Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (133)

LIX

В хотел „Лиебер“ Жак едва можа да дремне тази нощ.

След като се бе въртял дълго в тясното желязно легло, след като двадесет пъти се бе питал дали бледото петно на прозореца не показва, че вече се развиделява, той потъна за два часа в мъртвешки сън. Събуди се схванат, с блуждаещ поглед.

Вън най-после се беше съмнало.

Той се облече, нареди в чантата си малкото багаж, който имаше, и свърза книжата си във вързоп. След това примъкна един стол до прозореца и седя дълго облакътен на перваза без ясна мисъл в главата. Образът на Жени постоянно се явяваше пред очите му. Би искал тя да бъде до него, смълчана и неподвижна, да чувствува как раменете и бузите им се допират както предната вечер в колата… Винаги когато беше далеч от нея, му се струваше, че има да й каже толкова неща… Гледаше как улиците и кеят оживяват малко по малко, как се появяват метачите и млекарите. Кофите за смет бяха още подредени на края на тротоара. В ъгловата къща срещу хотела щорите бяха още спуснати с изключение на мецанина, зает от един търговец на фаянсови изделия. Зад стъклата бяха натрупани безброй предмети за украшение, полузакрити със слама: непълни фаянсови сервизи, китайски вазички, бонбониери, статуетки на вакханки, бюстове на велики мъже. В партера, върху тъмночервените капаци на една еврейска месарница, блестеше позлатена фирма със староеврейски букви, която дълго задържа погледа му.

Щом стана седем часът, той реши, че може да плати сметката си. Измъкна се от хотела, купи сутрешните вестници и седна да ги прочете на една пейка на кея.

Въздухът бе почти хладен. В далечината бледи изпарения се носеха около „Парижката света Богородица“. Жак четеше и препрочиташе с неутолима жажда и погнуса телеграмите и коментарите, които се повтаряха безкрайно в разните вестници, като отразяващи се едно в друго огледала.

Днес печатът единодушно биеше тревога. Статията на Клемансо в „Ом либр“ бе озаглавена: „На ръба на пропастта“. В едно каре „Матен“ признаваше: „Настъпил е критичният час“.

По-голямата част от републиканските вестници пригласяха на десницата и упрекваха френската социалистическа партия, че при сегашните обстоятелства се съгласява да организира в Париж международен конгрес за мир.

Жак не можеше да се реши да стане от пейката и да почне новия ден… Петък, двадесет и първи юли… Въпреки всичко прочитането на вестниците бавно го бе извадило от вцепенението му и му бе помогнало да навлезе отново във всекидневието. За един кратък миг той трябваше да се бори срещу желанието си да изтича още сега до авеню Дьо л’Обсерватоар. Но веднага си даде сметка, че това изкушение се дължи по-скоро на страха му да се впусне в грижите на ежедневието, отколкото на чувствата му към Жени. Изпита срам. Войната не беше неизбежна, играта не беше изгубена, можеше още много нещо да се направи… В този час във всички квартали на Париж хиляди хора ставаха, за да продължат борбата… Впрочем нали беше предупредил Жени, че ще отиде при нея едва в два часа?

Беше много рано, за да отиде в редакцията на „Юманите“, но можеше да прескочи до „Етандар“. Не знаеше къде да остави чантата си; би могъл да я повери на Мурлан.

Мисълта да посети стария печатар веднага го изправи на крак. Реши да отиде пеш до Бастилията, като върви по кейовете. Разходката щеше да му върне доброто самочувствие.

 

 

Вратата на редакцията на „Етандар“ беше затворена.

„Ще се върна пак“ — каза си той. И за да убие времето, реши да отиде до Видал, един книжар в предградието Сент-Антоан; в задната стая на книжарницата се събираха група интелектуалци с анархистични възгледи, които издаваха „Елан руж“. В това именно списание Жак бе публикувал рецензии на немски и швейцарски книги.

Видал беше сам. Седнал по риза пред масата си до прозореца, той връзваше брошури с канап.

