Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (128)

LIV

Когато отвори очи, стаята беше силно осветена. Нужни му бяха няколко секунди, за да дойде на себе си. Видя един мъж, обърнат с гръб и коленичил в дъното на стаята. Патерсън? Англичанинът сгъваше бързешком някакви дрехи и ги слагаше в отворения на пода куфар. Заминаваше ли вече? Колко ли е часът?

— Ти ли си, Пат?

Без да отговори, Патерсън затвори куфара, остави го до вратата и се приближи до леглото, беше блед и гледаше предизвикателно.

— Вземам я със себе си — рече той.

Някаква заплаха трептеше в гласа му.

Жак го гледаше слисан, с подути от умора очи.

— Hush!^[1] Мълчи! — промълви Патерсън, макар че Жак не бе дори помръднал устни. — Знам!… Така е! Но никой вече не може да направи нищо.

Жак изведнъж разбра. Той разглеждаше англичанина с израза на дете, което са събудили, когато е сънувало кошмарен сън.

— Тя е долу, в едно такси. Готова е на всичко. И аз също. Тя не му е казала нищо. Жал й е за него и не иска нищо да му каже, дори не иска да си прибере нещата. Заминаваме и вече няма да го види. Вземаме първия влак за Остенде. Утре вечер сме в Лондон… По този начин всичко ще бъде свършено. Никой не може вече да направи нищо!

Жак се бе надигнал. Опираше глава в дървената част на кревата и не казваше нищо.

„Лице на убиец!“ — помисли си той.

— Аз от месеци насам… — продължи Патерсън, застанал неподвижен под плафониерката. — Но никога не посмях… Едва тази вечер разбрах, че и тя също… Горката darling! Не знаеш какъв е животът й с този човек… Или по-малко от човек, защото той въобще не е човек!… О, той играе благородна роля! Беше я предупредил. И тя беше приела всичко. Мислеше, че ще може да изтърпи. Защото не знаеше… Но откакто ме обича, жертвата стана невъзможна… Не я съди строго — извика той внезапно, сякаш бе прочел строга присъда по смаяното лице на Жак. — Ти не знаеш какъв човек е той! Способен на всичко! Да, на всичко, защото е отчаян, че не вярва в нищо, че не може да вярва в нищо — дори в самия себе си, — защото той не е човек!

Отпуснал ръце на леглото, с малко отметната назад глава, с очи, заслепени от светлината, Жак седеше неподвижно, без да направи никакво движение. Прозорецът беше отворен. Комарите, които той не се мъчеше да отпъди, бръмчаха край ушите му. Изпитваше слабост и му се повдигаше, като човек, който е загубил много кръв.

— Всеки има право да живее! — поде яростно англичанинът. — Можеш да поискаш от някого да се хвърли във водата, за да спаси давещ се човек, но не можеш да искаш от него да държи постоянно главата на удавника над водата, докато сам се удави!… Тя иска да живее. Е, какво пък, явявам се аз и я отвеждам!…

— Не ви упреквам в нищо! — пошушна Жак, без да мръдне глава. — Но мисля за него…

— You don’t know him! He is capable of anything!… That man is a monster… a perfect monster!^[2]

— Може би това ще го убие, Пат.

Патерсън полуотвори уста и бледото му лице се сгърчи, сякаш някой го бе ударил. Изведнъж на Жак се стори, че лицето на приятеля му е отвратително, непоносимо за гледане. „Лице на убиец“ — отново мина през ума му. Той отвърна за миг очи, после продължи с глух глас:

— Мисля за партията. Тя има нужда от водачите си. Сега повече от всякога… Това е предателство, Пат. Двойно предателство. Предателство от всяка гледна точка.

Англичанинът беше отстъпил до вратата. Килнатият му каскет, бледият му тен, погледът му като на преследвано животно, свитата му в гримаса уста — всичко му придаваше вид на нехранимайко. Той се наведе живо и грабна куфара си. Сега не приличаше толкова на убиец, колкото на крадец.

— Good night^[3] — извика той. Бе свел клепачи. И без да ги повдигне, избяга навън.

Едва Патерсън бе затворил вратата, и мисълта за Жени завладя Жак с болезнена острота. Защо си помисли за Жени?… От тихата улица долетя шум на кола, която тръгва. Опрял глава на леглото и вперил поглед в затворената врата, той дълго седя така неподвижен. Ту виждаше пред себе си хубавата фигура на Пат, бодрия му поглед, усмивката на русото му момчешко лице, ту лицемерния израз на изгонен слуга, на заловен на местопрестъплението крадец, едновременно засрамен и нахален… Лице, обезобразено от страст… Сигурно и той е имал същия израз в коридора на метрото, когато преследваше Жени… И в този ден не беше ли и той самият способен на низости, на предателство?

 

 

Щом стана шест и половина, Жак, който не можа да заспи до сутринта, изтича при Менестрел.

В пансиона всички още спяха. Само една стара жена миеше плочките във вестибюла. Жак се поколеба за миг: да се върне ли, или да се качи горе? Ако искаше да вземе влака в осем часа, нямаше време да отлага посещението си; освен това, след нощната сцена, той не можеше да се реши да напусне Брюксел, преди да види приятеля си.

