Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (135)

LXI

— Не е толкова просто… — повтори Жуслен, хвърляйки наоколо си замислен поглед.

След кратка пауза той продължи със съвсем друг тон, сякаш случайно му бе хрумнало нещо:

— Ние лекарите поне имаме късмет, че няма да ни карат да проливаме кръв… Ще ни мобилизират не за да убиваме, а за да лекуваме…

— Да, да… — додаде живо Щудлер и влажните му очи се обърнаха сякаш с благодарност към Жуслен.

— А ако не бяхте лекари? — намеси се тогава Роа, като ги загледа втренчено един след друг с някакво нападателно любопитство.

Те всички знаеха, че той не бе представил дипломите си пред военните власти и че през време на военната си служба, след кратък стаж в един лазарет, бе успял да се върне в строя и че сега беше запасен подпоручик в един пехотен полк.

— Е, драги Манюел — извика Антоан, — вие май сте решили да не ни давате кафе?

Той сякаш непрекъснато търсеше някакъв предлог, за да прекрати спора и да раздели разговарящите.

— Веднага, веднага, шефе! — отзова се младежът. Той пъргаво подскочи, като прехвърли крак над облегалото на стола.

— Исак! — обади се отново Антоан.

Щудлер се приближи. Антоан му подаде един плик.

— Виж, Филаделфийският институт е решил най-после да ни отговори. — Той добави по навик: — Към дело.

Щудлер го погледна учудено, без да вземе писмото. Антоан се помъчи да се усмихне, но на лицето му се появи само кратка гримаса. Той хвърли плика в кошчето за хартия.

Жуслен и Жак бяха останали сами, прави в ъгъла на обширната стая.

— Лекар или не — каза Жак, без да гледа към брат си, но с по-настойчив глас, отколкото ако се обръщаше само към съседа си, — всеки мобилизиран, който отива в казармата, подкрепя националистическата политика и с това се съгласява да воюва. Според мен пред всички нас стои един и същ въпрос: достатъчно ли е да ти заповяда правителството, за да приемеш да играеш роля в това масово убийство?… Дори ако не бях… такъв, какъвто съм — продължи той, като се наведе към Жуслен, — дори ако бях покорен гражданин, доволен от институциите на страната, не бих допуснал държавни съображения да ме принудят да наруша това, което за мен е духовен дълг. Една държава, която си присвоява правото да насилва съвестта на тези, които управлява, не може да разчита на тяхното сътрудничество. И едно общество, което не държи сметка преди всичко за моралната ценност на индивида, заслужава само презрение и бунт!

Жуслен поклати глава:

— Аз бях яростен привърженик на Драйфус — рече той, вместо да отговори.

Антоан, който изглеждаше погълнат от писмата си, се извърна изведнъж с цялото си тяло.

— Въпросът е зле поставен — каза той с рязък глас. Както говореше, стана и гледайки брат си, дойде до средата на стаята. — Едно демократично правителство като нашето, дори когато неговата политика се оспорва от опозиционно малцинство, е на власт само защото представлява законната воля на по-големия брой граждани. Именно на тази обща воля на нацията се подчинява мобилизираният, когато се отзове на призива, каквото и да бъде личното му мнение за политиката на правителството.

— Ти се позоваваш на волята на по-големия брой граждани — отвърна Щудлер. — Но в този момент мнозинството, за да не кажа всички граждани, не желае война.

Жак отново взе думата.

— В името на какво — попита той, като избягваше да се обръща към брат си и неловко втренчваше поглед в Жуслен, — в името на какво трябва това мнозинство да пожертвува разумни и законни принципи и да постави гражданското подчинение по-високо от най-свещените си убеждения?

— В името на какво ли? — провикна се Роа, който скочи изведнъж, сякаш някой му бе ударил плесница.

— На какво? — обади се като ехо гласът на господин Шал.

— В името на обществения договор! — произнесе твърдо Антоан.

Роа погледна Жак, после Щудлер, сякаш ги предизвикваше да отговорят. След това вдигна рамене, завъртя се на пети, отиде бързо до един отдалечен фотьойл в нишата при един от прозорците и се тръшна върху него, като обърна гръб на всички.