— Никого ли няма още? — запита Жак.

— Нали виждаш.

Вбесеният тон на Видал го изненада.

— Защо? Много рано ли е?

Видал вдигна рамене.

— И вчера не видях много хора тук. Сигурно не искат да попаднат под окото на полицията… Прочете ли това? — добави той, като посочи една книга, от която имаше няколко екземпляра на масата. Беше „Бунтовният дух“ от Кропоткин.

— Да.

— Чудесна книга! — възкликна Видал.

— Имало ли е обиски? — попита Жак.

— Изглежда… Тук не. Поне досега. Но всичко е готово, могат да дойдат… Седни.

— Не искам да ти преча. Ще намина пак.

Вън, точно когато искаше да пресече улицата, един стражар се приближи учтиво до него.

— Имате ли документи?

На двадесетина метра от него, застанали на тротоара, трима мъже, които по външен вид приличаха на цивилни полицаи, гледаха към Жак. Стражарят прелисти паспорта, без да каже нещо, върна го и отдаде чест.

Жак запали цигара и си тръгна, но се чувствуваше малко смутен.

„Два пъти вече за дванадесет часа — каза си той. — Човек би рекъл, че се намира във военно положение.“

Направи няколко крачки по авеню Ледрю-Ролен, колкото да провери дали го следят.

„Още не са ми направили тази чест.“

Тогава му мина през ума, че е близо до „Модерн бар“ — кафене на улица Травесиер, което беше център на особено дейна социалистическа група от трети район. Нейният касиер Бонфис беше приятел от детинство на Перине.

— Бонфис ли? Става вече два дена, откакто не си е показал носа — отговори съдържателят. — Пък и тази сутрин още не съм видял никого.

В този миг един мъж на около тридесет години, който носеше на гърба си бичкия, преметната през рамо, влезе в бара, като буташе велосипеда си с ръка.

— Добро утро, Ернест… Тук ли е Бонфис?

— Няма го.

— А другарите?

— Няма никого.

— Аха… Нещо ново?

— Нищо.

— Все чакат инструкции от централния комитет, така ли?

— Да.

Дърводелецът мълчеше и хвърляше наоколо си въпросителни погледи; за да махне залепената на устната му угарка, той свиваше устата си като риба.

— Неприятна работа — каза той най-после. — Все пак би трябвало да знаем нещо… Аз например имам мобилизационно за седми полк още за първия ден. Ако това се случи, не знам какво трябва да правя… Как мислиш ти, Ернест? Трябва ли да отидем в казармите?

— Не! — извика Жак.

— Нищо не мога да ти кажа — отвърна намусено Ернест. — Това е твоя работа, моето момче.

— Да влезеш в казармата, значи да станеш съучастник на тези, които искат война! — обади се Жак.

— Разбира се, че е моя работа — съгласи се работникът, като се обръщаше към съдържателя, сякаш не бе чул думите на Жак. Тонът му беше безгрижен, но той явно беше объркан. Хвърли към Жак недоволен поглед, който сякаш казваше: „Не искам мнение от никого. Питам каква е инструкцията на комитета.“

Той се изправи, обърна стария си велосипед, извика: „Довиждане“ и тръгна, без да бърза, като се полюляваше.

— Омръзна ми най-после! Всички ми поставят все същия въпрос! — изръмжа съдържателят. — Какво мога да им кажа аз? Казват, че в комитета не могат да се споразумеят каква инструкция да дадат. И все пак партията трябва да нареди нещо, не е ли така?

 

 

Преди да се върне в „Етандар“, Жак, замислен, поскита малко из този квартал, където оживлението растеше непрекъснато. Спрелите до тротоара колички, препълнени със зеленчуци и плодове, виковете на амбулантните търговци, сновящите работници и домакини, които за да избягнат слънцето, се блъскаха по сенчестия тротоар, превръщаха тези тесни улици в открит пазар.

