Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (134)

LX

— Знае ли господин Жак, че ще има война? — запита Леон. Дали не му се подиграваше? Тонът му бе глупаво въпросителен, подобен на погледа на изпъкналите му очи; но увисналата му долна устна придаваше лукав израз на лицето му. Без да чака отговор, той добави: — Аз трябва да се явя на четвъртия ден. Но винаги съм бил ординарец…

На площадката на стълбището се чу щракане — някой бе захлопнал решетката на асансьора.

— Господин докторът пристига — каза Леон и отиде да отвори вратата.

Антоан буташе пред себе си едно дребно очилато човече с посивели коси, облечено в черен жакет. Жак позна бившия секретар на баща си.

Виждайки Жак, господин Шал се сепна. Щом срещнеше познато лице, той бързо слагаше ръка на устата си, сякаш за да задуши вик на изненада.

— А, вие ли сте?

Антоан разсеяно стисна ръка на брат си и като че ли не се учуди, че го заварва в къщи.

— Господин Шал се разхождаше долу на тротоара, докато ме чакал… Успях да го накарам да се качи и да обядва с нас.

— Е, щом е за веднъж, може — пошушна скромно господин Шал.

Антоан се обърна към слугата:

— Можете да поднасяте.

Тримата влязоха в кабинета, където Щудлер, Жуслен и Роа се бяха вече събрали. Писалището бе отрупано с разгънати вестници.

— Закъснях, защото от болницата трябваше да намина до Ке д’Орсе — обясни Антоан.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Всички го гледаха мрачно.

— Е, какво? — рече най-после Щудлер.

— Зле върви… Много, много зле… — каза Антоан лаконично. После тръсна глава, като обезсърчено сви устни. — Хайде да сядаме на масата — добави той с пълен глас.

Всички изядоха рохките яйца старателно и загрижено, без някой да наруши мълчанието.

— Според това, което казва Рюмел — обади се внезапно Антоан, без да вдига очи от чинията си, — сега има доста сериозни основания да се надяваме, че Англия ще върви с нас. Във всеки случай няма да е срещу нас.

— Тогава защо тя не побърза да го заяви? — запита Щудлер. — Това би могло да спаси положението!

Жак не можа да се сдържи:

— Защо ли? Защото съвсем не е сигурно, че Англия иска да спаси положението… Англия е без съмнение единствената нация, която наистина има вероятност да спечели на лотарията, ако избухне обща война.

— Лъжеш се — отвърна Антоан нервно. — Изглежда, че в управляващите среди в Лондон никой не желае войната.

Кацнал на ръба на стола си от дясната страна на Антоан, господин Шал слушаше. Където и да седнеше, той винаги имаше вид, като че ли седи на неудобен стол. Обръщаше глава ту надясно, ту наляво, взирайки се внимателно и тревожно в този, който говори, като забравяше дояде. Бъркотията, в която се намираше светът, бе твърде голяма за умствените му способности и за издръжливостта на нервите му. Болезнен страх, подхранван от четенето на вестници и от разговори, потискаше този нещастник от три дни насам; дошъл бе тук с надежда, че ще чуе нещо успокоително.

Доктор Тибо заговори с авторитетен тон, който звучеше фалшиво:

— В настоящия момент британският кабинет се състои от хора, които са искрено миролюбиви. Впрочем изглежда, че по състав това е най-солидното правителство в Европа. Грей е разсъдлив човек и вече ръководи външните работи от осем години насам. Аскуит и Чърчил са разумни и честни хора. Холдейн е забележително деен и добре познава Европа. Колкото до Лойд Джордж, неговият пацифизъм е всеизвестен — той винаги е бил враждебно настроен към въоръженията.

— Всички отбрани хора — потвърди господин Шал, сякаш отдавна имаше установено мнение по въпроса.

Жак бе заел отбранително положение, гледаше брат си и продължаваше мълчаливо да яде.

— Водена от подобни хора, Англия няма никакво желание да се хвърля в авантюри — заключи Антоан.