Навел очи, Антоан бъркаше нервно кафето си с лъжичката и като че ли се опитваше да се съсредоточи.

Настъпи мълчание, което Жуслен наруши с благия си глас:

— Много добре ви разбирам, шефе, и смятам, че в края на краищата мисля като вас… Днешното общество, каквито и пороци да има, е все пак една реалност за нас, за нашето поколение. То е една готова основа, относително здрава, която предшествуващите поколения са построили и са ни оставили, основа, върху която ние на наш ред сме намерили равновесието си… Аз също дълбоко съзнавам това…

— Точно така — рече Антоан. Той продължаваше да бърка с лъжичката в чашата си, без да вдигне глава. — Като индивиди ние сме слаби същества, самотни, бедни. Нашата сила — най-голямата част от нашата сила или поне възможността да използуваме тази сила по ползотворен начин — ние дължим на обществената групировка, която ни събира и съгласува нашата дейност. И за нас, при сегашното състояние на света, тази групировка не е някакъв мит: тя е определена и ограничена в пространството и се нарича Франция…

Той говореше бавно с тъжен, но твърд глас, сякаш отдавна бе обмислил това, което казваше сега, и сега с готовност използуваше случая да го каже.

— Ние всички сме членове на една национална общност и чрез това сме й практически подчинени. Между нас и тази общност, която ни позволява да бъдем това, което сме, да живеем в една почти пълна сигурност и да организираме в нейните рамки живота си на цивилизовани хора, между нас и нея от хилядолетия съществува доброволна връзка, договор, договор, който обвързва всички ни. Не е въпрос на избор, това е фактическо положение. Докато хората живеят в общество, аз мисля, че индивидите няма да могат по своя воля да се считат освободени от своите задължения към обществото, което ги закриля и от което те извличат полза.

— Не всички! — пресече го Щудлер.

Антоан му хвърли кратък поглед.

— Всички! Не в еднаква степен може би, но всички! И ти, и аз, пролетарият, както и буржоата, прислужникът в болницата, както и началникът на отделението! Дотолкова, доколкото сме се родили членове на тази общност, ние вече сме заели местата си в нея и всеки един от нас всеки ден има облаги от това. А тези облаги задължават да се съблюдава общественият договор. И една от първите разпоредби на този договор е да уважаваме законите на общността, да се съобразяваме с тях дори когато, разсъждавайки свободно като индивиди, тези закони ни изглеждат несправедливи. Да отхвърлим тези задължения, би значило да подроним основите на институциите, които правят от една национална общност като Франция жив и уравновесен организъм. А това би значило да се разклати цялата обществена сграда.

— Да! — каза Жак полугласно.

— Още повече — продължи Антоан с ожесточен тон, — че това би значило да се действува неразумно, защото би било противно на истинските интереси на индивида. Защото безредието, което би произлязло от такъв анархичен бунт, би имало много по-пагубни последици за индивида, отколкото подчинението на законите дори когато те имат недостатъци.

— Не се знае! — обади се живо Щудлер.

Антоан отново хвърли поглед към Халифа и този път направи крачка към него.

— Нима ние не се подчиняваме постоянно като граждани на закони, които лично не одобряваме? Обществото впрочем ни дава право да се борим срещу него — свободата на мисълта и на печата съществува във Франция! Ние дори имаме законно средство за борба — изборната бюлетина.

— Приказки! — възрази Щудлер. — Чиста измама е твоето всеобщо гласоподаване във Франция. От четиридесет милиона французи няма дори и дванадесет милиона избиратели! Достатъчни са шест милиона и един глас отгоре — половината от гласуващите, за да се получи това, което имат нахалството да наричат мнозинство! Значи, ние сме тридесет и четири милиона глупци, подчинени на волята на шест милиона души, от които повечето ти сам знаеш как гласуват — слепешката, под впечатлението на кръчмарски приказки. Не, не, французинът няма в ръцете си истинска политическа власт. Има ли той средство да измени конституцията на режима, да порицае или дори да разисква новите закони, които му налагат? Него дори не го питат за съюзите, които сключват от негово име; а тези съюзи могат да го въвлекат в конфликти, в които той може да остави костите си! Ето какво се нарича във Франция национален суверенитет!