Жак забеляза, че във витрините на магазините за трикотаж бяха изложени единствено артикули за мъже, и то доста необикновени за сезона: плетени жилетки, фланелени пояси, дебели памучни ризи, вълнени чорапи. Обущарските магазини бяха сложили картонени или платнени ленти за реклама, които привличаха окото. По-боязливите препоръчваха своите „обуща за лов“ или „туристически обувки“, но по-смелите бяха написали „военни обувки“. Мнозина мъже се спираха любопитно, но без да купят нещо. Жените обаче, с мрежи за пазар в ръка, се спираха да погледнат и да опипат вълнения трикотаж, да премерят с ръка тежките подковани обуща. Още никой не купуваше, но интересът, който хората проявяваха, доказваше доста ясно, че изваждането на тези стоки отговаряше на общата загриженост.

Увеличаващата се липса на монети почваше значително да стеснява търговията. Амбулантни търговци, превърнали се в сарафи, обикаляха с провесени над корема табли и разменяха деветдесет и пет франка в монети за стофранкова банкнота. Полицията като че ли си затваряше очите пред тази спекулация.

Банк дьо Франс бе пуснала в обращение предния ден голямо количество банкноти от пет и двадесет франка, които хората разглеждаха любопитно.

— Значи, те са били приготвили всичко това предварително — казваха хората с недоверчив и злобен вид, примесен с известна доза възхищение.

Като достигна до площада на Бастилията, Жак най-после седна на терасата на едно кафене. Стомахът му беше празен от предната вечер, той чувствуваше и жажда, и глад.

Тълпата на пристигащите от предградията се разливаше на големи вълни, които бликаха от Лионската гара, от трамваите и от подземната железница. Те се спираха за миг на осветения от слънцето площад и с вестници в ръка, със загрижени и озадачени лица хвърляха погледи наоколо си, сякаш за да се уверят, преди да отидат на работа, че заплахата от война не е променила Париж през нощта.

В кафенето непрекъснато влизаха и излизаха забързани и разтревожени хора и всички говореха на висок глас.

Един разправяше, че изпратил жена си в кметството, за да получи сведения за мобилизационното му назначение; той изглеждаше доста горд, когато съобщи, че за да се справят с големия наплив, бюрата за справки при военните окръжия били утроени.

Един шофьор на такси със смях показваше някакво илюстровано списание, в което на същата страница бяха дадени една срещу друга две снимки: връщането на кайзера в Берлин и връщането на Поанкаре в Париж. Две симетрични и символични сцени — двамата държавни глави, които се качваха в колите си, отговаряха с един и същ войнствен жест на изпълнените с доверие приветствия на тълпите.

Една двойка на средна възраст влезе и се приближи до бара. Жената разглеждаше клиентите с изплашен вид, дебнейки съчувствен поглед. Изведнъж те заговориха.

— Ние сме от Фонтенебло — каза мъжът. — Там кипи.

Той замълча.

Жена му, по-приказлива, започна да обяснява:

— Снощи на един офицер от седми драгунски полк — на една площадка живеем — дойдоха да му кажат да си приготви веднага багажа. А посред нощ ни събуди тропот на коне. Кавалерията получила заповед да замине.

— Закъде? — запита касиерката.

— Не се знае. Излязохме на балкона. Всичко живо беше по прозорците. Не се чуваше нито вик, нито дума. Войниците минаха като крадци — без музика, в бойна униформа… После пък почнаха да минават обозите, товарните коли… Минаваха, минаваха, край нямаше. Чак до сутринта трая.

— В кметството — поде мъжът — са залепили заповед за реквизиране на коне, мулета, коли и дори на фураж!

— На война ми мирише това — заяви касиерката със заинтригуван, почти доволен вид.

— Запасните от опълчението са вече свикани — обади се някой.

— И старите ли? Гледай ти!