Щудлер отново се обади:

— Тогава защо Грей от десет дена се мъчи да закърпи положението с дипломатически трикове, когато единственият сигурен начин да накара централните сили да отстъпят е да ги предупреди, че в случай на война Англия ще бъде срещу тях?

— Та именно това, изглежда, е направил Грей вчера в разговора си с германския посланик.

— И какъв е бил резултатът?

— Нищо… още нищо… Впрочем в Ке д’Орсе се страхуват, че тази декларация може да се окаже закъсняла и да не произведе нужното въздействие.

— Естествено — измърмори Щудлер. — Защо са чакали толкова?

— Можете да бъдете сигурен, че това не е случайно — подметна Жак. — От всички хитри политикани, които държат властта в Европа, Грей, изглежда, е най…

— Рюмел съвсем не мисли така — прекъсна го Антоан кисело. — Рюмел е бил аташе три години в Лондон, често е бил във връзка с Грей и следователно говори като човек, който познава нещата. И, бога ми, говори доста умно.

— Точно в това се състои чарът му — пошепна господин Шал тихо, сякаш говореше на себе си.

Антоан замълча. Нямаше никакво желание да спори, нито дори да разказва това, което бе научил в Ке д’Орсе. Беше много уморен. Прекарал бе предишната вечер да подрежда с Щудлер папки с медицински бележки; искаше да постави архивите си в ред за всеки случай. След като си бе отишъл Халифа, той се бе качил в кабинета си, за да гори писма, да подбира и нарежда личните си книжа. Легнал си бе призори и бе спал само два часа. Щом се събуди, прочитането на вестниците го хвърли отново в трескаво безпокойство, постоянно усилващо се през цялата сутрин от песимистичните разговори и общото объркване. Визитацията му тази сутрин бе особено тежка. Бе излязъл изтощен от болницата. И отгоре на всичко бе имал този обезсърчителен разговор с Рюмел. Сега духът му бе действително сериозно разколебан. Бурята разклащаше самите основи, върху които бе изградил живота си — науката и разума. Той внезапно откри безсилието на човешкия ум. Изправен пред толкова развихрени инстинкти, почувствува безполезността на добродетелите, на които винаги се бе опирал изпълненият му с работа живот: чувството за мярка, здравия смисъл, мъдростта и опита, стремежа към справедливост… Би желал да бъде сам, да може да размишлява, да се бори срещу унинието, да се съвземе, да се подготви стоически да понесе неизбежното. Но всички бяха обърнали очи към него и като че ли чакаха думите му. Той се намръщи, напрегна волята си и продължи:

— Изглежда, че Грей е точно типът на добросъвестния англичанин, малко недоверчив, малко плашлив, не много благороден, но извънредно честен в мислите и делата си. Тъкмо противното на това, което ти смяташ — каза той, като се обърна към брат си.

— Съдя за него по политиката му — възрази Жак.

— Рюмел великолепно обяснява тази политика, но това е доста сложно и сигурно няма да си спомня всичко, което той ми каза… — Антоан въздъхна и прокара ръка по челото си. — Първо на първо, ръцете на Грей не са развързани, за да може да обяви тъй открито един здрав съюз с Франция. В кабинета има хора като Холдейн, които клонят към Германия. Колкото до английския народ, до последните дни той бил много по-загрижен за трудностите в Ирландия, отколкото за последиците от убийството в Сараево; затова направо би отхвърлил идеята да отиде да се бие на континента в защита на Сърбия… Следователно, дори ако Грей желаеше да въвлече Англия по-скоро и по-определено в конфликта, той би рискувал да бъде изоставен, да не бъде последван нито от колегите, нито от парламента, нито от страната.

Антоан си наля чаша вино — той рядко пиеше на обед — и го изпи на един дъх.

— И това не е всичко — подхвана той. — Въпросът както винаги има също така и психологическа страна. Още от първия ден като че ли Грей напълно е съзнавал, че Англия държи в ръцете си въпроса за мир или война. Но той същевременно си давал сметка, че оръжието, което държи в ръцете си, е нож с две остриета. Представете си, ако преди осем дни английското правителство беше дало на Франция и на Русия открити уверения, че ще ги поддържа с военна сила…

— Тогава щяхме да видим как веднага Берлин променя тона — прекъсна го Щудлер. — Германия щеше да започне да отстъпва, щеше да принуди Австрия да прибере ноктите си и всичко щеше да се свърши по приятелски чрез пазарлъци в дипломатическите кръгове!