— Извинявай — поправи го Антоан с обмислен тон, — но аз не се чувствувам така безпомощен, както казваш ти. Разбира се, не ми искат съвет за всяко събитие в обществения живот, но ако обществото възприеме политика, която не ми харесва, аз съм напълно свободен да дам гласа си за онези, които ще се борят против нея в парламента… Междувременно, докато моят глас не успее да свали от власт тези, които дотогава са представлявали волята на мнозинството, и да постави на тяхно място хора, които ще променят по мой вкус политиката на държавата, моят дълг е съвършено прост и ясен. И безспорен. Аз съм се задължил чрез обществения договор. Затова трябва да се огъна. Трябва да се подчиня.

— Dura lex^[1], но все пак lex — пошепна мъдро господин Шал, докато всички мълчаха.

Халифа се разхождаше назад-напред из стаята.

— Въпросът е — мърмореше той — дали в настоящия случай революционните безредици, предизвикани от неподчинението на мобилизираните, не биха били много по-малко зло от…

— … от най-кратката война! — довърши Жак.

В другия край на кабинета Роа направи някакво движение, от което пружините на креслото изстенаха. Но той не каза нито дума.

— Колкото до мен, шефе — намеси се тихо Жуслен, — и аз мисля като вас: ще се покоря… Но независимо от това, разбирам, че за някои хора в подобен изключителен момент, в навечерието на катаклизъм като този, който ни заплашва, това подчинение може да бъде… неприемлив, нечовешки дълг.

— Напротив — отвърна Антоан. — Колкото повече човек съзнава сериозността на събитието, толкова по-повелително трябва да изпъква пред него дългът му!

Той замълча и остави чашата на подноса, без да бе отпил от нея. Лицето му бе сгърчено, а гласът му трепереше.

— От няколко дни си задавам този въпрос — призна той изведнъж с потиснат глас, който накара Жак неволно да вдигне очи към него.

После притисна за миг палеца и показалеца си върху клепачите, преди да вдигне глава и да хвърли към Жак ясен и странен поглед. Тогава, мерейки думите си, продължи:

— Ако тази вечер бъде обявена мобилизация от едно правителство, избрано от мнозинството — избрано дори въпреки моя глас, — аз нямам право, понеже мисля това или онова за войната или съм част от едно опозиционно малцинство, да наруша умишлено договора и да избягна от задълженията си, които са еднакви за всички, абсолютно еднакви за всички!

Жак изслуша, без да отвърне, тези думи, които се отнасяха за него. Той не се възмути толкова от възгледите на Антоан, колкото се развълнува, въпреки волята си, от човешкия, доверителен тон, с който бяха изказани тези догматични твърдения. Впрочем, колкото и да противоречаха те на неговите разбирания, той не можеше да не признае, че в случая Антоан разсъждава логично, остава напълно верен на себе си.

Изведнъж Антоан скръсти ръце и извика, сякаш някои настойчиво му възразяваше:

— Дявол да го вземе, наистина би било много удобно да можеш да бъдеш гражданин само в мирно време?…

Мълчанието, което последва, бе особено тягостно.

Жуслен, който имаше тънък усет към всички отсенки в настроението на хората, сметна за уместно да промени насоката на разговора. Със сърдечен тон, сякаш спорът бе завършен и всички бяха съгласни, той каза като заключение:

— Всъщност шефът е прав. Общественият живот е един вид игра. Трябва да избираш — или ще приемаш правилата, или ще се оттеглиш от играта.

— Аз избрах — каза полугласно Жак, който седеше до него.

Жуслен обърна леко глава и го погледна за миг с неволно внимание и вълнение; сякаш зад физическото му присъствие долавяше цяла една покъртителна съдба.

Безбрадото лице на Леон се показа през полуотворената врата.

— Търсят господина на телефона.

Антоан се обърна и погледна слугата, като премигваше, сякаш пробуден от сън.

„Пак е тя“ — помисли си той.

— Добре. Веднага идвам.

Той постоя няколко секунди с наведени очи и загрижено лице. После, без да бърза, излезе от стаята.