Почука веднъж на вратата на Пилота. Никакъв отговор. Дали не е сбъркал стаята? Не, точно тази е стаята, номер деветнадесет, където бе идвал вчера. Може би, след като е чакал напразно цяла нощ, Менестрел е заспал?… Тъкмо щеше да почука отново, когато му се стори, че дочува до самата врата стъпки на боси крака и докосването на една ръка до ключалката. Безумна, ужасна мисъл мина през ума му. Инстинктивно сграбчи дръжката и я натисна. Вратата се отвори и блъсна Менестрел точно в момента, когато той се канеше да завърти ключа.

Двамата мъже се изгледаха един друг. Леденото лице на Пилота не изразяваше нищо определено; може би само лека отсянка на досада… Той като че ли се поколеба за миг. Дали смяташе да върне посетителя и да затвори вратата? Тази мисъл проблесна в главата на Жак. Воден от същата интуиция, която го бе накарала да натисне дръжката, той блъсна вратата с рамо и влезе вътре.

Още от пръв поглед забеляза, че стаята е променена, изглеждаше по-голяма. Масата и столовете бяха бутнати до стените; в средата беше оставено свободно място пред огледалото на шкафа. Леглото беше разхвърляно, но покрито. Всичко изглеждаше подредено, сякаш приготвено за нещо. Менестрел също — той бе облечен със синкава пижама, на която гънките от гладенето още личаха. На закачалката не висяха никакви дрехи. Върху умивалника не се виждаха тоалетни принадлежности. Изглеждаше, че всичко е прибрано за заминаване в двете куфарчета, поставени пред прозореца. Но Пилота не можеше да излезе по пижама и бос.

Жак отново извърна очи към Менестрел. Той беше останал на същото място и го наблюдаваше. Стоеше прав и неподвижен, но сякаш не се държеше здраво на краката си. Изглеждаше като опериран, който се събужда от упойка; или като мъртвец, който се връща от небитието.

— Какво щяхте да правите? — пошепна Жак.

— Аз ли? — отвърна Менестрел. Клепачите му неволно се притвориха. Олюлявайки се, той отстъпи до стената и промълви, сякаш не бе чул добре: — Какво ще правя ли?

После, сядайки на масата, бавно скри лице в ръцете си.

Дори масата бе странно подредена. Две запечатани писма бяха сложени наопаки едно до друго; върху един сгънат вестник бяха наредени лични вещи: автоматична писалка, портфейл, часовник, връзка с ключове и белгийски пари.

Смаян, Жак стоя известно време, без да смее да направи никакво движение. След това се доближи до Менестрел, който веднага вдигна глава.

— Ш-шт.

Той се изправи с усилие, извървя, накуцвайки, няколко крачки, върна се към Жак и повтори още веднъж, но със съвсем друг тон:

— Какво ще правя ли?… Е добре, ще се облека, моето момче… и после ще изляза с тебе.

Без да гледа Жак, той отвори едно от куфарчетата, извади вещите си, разстла ги на леглото, измъкна от един вестник прашните си обуща и започна да се облича, като че ли беше съвсем сам. Когато се приготви, отиде до масата и без да обръща внимание на Жак, който седеше и мълчеше, взе двете писма, разкъса ги на малки парченца и ги хвърли в камината.

В този миг Жак, който не го изпущаше от очи, забеляза, че огнището е пълно с пепел от скоро изгорена хартия.

„Възможно ли е да е имал у себе си толкова лични книжа? — запита се той. — А документите на Щолбах!“ — мина му изведнъж през ума.

Хвърли смутен поглед към отвореното куфарче. То бе полупразно и в него не се виждаше пакетът с книжата.

„Трябва да ги е сложил в другото куфарче“ — каза си Жак, не искайки да се спира на абсурдното подозрение, което се бе породило в него.

Менестрел се беше върнал до масата. Той събра парите, портфейла, ключовете и постави всичко в съответните джобове.

Като че ли едва тогава забеляза присъствието на Жак. Погледна го и се приближи до него.

— Добре направи, че дойде, моето момче… Кой знае, може би ми направи услуга…

Лицето му бе спокойно. Той се усмихваше странно.

— Виждаш ли, нищо не си заслужава труда… Не си заслужава да желаеш нищо; но не си и заслужава да се страхуваш от нищо… От нищо… От нищо…

С неочаквано движение протегна към Жак и двете си ръце едновременно. И докато Жак развълнуван ги улови, Менестрел прошепна, без да престане да се усмихва:

— So nimm denn meine Hände und führe mich^[4]… Хайде! — добави той, като отдръпна ръцете си.

Приближи се до куфарите и взе единия. Жак се наведе, за да вземе другия.

— Не, този не е мой… Оставям го тук.

И в замъгления му поглед блесна кратка усмивка, покъртително тъжна и нежна усмивка.

„Унищожил е документите“ — каза си Жак смаян, но не посмя да зададе въпрос.

Те излязоха заедно от стаята. Менестрел влачеше крака си малко повече от обикновено.

Когато слязоха долу, той мина пред вратата на канцеларията, без да влезе.

„Сетил се е дори да плати сметката си!“ — помисли си Жак.

— Експресът за Женева… Седем и петдесет — пошепна Менестрел, гледайки разписанието на влаковете, залепено на стената във вестибюла. — Ами ти? Ще вземеш парижкия влак в осем часа, нали? Тъкмо ще имаш време да ме придружиш до влака… Виж как всичко се нарежда!…