Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (130)

LVI

В същия час Антоан се качваше по стълбите на Ке д’Орсе, за да направи инжекция на Рюмел. От няколко дни, особено откакто се бе завърнал министърът на външните работи, дипломатът, капнал от умора от денонощна работа, бе престанал да идва при Антоан, но понеже преумореният му организъм се нуждаеше повече от всякога от ежедневно ободряване, те бяха уговорили докторът да идва редовно в министерството. Антоан се бе охотно съгласил да поеме това задължение — през двадесетте минути, които ежедневно прекарваше в кабинета на Рюмел, той се осведомяваше за промените в политическото положение и смяташе, че благодарение на тази щастлива случайност е един от най-осведомените хора в Париж.

Няколко души чакаха вече в галерията и в малкия съседен салон. Но разсилният познаваше доктора и го въведе през задната врата.

— Е — каза Антоан, като измъкна от джоба си броя на „Пари-Миди“, — нещата се развиват бързо.

— Ш-шт… — каза Рюмел, като стана намръщен от стола си. — Унищожете веднага този брой… Ние веднага опровергахме съобщението. Правителството ще предприеме преследвания срещу вестника, който си е позволил да публикува тази безсрамна лъжа. Засега полицията се задоволи да конфискува броевете, които бяха още непродадени.

— Значи, не е вярно? — запита Антоан успокоен.

— Н-не…

Антоан, който тъкмо слагаше чантата си на единия край на бюрото, вдигна глава и загледа мълчаливо Рюмел; той с изтормозен вид бе започнал бавно да се съблича.

— Вярно е, че тази нощ изкарахме голяма тревога… — На Антоан му се стори, че тембърът на гласа му е променен, вероятно бе станал по-глух от умора. — От четири часа сутринта сме на крак и всички си бяхме глътнали езиците… Извикаха по спешност министъра на войната и министъра на марината в Елисейския дворец, където бе отишъл също и председателят на министерския съвет. Там цели два часа действително са били разглеждани някои… крайни мерки.

— Но… тези мерки не са били взети, нали?

— В края на краищата не. Още не… От тази сутрин дори нареждането е да се говори за леко разведряване. Германия си даде труда да ни уведоми официално, че не мобилизира и че, напротив, „активно разговаря“ с Виена и Петербург. Следователно в този момент за нас е неудобно да вземем мерки, които биха повлекли след себе си риск…

— Но този германски жест е добър знак?…

Рюмел го спря с поглед.

— Измама, драги! Нищо друго освен измама! Жест на увереност, за да опитат да привлекат, ако е възможно, Италия на страната на централните сили. Всъщност този жест няма никакво значение. Германия знае не по-зле от нас, че Австрия не може вече да отстъпи и че Русия не иска да отстъпи.

— Но това е потресаващо!

— Нито Австрия, нито Русия… Нито другите впрочем… Защото именно това, драги мой, ни поставя в дяволски трудно положение. Почти навсякъде в правителствата има хора, които желаят мир; но навсякъде сега има и хора, които желаят войната… Притиснати от обстоятелствата, пред заплашващата ги опасност всички правителства си казват: „В края на краищата играта трябва да бъде изиграна… а може би това е добър случай, който трябва да се използува!“ Да, да, точно така е. Вие знаете, че всяка европейска нация открай време се стреми към някаква цел, че би могла да добие някаква изгода, ако бъде въвлечена във война…

— Дори и ние?

— У нас и най-миролюбиво настроените държавници вече си казват: „В края на краищата може би това е благоприятен случай да свършим с Германия… и да си вземем обратно Елзас и Лотарингия.“ Германия чака момента да разкъса обкръжението си; Англия — да унищожи германската бойна флота и да лапне германската търговия и германските колонии. Макар че всички искат да избягнат катастрофата, те все пак виждат печалбата, която биха могли да реализират… ако войната избухне.

Рюмел говореше с тих и монотонен глас. Изглежда, че му бе омръзнало да говори, но същевременно бе крайно уморен, за да има сила да мълчи.

— Е, тогава? — запита Антоан. Той изпитваше такава органическа омраза към чакането и несигурността, че почти би предпочел в този момент да чуе, че войната е обявена и че трябва веднага да замине за фронта.