 

 

„Какво ли ще ми каже?“ — мислеше си той, отивайки към малкия си кабинет. — Сигурно: „Ти не ме обичаш вече!… Не ме обичаш както преди!…“ Неизбежно идва час, когато всички жени казват това!… Много биха се учудили, ако човек им признае какво не обича вече… Ако им каже, че не става дума за тях, а за нас самите, за съществата, които ние ставаме пред тях… Те не би трябвало да казват: „Ти не ме обичаш вече“, а: „Ти не обичаш вече човека, който ставаш, когато сме заедно…“

Той се приближи до телефона и без да мисли, вдигна слушалката.

— Ти ли си, Тони?

Той трепна, нещо се разбунтува в него. Стоеше пред телефона, слушайки този познат, твърде добре познат глас, напевен и сериозен, и не можеше да се реши да отговори. Някаква студена ярост го обхвана… От два дни се чувствуваше освободен от нея, от магиите й. И не само освободен, а и очистен… Сякаш бе измил някакъв позор… Помисли си за Симон. Не, свършено е, свършено. Въжетата, които държаха кораба, бяха скъсани. Защо да започва всичко отново?

Той леко остави слушалката по средата на масата и отстъпи крачка назад. От апарата се чуваше някакво прашене, задъхан шум, хълцане, подобно на предсмъртно хъркане… Жестоко беше… Но нищо не можеше да се направи! В никой случай не трябваше да възстановява връзката си с нея.

Но вместо да се върне в кабинета, Антоан отиде да заключи вратата, пристъпи към дивана, запали цигара и след като хвърли последен поглед към масата, където лежеше слушалката, занемяла, извита и лъскава като мъртво влечуго, се отпусна тежко върху възглавниците.

 

 

В кабинета, застанал до Щудлер пред камината, господин Шал се чувствуваше щастлив, че може на свой ред да вземе думата и да накара някого да го слуша. Дърдореше непрекъснато, опитвайки се с неподходящи и неясни фрази да даде сведения за предприятието си.

— Нови трикове, хрумвания, малки изобретения… Винаги нещо ново, това е нашият девиз… Какво? Ще ви изпратя бюлетина на СИ — Сдружението на изобретателите… Ще видите. Ние вече вземаме и странични мерки… Трябва, трябва, нали иде война… Ще променим насоката… Националната отбрана… Всеки в своята област… Какво? — Той постоянно задаваше този въпрос, някак разтревожено, като че ли не бе дочул думите на събеседника си. — Изобретателите ни носят вече много сензационни неща — продължи той веднага. — Не бих искал да издавам тайни… Но например мога да ви кажа това: портативен филтър за блатна и дъждовна вода. Много ценно нещо при поход… Всички вредни миазми, които разсипват организма на войника… — Той се изсмя самодоволно. — А има и нещо още по-сензационно: автоматичен мерников механизъм, снабден със спусък… за пехотинците, които имат слаби очи… пък и за артилеристите…

Роа, който бе започнал да слуша от мястото си тези несвързани фрази, стана изведнъж.

— Автоматичен ли? Как така?

— Именно — отвърна господин Шал поласкан. — В това се състои чарът му.

— Ами как? Как функционира?

Господин Шал махна решително с ръка.

— Съвсем сам.

Жак и Жуслен, които продължаваха да стоят прави на същото място в ъгъла до библиотеката, разговаряха тихо.

— Най-много ме дразни — започна Жак и гневна бръчка проряза челото му, — като си помисля, че неизбежно ще дойде ден, и то много скоро може би, когато хората въобще няма да разбират как тези истории за военна служба, за свикване на цели народи под знамената са могли да имат характер на догма, на безспорен и свят дълг! Един ден, когато ще ни се струва непонятно как една обществена власт е могла да си присвои правото да застрелва хората, които отказват да вземат оръжие!… Точно както сега ни се струва непонятно, че хиляди хора в Европа са били съдени и мъчени заради религиозните им убеждения…

— Слушайте! — извика Роа. Той бе вдигнал от бюрото днешния вестник и го преглеждаше с незаинтересуван вид. Изведнъж започна насмешливо да чете високо и ясно: — „Младо семейство с дете желае да наеме за три месеца тиха къщичка с градина близо до река, богата на риба. Предпочита в Нормандия или в Бургундия. Предложения за № 3418 в администрацията на вестника.“

Той се изсмя звънливо. Беше единственият човек, който днес все още можеше да се смее.