— Възможно е, но съвсем не е сигурно. И, изглежда, Грей е имал сериозно основание да се страхува от противното: ако Русия знаеше със сигурност, че ще може да разчита не само на френската армия и на френските пари, но и на флотата и парите на Англия, изкушението да поеме риска, имайки подобни асове, би било без съмнение неудържимо… Разгледано така — поде Антоан, като погледна брат си, — становището на Грей се явява в съвсем друга светлина. Тогава човек разбира, че именно неговото истинско желание да спаси мира го е накарало да възприеме своята политика на равновесие. Той каза на Франция: „Внимавайте, въздействувайте на Русия. Тя може да ви въвлече в конфликт, в който, знайте добре, не трябва да разчитате на нас.“ А същевременно казваше на Германия: „Внимание! Ние не одобряваме вашата непримиримост. Не забравяйте, че нашата флота е мобилизирана в Северно море и че никому не сме обещали да останем неутрални.“

Щудлер вдигна рамене.

— Колкото и да е добросъвестен, твоят Грей, изглежда, е голям наивник. Защото чрез своята разузнавателна служба Русия сигурно е знаела за заплахите, които Лондон отправя към Берлин. И това естествено я е карало да се надява на подкрепата на Англия. В същото време германският контрашпионаж е съобщавал в Берлин не много насърчителните думи, които Англия е отправяла към Франция и Русия… И поради това Германия не е имала вече никакво основание да възприема сериозно английските заплахи… В края на краищата политиката на равновесие сигурно само е увеличила вероятността за война!

Впрочем почти същото заключение бе направил и Рюмел. Но Антоан не го каза. Той крайно внимателно подбираше новините от общ характер, които смяташе, че може да предаде на сътрудниците си, без да бъде индискретен, и премълчаваше всичко онова, което му се струваше, че съставлява било лични схващания на дипломата, било признания, направени в приятелски свободен разговор. Присъствието на Жак го караше да бъде по-сдържан от обикновено. Така той нямаше намерение да разкаже, че във висшите правителствени среди се питаха дали не е дошъл моментът да се отправи пряк и настойчив апел — например под формата на лично писмо на председателя на републиката, адресирано до крал Джордж, — с който да се поиска подкрепата на Великобритания. Той също така внимаваше да не намекне за вчерашния разговор на Грей с германския посланик, който според Рюмел накарал британското правителство най-после да хвърли меча си във везните. По-предния ден, двадесет и девети юли, германците предприели в Лондон крайно нетактична постъпка, която се свеждала до следното искане: „Обещайте ни, че Англия ще остане неутрална — заявили те — и ние поемаме задължение след победата да зачетем териториалната цялост на Франция, като й отнемем само колониите.“ Тези дръзки думи, утежнени от отказа им да обещаят, че няма да нарушат белгийския неутралитет в случай на конфликт, предизвикали според Рюмел възмущение във Форейн Офис и довели до франкофилски обрат в становището на всички членове на кабинета. По този начин английското правителство било принудено да застане на страната на френско-руския съюз.

Жак изслуша възражението на Антоан, без да му противоречи. Но той не отстъпваше от становището си.

— Струва ми се, че Рюмел съвсем забравя основните данни на проблемата.

— А именно?

— Именно, че преди десет години Великобритания беше още безспорна господарка на моретата. Ако сега тя не намери начин да спре на всяка цена ускореното развитие на германската флота, скоро ще стане второстепенна морска сила. Ето реалности, които са всеизвестни и които според мен все пак обясняват много повече неща, отколкото душевната борба и психологическите колебания на Грей.

— Да — подкрепи го Щудлер. — И каква роля играе в английската политика сделката с багдадската железопътна линия, стремежът на германците да имат в ръцете си една железница, която свързва Цариград с Персийския залив, тоест която ще води направо за Индия и жизнено ще заплашва Суецкия канал с конкуренцията си?

