Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (126)

LII

Още от осем часа не само петте хиляди седящи места в цирк „Роял“ бяха заети, но и междините между колоните бяха изпълнени с правостоящи. Вън, из тесните улици, заобикалящи цирка, се бе струпала шумна тълпа, която възторжените дейци пресмятаха, че възлиза на пет-шест хиляди души.

Жак и приятелите му едва успяха да си пробият път и да влязат в залата.

„Официалните лица“ не бяха пристигнали; бяха в Народния дом, където още продължаваше заседанието на Международното бюро. Носеше се слух, че това заседание било бурно и че сигурно щяло да продължи доста до късно. Кер-Харди и Вайан упорито се мъчеха да изтръгнат от присъствуващите делегати съгласие по принцип за обща превантивна стачка, както и изрично задължение от името на техните партии да работят активно в съответните страни за подготовката на тази стачка, така че в случай на война Интернационалът да може да попречи на военните планове на правителствата. Жорес поддържаше енергично това предложение и ожесточени дебати се водеха още от сутринта. Вечно същите две тези се противопоставяха една на друга. Някои приемаха по начало стачката в случай на нападателна война; но поддържаха, че при отбранителна война една страна, парализирана от стачка, е неизбежно обречена на завладяване от агресора и че следователно, когато един народ бъде нападнат, той има правото и задължението да се защищава с оръжие. Повечето германци, както и много белгийци и французи мислеха така и се задоволяваха да търсят ясно и безспорно определение при какви условия една или друга държава става агресор. Другите, позовавайки се на историята и използувайки като убедителен аргумент тенденциозните отзиви, публикувани през последните дни във френския, германския и руския печат, отхвърляха справедливите отбранителни войни като мит. „Едно правителство, решено да въвлече народа си във война — казваха те, — винаги намира хитър начин да предизвика нападение или да представи страната си като нападната. Ако искаме да осуетим тази маневра, необходимо ще бъде предварително да се провъзгласи принципът за превантивната стачка, така че отговорът на всяка заплаха от война ще бъде даден автоматически; необходимо е да се приеме този принцип от социалистическите водачи на всички страни отсега, единодушно и без да се оставят никакви възможни вратички, за да може в решителния час колективната съпротива, единствено ефикасна, съпротивата чрез общо спиране на работата да започне едновременно и навсякъде.“ Още не се знаеха резултатите от тези разисквания, които може би решаваха близката съдба на Европа.

Жак почувствува, че някой го бута по лакътя. Беше Сафрио, който го бе забелязал и се бе промъкнал до него.

— Исках да ти кажа за това чудесно писмо, което Мусолини е изпратил на Палацоло — каза той, като измъкна няколко сгънати листчета, които пазеше грижливо в пазвата си. — Преписах най-хубавата част… Ришардле го преведе на правилен френски, за да излезе във „Фанал“. Сега ще видиш…

Глъчката беше толкова силна, че Жак трябваше да доближи ухото си съвсем близо до устните на Сафрио.

— Слушай… Най-напред това: „С войната буржоазията поставя пролетариата пред трагичната дилема: да се разбунтува или да участвува в касапницата! Бунтът бързо се удавя в кръв, а касапницата се закриля от високопарни думи като дълг, родина…“ Слушаш ли?… Ето какво пише още Бенито: „Войната между народите е най-кървавата форма на класово сътрудничество. Буржоазията е доволна, когато може да смаже пролетариата пред олтара на родината!… Интернационалът е неизбежният завършък на бъдещите събития…“ Да — рече с разтреперан глас Сафрио, — добре го казва! Целта е Интернационалът! Нали виждаш, Интернационалът е вече достатъчно силен, за да спаси народите! Виж какво е тук тази вечер! Обединението на пролетариата значи мир на света!

Той се изправи. Очите му блестяха. Продължаваше да говори, но усилващата се глъчка не позволяваше на Жак да долови думите му.

Струпана в тази задушна атмосфера, тълпата започваше да става нетърпелива. За да я успокоят, белгийските делегати запяха „На крак, о парии презрени“ и скоро всички подеха песента. Отначало колебливи, гласовете се водеха едни по други и постепенно ставаха по-уверени. И не само гласовете — всички сърца се изпълниха с вяра. Песента спояваше хората и се превръщаше в конкретен звучен символ.

Когато тъй дълго чаканите делегати най-после се появиха в дъното на цирка, всички присъствуващи станаха и радостна, бодра дружеска глъчка огласи залата. Без някой да даде знак, „Интернационалът“, бликнал спонтанно от всички гърди, заглуши шума на овациите. След това Вандервелд, който председателствуваше, махна с ръка и песента стихна някак неохотно. Докато постепенно се въдвори тишина, всички глави бяха обърнати към групата на водачите. Партийните вестници бяха популяризирали образите им. Показваха си ги един другиму с пръст. Шепнеха имената им. Всички страни бяха представени. В този тревожен за европейския континент час цяла работническа Европа бе представена на малката естрада, към която бяха устремени хиляди погледи, изпълнени с една и съща упорита и тържествена надежда.

Тази колективна, заразителна увереност се удвои, когато тълпата чу от устата на Вандервелд, че по предложение на германската партия Бюрото току-що е решило да се свика още на девети август в Париж прочутият международен социалистически конгрес, който беше предварително насрочен за двадесет и трети във Виена. От името на френската партия Жорес и Гед се нагърбваха с организирането му и призовавайки всички да проявят най-голямо старание, се готвеха да дадат изключително голям международен отзвук на тази манифестация, която щеше да носи името „Войната и пролетариатът“.

