семейството, той хранеше особено уважение към него; интересното беше, че всъщност това уважение му бе внушено от г-н Тибо — успехите на сина му ласкаеха неговото честолюбие и той често го хвалеше.

Антоан не се опитваше да убеди абата с умело подбрани аргументи; той просто му разправи подробно как бе прекарал деня в Круй и каква разправия бе имал вечерта с баща си. Абатът го упрекна за това, без да каже нито дума, просто с един многозначителен жест; той винаги държеше ръцете си до гърдите, пълни ръце на духовник, които вяло се отпускаха и без да променят мястото си, внезапно се оживяваха, като че ли природата ги бе надарила със способността да говорят, способност, която тя не бе дала на неизразителното му лице.

— Сега съдбата на Жак е във вашите ръце, господин абат — заключи Антоан. — Само вие можете да убедите баща ми.

Абатът не отговори. Той погледна Антоан така мрачно, така разсеяно, че младият човек остана в недоумение. Тогава той почувствува своето безсилие и непреодолимите трудности, които се изправяха пред плановете му.

— А после? — запита тихо абатът.

— Какво после?

— Да предположим, че баща ви върне Жак в Париж. Какво ще го прави?

Антоан се смути. Той имаше собствен план, но не знаеше как да го изложи; толкова му се струваше мъчно абатът да приеме по начало подобно нещо: двамата братя да напуснат апартамента на баща си, да се настанят в партера на къщата, да откъснат напълно детето от властта на бащата и Антоан да се натовари сам с възпитанието му, да следи учението и поведението му. Този път абатът не можа да не се усмихне, но в усмивката му нямаше ирония.

— С много тежка задача се нагърбвате, драги приятелю.

— О — възрази Антоан с жар, — убеден съм, че това дете има нужда от много голяма свобода! То не може да се развива, ако бъде постоянно под принуда! Смейте ми се, ако искате, господин абат, но аз си оставам убеден, че ако наистина само аз се занимавах с него…

Вместо отговор свещеникът отново поклати глава и втренчи в него тежък поглед, който сякаш идваше от много далеч и проникваше много надълбоко. Антоан си отиде отчаян. След резкия отказ на баща си незаинтересоваността на абата разруши почти всичките му надежди. Той щеше да се изненада много, ако узнаеше, че абатът беше решил да отиде още същия ден да говори с г-н Тибо.

 

 

Но не стана нужда абатът да си дава този труд.

Той се прибра в къщи, както правеше всяка сутрин след службата, за да изпие чаша студено мляко. Щом влезе в апартамента, където живееше със сестра си и който беше на две крачки от архиепископията, той видя г-н Тибо, който го чакаше в столовата. Едрият мъж се бе отпуснал на един стол, с ръце на колената, и още кипеше от яд. Щом абатът влезе в стаята, той веднага скочи на крака и измърмори:

— А, ето ви най-после! Сигурно моето посещение ви учудва.

— Не толкова, колкото предполагате — отвърна абатът. От време на време бегла усмивка озаряваше спокойното му лице и хитро огънче проблясваше в очите му. — Моите агенти ме осведомяват добре, аз съм в течение на всичко. Ще ме извините ли? — добави той, като се приближи до купичката, която го чакаше на масата.

— В течение на всичко ли? Да не би да сте видели вече…

Абатът пиеше млякото си на малки глътки.

— Още вчера сутринта научих за състоянието, в което се намира Астие; от херцогинята. Но едва снощи чух за оттеглянето на вашия противник.

— Състоянието на Астие? Да не би?… Не разбирам. Аз не знам нищо.

— Не може да бъде! — възкликна абатът. — Значи, аз ще имам удоволствието да ви съобщя хубавата новина. — Той не бързаше. — Е, там е работата, че дядо Астие е имал четвърта атака. Този път горкият човек е загубен. При това положение деканът, който съвсем не е глупав, се оттегля и вие оставате единствен кандидат за Академията на духовните науки.

— Деканът… се оттегля? — заекна г-н Тибо. — Но защо?

— Защото е разсъдил, че един декан на факултета по литература ще бъде по на място в Академията по история и археология и предпочита да почака няколко седмици, за да получи едно креело, което никой няма да му оспорва, отколкото да рискува в избор, в който и вие сте кандидат.