— И какво доказва това? — обади се пренебрежително младият Роа.

— Какво? — повтори господин Шал като ехо.

— Че Англия има повелителни съображения да желае една война, която ще отслаби мощта на Германия — отговори Жак. — И за мен това обяснява целия въпрос.

— Англия има вече някои разправии с Наполеон! — забеляза хитро господин Шал и с веселичка усмивка добави: — Вярно е, че във войната Наполеон беше такъв стратег, какъвто германците никога няма да имат!

Последва кратко мълчание и за момент насмешливи пламъчета блеснаха сдържано в очите на всички.

— И въпреки това — каза Жуслен, обръщайки се към Жак — не смятате ли вие, че може да се вярва в сегашното миролюбие на управляващите среди в Англия?

— Не. Когато кайзерът заяви: „Нашето бъдеще е по моретата“, той хвърли ръкавицата на Англия. Мисля, че в този момент Англия поема тази ръкавица. Тя се надява, че още може да смаже единствената нация в Европа, която й пречи, и смята да се възползува от случая. Струва ми се, че Грей, който е много добре осведомен относно намеренията на Русия, не хранеше никакви илюзии върху ефикасността на многобройните си предложения за посредничество. Струва ми се също така, че той не е престанал, и то нарочно, да мами всички наоколо. Всъщност в края на краищата английското правителство счита за успех всичко, което може да направи войната неизбежна, защото има нужда от тази война; то има нужда от нея, но още не смее — и може би никога няма да посмее — само да я предизвика.

Той погледна брат си. Антоан белеше някакъв плод и като че ли бе загубил интерес към разговора.

— Още в 1911 година забеляза Щудлер, като се обърна към Манюел Роа — Англия направи всичко, за да отрови по най-лукав начин френско-германските отношения по време на мароканската криза. Ако не беше Кайо…

Погледът на Жак се спря върху Роа, който седеше на края на дългата маса. Чувайки името на Кайо, той изведнъж рязко вдигна глава и младите му здрави зъби блеснаха.

В този момент Жуслен, който само преди миг изглеждаше дълбоко замислен, взе думата. Той спря да бели в чинията си пресните бадеми, които разсеяно и грижливо изваждаше от кожицата им с вилица и нож, и огледа сътрапезниците си с блесналия си поглед.

— Знаете ли как си представям историята, която ще се напише за нашето време? Историците ще кажат: „В един летен ден през юни 1914 година внезапно избухна пожар в центъра на Европа. Огнището беше в Австрия. Кладата бе грижливо подготвена във Виена…“

— Но — прекъсна го Щудлер — искрата долетя от Сърбия. Пренесе я бурен вятър, коварен североизточен вятър, който идеше направо от Петербург!

— А русите — продължи Жуслен — веднага започнаха да раздухват огъня.

— С необяснимото съгласие на Франция — отбеляза Жак. — И всички заедно започнаха да хвърлят на кладата много съчки, които отдавна вече бяха натрупали.

— А Германия? — запита Жуслен. Понеже никой не отговори, той продължи: — През това време Германия хладнокръвно гледаше как пламъците се издигат и искри хвърчат наоколо… Двуличие ли беше това?

— Да — разбира се — извика Щудлер.

— Не. Може би глупост — намеси се Жак. — Тъпоумие и гордост! Защото тя глупаво си въобразяваше, че щом пожелае, ще може да ограничи пожара, като остави да доизгори това, което се е запазило.

— … и да измъкне кестените от огъня — додаде Роа.

— Не би трябвало да съществуват такива неща — пошепна тъжно господин Шал.

— Остава Англия… — подхвана Жуслен.

— Англия! — извика Жак. — За мен картината е ясна: още от самото начало тя разполагаше с големи запаси от вода, които щяха да бъдат напълно достатъчни да изгасят пожара. При това има и утежняващо вината обстоятелство — тя ясно виждаше как огънят избухва и се разпространява. Но се задоволи само да вика: „На помощ!“ — и държеше илюзиите си грижливо затворени?… Затова въпреки миролюбивия вид, който си придава, тя сериозно рискува да бъде осъдена от потомството като тайна съучастница на подпалвачите…

Забил нос в чинията си, Антоан като че ли не слушаше.