— Освен това… — започна Рюмел, без да отговори на въпроса му. Но после замълча, прекара бавно пръсти през къдравата си грива и след това притисна с две ръце челото си.

Понеже от петнадесет дни от сутрин до вечер слушаше да се говори, а и сам говореше по тези въпроси, той като че ли не си даваше ясно сметка за сериозността на събитията. Застанал прав, навел очи и притиснал с ръце слепоочията си, той се усмихваше. Краищата на ризата висяха върху бедрата му, които бяха тлъсти, бели и покрити с рус мъх. Усмивката му не бе отправена към Антоан. Това беше смътна усмивка, почти глупава, по-скоро гримаса; в нея нямаше нищо „лъвско“. Следи от явно изтощение по подпухналото му лице, по набръчканото му пепеляво чело, където се бяха залепили мокри от пот сиви кичури. Той бе прекарал последните две нощи в министерството. Беше капнал от умора; вълненията през тази драматична седмица бяха изхабили, изчерпали, унищожили силите му като на риба, която дълго е била теглена на зигзаг под водата. Благодарение на инжекциите както и на таблетките „Кола“, които хрускаше всеки два часа въпреки забраната на Антоан — той успяваше да върши дневната си работа; намираше се обаче в състояние, близко до сомнамбулизъм. Постоянно навиваната пружина, функционираше още, но на него му се струваше, че някой съществен орган се е повредил, защото машината вече не изпълняваше заповедите.

Той вдъхваше съжаление. Но Антоан искаше да научи още нещо.

— Освен това?… — подкани го той.

Рюмел трепна. Той вдигна лице, без да отпусне ръцете си. Чувствуваше, че главата му бръмчи и е станала някак си крехка, сякаш щеше да се спука при най-малкия допир. Не, това не можеше да трае повече. Нещо най-после щеше да се пръсне вътре в нея… В този момент той би дал всичко на света, би пожертвувал кариерата си, амбициите си, за да може да остане половин ден сам, в пълна почивка, където и да било, дори в тъмнична килия.

Обаче, като сниши още глас, той поде:

— Освен това ние научихме и следното: Берлин е предупредил Петербург, че ако Русия продължава да мобилизира, Германия веднага ще обяви пълна мобилизация… Един вид ултиматум!

— Но какво пречи на Русия да спре мобилизацията? — извика Антоан. — Нали вчера се съобщаваше, че царят предложил арбитражният съд в Хага да реши въпроса.

— Точно така. Само че фактът е налице, драги мой: Русия говори за арбитраж, а същевременно упорито продължава да мобилизира! — рече Рюмел, като че ли с безразличие. — И мобилизацията е започнала не само без да ни уведомят, но и тайно от нас… И откога е започнала? Някои казват от двадесет и четвърти! Четири дни преди Австрия да обяви война! Пет дни преди австрийската мобилизация. Снощи негово превъзходителство господин Сазонов съвсем ясно ни съобщи, че Русия засилва военната си подготовка. Господин Вивиани, който, мисля, по-искрено от много други желае на всяка цена да избегне войната, беше буквално поразен. И никой от нас няма да се учуди, ако указът за мобилизация — за обща мобилизация — бъде най-после официално публикуван тази вечер в Петербург… Именно затова бе свикан военният съвет нощес… И в действителност положението е много по-сериозно, отколкото платоничното предложение за арбитраж в Хага или пък „братските“ писма, които, изглежда, си разменят в този момент кайзерът и неговият братовчед царят?… Защо проявява Русия тази предизвикателна упоритост? Дали защото господин Поанкаре винаги от благоразумие е повтарял, че Русия може да разчита на френска военна помощ само ако Германия се намеси във военните действия? Всички се чудим… Човек би казал, че Петербург иска да принуди Берлин да направи агресивния жест, който ще накара Франция да изпълни съюзническите си задължения…

Той замълча. Разглеждаше внимателно коленете си и си опипваше краката. Може би се колебаеше дали да каже още нещо? Антоан се съмняваше: той днес имаше впечатлението, че дипломатът не е вече в състояние да прецени какво може да каже и какво трябва да премълчи.