— Весел като гимназист пред ваканция — пошепна Жак.

— Радостен като истински герой — поправи го Жуслен. — Без радост няма героизъм; има само храброст…

Господин Шал бе извадил часовника си и както винаги, преди да погледне колко е часът, допря „животинчето“ до ухото си, гледайки втренчено, подобно на лекар, който прислушва болен. После, вдигайки вежди и поглеждайки над очилата си, съобщи тържествено:

— Един и тридесет и седем.

Жак трепна.

— Закъснях — каза той, като стисна ръка на Жуслен. — Ще бягам, няма да дочакам Антоан.

Антоан, изтегнат на дивана, дочу във вестибюла гласа на Жак, когото Леон изпращаше.

Той скочи и бързо отвори вратата.

— Жак!… Слушай…

Жак изненадан тръгна към него.

— Отиваш ли си?

— Да.

— Влез за миг — каза Антоан със смутен глас, като докосна лакътя му.

Жак бе дошъл в дома на улица Дьо л’Юниверсите с желанието да поговори насаме с брат си. Искаше да го уведоми как е използувал своята част от наследството; неприятно щеше да му бъде, ако Антоан помислеше, че крие какво е направил с парите… Дори си бе казал: „Може би ще му заговоря за Жени…“ Макар че бързаше, той охотно се съгласи да се върне и влезе в малкия кабинет.

Антоан затвори вратата.

— Слушай — поде той, без да седне. — Искам да поговорим сериозно, моето момче. Какво… смяташ да правиш?

Жак си придаде учуден вид и не отговори.

— Ти беше отложен. Но в случай на мобилизация ще свикат и негодните за военна служба и ще ги изпратят на фронта. Какво смяташ да правиш?

Жак не можеше да се изплъзне.

— Още не знам — рече той. — За момента, от гледна точка на закона, още съм вън от лапите им. Не могат нищо да ми направят. — Но виждайки настойчивия поглед на брат си, той добави сухо: — Това, което мога да ти кажа, е, че по-скоро бих си отрязал двете ръце, отколкото да се оставя да ме мобилизират.

Антоан отвърна поглед за миг.

— Това е най…

— … най-подлото ли?

— Не искам да кажа това — отвърна Антоан с ласкав глас. — Но бих казал: най-егоистичното държане… — Понеже Жак остана невъзмутим, той продължи: — Не мислиш ли? Да откажеш да служиш във войската в подобен момент, значи да поставиш личния си интерес над общия.

— Над националния интерес! — възрази Жак. — Общият интерес, интересът на масите, е очевидно мирът, а не войната!

Антоан направи уклончив жест, сякаш искаше да отстрани всякакъв теоретичен спор от разговора. Но Жак настоя:

— Аз именно служа на общия интерес с отказа си! И чувствувам ясно, чувствувам го по несъмнен начин, че това, което днес се бунтува в душата ми, е най-доброто в мене.

Антоан се въздържа да не замахне нетърпеливо.

— Но помисли си… Какъв практически резултат можеш да се надяваш да получиш чрез твоя отказ? Никакъв!… Когато цялата страна е мобилизирана, когато огромното мнозинство — както ще стане сега — приеме задължението си да защищава Франция, може ли да има нещо по-безплодно, повече обречено на неуспех, от един изолиран акт на неподчинение?

Тонът му оставаше така обмислен и отмерен, така изпълнен с обич, че Жак се трогна. Съвсем спокоен, той погледна брат си и дори понечи да се усмихне приятелски.