— Сигурен ли сте?

— Знае се официално. Снощи срещнах постоянния секретар на заседанията на католическия институт. Деканът току-що бе донесъл лично писмото, с което се отказва от кандидатурата си. Кандидатура, която трая по-малко от двадесет и четири часа!

— Но тогава!… — измърмори г-н Тибо. Изненадата и радостта пресякоха дъха му. Той направи няколко крачки настрана, кръстосал ръце на гърба си, след това се върна към свещеника и едва не го хвана за рамената. Стисна му ръцете.

— О, драги абате, никога няма да забравя това. Благодаря, благодаря.

Той бе така изпълнен с щастие, че в душата му нямаше място за други чувства; гневът му се изпари моментално. Дори трябваше да напрегне паметта си, когато абатът го заведе, без г-н Тибо да си даде сметка, в кабинета си и с най-естествен тон го запита:

— Но какво ви води тук толкова рано, драги приятелю?

Тогава си спомни за Антоан и изведнъж отново се разгневи. Идвал да поиска съвет за поведението, което трябва да държи спрямо по-големия си син, тъй като той се бил много променил напоследък. Явно било, че Антоан е обхванат от дух на съмнение и бунт. Продължава ли той да изпълнява своите религиозни задължения? Присъствува ли на неделната литургия? Той все по-рядко обядвал и вечерял със семейството под предлог, че има професионални задължения; а когато се хранел в къщи, поведението му на масата било съвсем различно от онова, което било някога. Той противоречал на баща си и си позволявал недопустимо свободомислие. По време на последните общински избори спорът на няколко пъти така се изострил, че трябвало като на някакъв хлапак да му заповядва да млъкне. С една дума, ако искали Антоан да остане в правия път, спрямо него трябвало да се вземат бързи мерки, за които вероятно щяла да бъде нужна помощта, а може би и намесата на абат Векар. След това като пример г-н Тибо разказа за своеволието на Антоан, който си позволил да отиде в Круй, за глупавите предложения, с които се върнал оттам, и за неокачествимата сцена, която последвала. И все пак от думите му личеше, че той уважава Антоан; уважението му бе дори пораснало, без той да го съзнава, именно поради тази проява на независимост, от която се оплакваше; абатът забеляза това.

Седнал отпуснато зад бюрото си, той беше поставил ръце от двете страни на нагръдника си и правеше от време на време одобрителни жестове. Щом стана дума за Жак обаче, вдигна глава и започна да слуша с още по-голямо внимание. Чрез редица умели въпроси, между които на пръв поглед нямаше връзка, той успя да накара бащата да му разкаже всичко, което бе чул от Антоан.

— Тъй… тъй… тъй — повтаряше той, като че ли говореше на себе си. После се замисли за миг. Изненадан, г-н Тибо го чакаше да заговори. Най-сетне абатът каза решително: — Всичко, което ми разказвате за държането на Антоан, не ми се вижда така тревожно, както на вас, драги приятелю. Това трябваше да се очаква. У един любознателен и жив ум научните занимания най-напред събуждат гордост и разколебават вярата. Малко наука отдалечава от бога, много наука ни връща към него. Не се бойте. Антоан е на възраст, когато човек се хвърля от една крайност на друга. Добре направихте, че ме предупредихте. Ще намеря начин да го виждам по-често, да разговарям с него. Всичко това не е особено сериозно… Потърпете и той ще се върне при нас. Но това, което ми разказахте за живота на Жак, ме безпокои много повече. Съвсем не предполагах, че неговото уединение е така строго! Ами че той живее като затворник! Подобно съществуване сигурно крие опасности. Драги приятелю, признавам, че съм много загрижен за него. Вие обмислихте ли добре всичко?

Г-н Тибо се усмихна.

— С чиста съвест ще ви повторя, драги абате, това, което отговорих вчера на Антоан: нима предполагате, че ние нямаме опит в тия работи, и то много повече от който и да било друг?