— Точно така! — рече келнерът, като престана да сервира. — Изглежда, че им трябват хора предварително, за да пазят мостовете, железопътните възли, въобще всичко, което може да бъде… Знам това, защото брат ми, който е четиридесет и три годишен и живее близо до Шалон, е мобилизиран на гарата. Сложили му една стара фуражка на главата, два патрондаша върху сакото, пушка в ръката и хайде — ходом марш на пост при виадукта! И знаете ли, няма шега — за да се доближиш до някой мост, трябва специална карта. Иначе имат заповед да стрелят! Изглежда, че вече има шпиони, които обикалят наоколо.

— Мен ме викат на втория ден — заяви, без да го е питал някой, един бояджия с бяла платнена престилка. Той каза тези думи, без да погледне някого, с очи, вперени в чашката, която въртеше с пръсти.

— И мен също — обади се нечий глас.

— Аз път тръгвам на третия — извика един пълен водопроводчик с добродушен вид. — За Ангулем! Ама, нали разбирате, докато прусаците направят десант в Шарант… — Той наперено вдигна рамо, за да намести торбата със сечивата си, която се люлееше на кръста му, и тръгна към вратата, като се хилеше. — Впрочем пет пари не давам… Ще видим… Все нещо трябва да прави човек!

— Е, няма накъде! — заключи назидателно касиерката.

Жак стискаше юмруци. Занемял, настръхнал, той разглеждаше смаяно лицата на заобикалящите го, мъчеше се да открие в тях някаква бурна реакция, капка готовност за бунт. Напразно. Всички тези хорица, изглежда, бяха заварени така неподготвени от събитията, че се чувствуваха преди всичко изхвърлени извън релсите, затъпели, може би дори изплашени въпреки перченето си; но се бяха примирили или почти примирили.

Той стана, взе чантата си и избяга. Повече от всеки друг път изпитваше желание, нужда да намери Мурлан.

 

 

Старият печатар, мушнал ръце в джобовете на черната си престилка, се разхождаше из трите стаи на мецанина, чиито врати бяха отворени. Беше сам. Без да прекъсне разходката си, извика: „Влез!“ — и се обърна едва когато посетителят беше затворил вратата.

— Ти ли си, хлапако?

— Добър ден. Мога ли да оставя при теб това на съхранение? — попита Жак, повдигайки чантата си. — Малко бельо. Не е маркирано. Няма никакви книжа, никакво име.

Мурлан направи кратък утвърдителен жест. Погледът му беше ядосан и суров.

— Какво се мотаеш още тук? — попита той грубо.

Жак го изгледа слисано.

— Какво чакаш, та не отплуваш? Не разбрахте ли, глупаци, че тя се свърши вече!

— Вие ли казвате това? Вие, Мурлан?

— Да, аз — отвърна той с глухия си глас.

После отърси трохите, останали по брадата му, мушна отново ръце в джобовете си и продължи да се разхожда назад-напред.

Жак никога не бе го виждал с такова разстроено лице, с такъв угаснал поглед. Трябваше да изчака да мине кризата. Без да бъде поканен, той взе един стол и седна.

Мурлан обиколи още два-три пъти стаята като диво животно в клетка, после се спря пред Жак.

— На кого разчиташ днес? — извика той. — На прословутите „работнически маси“ ли? На общата стачка ли?

— Да! — изрече Жак ясно и твърдо.

Старият Христос бурно разтърси рамена.

— Обща стачка? Хайде де! Кой днес говори за стачка? Кой още смее да мисли за стачка?

— Аз!

— Ти ли? Та не виждаш ли, че дори в това нещастно стадо, което искаме да спасим въпреки волята му, огромното мнозинство са луди глави, свадливи, непостоянни по природа, винаги са готови да отговорят на предизвикателствата? Готови първи да грабнат пушките си, щом ги излъжат, че един германец е минал границата… Вземи поотделно всеки един от тях: всъщност те не са лоши хора. Ще ти кажат, че никому не желаят зло и действително вярват това. Но у тях има още голяма утайка от хищни, разрушителни инстинкти, инстинкти, с които не се гордеят и които крият; но тия инстинкти ги подтикват въпреки всичко и те винаги са готови да ги задоволят, щом им се отдаде случай… Човекът си е човек и нищо не може да се направи!… Е, тогава, щом не можеш да разчиташ на индивидите, на кого ще разчиташ? На водачите ли? На кои от тях? На водачите на европейския пролетариат ли? На нашите ли? На нашите мили избраници, социалистическите депутати? Не ги ли виждаш какво правят? Постоянно гласуват доверие на Поанкаре! Още малко и ще приподпишат предварително неговия декрет за обявяване на война!