— Господин Поанкаре е много ловък — поде той, без да вдигне глава, — много ловък… Съдете сам: нашият посланик в Петербург е получил още тази нощ телеграфическо нареждане да изкаже категорично неодобрение по повод руската мобилизация от името на правителството.

— Отлично! — възкликна наивно Антоан. — Никога не съм бил от тези, които вярват, че Поанкаре ще се съгласи да води война.

Рюмел не отговори веднага.

— Господин Поанкаре държи особено отговорността да не падне върху Франция — прошепна той с неочаквана гримаса. — Сега, разбирате ли, каквото и да се случи, макар и закъсняла, тази телеграма съществува; ще остане в архивите, ще свидетелствува за нашето желание за мир… Честта на Франция е спасена… Време беше… Това е много ловко.

Чу се глухият звън на телефона и Рюмел вдигна слушалката.

— Невъзможно… Кажете му, че не мога да приема никакъв журналист… Не, дори него не мога!

Антоан започна да разсъждава:

— Но ако Франция поиска сега да спре непременно руската мобилизация, няма ли тя много по-ефикасно средство, отколкото едно неофициално неодобрение? Според това, което вие ми обяснявахте онзи ден, ако Русия мобилизира преди Германия, нашите договори не ни задължават да дадем подкрепа на Русия. Тогава не би ли било достатъчно да се припомни това, със съответен тон, на вашия Сазонов, за да го накарат да забави приготовленията си?

Рюмел любезно вдигна рамене, сякаш някакъв хлапак дрънкаше глупости.

— Какво е останало от някогашните френско-руски договори, драги мой? Историята ще каже дали се лъжа, но аз имам чувството, че през последните две години и особено през последната седмица — чрез хитрата игра на вечното славянско двуличие, а може би също чрез неблагоразумната и великодушна политика на нашите правителства — съюзът ни с Русия е бил подновен без условия и че занапред Франция е свързана във всяко военно действие на своята съюзница. Това обаче не е дело на нашия министър на външните работи… — добави той полугласно.

— Но нали Вивиани и Поанкаре са съгласни…

— Хм — рече Рюмел. — Съгласни са, да, очевидно… С тази разлика обаче, че господин Вивиани винаги се е съпротивлявал на влиянието на военните… Вие знаете, че преди да стане председател на Министерския съвет, той беше от онези, които гласуваха срещу закона за тригодишната военна служба… Дори вчера, когато слезе от кораба, той, струва ми се, вярваше твърдо, че всичко трябва и може да се уреди. Какво мисли сега? Тази нощ след големия съвет той беше неузнаваем, просто да ти е жал да го гледаш… Няма да бъда изненадан, ако при мобилизация си подаде оставката…

Докато говореше, той се бе доближил, като тътреше крака, до канапето и легна настрани върху него, заровил лице във възглавниците.

— Днес, мисля, беше отдясно, нали? — поде той със същия високопарен тон.

Антоан се приближи, за да направи инжекцията.

И двамата замълчаха за малко.

— Отначало — измърмори Рюмел с глас, заглушен от възглавниците — Австрия като че ли систематично осуетяваше всички усилия да се спаси мирът. Днес е ясно, че Русия върши това. — Той стана и започна да се облича. — Със своята непримиримост тя именно попречи на английските опити за посредничество. Вчера в Лондон са работили сериозно и вече се бе очертало нещо: Англия предлагаше временното окупиране на Белград да се приеме като факт, просто като залог, взет от Австрия, но срещу това да се изиска тя да изрази открито намеренията си. Това беше поне изходна точка за започване на преговори. Само че трябваше всички велики сили да дадат единодушно съгласието, си. Обаче Русия направо отказа да се съгласи. Тя поставяше като първо условие официалното спиране на военните действия в Сърбия и оттеглянето на австрийските войски от Белград; а при сегашното положение това би означавало да се иска от Австрия напълно неприемливо отстъпление! И отново всичко пропадна… Не, не, драги мой, няма смисъл да се мамим. Русия следва едно неотменно решение, което сигурно не е било взето вчера… Не иска вече да слуша нищо, не иска да се откаже от тази война, която тя смята, че ще бъде изгодна за нея; и ще повлече всички ни след себе си… Няма да се измъкнем!