Халифа обърна към Жак големите си влажни очи.

— Една точка, по която не мога да се съглася с вас, това е държането на Германия. — Възбуденият му глас изведнъж прозвуча звънливо, сякаш той не можеше да овладее тайната тревога, която го мъчеше. — Аз мисля, че Германия желае да воюва.

— И дума да не става! — извика Роа. — Германия сега мечтае за това, към което са се устремили Карл V и Наполеон! Войната за княжествата^[1], Садова^[2], 1870 година^[3] — ето ви етапите към завладяването на Европа! И между всеки етап тя интензивно усилва военната си мощ, за да постигне по-скоро целите на пангерманизма!

Щудлер, който бе изслушал с наведена глава тази тирада, отново се наведе към Жак:

— Да, аз вярвам, че Германия е действувала с циничен предумисъл. Още от самото начало тя именно е дърпала конците зад кулисите и е карала Австрия да действува.

Жак поиска да отговори, но Щудлер не го остави. Халифа като че ли бе изпаднал в необикновено възбуждение.

— Чакайте! — почти извика той. — Това е повече от очевидно! Щеше ли някога Австрия, разпадащата се Австрия, да си позволи да вземе този тон, този ултимативен тон, и да откаже въпреки настояванията на всички велики сили да продължи срока, определен за сръбския отговор? Щеше ли да отхвърли, без дори да го проучи, отговора, който беше толкова примирителен? Хайде де! И ако предположим, че Германия няма задни мисли и не желае война, как може да се обясни нейната систематична враждебност спрямо всички предложения — искрени или не, но във всеки случай дипломатически приемливи, — които направи Англия? А нейният отказ да се отнесе спорът в Хагския арбитражен съд, както предложи руският цар?

— Всичко това може да бъде оправдано до голяма степен — осмели се да възрази Жак. — Германия познава войнствените стремежи на руския панславизъм. Тя винаги е поддържала, че намесата на великите сили в австро-сръбската разпра представлява сама по себе си повече опасности, отколкото тяхната ненамеса.

— В Ке д’Орсе никога не са вярвали — възрази живо Антоан на брат си — на миролюбивите намерения на Германия. Те отдавна имат вътрешното убеждение…

— „Вътрешното убеждение!“ — подхвърли Жак.

— … че централните сили са предварително решили да отстранят всичко онова, което може да попречи на конфликта или дори да го забави.

За да прекъсне този празен политически спор, който го вбесяваше, той остави кърпата си на масата и стана. Всички го последваха.

— Нека не забравяме, че Германия направи няколко опита за помирение, които нито руското правителство, нито френското правителство пожелаха да вземат под внимание — каза Жак на Щудлер, докато всички бавно излизаха от трапезарията.

— Маневри! Хайде де! Все пак нали трябваше да се залъже малко европейското обществено мнение!

— Но германската теза — че е необходимо да се изпрати наказателна експедиция в Сърбия и строго да се ограничи конфликтът — ни най-малко не включваше желание за европейска война… — забеляза Жуслен, който желаеше да бъде справедлив. — И още по-малко показваше желание за война срещу нас.

— При това — прибави Жак — ако Германия действително се стремеше към война и желаеше да смаже Франция, защо щеше да чака толкова дълго? Защо пропусна през последните петнадесет години толкова много поводи, които бяха много по-благоприятни за нея от днешния? Защо не се възползува тя от англо-френското сблъскване във Фашода през 1898 година или от Руско-японската война през 1905 година, или от кризата в Босна В 1907, или от мароканската криза в 1911 година?

— Пет пари не давам за това! — измърмори Халифа заинатен. — Пет пари не давам! — повтори той няколко пъти и мушна юмруци в джобовете си.

Застанал пред вратата и гризейки къшей хляб, господин Шал отстъпваше назад, за да остави всички да минат пред него. Антоан излезе последен. Господин Шал му показа къшея и му смигна.