— Не го отричам — рече свещеникът без ни най-малко раздразнение. — Но спрямо децата, с които обикновено се занимавате, не е нужно да се действува така предпазливо, както спрямо сина ви, който има особен темперамент. И доколкото разбрах, другите деца са подложени на различен режим — живеят заедно, имат време за почивка, занимават се с ръчен труд. Вие си спомняте, че аз бях напълно съгласен с вас да се наложи строго наказание на Жак. Струваше ми се, че този полузатворнически режим е подходящ за него, че ще го накара да се замисли, да се поправи. Но никога не ми е минавало през ума, че той трябва да се постави в истински тъмничен затвор, нито че това може да трае така дълго. Помислете си, от осем месеца едно дете, което едва е навършило петнайсет години, живее само в килия под надзора на необразован пазач, за чиято почтеност вие имате единствено официални сведения! Вярно е, че взема някакви уроци; но що за човек е този учител от Компиен, който му посвещава три-четири часа в седмицата? Вие не знаете нищо за него. От друга страна, се позовавате на опита си. Е, позволете ми да ви припомня, че и аз съм живял дванайсет години с ученици и че имам известна представа какво представлява едно момче на петнайсет години. Просто изтръпвам, като си помисля за състоянието на физическа и особено душевна отпадналост, в която се намира това нещастно дете и която вие не сте забелязали!

— И вие ли? — възкликна г-н Тибо. — Аз мислех, че разсъждавате по-здраво — добави той, като се засмя сухо. — Впрочем в момента не става дума за Жак…

— А според мене не може да става дума за нищо друго — прекъсна го абатът, без да повиши глас. — След всичко, което научих, считам, че физическото и душевно здраве на това дете е изложено на най-голяма опасност. — Той като че ли се замисли и после бавно и ясно изрече: — То не бива да остане нито ден по-дълго там, където се намира сега.

— Какво? — извика г-н Тибо.

Последва мълчание. За втори път през последните дванайсет часа му нанасяха удар на най-чувствителното място.

Той почувствува, че го обхваща ярост, но се сдържа.

— Ще поговорим пак по този въпрос — каза той примирително, като се изправи.

— Моля, моля — рече свещеникът с неочаквана живост. — Най-малкото, което може да се каже в случая, е, че вие сте действували неблагоразумно… и имате доста голяма вина. — Той имаше свой начин да разтегля някои думи и да ги произнася едновременно благо и твърдо, без изразът на лицето му да се промени, поставяше показалеца пред устните си, сякаш искаше да каже: „Внимавайте!“. Той направи този жест, като повтори: — Доста голяма вина. — И след кратка пауза добави: — Трябва да се поправи злото колкото е възможно по-скоро.

— Какво? Какво искате от мене? — извика г-н Тибо, който този път не можа да се сдържи. Той вдигна нападателно глава към свещеника. — Да прекъсна без никакво основание един режим, който вече дава отлични резултати ли? Да взема при себе си в къщи този нехранимайко, за да понасям отново всичките му прищевки? Благодаря! — Той свиваше юмруци така, че ставите му пращяха. Стиснал челюсти, изръмжа с дрезгав глас: — По съвест ви казвам, че това няма да стане! Не, не и не!

Абатът направи спокоен жест с двете си ръце, който сякаш казваше: „Както обичате“.

С рязко движение г-н Тибо стана. Съдбата на Жак се решаваше за втори път.

— Драги абате — поде той, — виждам, че тази сутрин с вас не може да се приказва сериозно и затова си отивам. Но позволете ми да ви кажа, че си въобразявате несъществуващи неща точно като Антоан. Приличам ли аз на безчовечен баща? Не направих ли всичко, за да насоча това дете към добро чрез обич, снизхождение, чрез добри примери, чрез влиянието на семейния живот? Не понасях ли от него години наред всичко, което един баща може да понесе от сина си? Ще отречете ли, че всичките ми добри чувства и усилия не дадоха никакъв резултат? За щастие навреме разбрах какъв е моят дълг и не се поколебах да взема строги мерки, колкото и мъчително да беше това за мене. Тогава вие одобрявахте постъпките ми. Господ ми беше дал известна опитност в тази област и аз смятам, че вдъхвайки ми идеята да основа специалния павилион в Круй, провидението ми е приготвяло предварително лек за моето собствено страдание. Не понесох ли храбро това изпитание? Колко са бащите, които биха действували като мен? Трябва ли да се упреквам за нещо? Слава богу, съвестта ми е спокойна — заяви той, но някакво смътно вътрешно колебание придаде известна глухота на гласа му. — Пожелавам на всички бащи да имат такава спокойна съвест, каквато имам аз. И така, аз си отивам.