Той беше вече облякъл дрехата си. Отправи се машинално към камината, за да види в огледалото дали добре е вързал връзката си, но още недостигнал до средата на кабинета, се обърна:

— Пък и мислите ли, че някой от нас действително знае истината? Лъжливите новини са много повече от истинските… Как да отличиш едните от другите? Помислете си, драги мой, че от петнадесет дни навсякъде в кабинетите на всички външни министри и на всички началници на генерални щабове телефоните звънят безспир, отвсякъде искат отговор веднага и не оставят на преуморените висши чиновници време нито да обмислят въпроса, нито да го проучат! Помислете си, че във всички страни на масите на канцлери, министри, държавни глави се трупат всеки час шифровани телеграми, които разкриват скритите намерения на съседните държави! Това е бесен поток от новини, от противоречиви твърдения, едно от друго по-сериозни и по-спешни! Как може да се оправиш в тази адска бъркотия? Едно крайно поверително сведение, изпратено от разузнавателните ни служби, ни разкрива непредвидена и непосредствена опасност, която може да бъде отклонена с бързи мерки. Невъзможно е да се провери. Ако се решим да вземем контрамерки и новината се окаже лъжлива, нашата инициатива може да усложни положението и да предизвика решителни действия от страна на противника, а може би дори да провали преговорите, които се развиват добре. А ако ние не вземем тези мерки и опасността излезе истинска? Утре може би ще бъде твърде късно да се действува… Европа буквално се препъва като пияна жена под тази лавина от новини, половината верни, половината фалшиви…

Той се разхождаше из стаята, като оправяше несръчно яката си, и почти се спъваше — също като Европа — под тежестта на обърканите мисли, които се въртяха в главата му.

— Горките министерства! — изръмжа той. — Всички хвърлят камъни по тях… И все пак само те биха могли да спасят мира. И може би щяха да успеят, ако имаха възможност да посветят всичките си усилия на основата на спора; но те хабят силите си, като се стремят да не засегнат честолюбието на известни лица и на нациите! Жалка работа, драги мой…

Рюмел се спря пред Антоан, който мълчаливо затваряше чантата си.

— И освен това — продължи той, сякаш не можеше да си наложи да не мисли на глас — дипломатите и държавниците не са сега единствените, които решават… Тук в Ке д’Орсе ние всички имаме впечатлението от няколко дни, че часът на политиката и на дипломацията е вече минал… В настоящия момент във всички страни други хора имат думата — военните… Те са по-силни. Те говорят от името на националната сигурност и всички граждански власти капитулират пред тях… Да, дори в най-малко войнствените страни истинската власт е вече в ръцете на генералните щабове. А когато се дойде дотам, драги… когато се дойде дотам… — Той направи неопределено движение. Разкривена и глупава усмивка отново се появи на устните му.

Телефонът иззвъня.

Няколко секунди Рюмел гледа втренчено апарата.

— Дяволска система от зъбчати колела — прошепна той, без да вдигне очи. — Зъбчати колела, които сякаш сами са се включили едно в друго… Носим се към пропастта като влак с развалени спирачки, който се спуща по стръмнина, тласкан от собствената си тежест, и чиято скорост се увеличава постоянно. И сега тази скорост е станала шеметна… Като че ли събитията са се изплъзнали от нашия контрол… и се развиват съвсем сами… без никой да ги направлява, без никой да ги желае. Никой… Нито министрите, нито царете… Няма човек, когото можеш да посочиш… Ние всички имаме впечатлението, че сме задминати от събитията, че сме изтикани настрана, че сме обезоръжени, измамени… без да знаем от кого и как… Всеки върши това, което е казал, че няма да направи, това, което предния ден категорично е отказвал да направи… Сякаш всички държавници са станали играчка на… — как да кажа — играчка на някакви сили, на тъмни сили, които ги разиграват от много високо…

Той бе сложил ръка на телефона и продължаваше да го гледа с помътен поглед. Най-после се изправи. Преди да вдигне слушалката, махна приятелски с ръка към Антоан и каза:

— До утре, драги мой… Извинявайте, че не ви изпращам.