— И покойният ми баща имаше същия навик: след десерта обичаше да си гризне по една коричка… И аз също, господин Антоан. Това ми е най-сладко. — Обаче през усмивката, с която сякаш искаше да се извини, че задоволява слабостите си, прозираше все пак някаква суетност — той очевидно се гордееше с необикновения си навик. Господин Шал беше твърде естествен, за да бъде скромен.

Когато Жак и Жуслен минаваха прага на кабинета, където бе поднесено кафето, Щудлер се мушна между тях, хвана ги под ръка и навеждайки се напред, поде с разтревожен, доверителен тон:

— Пет пари не давам, защото човек може да спори безкрайно и да намери причини за всичко. Пет пари не давам, защото ние всички имаме нужда да вярваме, че Германия е виновна, да вярваме, че ние сме измамени! Всеки път днес, когато отварям вестник, това, което търся най-напред — не го крия, — са доказателства за германската двуличност!

— Но защо? — запита Жуслен, като се спря на вратата.

Халифа наведе очи.

— За да мога да понеса това, което ни чака?… Защото, ако почнеш да се съмняваш в германската виновност, много трудно ще изпълниш това, което всички наричат „нашия дълг“.

Жак не можа да се въздържи и се изсмя горчиво:

— „Патриотичния“ дълг!

— Да! — отвърна Щудлер.

— И вие още можете да вземете сериозно този тъй наречен дълг, когато виждате какво ни готвят в негово име?

Халифа разтърси рамене, сякаш се мъчеше да се освободи от метната върху му мрежа.

— О — поде той с гневен и умолителен тон, — не ме обърквайте повече?… Всички знаем много добре, че ако за нещастие Франция утре започне да мобилизира, въпреки всичко, което мислим, никой от нас няма да откаже да изпълни дълга си.

Жак вече отваряше уста, за да извика: „Аз ще откажа!“, когато забеляза, че Антоан, застанал посред стаята, се бе обърнал и го гледаше втренчено. Неволно скован, той отстъпи на странната молба, която прочете в този поглед, и замълча. Откакто бе пристигнал брат му, той беше поразен от смущението, което съзираше в него. Развълнуван бе дълбоко в душата си, както през онази нощ, когато бе видял по-стария си брат, когото винаги бе смятал за несъкрушим, да избухва внезапно в ридания до леглото на умиращия им баща.

Антоан се обърна.

— Манюел — рече той, — моля ви се, налейте ни кафето, моето момче.

— И освен това — продължаваше Халифа с все по-възбуден тон — аз си казвам: „Кой знае? Сигурно една голяма европейска война ще ускори идването на социализма много повече, отколкото могат да направят двадесет години пропаганда в мирно време!“

— Наистина не виждам как може да стане това! — възрази Жуслен. — Знам, че някои ваши теоретици поддържат тази мисъл, твърдят, че е необходима война, за да избухне революция. Но аз винаги съм мислил, че това е, както мило се изразява дядо Филип, само едно „теоретично становище“. Това значи да нямаш понятие какво представлява една съвременна нация, свикана под знамената, един мобилизиран народ! Странна илюзия да се надяваш, че едно въстание, което не може да успее при нашия отпуснат демократичен режим, изведнъж ще стане възможно в деня, когато всички революционери бъдат пленници на армията, напълно подчинени на една военна диктатура, имаща право да разполага на живот и смърт с гражданите!

Щудлер не слушаше. Той бе вперил поглед в Жак.

— Войната… — поде той с мрачен глас — е, какво пък? Тя ще трае може би три-четири месеца… Ами ако след тези изпитания европейският пролетариат стане по-силен, по-кален, по-сплотен? И ако след войната империализмът и надпреварването във въоръженията бъдат действително ликвидирани? Ако народите най-после установят здрав мир, мир под егидата на Интернационала?

Жак клатеше упорито глава.

— Не желая това прекрасно проблематично бъдеще, ако за него ще трябва да платим с война?… По-добре всичко друго, отколкото отричане от разума и справедливостта пред грубата сила и кръвта! Всичко, но не и този ужас и тази безсмислица! Всичко, всичко, но не и война!