Той отвори вратата. На лицето му се появи самодоволна усмивка.

— За щастие умът ми е по на място, отколкото на всички вас — рече той със саркастичен тон, който не беше лишен от известен аромат, сякаш дъхаше на нормандската земя, където бе роден.

Той прекоси вестибюла. Абатът го следваше мълчаливо.

— Хайде, до скоро виждане, драги — каза той малко безцеремонно, излизайки на площадката.

Когато се обръщаше, за да стисне ръката на свещеника, абат Векар внезапно заговори без предисловие:

— Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се тъй: „Боже, благодаря ти, че не съм като другите човеци, постя два пъти в седмица, давам десетък от всичко, що придобивам“. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето, но удряше се в гърди и казваше: „Боже, бъди милостив към мене грешника“.

Г-н Тибо полуотвори клепачи. Видя своя изповедник, изправен в тъмния вестибюл, който слагаше показалеца пред устните си.

— „Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.“

Едрият човек понесе удара, без да трепне. Стоеше неподвижен, със затворени очи. Понеже мълчанието продължи дълго, той се осмели да отвори очи. Абатът бе затворил безшумно вратата, г-н Тибо стоеше сам пред затворения дом. Той вдигна рамене, обърна се и си отиде. Между двата етажа се спря и стисна перилото на стълбата. Дишаше бързо и изтегляше брадата си напред като кон, който се дразни от юздечката.

— Не! — прошепна той.

И без да се колебае повече, се прибра в къщи.

 

 

Цял ден се мъчи да забрави случката. Късно следобед по съвсем дребен повод — г-н Шал се забави да му донесе папката, която му трябваше — той внезапно избухна и с усилие потисна гнева си.

Антоан беше дежурен в болницата. Вечерята мина в мълчание. Без да чака Жизел да свърши десерта си, г-н Тибо сгъна салфетката и се оттегли в кабинета си.

Часовникът удари осем часа.

„Имам време да намина пак тази вечер — помисли той, като сядаше, макар че бе решил да не се връща при абата. — Само че той пак ще ми заговори за Жак. Казах «не» и толкова! Но какво искаше да каже той с притчата за фарисея?“ — запита се г-н Тибо за стотен път.

Изведнъж долната му устна затрепери. Той винаги се бе страхувал от смъртта. Стана, за да се погледне в огледалото през бронзовите свещници, които бяха наредени на камината. Чертите му бяха загубили самодоволния и уверен израз, който с годините бе оставил отпечатък върху лицето му и който не го напущаше никога, дори когато беше сам, дори когато се молеше на бога. Тръпка премина по тялото му. Отпуснал рамена, той се тръшна на стола си. Виждаше се на смъртното легло и с ужас се питаше дали няма да се представи на бога с празни ръце. Отчаяно се залавяше за мнението, което другите имаха за него. „Все пак аз съм порядъчен човек, нали?“ — повтаряше си той; но фразата оставаше въпросителна. Не можеше повече да се самоизмамва с думи; изживяваше онези редки минути в живота, когато човек се вглъбява в себе си и надниква в най-потайните кътчета на душата си, които дотогава са били в мрак. Стиснал със сгърчени ръце креслото, той се вглеждаше в миналото си и не намираше нито едно дело, което да е било съвсем чисто. Всеки спомен, който изплуваше от забравата, жегваше сърцето му. Един от тях, по-мъчителен от всички други, взети заедно, го преследваше така ясно и безпощадно, че той стисна с ръце главата си. За първи път в живота си може би г-н Тибо почувствува срам. Той изпита най-после такова крайно отвращение от самия себе си, толкова непоносимо, че бе готов на всякакви жертви само да може да се освободи от него, да изкупи божието опрощение, да върне на отчаяната си душа мира и надеждата за спасение във вечността. О, да намери отново бога… Но най-напред трябваше да спечели отново уважението на свещеника, божия служител… Да, не можеше да прекара нито час повече в това проклето усамотение, да понася повече този укор.

Чистият въздух го успокои. Той взе кола, за да пристигне по-скоро.

Абат Векар дойде да му отвори. Лицето му, осветено от лампата, която той повдигна, за да разпознае посетителя, беше спокойно и съсредоточено.