Той се завъртя на токовете си и още веднъж обиколи стаята.

— О, не — прошепна Жак. — Тук има хора като Жорес… Другаде като Вандервелд, Хаазе…

— А, значи, на големите водачи разчиташ? — поде Мурлан, като тръгна право към него. — Ами нали ги видя отблизо в Брюксел! Вярваш ли, че ако тези типове бяха мъже, мъже, наистина решени да защищават мира с революционни действия, те нямаше да успеят да се разберат и да дадат една-единствена инструкция на европейските социалисти? Не! Те спечелиха овации, като анатемосваха правителствата! А след това? След това изтичаха до пощата да пратят умолителни телеграми на кайзера, на царя, на Поанкаре, на председателя на Съединените щати… че дори и на папата! Да, на папата, за да заплаши Франц-Йосиф с пъкъла!… А какво прави твоят Жорес? Всяка сутрин ходи като някакъв страхопъзльо да дърпа Вивиани за ръкава, да умолява своя „скъп министър“ да повиши тона и да сплаши Русия!… Не! Работническата класа беше измамена от собствените си водачи! Вместо да оглавят решително едно въстаническо движение срещу заплахата от война, те оставиха пълна свобода на действие на националистите, отказаха се от революционната акция и предадоха пролетариата на тържествуващия капитализъм!…

Той направи две крачки встрани, но веднага рязко се обърна кръгом.

— И никой не би могъл да ме разубеди впрочем, че твоят Жорес не се перчи само за да се хареса на тълпата! Всъщност той знае така добре, както и аз, че играта е свършена, че всичко е загубено, че утре Германия и Русия ще се хванат на хорото и че Поанкаре хладнокръвно ще приеме войната… Най-напред, защото иска да удържи престъпните задължения, които е поел в Петербург, и после… — Той се прекъсна и отиде да открехне тихо вратата, за да пусне една сива котка с трите й котенца. — Ела, мацо… И после, защото много му се е приискало той да бъде този, който ще се опита да върне Елзас и Лотарингия на Франция.

Той се бе приближил до отрупаните с книги и брошури полици, които изпълваха стената между прозорците. Измъкна един том и го потупа няколко пъти с ръка, както се пляска кон по врата.

— Видиш ли, хлапако — рече Мурлан по-кротко, докато връщаше обратно книгата, — не искам да се перча, но съвсем не съм се лъгал едно време, когато след Базелския конгрес написах тая книжка, за да им докажа, че техният Интернационал е изграден върху едно недоразумение. Жорес ме наруга. Всички ме наругаха. А днес ето какви са фактите!… Лудост беше да искат да „примирят“ социалистическия интернационализъм, нашия, истинския интернационализъм с националните сили, които още държат властта навсякъде… Да искат да се борят и да се надяват да победят, без да излязат от рамките на закона, като се задоволяват да „упражняват натиск“ върху правителствата, като ограничават атаките си в хубави парламентарни речи. Това беше дивотия на дивотиите!… Пък и да ти кажа ли, девет десети от нашите прословути революционни водачи всъщност никога няма да могат да се решат да действуват извън рамките на държавата. Е, тогава разбираш ли къде е логиката? Тази държава, която те не можаха и не искаха да съборят навреме, за да поставят на мястото й една социалистическа република, нея именно трябва сега да защищават с щиковете си в деня, когато първият улан се появи на границата! И те се готвят за това, но тихичко!… Като си помислиш само, че — трябваше да доживеем това! — продължи той яростно, като се обърна към противоположния край на стаята. — Всички ще се отметнат, казвам ти! Ще се отметнат като Гюстав Ерве! Всички водачи, от първия до последния, ще ни изменят!… Чете ли вестниците? Отечеството в опасност! Всички на крак! Саби вън! Трам-тарарам! Това е тантамът, за да се подготви голямата лупаница! Няма да мине и неделя и във Франция не ще останат — пък може би и в цяла Европа — повече от десетина истински социалисти. Навсякъде ще има само социал-патриоти!