— Всичко ли? — подхвърли Роа, който слушаше внимателно. — Дори окупацията на нашата територия от неприятеля?… Ами тогава, за да имаме спокойствие, нека веднага да предложим на германците Мьоза и Ардените, и северните департаменти, и Па дьо Кале! Защо не? Така ще имат и удобно пристанище на морето!

Жак едва вдигна рамене.

— Това сигурно би било неудобно за някои индустриалци от Северна Франция. Но мислите ли, откровено казано, че за по-голямата част от работниците и миньорите това ще означава някаква съществена промяна в техния окаян живот? И че ако ги запитат, по-голямата част от тях не биха предпочели това пред славна смърт на бойното поле?… — Лицето му беше храбро и сериозно. — Зная, че за вас войната и мирът са като естествено движение на махало в живота на народите… Чудовищно нещо?… Трябва да спрем веднъж завинаги това нечовечно махало! Човечеството, освободено от този кървав ритъм, трябва да може свободно да насочи дейността си към създаването на едно по-добро общество! Войната не разрешава нито един от жизнените за човека проблеми! Нито една! Тя само влошава бедственото положение на трудещите се! Пушечно месо през време на войната, роби, още по-сурово потискани след войната — ето тяхната съдба! — Той добави глухо: — Много просто, не виждам нищо, абсолютно нищо, което може да бъде по-лошо за един народ от злините, които му носи войната!

— Действително много по-просто — отвърна студено Роа. — И дори малко… прекалено опростено, с ваше разрешение! Като че ли един народ няма какво да спечели от победоносна война!

— Нищо! Никога!

— Абсолютно невярно! — прозвуча гласът на Антоан, ясен и рязък.

Жак трепна и обърна глава. Дотогава Антоан, седнал на бюрото си с наведени очи, като че ли бе напълно зает с разпечатването на писмата си. Всъщност той не изпущаше нито дума от това, което се говореше на няколко метра от него. Без да стане от мястото си и без да погледне брат си, той продължи:

— Абсурд! Исторически неиздържано! Цялата история, като почнем от Жана д’Арк…

— Е — прекъсна го шеговито Жуслен. — Кой знае, може би без Орлеанската дева Англия и Франция щяха да се слеят в една нация… За голям позор на Шарл VII наистина. Но може би за щастие на двата народа, които щяха да избягнат много страдания…

Антоан вдигна рамене:

— Дръжте се сериозно, Жуслен… Ще откажете ли, че Германия например не е спечелила нищо от Садова или от Седан?

— Германия ли? — възрази Жак. — Германската държава — едно понятие?… А народът? Какво е спечелил германецът, човекът от народа?

Роа се изправи.

— Ами ако по Великден 1915 година, и дори преди това, Франция победи и си възвърне Елзас и Лотарингия, ако разпростре територията си до естествената граница на Рейн, завземе минните богатства на Саарската област и разшири колониалната си империя с германските владения в Африка и ако със силата на оръжието тя стане най-голямата и могъща държава на континента, ще може ли и тогава да се твърди, че френският народ не е спечелил нищо от саможертвата на своите войници?

Той се разсмя добродушно. После, считайки сигурно, че въпросът е разрешен, измъкна табакерата си, взе един стол, обърна го и го възседна.

— Не е толкова просто всичко това… Не е толкова просто… — пошушна замислено Жуслен, който седеше до Жак.

— О — поде Жак, обръщайки се към него и снишавайки глас, — не мога да приема насилието дори когато то се упражнява срещу насилие! Не искам да оставя в убежденията си някаква пукнатина, през която да може да се промъкне и най-слабото желание за насилие… Аз отричам всяка война независимо от това дали я кръщават „справедлива“ или „несправедлива“, всички войни, откъдето и да идват и под какъвто и предлог да се водят те!

Жак се задушаваше от вълнение. Замълча.

„Дори гражданската война!“ — помисли си той, спомняйки си за разгорещените спорове с решени на всичко революционери като Митьорг. „Не чрез разпалване на омраза, не чрез кланета — им бе казвал той — искам да възтържествува идеалът за всеобщо братство, на който съм посветил живота си.“