— Аз съм — рече г-н Тибо, като протегна машинално ръка и замълча. После се отправи към кабинета на абата. — Не идвам, за да говорим за Жак — заяви той веднага щом седна. Свещеникът направи примирителен жест с ръце и г-н Тибо продължи: — Слушайте, не трябва да се връщаме повече на този въпрос. Вие сте на погрешен път. Впрочем идете в Круй, ако желаете, за да се осведомите. Ще видите, че съм прав. — След това добави същевременно и рязко, и наивно: — Извинете ме за лошото настроение тази сутрин. Вие ме познавате, аз съм невъздържан и не… Но всъщност… А и вие, знаете ли, бяхте остър с притчата за фарисея. Много остър бяхте. Най-сетне и аз имам право да протестирам, дявол да го вземе! От трийсет години посвещавам на католическите благотворителни дружества всичкото си време и всичките си сили, както и по-голямата част от приходите си. За да чуя от свещеника си, от приятеля си, че аз… че аз не… Не, признайте, не беше справедливо!

Абатът гледаше каещия се г-н Тибо. Погледът му сякаш казваше: „И въпреки волята ти гордостта прозира през всяка твоя дума!“.

Последва доста дълга пауза.

— Драги абате — поде г-н Тибо с малко неуверен глас, — допущам, че не съм съвсем… Е, да, съгласен съм… Аз много често… Но такъв съм по природа, така да се каже… Нали ме знаете какъв съм? — Той молеше за капчица снизхождение. — Пътят към спасението е труден… Вие единствен можете да ме въздигнете, да ме напътствувате… Остарявам вече, страхувам се… — избъбри той внезапно.

Абатът се трогна от променения му глас. Той почувствува, че не бива да мълчи повече и приближи стола си.

— Сега пък аз се колебая… — рече той. — Впрочем, драги приятелю, какво бих могъл да кажа повече, когато светото слово е вече проникнало така дълбоко? — Той се съсредоточи в себе си и след това продължи: — Знам, че бог ви е отредил трудна задача — като работите за него, вие добивате власт над хората, добивате почести. Така и трябва. Но как да не смесите малко неговата слава с вашата лична слава? Как да не отстъпите на изкушението да предпочитате малко повече вашата пред неговата? Разбирам това добре…

Г-н Тибо беше отворил очи и не ги затваряше вече; бледите му очи имаха изплашен и същевременно детински и невинен израз.

— И все пак — продължи абатът — ad majorem Dei gloriam^[1]. Това е единственото, което има значение, и всичко останало не е добро. Вие сте от силните хора, драги приятелю, т.е. от гордите. Знам колко е мъчно да подчиниш тази гордост на здравия разум; колко е трудно да не живееш за себе си, да не забравиш бога дори когато си напълно зает с благочестиви дела; да не бъдеш от тези, за които спасителят един ден каза с такава тъга: „Този народ ме почита на думи, но сърцето му е далеч от мен“.

— О, това е ужасно! — каза г-н Тибо екзалтирано, без да наведе глава. — Аз, само аз знам колко е ужасно!

Неговото смирение му даваше сладостно чувство на успокоение. Той смътно съзнаваше, че по този начин ще може да спечели разположението на свещеника, без да трябва да отстъпи по въпроса за изправителния дом. Изпитваше желание да направи още нещо, да изненада абата с дълбочината на вярата си, да прояви неочаквано благородство, само и само да придобие отново уважението му.

— Абате, досега съм бил само нещастен горделивец — каза той изведнъж и очите му придобиха за миг съдбоносния израз, който често се появяваше по лицето на Антоан, — но може би бог ми дава именно днес случай да… да се поправя. — Той се поколеба, сякаш се бореше със самия себе си. И действително изживяваше вътрешна борба. Абатът го видя как набързо направи кръст с ръка над сърцето си. — Имам пред вид кандидатурата си, нали разбирате? Да се откажа от нея, би било наистина жертва… Да пожертвуваш гордостта си… Тази сутрин ми съобщихте, че изборът ми е сигурен. А ето, аз… Но вижте, и в това проявявам суета — не беше ли по-правилно да премълча това дори пред вас и да го направя сам? Но както и да е, ето, абате, заклевам се да оттегля утре завинаги кандидатурата си за Института.