Той се върна бързо при Жак и сложи на рамото му жилестата си ръка.

— Затова ти го казвам, хлапако, и можеш да вярваш на Мурлан: обирай си крушите!… Не чакай, върни се в Швейцария! Там може би ще има работа за момчета като тебе. Но тук всички сме разсипани, съвсем разсипани!

 

 

Жак излезе от дома на Мурлан с тягостно чувство, което не успяваше да превъзмогне. Къде да потърси опора?

Изтича до редакцията на „Юманите“.

Но Стефани и Гало бяха на заседание при Шефа, Кадиьо, с когото се сблъска в коридора, му извика тичешком, че Жорес току-що бил приет от двама членове на правителството — Малви и Абел Фери; когато се завърнал, заявил, че не бива още да се отчайваме.

Едва се бе разделил с него и се озова лице с лице с Пажес, младия помощник на Гало. Той беше много песимистично настроен. Военните приготовления на Русия като че ли се усилвали. Отвсякъде се потвърждавало предположението, че предния ден царят е подписал тайно решителния указ — указа за обща мобилизация.

В кафене „Кроасан“, където влезе само за момент, Жак не видя никакви познати освен леля Юри, която в един ъгъл на салона като че ли председателствуваше малък женски конгрес. Кацнала на тапицираното с мушама канапе, твърде високо за късите й крака, без шапка, с лице, обкръжено като с ореол от сиви кичури, старата фанатичка ръкомахаше и ораторствуваше сред група активистки, които вероятно бе събрала, за да ги поучава. Жак се престори, че не я е забелязал и се измъкна. В кафене „Прогрес“ на улица Сантие се бяха събрали вече няколко души, седнали в задимения мецанин да коментират последните слухове: Раб, Жюмлен, Берте и един непознат на Жак синдикален деец от Нанси — секретар на федерацията в департамента Мьорт и Мозел, току-що пристигнал тази сутрин в Париж, който носеше новини от Източна Франция.

От един германски социалист, с когото пътувал заедно, бил чул, че предната вечер в Берлин се състоял военен съвет, на който било решено да се свика бундесрата^[1]. В Германия смятали, че днес ще бъдат взети „сериозни решения“. Мостовете на Мозел били заети от германски войски. Сега всичко зависело вече от някой случаен инцидент. Вчера в околностите на Люневил германски кавалеристи предизвикателно минали границата и галопирали няколкостотин метра на френска територия.

— В Люневил ли? — възкликна Жак и изведнъж помисли за Даниел… и за Жени.

Той започна да слуша съвсем разсеяно. Човекът от Нанси разказваше, че вече няколко нощи поред по всички железопътни линии в Източна Франция минавали безкрайни композиции от празни вагони, които отивали към големите гари, откъдето ги изпращали в парижката област, за да послужат като резерви в случай на нужда.

Жак мълчеше със свито сърце. Сякаш пред очите му изпъкна реална гледка: Европа, плъзгаща се по съдбоносната наклонена плоскост. Какво чудо можеше да предизвика още спасителния обрат, какво можеше да събуди общественото мнение, внезапната масова съпротива на народите?

Изведнъж той изпита желание да бъде по-близо до брат си. Не го бе виждал цяла седмица. Наближаваше обед и в този час би могъл да намери Антоан в къщи. „Освен това — каза си той — там ще мога да почакам, докато стане време да отида при Жени.“