— В момента, когато два велики народа могат да бъдат хвърлени един срещу друг — извика Вандервелд, — ние сме свидетели на рядка гледка как представители на синдикатите и на работническите сдружения на една от тези страни, представители, избрани с повече от четири милиона гласа, отиват на територията на тъй наречената неприятелска нация, за да се побратимяват и да изявят волята си да поддържат мира между народите!

Хаазе, социалистически депутат в райхстага, стана, посрещнат от бурни ръкопляскания. Неговата смела реч не остави ни най-малко съмнение върху искреността на сътрудничеството между социалдемократите:

— Австрийският ултиматум беше истинско предизвикателство… Австрия искаше войната… Тя, изглежда, разчита на подкрепата на Германия… Но германските социалисти не считат, че пролетариатът може да бъде обвързан с тайни договори… Германският пролетариат заявява, че Германия не трябва да се намесва дори ако Русия влезе във война!

Одобрителни викове прекъсваха всяка негова фраза. Всички почувствуваха облекчение, чувайки тази ясна и недвусмислена декларация.

— Нека внимават нашите противници! — извика той, завършвайки речта си. — Защото народите, уморени от толкова мизерия и гнет, могат да се събудят най-после и да се обединят, за да създадат социалистическото общество!

Италианецът Моргари, англичанинът Кер-Харди, русинът Рубанович взеха думата един след друг. Пролетарска Европа едногласно заклеймяваше опасния империализъм на правителствата и искаше да се направят необходимите отстъпки за запазването на мира.

Когато на свой ред и Жорес излезе напред, за да вземе думата, овациите станаха още по-бурни.

Походката му бе по-тежка от обикновено; той беше уморен от заседанията през деня. Главата му бе потънала между раменете; на ниското му чело стърчаха мокри от пот коси. Бавно се изкачи по стъпалата. Когато застана, стъпил здраво, изправил неподвижно възкъсото си тяло пред публиката, той приличаше на нисък, набит колос, който извива гръб, взема опора и вкопава нозе в земята за да препречи пътя на падащата лавина от катастрофи!

— Граждани — извика той.

Като по някакво природно чудо, което се повтаряше всеки път, щом той се качеше на трибуната, гласът му заглуши изведнъж глъчката на хиляди уста. Настъпи тишина като в църква, тишина като в гора пред буря.

Той като че ли се съсредоточи в себе си за миг, стисна юмруци и с рязък жест скръсти на гърди възкъсите си ръце. („Прилича на тюлен, който проповядва“ — казваше непочтително за него Патерсън.) Без да бърза, спокоен отначало, без да проявява силата си, той започна да говори. Но още от първите му думи неговият бучащ плътен глас, подобен на разлюляна бронзова камбана, изпълни пространството и изведнъж залата закънтя като камбанария.

Наведен напред, уловил брадичката си в шепа, с поглед, вперен в това решително лице, което като че ли винаги гледаше някъде отвъд слушателите, Жак не изпущаше нито дума от речта.

Жорес не казваше нищо ново. Още веднъж заклейми опасната завоевателска политика на правителствата, политиката на престиж, инертността на дипломатите, патриотичната лудост на шовинистите, безплодните ужаси на войната. Мисълта му бе проста; речникът му доста ограничен; ораторските му похвати — често най-обикновена демагогия. И все пак тези благородни, възвишени, макар и банални слова пронизваха като ток с високо напрежение човешката маса, с която Жак се бе слял тази вечер, и я караха да се люшка ту на една, ту на друга страна по желанието на оратора, да тръпне от прилив на братски чувства или от гняв, от възмущение или от надежда, да трепти като арфа на вятъра. Къде се криеха магическите способности на Жорес? Дали в обаянието на този настойчив глас, който се издигаше и се извиваше, сякаш се къдреше на вълни пред хилядите напрегнати лица? Дали в тъй явната му любов към хората? Дали във вярата му? Дали във вътрешния му лиризъм? Дали в симфонията на душата му, в която като по чудо се съчетаваха хармонично склонността му към многоречиви теории и ясната деловитост, проницателността на историка и мечтателността на поета, склонността му към реда и революционната му воля? Тази вечер особено от думите му, от гласа, от неподвижното му тяло се излъчваше упорита увереност, която проникваше до мозъка на костите на всичките му слушатели; това беше увереността в близката победа, увереността, че отказът на народите вече разколебава правителствата и че грозните сили на войната няма да могат да победят силите на мира.

Когато след патетичното заключение на речта си той най-после напусна трибуната с опънати мускули, разпенен, изкривен от свещено безумие, цялата зала стана права и го изпрати с бурни овации. Оглушителният шум на ръкоплясканията и на тропанията с крака се носи няколко минути от стена до стена, като ехото на гръмотевица в планинска клисура. Протегнати ръце размахваха бясно шапки, кърпички, вестници, бастуни. Залата приличаше на разлюляна от буря нива. В подобни мигове на безумен възторг достатъчно би било Жорес да нададе вик, да направи жест с ръка и фанатизираната тълпа би полетяла след него с наведена глава, за да превземе която и да е бастилия.

Нестройната глъчка незабележимо се уталожи и полека-лека стана ритмична. За да се освободят от менгемето, което ги стягаше, всички тези задъхани гърди отново дадоха изблик на чувствата си с песен.

На крак, о парии презрени!…

Вън хиляди манифестанти, които не бяха успели да влязат в цирка и въпреки полицейските кордони заприщваха всички съседни улици, подеха припева на „Интернационалът“.

На крак, о парии презрени…

………

Ден последен е този!…