Абатът направи жест, който г-н Тибо не видя, защото се бе обърнал към разпятието, закачено на стената.

— Господи, смили се над мене — прошепна г-н Тибо, — защото съм грешен.

В това той вложи, без сам да го съзнава, някаква останка от самодоволство. Гордостта има толкова дълбоки корени! Дори в този момент на най-пламенно разкаяние смирението му го изпълваше с наслаждение, защото задоволяваше гордостта му.

Абатът му хвърли проницателен поглед. Доколко можеше да бъде искрен този човек? И все пак в тази минута лицето на г-н Тибо бе така озарено от направената жертва и от мистичната му вяра, че човек не би забелязал нито бръчките му, нито подпухналостта на лицето му; лицето на този старец бе придобило чистосърдечието на детско лице. Свещеникът се развълнува. Той почти се засрами, че тази сутрин бе изпитал дребнаво задоволство, задето бе успял да срази този митар. Сега ролите бяха разменени. Той помисли за собствения си живот. Единствено за божия слава ли бе напуснал така на драго сърце учениците си и се бе стремил да получи това топло местенце в архиепископията? Нима всеки ден той не изпитваше греховно удоволствие да използува дипломатическите си способности, които бе поставил в служба на черквата?

— Кажете ми по съвест, вярвате ли, че бог ще ми прости?

Този тревожен глас припомни на абат Векар задълженията му на изповедник. Той сключи ръце под брадата си, наведе глава и се усмихна с усилие.

— Оставих ви да отидете до края — рече той. — Оставих ви да изпиете горчивата чаша. Сигурен съм напълно, че божествената милост ще ви възнагради за настоящия час. Но — той вдигна палеца си — намерението е достатъчно. Истинският ви дълг не е да изпълните жертвата докрай. Не протестирайте. Аз, вашият изповедник, ви освобождавам от поетото задължение. Защото всъщност вашият отказ би бил по-малко полезен за божията слава, отколкото вашият избор. Вашето семейно положение, вашето имотно състояние изискват от вас неща, които не можете да пренебрегнете. Титлата член на Института ще ви даде между републиканците от крайната десница, които са надеждата на нашата страна, още по-голямо влияние; ние считаме, че това е необходимо за правото дело. Вие винаги сте се поставяли под опеката на черквата. Е добре, нека още веднаж посредством мене тя ви посочи правия път. Бог отказва вашата саможертва, драги приятелю. Колкото и да е тежко това за вас, преклонете се. Gloria in excelsis!^[2] Слава на бога във висините, мир на земята и благоволение между хората!

Докато говореше, абатът забеляза, че чертите на г-н Тибо приемаха малко по малко обикновения си вид. Когато той свърши, едрият мъж бе притворил клепачи; не можеше вече да се разбере какво става в него. Връщайки му креслото в Института, неговата двайсетгодишна амбиция, абатът го бе възвърнал към живота; той бе изпълнен със свръхчовешка благодарност, но все още се чувствуваше изтощен от страшното усилие, което бе направил, за да победи природата си. И двамата бяха обладани от една и съща мисъл. Свещеникът се наведе и започна да мърмори благодарствена молитва. Когато вдигна глава, видя г-н Тибо на колене, затворил очи и отправил към небето озареното си от радост лице. Мокрите му устни шепнеха нещо и двете му космати ръце, така подпухнали, сякаш бяха ужилени от оси, бяха сключени една в друга в трогателен екстаз. Защо тази назидателна гледка стана изведнъж непоносима за абата? И то така непоносима, че той не можа да задържи ръката си, с която неволно посегна да разтърси каещия се. Но той се възпря и нежно сложи ръка на рамото на г-н Тибо, който тежко се изправи.

— Още не е свършено всичко — каза свещеникът със свойствения си благ, но твърд тон. — Вие трябва да вземете решение за Жак.

Г-н Тибо изведнъж се изправи с целия си ръст.

Абатът седна.

— Не ставайте като тези, които смятат, че задачата им е свършена, когато са изпълнили един труден дълг, и които пренебрегват непосредствените си задължения, първите и най-важните задължения. Дори изпитанието, на което сте подложили това дете, да не е така зловредно, както си мисля аз, не го продължавайте повече. Помислете за слугата, който беше заровил таланта, поверен от господаря му. Хайде, драги приятелю, не си отивайте оттук, без да сте осъзнали цялата си отговорност.