— Защо да се връщаме към този въпрос, братко? Знаеш добре какво мисля… Никога няма да се съглася, че едно правителство може да ме принуди да участвувам в нещо, което считам за престъпление, за предателство към истината, справедливостта и човешката солидарност… За мен Роа не е герой. Героизъм не значи да грабнеш пушката и да тичаш на границата, а да вдигнеш приклада нагоре… Да бъдеш готов да те разстрелят, но да не станеш съучастник… Напразна жертва, казваш ти? Кой знае? Войните винаги са били възможни поради невероятното покорство на тълпите… И днес е същото… Изолирана жертва, казваш? Нека да е така… Какво мога да направя аз, ако тези, които имат смелостта да кажат не, са толкова малобройни? Може би е така, защото… — Той се поколеба. — Просто защото… хора със силен дух се срещат рядко…

Антоан го слушаше прав, странно неподвижен. Веждите му трептяха едва доловимо. Той гледаше втренчено брат си и дишаше бавно и равномерно, като спящ човек.

— Не отричам, че е нужно необикновена духовна сила, за да се разбунтуваш сам или почти сам срещу декрет за мобилизация — каза най-после той кротко. — Но това е напусто изразходвана сила… Сила, която глупаво се разбива в една стена!… Към убедения човек, който отрича войната и се оставя да го застрелят заради убежденията му, аз изпитвам симпатия и съжаление… Но аз го считам за безполезен мечтател… И намирам, че постъпва погрешно.

Жак се задоволи да разтвори леко ръце, както когато беше казал: „Какво мога да направя аз?“

Антоан го погледа известно време мълчаливо. Той още не се отчайваше.

— Фактите са налице и не чакат — поде той. — Утре сериозни събития — събития, които не зависят от никого, могат да накарат държавата да разполага с нас. Мислиш ли наистина, че сега е точно моментът ние да решаваме дали принудата, която ни налага нашата страна, е в съгласие с личните ни мнения? Не! Отговорните държавници решават, те командуват… Когато в моето отделение наредя някакво спешно лекуване, което намирам подходящо, аз не допущам да се разсъждава върху него…

Той несръчно вдигна ръка към челото си и притисна с пръсти клепачите си, преди да продължи с усилие:

— Разсъди сам, моето момче… Не става дума да одобряваме войната — мислиш ли, че аз я одобрявам? — но трябва да я понесем. С бунт, ако такъв е нашият темперамент, но вътрешен бунт, заглушен от чувството за дълг. Би било предателство към общността, ако в момент на опасност ние не й дадем с готовност нашата подкрепа… Да, това би било истинска измяна, престъпление спрямо другите, липса на солидарност… Аз не твърдя, че трябва да се откажем от правото си да разискваме решенията, които правителството ще вземе. Но по-късно. След като сме се подчинили.

Жак отново се помъчи да се усмихне.

— А пък аз, виждаш ли, твърдя, че индивидът е свободен да не се съобразява с националните стремежи, в името на които държавите воюват. Аз не признавам на държавата правото да насилва съвестта на хората по каквито и да било съображения… Противно ми е да употребявам постоянно тези гръмки думи, обаче точно това е: в мен съвестта говори по-силно, отколкото всички опортюнистични разсъждения, подобни на твоите. И тя говори по-силно от вашите закони… Единственият начин да попречим на насилието да урежда съдбините на света е да се откажем най-напред самите ние от всяко насилие! Считам, че отказът да убиваш е признак на духовна издигнатост, която трябва да се уважава. Ако вашите закони и вашите съдии не я уважават, толкова по-зле за тях. Рано или късно ще трябва да дадат сметка…

— Добре, така да бъде… — прекъсна го Антоан, раздразнен, че разговорът отново се отклонява към общи разсъждения. Той скръсти ръце и попита: — Но практически какво ще стане?

Той пристъпи към брат си и в спонтанен изблик на чувство — нещо, което рядко се случваше между тях — обгърна нежно раменете му.

— Отговори ми, моето момче… Утре мобилизират: какво ще правиш?

Жак се освободи спокойно, но твърдо.

— Ще продължа да се боря срещу войната. Докрай. С всички средства! С всички… Включително, ако е необходимо, и чрез революционен саботаж. — Той неволно бе снишил глас. После замълча потиснато. — Казвам това… но сам не зная — поде той след кратка пауза. — Едно обаче е сигурно, Антоан, абсолютно сигурно: аз няма да стана войник! Никога!

Той направи усилие да се усмихне за последен път, кимна бегло за сбогом и тръгна към вратата. Брат му не се опита да го задържи.