Г-н Тибо стоеше прав и клатеше глава, но на лицето му вече не се четеше предишната упоритост.

Абатът стана.

— Важното е да се действува по такъв начин, щото Антоан да не сметне, че отстъпвате пред него — пошепна той. И веднага схвана, че беше намерил болното място на г-н Тибо. Той направи няколко крачки и изведнъж каза с непринуден тон: — Знаете ли какво бих направил аз на ваше място, драги приятелю? Бих му казал: „Искаш брат ти да излезе от изправителния дом? Нали така? Продължаваш ли да държиш на това? Е добре, щом е така, иди да го доведеш, но ти ще се грижиш за него. Искаш да се върне — занимавай се тогава с него ти!“.

Г-н Тибо не направи никакво движение. Абатът продължи:

— Дори бих отишъл по-далеч. Бих му казал: „Не искам Жак в къщи. Справяй се сам, както можеш. Ти като че ли постоянно смяташ, че ние не знаем как да се държим с него. Тогава опитай се ти да се справиш с него!“. И така ще му го окача на врата. Бих ги настанил някъде двамата — разбира се, наблизо, — така че да могат да обядват и вечерят с вас, но бих предоставил изцяло на Антоан грижата за брат му. О, не възразявайте, драги приятелю — добави той, макар че г-н Тибо не бе направил никакво движение. — Чакайте, оставете ме да свърша. Моята идея не е така неосъществима, както ви се струва.

Той се върна до бюрото си и седна, като опря лакти на него.

— Изслушайте ме внимателно — каза той. — Първо. Доста вероятно е Жак да понася по-леко властта на брат си, отколкото вашата, и аз съм склонен да вярвам, че като получи по-голяма свобода, той няма вече да има този бунтарски дух и няма да бъде така недисциплиниран, както беше някога.

Второ. Колкото до Антоан, неговата сериозност ви дава пълна гаранция. Ако го обвържете така, убеден съм, че той ще приеме този план, за да може да освободи брат си. Колкото до тези обезпокоителни настроения, за които се тревожихме тази сутрин, мисля, че една малка причина може да предизвика големи последици — възлагайки му отговорността за една човешка душа, вие ще му дадете много добър подтик и непременно ще го върнете към едно… по-малко анархистично схващане за обществото, за морала и за религията.

Трето. Ежедневните търкания изхабяват вашия бащински авторитет. Като се държите настрана, родителската ви власт ще запази целия си престиж и вие ще можете да упражнявате от по-високо контрол. А в това се състои всъщност вашата задача и, как да кажа, главната полза от тази власт.

И най-после — тонът му стана доверителен, — да ви призная, струва ми се, че сега в навечерието на вашия избор е желателно Жак да не остава повече в Круй и въобще да не може да става въпрос за тази история. Когато човек придобие известност, започват разни интервюта и анкети и вие рискувате да се изложите на бъбривостта на журналистите… Знам, че това е съвсем второстепенно съображение, но все пак…

Тревога блесна в очите на г-н Тибо. Без да признае пред самия себе си, той чувствуваше, че връщането на Жак щеше да успокои съвестта му. Предложената от абата комбинация бе изгодна във всяко отношение: честолюбието му не се накърняваше, защото той не отстъпваше пред Антоан; Жак щеше да заживее нормално, без г-н Тибо да трябва да се занимава с него.

— Ако можех само да бъда сигурен — каза той най-после, — че веднаж пуснат на свобода, този нехранимайко няма да ни докара нови скандали.

Този път битката бе спечелена.

Абатът се задължи да упражнява дискретен надзор над Жак и Антоан, поне през първите месеци. Той обеща да отиде на обед у г-н Тибо и да участвува в разговора, който бащата щеше да има с по-големия си син.

Г-н Тибо стана да се сбогува. Отиваше си с облекчена, обновена душа. Но все пак, когато хвана прочувствено ръцете на изповедника, в него отново се промъкна съмнение.

— Дано господ ми прости, че съм такъв по природа — рече той жално.

Абатът го погледна с щастливи очи.

— „Кой измежду вас, имайки сто овци — прошепна той, — като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле не я намери? — Той вдигна пръст и бегло се усмихна. — Казвам ви, че тъй на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник…“